Машината на пространството

I

Планът ни за действие най на края беше разбран и одобрен от марсианците, и ние с Амелия се разделихме за останалата част от деня. Тя продължи да обикаля тайните ядра, докато аз, придружен от двамата марсианци, тръгнах да разгледам снежното оръдие и снарядите. Едуина дойде с нас, защото много неща трябваше се обясняват.

Полигонът за изстрелване се намираше извън пътя, но не се наложи да прекосяваме открито пространство. По някакъв непонятен за мен начин чудовищата бяха успели да продължат електрическото силово поле под формата на тунел, през който можеше да се стигне мястото, без да излизаш сред разредения хладен въздух. Тунелът водеше към планината и макар склоновете почти да не се виждаха от града, лесно различих очертанията на огромните сгради край оръдието.

Движението в тунела беше много оживено, срещахме се и се разминавахме и с пешеходци като нас, и с коли. Дадоха ми да облека черни дрехи, но прозвището „джудже“ непрестанно ми напомняше за не твърде обичайния ми вид.

Пред самия вход на полигона тунелът свършваше и на това място, покачени на постоянни наблюдателни постове, седяха няколко чудовища. Скрити зад леко матирани стъкла, с големите си безизразни очи те внимателно проследяваха всички, които минаваха.

За да преминем през това място, предварително бяхме изготвили план. Аз и двамата марсианци избутахме Едуина напред, сякаш беше извършила някакво престъпление. Единият от мъжете носеше електрическа палка и я размахваше застрашително.

На територията на полигона срещнахме много повече чудовища, отколкото където и да било другаде на Марс, но веднъж преминали пропускателния пункт, никой вече не ни обръщаше внимание. Повечето от противните същества се движеха с многокраките си превозни средства, но видях и няколко, които се влачеха бавно и тромаво по земята. Това беше нещо ново за мен; до този момент смятах, че без механизираните коли те са безпомощни. И наистина в двубой с човешко същество всяко чудовище би било твърде уязвимо, защото движенията му са мудни и мъчителни — с поне четири от пипалата си то се опира на земята.

Не присъствието на чудовищата обаче вдъхваше най-голям ужас тук.

Още в самото начало сградите на полигона ми се бяха видели огромни, но сега, съвсем близо до тях, си дадох сметка за гигантските размери на науката в този свят. Край тях ние приличахме на мравки, които се разхождат по улиците на някой град.

Хората до мен се опитваха да ми обяснят предназначението на всяка постройка. Възможностите на Едуина обаче бяха твърде ограничени и аз успях да добия съвсем смътна представа за цялостния план на индустриалния център. Отделните части на бойните машини се произвеждаха в по-периферните сгради, след което се пренасяха тук и се сглобяваха и настройваха. През портата на една от постройките, която беше поне триста стъпки висока, успях да зърна няколко трикраки бойни машини в процес на работа; оголената конструкция на онази от тях, която беше най-далеч от входа, висеше от тавана, закрепена със система от макари, а под нея единият от металните крака вече беше прикрепен; машината най-близо до нас изглеждаше напълно сглобена, платформата се въртеше и около нея стояха редица инструменти и апарати, които проверяваха и изпробваха.

Чудовища и хора работеха заедно в гигантското хале и нямах чувството, че това ги притеснява. Не се забелязваха признаци на робски отношения, дори ми мина мисълта, че може би не всички хора на Марс биха посрещнали бунта с радост.

Отминахме близо двадесет подобни сгради, докато на края стигнахме до обширно празно пространство и спрях онемял от онова, което се разкри пред погледа ми.

Тук бяха плодовете на цялата мощна индустрия. Подредени в стройни редици, стояха десетки снаряди, всеки от които приличаше досущ на останалите, като че бяха излезли от струга на един и същ работник. Гладки и излъскани до блясък, по тях не се виждаше нито една грапавина, която да наруши чистотата на линията. Снарядите бяха по около триста стъпки дълги, изострени към носа, но по-голямата част от корпуса им беше цилиндрична, а задната страна представляваше окръжност с грамаден диаметър. Дълго се бях удивлявал пред размерите на снаряда в Града на опустошението, но той беше дребна играчка в сравнение с тези тук. Почти не вярвах на очите си и когато приближих, диаметърът на корпуса ми се видя някъде около деветдесет стъпки.

