Машината на пространството

I

Дълго време лежахме тихо един до друг. Макар че Амелия беше събрала само растения, които й се бяха сторили най-сухи, усетихме как от тежестта на телата ни от тях непрекъснато се процеждаше сок. На всичкото отгоре при най-леко помръдване отвън нахлуваше хладен въздух. Успях да подремна известно време, но не мога да кажа дали Амелия спеше.

Събуден от нахлулия между стъблата на навеса хлад, който пролази нагоре по краката ми, усетих, че и Амелия потръпна.

След малко тя се обади:

— Едуард, как мислите, дали ще умрем тук?

— Не мисля — отвърнах бързо, защото през изминалия ден подобна мисъл често ме бе спохождала и бях се опитал да подготвя предварително отговор, който да й вдъхне малко увереност. — Не вярвам да ни остава още много път.

— Но ние ще умрем от глад.

— Имаме шоколад, а и както сама казахте, сокът на тези треви е хранителен.

В това поне имаше доза истина; стомахът ми копнееше за твърда храна, но след като пих от сока, почувствах се значително по-свеж.

— Страхувам се, че ще умрем от студ. Не ще мога да издържа още дълго.

Знаех, че трепереше, и докато говореше, чувах как зъбите й тракат.

Бивакът не ни предпазваше от нощния хлад толкова, колкото се бяхме надявали.

— Ще ми разрешите нали? — обадих се аз и без да чакам отговор, се промъкнах до нея, плъзнах ръка под главата й и обгърнах раменете й. Споменът от снощното отблъсване още пареше съзнанието ми и когато тя с готовност сложи глава на рамото ми и отпусна ръка на гърдите ми, искрено се зарадвах. Повдигнах с няколко инча коленете си, та да може Амелия да пъхне крака под моите. Междувременно бяхме разместили част от стъблата над нас и ни трябваха една-две минути, докато ги върнем на място.

Сетне отново замряхме в очакване да наберем топлинката, която бяхме загубили. Още няколко минути изтекоха в пълно мълчание, но близостта на телата ни постепенно даде резултат и усетих как се стоплям.

— Спите ли, Едуард? — Гласът на Амелия ми се стори много ласкав.

— Не.

— Още не мога да се стопля. Какао ще кажете, дали да не накъсаме набързо още листа?

— Мисля, че най-добре е да лежим спокойно. Топлината ще дойде сама.

— Прегърнете ме по-здраво.

И в най-дръзките си мечти не можех да си представя онова, което се случи след тази проста забележка. Протегнах другата си ръка и притиснах момичето до себе си; Амелия също ме обгърна с двете си ръце и се озовахме толкова плътно прегърнати, че забравих всяка предпазливост.

Лицето й се притискаше до бузата ми и усетих как тя леко и чувствено го трие. Отвърнах на жеста й внимателно, усещайки, че любовта и желанието, които потисках, се надигаха в мен неудържимо. Някъде далеч в подсъзнанието си усетих внезапно отчаяние, защото подозирах, че по-късно ще съжалявам за тази си невъздържаност, но победен от бушуващите в мен страсти, бързо отхвърлих задръжките си. Вратът й беше толкова близо до устните ми, че, без да се опитвам дори да хитрувам, ги притиснах пламенно до кожата й. В отговор тя ме прегърна още по-силно, след което, без да ни е грижа, че ще срутим заслона, се отдадохме на чувствата си.

Когато се отдръпнах, Амелия извърна лицето си и притисна устни в моите. Лежах почти изцяло върху нея с цялата си тежест. След няколко минути се разделихме, но продължавах да държа лицето си на няколко инча от нейното.

Неспособен да сдържам повече чувствата си, промълвих.

— Обичам те, Амелия.

В отговор тя отново притиска лице до моето и се целунахме така, сякаш никога не бяхме спирали. За мен тя беше всичко на света и в този миг онова, което ни заобикаляше, престана да има някакво значение. Единственото, което исках в момента, бе да продължим да се целуваме безкрай. От начина, по който отговаряше на целувките ми, предполагах, че Амелия е на същото мнение. Пръстите й се ровеха в косите ми и докато се целувахме, ме притискаше до себе си.

Сетне изведнъж отдръпна ръката си, извърна лице и се разплака.

Напрежението спадна. Отпуснах се върху нея и зарих лице във вдлъбнатината на рамото й. Останахме да лежим така дълго. Почти задушен в дрехата й, дишах трудно и неравномерно. Амелия плачеше, чувствах как сълзите й се стичат надолу по бузите и мокрят лицето ми.

II

Раздвижих се само веднъж, за да освободя схванатата си лява ръка, след което пак легнах с почти цялата си тежест върху Амелия.

Дълго време в главата ми беше пусто; искреното ми желание да оправдая постъпката си отлетя със страстта. Отлетяха и самообвиненията, лежах неподвижно, усещах само леко смъдене около устата, следа от целувките на Амелия, и докосването на няколко косъма от косата й по челото ми.

Тя продължи да хълца още няколко минути, след което дишането й стана равномерно и аз реших, че е заспала. Малко след това усетих как умората от изминалия ден замъглява и моето съзнание и скоро заспах.