Моите придружители крачеха спокойно, очевидно гледката не им правеше впечатление; след малко ги догоних, все още въртейки глава удивен.

Опитах се да преброя снарядите, но пространството, върху което бяха наредени, беше толкова огромно, че не бях сигурен дори, че виждам всички.

Най на края излязохме от полето със снарядите и пред нас се разкри още по-удивителна гледка.

Стръмно нагоре се издигаше склонът на вулкана. Именно тук противните чудовища бяха разположили своите снежни оръдия.

Те бяха общо пет. Четири от тях бяха с размерите на оръдието в Града на опустошението, но вместо сградите, осигуряващи повдигането на цевта, тук беше използван естественият склон на възвишението. Липсваше и езеро, чиято вода да поеме температурата на изстрелването. С рационално построена система от железопътни линии и дебела стена в основата на цевта беше избегнато вкарването на снаряда откъм дулото.

Трябва да призная обаче, че всички тези произведения на гения на чудовищата бяха засенчени от петото снежно оръдие.

Докато барабаните за изстрелване на по-малките бяха с дължина около миля и отвор близо двадесет стъпки, централното оръдие имаше барабан с външен диаметър поне сто стъпки, а що се отнася до дължината… тя не се побираше в човешкия поглед. Цевта се опираше о склона на вулкана, като тук-там, където повърхността му не беше равна, бяха построени гигантски конструкции, които да поддържат цевта. В основата си оръдието приличаше на метална лавина — изпъкнала и достатъчно дебела, за да издържи на прекомерното напрежение на изстрелването. При тази величествена гледка човек не можеше да се освободи от мисълта за мощта на интелекта и науката на чудовищата.

С тези оръдия и стотиците лъскави снаряди господарите на този свят смятаха да осъществят нашествието си на Земята!

II

В барабана на петото оръдие вече беше поставен снаряд и моите водачи ме поведоха нагоре по метална стълба, опряна в туловището на оръдието, приличаща на арк-бутан4 на някоя катедрала. От главозамайващата височина се виждаше огромното поле, покрито със снаряди, а по-нататък започваше градът.

Стълбата водеше до вход в самия барабан и през него влязохме в тесен тунел. Температурата веднага спадна рязко. Превеждайки думите на единия от мъжете, Едуина ми обясни, че вътрешността на барабана вече е облицована с лед и че след още половин ден ще бъде завършено окончателното обледяване.

Тунелът водеше направо в летателния апарат. Озовахме се в кабината с контролна апаратура и оттук започнахме разглеждането.

Както и по-малките снаряди, и този беше разделен на три главни кабини: челна, средна — за робите, и основна, в която чудовищата и кошмарните им машини пътуваха. Последните две помещения бяха свързани с устройство за източване на кръв. Не забелязах никаква разлика с познатото ми вече приспособление, но единият от мъжете обясни, че по време на пътуването чудовищата ще бъдат упоени и нуждата им от храна ще бъде значително по-малка.

Нямах никакво желание да се замислям за зловещите удобства на противните създания и минахме в най-голямото помещение.

Тук можеше да се види пълен арсенал от снаряжения. Бяха складирани пет трикраки бойни кули, като платформите им бяха отделени от краката и подредени така че да заемат възможно най-малко място, няколко от ниските многокраки машини, над двайсетина огнеметни оръдия и неизмеримо количество от някаква субстанция, натрупано в десетки огромни контейнери. Двамата мъже, а аз още по-малко, можахме да разгадаем съдържанието им.

На различни места от тавана висяха торбите от прозрачната материя, които предпазваха от налягането при приземяване и тръгване.

Не стояхме дълго в голямата кабина, но онова, което видях тук, беше достатъчен аргумент, за да искам да се върна на Земята. И какъв подарък би било всичко това за нашите учени.

Контролната кабина в челната част на снаряда беше просторно помещение, следващо конусовидната форма на носа на снаряда. В момента уредите бяха на пода, но ми обясниха, че по време на движение целият апарат се върти в зависимост от тежестта. (Това никак не ми беше ясно и реших, че преводът на Едуина нещо не беше в ред.) След натъпканата със съоръжения задна кабина тази ми се видя направо просторна. В единия й край беше струпана изсушена храна, имаше тясна тоалетна и помещение с душ, какъвто бяхме използвали в лагера за роби. Хамаците, в които се предполагаше, че ще спи екипажът, висяха на близо осем стъпки над главите ни.

Обясниха ми, че по време на полет няма да ни бъде трудно да стигаме до тях — това пък съвсем не можех да повярвам.

Уредите бяха толкова много, че когато ги видях и си представих огромното съоръжение, което ръководеха, с уплаха си помислих, че до този момент най-сложният механизъм, с който ми се беше налагало да се справям, беше капан за мишки и каручка с пони.

Мъжете обясняваха всичко и с големи подробности, но аз запомнях съвсем малко от нещата, които ми показваха. Имах чувството, че не мога да разчитам твърде на превода на Едуина, а когато бях сигурен, че тя предава вярно, невинаги разбирах понятията.

Показаха ми например широк, съвършено празен стъклен екран, на който по време на полет би трябвало да се вижда какво става пред летателния апарат. Подобен екран вече бях виждал на по-малкия снаряд, но не можех да разбера защо винаги когато стигаха до серия метални копчета, наредени под екрана, ставаше дума за „мишена“. Нещо повече, мъжете обясниха, че когато мишената съвпадне с целта, трябва да се натисне познатия ми вече обвит в зелена обвивка лост, чрез който от носа на снаряда излиташе зелен огън.

Реших, че повечето от неяснотите ще успея да разгадая по време на полета.

Разясненията продължиха, докато главата ми съвсем се замая. Все пак добих някаква представа за онова, което щеше да се случи — изстрелването се извършваше от команден пулт, намиращ се извън снаряда, а вече имах някаква, макар и смътна представа как да продължа управлението.

Марсианците споменаха, че до четири дена чудовищата не смятат да предприемат излитане. Така че имахме достатъчно време, за да подготвим бягството.

Заявих им, че бих искал да отлетя час по-скоро. Сега, когато съществуваше някакъв, макар и нищожен шанс да се измъкна от Марс, нямах никакво желание да оставам повече, отколкото е необходимо.

III

Нощта прекарахме в едно от спалните помещения в града. Беше ми невъзможно да поговоря с Амелия до момента, в който си легнахме, защото Едуина не се отделяше от нея. Едва когато се разположихме в хамака, успяхме да поприказваме.

Лежахме прегърнати — едно от задълженията ми на легендарен герой, което изпълнявах на драго сърце.

— Видя ли летателния апарат? — попита Амелия.

— Да. Мисля, че няма да имаме големи трудности. На полигона е пълно с чудовища, но те са твърде заети с подготовката.

Разказах й какво съм видял: снарядите, готови за полет към Земята, летателния апарат в оръдието.

— Колко ли чудовища смятат да вземат участие в нападението? — попита Амелия.

— Снарядът, с който ще летим, би трябвало да носи на борда си пет от тях. Не можах да преброя останалите, но сигурно са над няколкостотин.

Амелия замълча и след малко попита:

— Чудя се, Едуард… ако наистина мащабите на преселването са толкова големи, дали ще останат чудовища на Марс?

— И на мен ми мина подобно нещо през ума.

— И каква ирония на съдбата би било, ако чудовищата напуснат планетата завинаги?

— За да се заселят на Земята. Не разбираш ли колко наложително е да стигнем преди тях?