Не мога да преценя колко време съм прекарал в сън, но по едно време разбрах, че съм буден, макар да бях все още в същото положение, почти изцяло легнал върху Амелия. Проблемът за студа, който така силно ни вълнуваше, вече не съществуваше, защото тялото ми излъчваше топлина. Бях заспал въпреки неудобното положение, но сега вратът силно ме болеше. Щеше ми се да се преместя, за да се настаня по-добре. А отгоре на всичко ръбовете на твърдата яка се бяха впили в гърлото ми и имах чувството, че медното копче отпред е прищипнало кожата на врата ми, но не исках да събудя Амелия. Останах да лежа така с надеждата, че скоро пак ще заспя.

Въпреки всичко, което се беше случило, настроението ми беше добро. Погледнато обективно, шансовете да оцелеем бяха нищожни; Амелия също го беше разбрала. Ако в следващите двадесет и четири часа не стигнехме населено място, положително щяхме да загинем тук на това плато.

Все пак не можех да забравя онзи миг, в който бях видял съдбата на Амелия.

Знаех, че ако през 1903 година тя живее в Ричмънд, ще бъде убита от експлозията край къщата. Не можех да разсъждавам в онзи момент, но ми се струва, че моята безотговорна намеса в работата на Машината на времето беше инстинктивно желание да променя някак съдбата. Положението, в което се намирахме сега, беше резултат на видяното тогава, но за нищо не съжалявах.

Бях решил, където и да се намирахме и в която и да е година, да направя всичко възможно Амелия да не се върне в Англия, докато този ден не отмине!

Бях споделил с нея любовта си и ми се стори, че тя не е безразлична; вече бях повече от сигурен в силата на любовта си и исках да й предложа женитба. Не можех да кажа дали тя ще приеме, но бях решил да бъда категоричен и търпелив. Като моя съпруга тя трябваше да се подчини на волята ми. Очевидно Амелия беше от по-благороден произход, но се мъчех да се убедя, че това не ще попречи кой знае колко на отношението ни един към друг. Тя беше привърженик на еманципацията и ако любовта ни се окажеше истинска, тя нямаше да бъде помрачена от…

— Буден ли си, Едуард?

Гласът й дойде съвсем отблизо.

— Да. Аз ли те събудих?

— Не… Будна съм от известно време. Чух как се променя дишането ти.

— Зазори ли се вече? — попитах аз.

— Като че ли не още.

— Мисля, че трябва да се преместя — казах аз. — Сигурно много ти тежа.

Ръцете й, които все още обгръщаха плещите ми, моментално се стегнаха около мен.

— Моля те стой си така — обади се тя.

— Не бих искал да смяташ, че използувам положението.

— Аз съм тази, която го използува. Ти чудесно заместваш одеяло.

Отдръпнах се леко от нея, така че лицето ми застана точно над нейното. Листата край нас зашумяха в тъмнината.

— Амелия, искам да ти кажа нещо — промълвих аз. — Много те обичам.

Ръцете й още по-силно се стегнаха около мен и ме накараха да наведа лице към нейното.

— Скъпи мой Едуард — промълви тя, прегръщайки ме нежно.

— Нямаш ли какво друго да ми кажеш?

— Само… само че съжалявам за онова, което се случи.

— Не ме ли обичаш?

— Не съм сигурна, Едуард.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усетих как главата й помръдва: поклащаше я насам-натам, но само толкова.

— Амелия?

Тя продължаваше да мълчи и аз чаках неспокойно. Лежеше, без да помръдне, с ръце, отпуснати върху плещите ми.

— Не мога да си представя живота без теб, Амелия — промълвих аз на края. — Познавам те съвсем отскоро, но имам чувството, че съм бил с теб цял живот.

— Аз също — пророни тя почти без звук, но гласът й беше безжизнен.

— Тогава, моля те, омъжи се за мен. Щом стигнем някое населено място, ще намерим британско консулство или някоя мисионерска черква и можем да се венчаем веднага.

— Не бива да говорим за това.

Тогава съвсем отчаян попитах:

— Отказваш ли ми?

— Едуард, моля те…

— Да не би да си сгодена вече?

— Не, не съм, а и не ти отказвам. Просто мисля, че не бива да говорим за такива неща, защото бъдещето ни е съвсем несигурно. Дори не знаем в коя държава се намираме. А дотогава…

Гласът й потрепери и прозвуча почти толкова несигурно, колкото неубедителни бяха аргументите й.

— Но утре — продължих аз — ще разберем къде се намираме и тогава вероятно ще измислиш друго извинение. Искам да знам едно: обичаш ли ме така, както аз те обичам?

— Не зная, Едуард.

— Обичам те нежно. Можеш ли и ти да кажеш същото?

Неочаквано тя обърна глава към мен и докосна нежно бузата ми с устни, сетне промълви:

— Страшно много ми харесваш, Едуард.

Налагаше се да се задоволя и с това. Вдигнах глава и докоснах с устни нейните. Секунда след това тя се отдръпна и изви глава.