След малко Амелия пак се обади:

— Бунтът ще започне утре.

— Не могат ли да почакат?

— Не… изстрелването на нашия снаряд ще бъде знак за началото.

— А няма ли начин да ги убедим да почакат?

— Не си видял всичките им приготовления, Едуард. Вълнението на хората е неудържимо. Запалила съм фитила и експлозията няма да закъснее повече от няколко часа.

С това разговорът ни приключи, но аз още дълго не можах да заспя. Питах се дали това е последната ни нощ в този нещастен свят и ще успеем ли да се измъкнем от него?

IV

Когато си лягахме, край нас цареше наситено с тревожни предчувствия затишие.

Събуди ни звук, от който усетих, че по гърба ми лазят ледени тръпки: сирените на чудовищата тръбяха, прекъсвани от време на време от далечни експлозии.

Първата ми мисъл, продиктувана от натрупания вече опит, беше, че има второ нападение, едва когато, вече станали, се огледахме, видяхме, че в спалнята няма никой, а това значеше, че бунтът е започнал. Марсианците не бяха изчакали.

Край сградата мина бойна машина и стените потрепериха.

Скрита до този момент зад вратата, Едуина изтича към нас.

— Къде са останалите? — попита веднага Амелия.

— Излязоха през нощта.

— Защо не ни събудиха?

— Казаха, че сега вие само искате да излетите и нищо повече.

— Кой започна пръв? — намесих се аз и посочих навън.

— Започна през нощта, когато всички излязоха.

И през цялото това време ние бяхме спали, без да чуем шума и суетнята? Изглеждаше почти невероятно. Надникнах през вратата на улицата. Бойната машина продължаваше по пътя си нататък, а бронираната й платформа стърчеше над покривите на близките сгради. Съвсем наблизо измежду къщите се вдигаше стълб черен дим, а вляво гореше пожар. Някъде далеч се разнесе гръм от експлозия, в отговор на която се чуха сирените на две бойни машини.

Върнах се при Амелия.

— По-добре да отидем на полигона. Може би все още има някаква надежда да се качим на снаряда.

Тя кимна и донесе двете черни униформи, които доскорошните ни приятели бяха приготвили за нас. Облякохме ги и Едуина ни погледна нерешително.

— Идваш ли с нас? — попитах я рязко. Бях се отегчил вече от припяващия й глас и от неубедителните й преводи. Колко ли от нещата, които бяхме казали, беше предала погрешно на сънародниците си.

— Искаш ли да дойда с теб, Амелия?

Сега пък Амелия се подвоуми.

— Какво ще кажеш? — обърна се към мен тя.

— Имаме ли нужда от нея?

— Само ако се наложи да говорим.

Колкото и да й нямах доверие, все пак тя беше единствената ни връзка с хората тук.

— Нека дойде с нас поне до полигона. Прибрахме чантата на Амелия и тръгнахме веднага. Докато вървяхме през града, стана ясно, че макар марсианците да са започнали своя бунт, сега за сега нямаше никакви сериозни разрушения. Улиците не бяха пусти, но никъде не се виждаха и тълпи. Тук-там срещахме групи марсианци охранявани от кулите, в далечината се чуваха мощни сирени. Близо до центъра на града забелязахме първите признаци на бунта. Няколко бойни машини лежаха на улицата преобърнати и безпомощни; туловищата им представляваха своеобразна барикада, веднъж преобърната, без помощ отвън кулата не можеше да се изправи на металните си крака и по този начин пътят на ниските превозни средства беше спрян.

Стигнахме до мястото, от където електрическото силово поле образуваше невидим тунел до полигона, и забелязахме, че броят на бойните и многокраки коли значително е нараснал и оръдието на всяка от тях беше готово за стрелба.

При тази гледка спряхме нерешително. Нито един марсианец не се виждаше наблизо, с изключение на труповете на няколко души, скупчени в основата на едната от кулите. Явно тук беше станала престрелка и чудовищата бяха удържали победа. Приближаването ни би означавало сигурна смърт.

Не можех да реша дали да продължим и в същото време чувствах, че колкото по-бързо стигнем до снаряда, толкова по-добре — с всеки изминат миг шансовете ни намаляваха.

— По-добре да почакаме — обади се тихо Амелия.

— Напротив, мисля, че трябва да продължим — прекъснах я аз припряно. — С тези униформи никой няма да ни спре.

— А Едуина?

— Ще трябва да остане тук.

Въпреки привидната ми категоричност, никак не се чувствах уверен. Една от наблюдателните кули се придвижи встрани, насочвайки заплашително оръдието си към близката сграда. Дрънчащите й метални пипала се протегнаха към прозорците, явно търсеха има ли още някой вътре. След няколко секунди скоростта на краката се увеличи.

— Гледай, Едуард! — възкликна Амелия.

От една от съседните сгради някакъв марсианец махаше оживено с ръце. Без да изпускаме машината от очи, бързо приближихме към него и в това време той и Едуина размениха няколко думи. Беше един от мъжете, с които се бяхме срещнали предишния ден.

— Той каза, че само пилоти на летящите бойни машини могат да продължат по-нататък — преведе Едуина думите на мъжа. — Мъжете, които бяха вчера с вас, ви очакват.

Нещо в начина, по който говореше, ме накара да се усъмня, но сега не беше време за уточнения.

— Ще дойдеш ли с нас? — обади се Амелия.

— Не, оставам да се бия.

— А къде са другите двама? — попитах я аз.

— В летящата бойна машина.

Дръпнах Амелия настрани:

— Какво ще правим?

— Трябва да продължим. Ако бунтът се разгори, може и да не успеем да отлетим.

— А как ще разберем, че не ни устройват клопка?

— Но кой да ни я устрои? Ако не можем да им се доверим, то тогава сме загубени.

— Именно от това се страхувам.

Мъжът, който до преди минута махаше към нас, вече беше изчезнал и всеки миг Едуина щеше да го последва. Погледнах през рамо към кулата с чудовището, но не забелязах никакво раздвижване.

— Довиждане, Едуина — каза Амелия. Тя вдигна ръка, разпери пръсти, след което и момичето стори същото.

— Довиждане, Амелия — обърна се и влезе във входа на сградата.

— Твърде хладно сбогуване — не пропуснах да отбележа. — Като се има пред вид, че си водачът на революцията.

— Нищо не разбирам, Едуард.

— И аз не разбирам. Мисля само, че трябва час по-скоро да влезем в снаряда.

V

Приближихме бойните кули с трепет и на всяка крачка очаквахме най-лошото. Никой обаче не ни причини нищо лошо и скоро минахме под платформата на кулата и навлязохме в тунела от силово поле.

Чувството ми на несигурност и подозрение растеше с всеки миг и изтръпнах при мисълта, че скоро трябваше да преминем под зорките погледи на караулещите пред входа на полигона чудовища. Няколко минути по-късно до нас достигна звук от нови експлозии и няколко бойни машини се спуснаха по улиците, като бълваха огън от оръдията си.

— Питам се дали участието ни в бунта не е вече подложено на съмнение. Младата ти приятелка не прояви никакво желание да дойде с нас.

— Тя няма такава униформа.

— Това е вярно — и въпреки всичко лошите предчувствия не ме напускаха.

Входът на полигона беше пред нас и очертанията на огромните сгради изникнаха отпред.

В последния момент, когато от входа и от постовете на чудовищата не ни деляха повече от пет-шест ярда, видяхме единия от младите марсианци, с който се бях срещнал предишния ден. Насочихме се право към него. В страни от пътя беше спряла една от ниските коли и ние тримата се скрихме зад нея.

Озовал се извън зрителното поле на чудовищата при входа, той сякаш изпадна в транс, буквално ни заля с поток от срички и жестове.