— Вече направихме една глупост — обади се тя. — Нека не повтаряме същата грешка. Принудени сме да прекараме заедно нощта и никой от нас не бива да използува това.

— Щом така го разбираш.

— Скъпи мой, не бива да смятаме, че няма кой да ни открие. От всичко, което видяхме, вероятно сме попаднали в частно имение.

— Досега не си споменавала такова нещо.

— Не съм, но може би не сме така сами, както ни се струва.

— Съмнявам се, че някой ще започне да се рови в купчина листа! — казах аз.

При тези думи тя се засмя и ме притисна до себе си.

— Трябва да спим. Може би ни очаква още дълъг път.

— Все още ли ти е удобно в това положение?

— Да. А на теб?

— Яката ме стяга — отвърнах аз. — Смяташ ли, че ще бъде много неприлично, ако си сваля връзката?

— Как успяваш, независимо от условията да спазваш благоприличието! Дай да я сваля… сигурно едвам дишаш.

Понадигнах се, Амелия сръчно разхлаби възела и откопча предното и задното копче на яката. След това аз отново се отпуснах и усетих как ръцете й обгърнаха отново врата ми. Притиснах лицето си до бузата й, целунах крайчеца на ухото й и зачаках сънят да се върне.

III

Събуди ни не изгряващото слънце, чиято светлина се процеждаше през листата над нас в почти кафеникаво сияние, а пукотът и скърцането на стената от растения, край която бяхме разположили бивака си. Полежахме прегърнати още няколко минути, сякаш съзнавахме, че топлината и интимността на изминалата нощ трябва да се вкусят докрай. Най на края изритахме и разбутахме червените листа над нас и се измъкнахме на силната дневна светлина. Схванати от принудителната неподвижност през нощта, дълго се протягахме и разкършвахме.

Утринният ни тоалет беше кратък, закуската — още по-кратка. Изтрихме лицата си с кърпата на Амелия и се вчесахме. Всеки от нас изяде по две таблетки шоколад, които поляхме с растителен сок. Събрахме оскъдния багаж и се приготвихме да продължим пътя си. Забелязах, че Амелия продължава да носи корсета между дръжките на чантата.

— Няма ли да оставим това? — попитах аз, като в същото време си мислех, че би било чудесно, ако тя никога вече не го използува.

— А това? — попита на свой ред тя, измъквайки връзката и яката ми от чантата си. — Ще оставим ли и това?

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Трябва да ги сложа, когато стигнем до населено място.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

— Разликата е там — започнах аз, — че не се нуждая от прислужник, пък и никога не съм имал.

— Ако намеренията ти към мен са искрени, Едуард, ще трябва да си готов за наемане на прислужници.

Както винаги тонът на Амелия беше уклончив, но намекът за моето предложение накара сърцето ми да забие по-бързо. Взех от нея чантата и я улових за ръка. Тя вдигна поглед към мен и ми се стори, че по лицето й пробягна сянка от усмивка, но ние вече вървяхме и двамата гледахме пътя пред нас. Тревите отново се бяха раздвижили и внимавахме да вървим на безопасно разстояние от тях.

Знаехме, че по-голяма част от пътя трябва да изминем преди пладне, ето защо поддържахме бодра и бърза стъпка и само от време на време, на равни интервали, почивахме. Дишането ни, както и преди беше затруднено от височината и затова говорехме малко.

По време на една от почивките не се сдържах и повдигнах въпрос, който отдавна занимаваше мислите ми:

— В коя година предполагаш, че сме?

— Нямам представа. Зависи от това, до каква степен си се намесил в нормалната работа на Машината.

— Не знам какво съм правил. Промених програмата на циферблата на месеците, а тогава той показваше 1902 година. Но не го пипнах, преди да счупя никеловия лост, и затова се питам дали не попречих на автомата за връщане и сега да е 1893.

Амелия помисли известно време върху думите ми, след което каза:

— Не, не мисля. Повратният миг настъпи, когато се счупи лостът. Вероятно връщането е спряло и първоначалната програма е продължила. Щом тя се изпълни, автоматичното връщане се задейства отново, както сами се уверихме с изчезването на Машината. Но и промяната, която направи в месеците, може да е дала резултат. Какво направи точно?

Размислих се много внимателно:

— Преместих циферблата с няколко месеца напред. И все пак не мога да кажа точно с колко. Съществуват три вероятности: или сме се върнали в 1893, както ти предположи, и сме кацнали на няколко хиляди мили от Ричмънд, или сме останали в 1902 година, датата, на която лостът се счупи… а може и да сме пропътували тези няколко месеца и сега да се намираме например в края на 1902 или началото на 1903. Така или иначе едно е ясно: попаднали сме на няколко хиляди мили от Ричмънд.

Нито една от тези възможности не беше за предпочитане, защото при всяка от тях ужасният юнски ден на 1903 година ни очакваше. Не исках да се замислям за последиците от него, затова побързах да променя темата върху нещо друго, което ме вълнуваше.

— Ако се случи така, че се върнем в Англия — започнах аз, — няма ли вероятност да се срещнем със самите нас?

Амелия не ми отговори направо. Тя каза само:

— Какво искаш да кажеш с това „ако се върнем в Англия“? Разбира се, че ще се върнем колкото се може по-скоро.

— Да, разбира се — отвърнах аз. Вече искрено съжалявах, че поставих въпроса си по този начин. — Това не беше риторичен въпрос: скоро ли ще се срещнем със себе си?

Амелия смръщи чело.

— Не мисля, че това е възможно — промълви тя най на края. — Пътувахме във времето точно така, както се пътува и в пространството, и дотолкова, доколкото се простират познанията ми, напуснали сме света в момента, когато напуснахме Ричмънд. От този момент нататък в Англия няма нито Амелия Фицгибън, нито Едуард Търнбул.

Бях очаквал такъв отговор и затова побързах да попитам:

— В такъв случай сър Уилям ще открие ли нашето изчезване?

Най-неочаквано Амелия се усмихна.

— Виж това не мога да гарантирам. Не съм сигурна, че той ще открие липсата, преди да са минали няколко дена. Той е извънредно зает човек. Предполагам, че щом открие, че ме няма, ще се обади в полицията и името ми ще бъде записано в списъка на търсените лица. Това поне ще направи.

— Как можеш да говориш за това така спокойно? Положително сър Уилям ще се разтревожи много от твоето изчезване.

— Аз само съобщавам фактите, така както ги виждам. Зная, че той подготвяше Машината на времето за изследователско пътуване и ако не бяхме го изпреварили, той щеше да бъде първият човек, който щеше да пътува в бъдещето. Когато отиде в лабораторията си, ще намери Машината почти непроменена, защото тя вече ще се е върнала оттук, и той ще продължи своята работа, без да се интересува за домашните си.

— Как мислиш — попитах аз, — ако сър Уилям се досети за причината на твоето изчезване, дали би използувал Машината, за да ни потърси?

Амелия веднага поклати глава.

— Ти може би вярваш, че той ще разбере, че сме пипали Машината? А дори и да разбере, как ще знае къде да ни търси? Първото е почти немислимо, тъй като много трудно можеш от външния вид на Машината да познаеш дали някой я е използувал; второто също е абсурдно, защото Машината няма устройство, което да записва направените пътувания.

— В такъв случай трябва да разчитаме единствено на себе си.

При тези думи Амелия се приближи до мен и улови здраво ръката ми.

— Да, скъпи мой — каза тя.

IV

Слънцето беше превалило вече най-високата си точка, растенията хвърляха сянка, но ние упорито продължавахме да вървим. Тъкмо бях решил, че вече е време да направим поредната почивка, изведнъж сграбчих Амелия за лакътя и посочих напред.

— Амелия, гледай! — извиках. — Там… на самия хоризонт!

Точно пред нас се разкри най-привлекателната гледка, която всеки от нас можеше да си представи. Някакъв метален и лъскав предмет отразяваше слънчевата светлина в очите ни. Блясъкът беше постоянен, което значеше, че не идва от естествен отражател — море или езеро.

Предметът беше дело на човешка ръка и от известно време насам първият признак на цивилизация.

Отправихме се нататък, но след миг блясъкът изчезна.

— Какво стана? — попита Амелия. — Дали не беше мираж?

— Каквото и да е било — премести се — отвърнах аз. — Но не беше плод на въображението ни.

Вървяхме колкото е възможно по-бързо, но все още непривикнали с разредения въздух, се принудихме да се върнем към предишната по-спокойна крачка.

След две-три минути отново зърнахме отразената светлина и разбрахме, че не сме сбъркали. На края разумът надделя и решихме да спрем и да отдъхнем за малко; изядохме остатъка от шоколада и пихме растителен сок, докато стомасите ни се напълниха. Така подкрепени продължихме към проблясващия предмет, окрилени от мисълта, че дългият ни път е към своя край.

След още един час се приближихме толкова, че макар слънцето да беше слязло още по-ниско и да виждахме отблясъка по-рядко, можехме да различим предмета, от който се отразяваше светлината. Насред пустинята се издигаше метална кула, чийто покрив събираше слънчевата светлина. В разредения въздух разстоянията често пъти са измамни и макар от известно време да виждахме кулата, истинските й размери оценихме едва когато дойдохме съвсем близо. Чак тогава забелязахме, че редом с нея се издигат още няколко.

Общата височина на най-близката кула беше около шейсет стъпки. На вид тя приличаше на огромна дълга карфица — на върха на дългия централен корпус се намираше кръгла затворена платформа. Това описание не е съвсем точно, тъй като корпусът не беше единен, а се състоеше от три високи колони. Те бяха разположени много близо една до друга и вървяха паралелно до самата платформа, която поддържаха, но това забелязахме едва когато двамата с Амелия се приближихме съвсем. Трите колони бяха здраво зарити в земята, но след по-внимателно разглеждане забелязах, че на няколко места са съединени, така че образуваха телескопоподобни тръби, което даваше възможност да се повдигат и свалят.

Платформата трябва да имаше десет стъпки в диаметър и беше може би около седем стъпки висока. От едната страна имаше отвор, който ми приличаше на голям овален прозорец, но той беше направен от тъмно стъкло и от мястото, на което се намирахме, беше невъзможно да се види вътре. Под платформата имаше някакво приспособление, което приличаше на карданова връзка, позволяващо на платформата да се върти бавно насам-натам и по този начин успяваше да отразява слънцето. Именно тази светлина бяхме видели по-рано. Платформата се въртеше и сега, но край кулата нямаше никакъв признак на живот.

— Хей, вие там горе! — извиках аз и след няколко минути повторих. Или не ме чуваха, или гласът ми беше по-слаб, отколкото си представях, но никой не отговори.

Докато съм разглеждал кулата, Амелия ме беше заобиколила и не откъсваше очи от растенията. Бяхме се отдалечили от растителния пояс, за да разгледаме кулата, но видях, че сега той беше още по-далеч от моите очаквания и беше значително по-нисък. Нещо повече, там работеха много хора.

Амелия се извърна към мен и не беше трудно да видя как очите й грееха от радост.

— Едуард, ние сме спасени! — извика тя, дойде до мен и топло ме прегърна.

Това наистина беше спасение, защото какво по-красноречиво доказателство, че наблизо се намира така дълго търсеното от нас населено място. Бях готов веднага да тръгна към хората, но Амелия ме спря.

— Трябва да се приведем в приличен вид — заяви тя и зарови в чантата си. Подаде ми връзката и яката и докато си ги слагах, тя седна на земята и се зае да оправи лицето си. Опита се да изчисти и някои от най-големите лекета по дрехата си с кърпата, след което се вчеса. Имах крещяща нужда от бръснене, но нищо не можех да направя.

Освен общата ни раздърпаност и неугледен вид още нещо тревожеше и двамата. Дългите часове, прекарани под палещите слънчеви лъчи, бяха казали своята дума и лицата и на двама ни бяха страшно изгорели. Лицето на Амелия беше станало яркорозово, а и моето по думите й не беше в по-добро състояние; макар че беше го мазала с крем от едно бурканче, тя не скри, че кожата я боли силно.

Щом се приготвихме, Амелия каза:

— Ще ви уловя подръка. Не знаем кои са тези хора и би било разумно да не създаваме грешно впечатление. Ако се държим с достойнство, и с нас ще се държат както трябва.

— Ами това? — попитах аз, сочейки корсета, който висеше между дръжките на чантата й. — Сега вече е време да го хвърлим. Ако искаме да изглеждаме, сякаш се връщаме от следобедна разходка, това ще ни компрометира.

Амелия се намръщи, очевидно не можеше да реши. На края го взе и го остави на земята до една от колоните на кулата.

— Ще го оставя тук засега — заяви тя. — Щом поговорим с хората, ще дойда да си го взема.

Тя се върна при мен, улови ме за ръка и се отправихме към най-близката група. Разреденият въздух още веднъж ни изигра и скоро разбрахме, че растенията са много по-далеч, отколкото си представяхме. Хвърлих още един поглед назад към кулата и забелязах, че платформата продължава да се върти ту в едната, ту в другата посока.

Докато вървяхме към хората, никой от които все още не ни беше забелязал, направих внезапно и много тревожно за мен откритие. Не бях съвсем сигурен и не го споделих с Амелия, но колкото повече приближавахме, толкова по-малко място за съмнение оставаше — повечето хора, а сред тях имаше и мъже, и жени, не носеха почти никакви дрехи.

Спрях веднага и се извърнах, повличайки и момичето след мен.

— По-добре да продължа сам — предложих аз. — Моля те, почакай ме тук.

Амелия надничаше нетърпеливо през рамото ми.

— Аз не съм толкова свенлива, колкото си ти — заяви тя. — От какво се опитваш да ме предпазиш?

— Не е прилично — много смутено се опитах да възразя. — Ще отида сам да говоря с тях.

— За бога, Едуард! — възкликна тя гневно. — Още малко и ще умрем от глад, а ти ми говориш за благоприличие.

Тя пусна ръката ми и тръгна сама. Последвах я с пламнало от смущение лице. Амелия се насочи към най-близката група: около двадесет и пет мъже и жени, които сечаха червените треви с дълги ножове.

— Хей, вие! — провикна се тя, изливайки гнева си към мен върху най-близкостоящия мъж. — Говорите ли английски?

Мъжът се обърна рязко и я погледна. В продължение на около секунда стоя изненадан — тази секунда беше достатъчна, за да видя, че е много висок, с прегоряла от слънцето червеникава кожа, и беше препасан с едно-единствено мръсно парче плат. След миг мъжът се просна по очи пред Амелия. Всички наоколо хвърлиха ножовете си и направиха същото.

Амелия се обърна към мен и видях, че властният израз бе изчезнал от лицето й така бързо, както се беше появил. Тя погледна изплашено и аз пристъпих до нея.

— Какво става? — прошепна тя. — Какво направих?

— Вероятно си ги изплашила до смърт.

— Простете — обърна се Амелия към хората с много по-спокоен глас. — Знае ли някой от вас английски? Много сме гладни и няма къде да се подслоним за през нощта.

Никакъв отговор.

— Опитай с някакъв друг език — обадих се аз.

— Excusez-moa, parlez-vous francaiz? — попита Амелия.

Отново никой не отговори.

— Habla usted Español? — Тя попита и на немски, и на италиански. — Няма смисъл — въздъхна на края. — Не разбират.

Пристъпих до мъжа, към който Амелия се беше обърнала първо, и клекнах до него. Той вдигна глава и в очите му прочетох ужас.

— Стани — подканих го аз, придружавайки думите си със съответен жест на ръката. — Хайде, приятелю… изправи се.

Протегнах ръка, за да му помогна, и той се втренчи в мен. След малко бавно се изправи и застана пред мен, навел ниско глава.

— Няма да ти направим нищо лошо — обадих се пак аз, влагайки в гласа си цялото съчувствие, на което бях способен, но и това не произведе желания ефект. — Какво правите тук?

Погледнах красноречиво към тревите. Сега вече той реагира мигновено: обърна се към другите, извика им нещо неразбрано, наведе се и взе ножа си.

Отстъпих назад, смятайки, че ще ни нападнат, но се оказа, че съм сгрешил. Всички се изправиха бързо, грабнаха ножовете и продължиха припряно работата си, която бяхме прекъснали.

— Едуард, те са прости селяни — тихо каза Амелия. — Взеха ни за надзиратели.

— В такъв случай трябва да намерим истинските им надзиратели.

Стояхме и ги наблюдавахме в продължение на около минута и повече.

Мъжете режеха по-високите стъбла, насичаха ги на по-къси парчета от около дванадесет стъпки. Жените, които работеха зад тях, махаха клонките от основното стъбло и отделяха плодовете. След това стъблата отиваха на една страна, а плодовете и листата — на друга. При всеки удар на ножовете бликваха струи растителен сок, който продължаваше да изтича от вече нарязаните растения. Почвата беше обилно подгизнала от изтеклия сок и селяните работеха, нагазили в дванадесет инча дълбока кал.

Двамата с Амелия продължихме пътя си, стараейки се да вървим на разстояние от селяните, там, където почвата беше суха. Чак сега забелязахме, че след като се изцедеше от почвата, където работеха селяните, сокът се стичаше във вкопано в земята дървено корито.

— Позна ли на какъв език говореха? — попитах Амелия.

— Говореха много бързо. Езикът беше доста гърлен.

— Но не и тибетски — казах аз и Амелия се намръщи.

— Предположението, което направих, се дължеше на пейзажа и на очевидно високата надморска височина. Мисля, че е безпредметно да говорим за това, докато не открием някой представител на местните власти.

Докато се движехме покрай стената от растения, все по-често срещахме хора на групи и като че всички работеха без надзиратели. Условията им на работа бяха кошмарно тежки — в по-многолюдните райони изтеклият от растенията сок беше образувал големи участъци тиня и някои от нещастниците работеха затънали почти до кръста. Както Амелия забеляза, а и аз не можех да не се съглася с нея, тук имаше много широко поле за реформи.

Изминали бяхме вече близо половин миля, когато стигнахме едно място, където дървеното корито стигаше до още три други, идващи от различни посоки на полето. Тук течността се събираше в нещо като езеро и три жени я изпомпваха от него с груби ръчни приспособления, откъдето тя се изливаше в канали. Те пък от своя страна прекосяваха обширна обработена площ. На отсрещната й страна се виждаха други две метални кули.

По-нататък забелязахме, че селяните сечаха растенията по диагонал на пояса, така че докато вървяхме успоредно на работниците, успяхме да разберем какво се простира отвъд растенията. Това беше обширно водно пространство, широко някъде около сто ярда. Естествената му ширина можеше да се види само там, където тревите бяха изсечени, защото, поглеждайки на север, откъдето идвахме, видяхме, че на места те растяха така близо до водата, че не се виждаше никакъв бряг. Поясът беше широк близо цяла миля и тъй като отсрещният бряг беше също така гъсто обрасъл, макар че там също работеха селяни, разбрахме, че ако целта е мястото покрай водата да се изсече на ръка, ще е нужен трудът на цели поколения.

Тръгнахме покрай водата и скоро селяните останаха зад нас. Почвата беше неравна, осеяна с ями, което може би се дължеше на факта, че преди по тези места са растели треви, водата беше тъмна и нито една вълна не нарушаваше гладката повърхност. Трудно беше да се определи дали беше река или някакъв канал, но водата, макар и бавно се движеше, а бреговете бяха неравни. Това като че ли навеждаше на мисълта, че е естествен воден път, но, от друга страна, беше твърде прав, за да няма никакво съмнение, че е природно образование.

Отминахме още една метална кула, издигната на самия бряг край водата и макар да се бяхме отдалечили от селяните, които работеха, срещнахме каруци, натоварени с нарязаните растения, теглени пак от хора, а на няколко пъти се разминахме с групи работници, които отиваха към обраслото с треви поле. В нивите вляво от нас още по-голям брой работници оряха земята.

Ние с Амелия често се изкушавахме да отидем при тях и да помолим за нещо за ядене, защото там сигурно имаше много храна, но горчивият опит от първия разговор ни караше да бъдем предпазливи. Знаехме, че сигурно не сме далеч от някакво селище, па макар и село. И действително пред нас вече се виждаха две просторни сгради. И двамата ускорихме ход, надявайки се, че спасението ни е съвсем близо.

V

Влязохме в по-близката от двете постройки и веднага открихме, че това беше някакъв склад, защото навсякъде се виждаха големи бали с нарязани растения, грижливо сортирани. Разходихме се из вътрешността на сградата с надеждата, че ще открием някой, с когото да поговорим, но срещнахме само селяни. И както останалите, които бяхме видели преди, и мъжете, и жените се занимаваха с работата си, без да ни обърнат внимание.

Напуснахме сградата оттам, откъдето бяхме влезли — през голяма метална врата, която в момента, прикрепяна от цяла система от вериги и макари, стоеше отворена. Отправихме се към втората сграда, на около петдесет ярда от първата. Между двете се издигаше метална кула.

Тъкмо минавахме покрай нея, когато Амелия грабна ръката ми и възкликна:

— Едуард, слушай.

До нас долиташе далечен звук, чиято посока не можехме да определим. Амелия отстъпи и се отправи към дълга метална релса, издигната на около три стъпки над земята. Щом се приближихме до нея, звукът стана по-ясен и заприлича на нещо смесено между стържене и вой; погледнахме по протежението на релсата на юг и видяхме, че по нея се движи някакво превозно средство.

— Едуард, възможно ли е това да е влак? — попита Амелия.

— Само на една релса? И без локомотив?

Не след дълго превозното средство приближи достатъчно, за да се убедим, че това наистина беше влак. Имаше всичко на всичко девет вагона и без много шум спря с предната си част съвсем близо до мястото, където бяхме застанали. Гледахме онемели от учудване, защото сякаш вагоните на обикновен влак бяха откъснати от локомотива. Удиви ни и друго. Металните стени на вагоните не бяха боядисани и тук-там прозираха ръждиви петна. При това имаха необикновена тръбовидна форма. От всичките девет вагона само два, първият и последният, с нещо напомняха на вагоните, в които ние с Амелия бяхме свикнали да пътуваме в Англия. Само те имаха врати и по няколко прозореца и щом влакът спря, от тях слязоха няколко пътника. Седемте вагона по средата като че бяха обикновени метални тръби без прозорци или врати.

Забелязах, че някакъв мъж слезе от първия, на чиято предна част се виждаха прозорци, и предположих, че влакът се управлява оттам. Показах това на Амелия и с растящо любопитство започнахме да следим мъжа.

По всичко личеше, че той не е като останалите селяни — от цялото му поведение лъхаше увереност, носеше приличен, макар и обикновен, сив костюм — туника или риза без никакви украшения и панталони. В този си вид той по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които, след като слязоха, се струпаха пред седемте вагона по средата. Всички тези хора бяха високи като селяните и със същата червеникава кожа.

Машинистът приближи до втория вагон и завъртя голяма дръжка на корпуса. Във всеки един от седемте вагона започна да се вдига голяма врата, прилична на метален капак. Мъжете, слезли малко преди това от влака, се струпаха край отворите.

Няколко секунди по-късно станахме свидетели на твърде странна сцена.

Оказа се, че вагоните са натъпкани с мъже и жени, когато вратите се отвориха, те буквално се изсипаха на земята.

Другите мъже се движеха между тях и размахваха в ръце нещо, което в началото бяхме оприличили на къса пръчка или бастун, но по-късно разбрахме, че то имаше много по-ужасно предназначение. Очевидно в тази така наречена палка, с която мъжете се опитваха да наредят селяните в редица, бе монтиран електрически акумулатор, който, щом се допреше до някого, причиняваше силен електрически шок, придружен от ярък зелен пламък и силен съскащ звук. Безпомощни, нещастниците падаха на земята и притискаха изгорялото място с ръце, но другарите им веднага ги вдигаха.

Излишно е да пояснявам, че с тези дяволски палки не беше никак трудно да се въдвори ред в тълпата.

— Трябва да спрем това веднага! — заяви Амелия. — Те се държат с тях като с роби.

Стори ми се, че беше готова веднага да отиде и да се намеси, затова сложих ръка на рамото й и я задържах.

— Нека първо разберем какво става — опитах се да я вразумя аз. — Почакай малко… моментът не е подходящ.

Суматохата край влака продължи още няколко минути, после селяните бяха подкарани към сградата, която все още не бяхме посетили. Едва тогава забелязах, че вратите на тръбовидните вагони отново бяха спуснати и човекът, който беше управлявал влака, се е отправил към най-крайния вагон.

— Амелия, бързо да се качваме — подканих я аз. — Влакът ще тръгне всеки момент.

— Но линията свършва тук.

— Именно. Не виждаш ли? Той сега ще тръгне в обратна посока.

Без повече колебания се отправихме към влака и се качихме във вагона за пътници, който по пътя насам беше първи. Никой от мъжете с електрическите палки не ни обърна внимание и щом влязохме във влака, той бавно потегли.

Бях очаквал, че ще започне силно люлеене, защото не можех да си представя как по друг начин можехме да се движим по една релса, но веднъж потеглил, влакът се движеше поразително равно. Нямаше го дори и шумът от колелата, чуваше се само тихо жужене. В тези първи минути онова, което оценихме най-високо, беше, че вагонът е отоплен. Вън вече започваше да се захлажда, скоро и слънцето щеше да залезе.

Седалките бяха наредени почти както във влаковете, с които бяхме свикнали да пътуваме, макар че нямаше купета и коридор. Вътре вагонът беше без прегради, така че можеше да се движиш от единия край до другия, а пейките бяха метални и без тапицерия. Двамата с Амелия седнахме до един от прозорците, който гледаше към водния път. Бяхме сами във вагона.

По време на цялото пътуване, което продължи около половин час, гледката вън не се промени много и само на места забелязахме, че брегът е укрепен с тухли, с което се потвърди подозрението ми, че това беше канал. Видяхме няколко малки лодки да се движат по него и на няколко места мостове свързваха двата му бряга. Всеки стотина ярда минавахме покрай метална кула.

Преди да стигне крайната си спирка, влакът спря само на едно място. От прозореца, до който бяхме седнали, наблюдавахме сцена, много сходна с онази, на която бяхме станали свидетели, преди да се качим във влака, но от отсрещния прозорец на вагона можахме да видим, че отвън се простира обширен индустриален район, осеян с високи комини, които бълваха стълбове дим, а огромни пещи хвърляха оранжеви отблясъци в тъмното небе. Луната беше вече изгряла и димът се издигаше нагоре към нея.

Докато чакахме влакът да тръгне отново и няколкото селяни да бъдат качени, Амелия отвори за малко вратата и погледна навън по посока на движението.

— Вижте, Едуард — възкликна тя. — Приближаваме до някакъв град.

Подадох глава навън: на фона на заревото на залязващото слънце на разстояние от една-две мили се издигаха скупчени безразборно високи сгради. И аз като Амелия въздъхнах с облекчение, защото варварските гледки, на които бяхме станали свидетели сред полето, ме бяха отвратили. Животът в един, макар и съвършено чужд град беше все пак нещо познато за един гражданин, а освен това бяхме сигурни, че там ще срещнем съответните представители на властта. Която и да беше тази страна, колкото и несправедливи и потиснически да бяха законите й, с нас като туристи щяха да се държат съвсем иначе. Инстинктивно попипах джоба на сакото си, за да проверя дали портфейла ми е на мястото си. Ако се наложеше да се върнем веднага в Англия, колкото и малко пари да имахме, а същия ден бяхме установили, че двамата общо имаме две лири, петнайсет шилинга и шест пенса, те щяха да са ни необходими, за да послужат пред консула за удостоверяване на нашата благонадеждност.

Тази и други успокоителни мисли минаваха през съзнанието ми, докато влакът ни носеше към града. Слънцето вече беше залязло и над нас се спущаше нощта.

— Едуард, виж колко ярка е вечерницата!

Амелия посочи едрата синьо-бяла звезда, появила се на небосклона малко над мястото, където се беше скрило слънцето. Близо до нея, някак странно дребна беше изгряла луната, в първата си четвърт.

Загледах се в звездата и са спомних думите на сър Уилям за планетите, които съставляват нашата Слънчева система. Ето там беше една такава самотна, красива, невъобразимо далечна и недостижима планета.

В този миг Амелия ахна и усетих как сърцето ми се свива.

— Едуард! — промълви тя. — Виждат се две луни!

Загадките, които срещахме на всяка крачка и на които до този момент се бяхме опитвали да не придаваме особено значение, се разкриха с цялата си истина. Мислех си за бясно растящите алени растения, разредения въздух, силния, вледеняващ нощен хлад, палещите слънчеви лъчи, лекотата, с която се движехме, тъмносиния цвят на небето, червеникавата кожа на хората, враждебността на всичко, което ни заобикаляше. Сега, когато видяхме двете луни и вечерницата, се прибавиха две загадки, които направиха невъзможно по-нататъшното ни вярване в поддържане на най-скъпата ни илюзия, че сме все още в близък за нас свят. Машината на сър Уилям ни беше отнесла в бъдещето, но без да подозираме, ни беше отнесла и в пространството. Оказа се, че освен Машина на времето сър Уилям бе конструирал и Машина на пространството и сега двамата с Амелия бяхме принудени да се примирим с ужасния факт, че по един невероятен начин се бяхме озовали в съвсем друг свят. Гледах втренчено канала, в чиято вода като блестяща точка се отразяваше светлината на Земята, и единственото, което усещах, беше отчаяние и неизмерим страх. Защото ние бяхме пренесени през пространството на Марс, планетата на войната.