— Какво казва? — попитах Амелия.

— Нямам представа.

Изчакахме, докато свърши, след което той се втренчи в нас, очевидно очакваше нашия отговор. Тъкмо се беше приготвил да започне отново тирадата си, когато Амелия посочи полигона и попита:

— Можем ли да влезем? — Очевидно тя реши че щом той се обръща към нас на собствения си език, имаме достатъчно основание да си говорим на нашия. Но все пак, за да разбере намеренията ни, тя му посочи с ръка мястото, където искахме да влезем.

Отговорът му остана непонятен за нас.

— Мислиш ли, че каза да?

— Има само един начин да разберем.

Амелия вдигна ръката си към мъжа, след което тръгна към входа. Последвах я и след няколко крачки се обърнахме, за да видим дали действията ни няма да предизвикат отрицателен отговор. Мъжът не направи нищо, с което да ни спре, само вдигна ръка за поздрав и ние продължихме.

Решени на всяка цена да минем оттатък, не усетихме кога сме се озовали на територията на полигона, а наблюдателниците на чудовищата са останали зад гърба ни. Точно в този миг от едната от наблюдателните платформи се разнесе познатият ни режеш звук, от който кръвта в жилите ми замръзна.

И двамата спряхме веднага. Усетих, че целият треперя, а Амелия стана мъртвешки бледа.

Крясъкът се повтори, сетне се потрети.

— Едуард… да продължим.

— Но те ни предупредиха.

— Не знаем за какво. Можем да продължим.

И така, в очакване на следващия животински крясък или в най-лошия случай да бъдем пометени от огнения лъч, продължихме към снежното оръдие.

И като по чудо ново предупреждение нямаше.

VI

Оттук нататък подтичвахме — целта беше пред очите ни. Отминахме готовите за изстрелване снаряди и се насочихме към моста, водещ до оръдието. Амелия идваше тук за първи път и беше онемяла от удивление.

— Но те са страшно много! — каза тя, като се задъхваше нагоре по ронливия планински склон.

— Нападението се готви в огромен мащаб — обадих се аз. — Не можем да им позволим да атакуват Земята.

По време на посещението ми предишния ден усилията на чудовищата бяха насочени към сглобяването на бойните машини. Сега обаче цялото им внимание беше насочено към снарядите и край тях се движеха десетки ниски коли. Все още никой не ни обръщаше внимание.

Нямаше и следа от човешки същества. Бяха ми казали, че по време на нашето излитане в командния център за изстрелване ще бъдат наши приятели. Надявах се, че вече са съобщили за пристигането ни тук, защото никак не ми се искаше да стоим дълго в снаряда.

Тесният мост към цевта беше все още на мястото си и аз поведох Амелия нагоре към люка. Така бързахме, че когато чудовището, което се намираше в основата на оръдието, изпрати по наш адрес серия от нечленоразделните си реплики, не му обърнахме внимание. Толкова близо бяхме до целта, до средството, с което можехме да се върнем на Земята, че сякаш нищо вече не можеше да ни спре.

Отстъпих встрани, за да влезе първо Амелия, но тя ме увери, че много по-разумно би било аз да съм пръв, за да водя. Поведох я през леденостудения тъмен проход, далеч от мъждивата светлина на зараждащия се марсиански ден.

Люкът в снаряда беше отворен и сега вече накарах Амелия да влезе първа, а докато тя се озърташе, затворих вратата, така както ми бяха показали. Вече бяхме вътре, далеч от шумовете и загадките на цивилизацията на Марс, и изведнъж се усетих невероятно спокоен и изпълнен с решителност.

Просторната, съвършено тиха, едва осветена вътрешност беше друга част от света на странните жители отвън. Летателният апарат, в който се намирахме, продукт на една от най-жестоките цивилизации, беше единственото средство, с което можехме да се надяваме да се приберем у дома. Създаден, за да осъществи ужасното нападение срещу Земята, овладян от нас с Амелия, той можеше да стане средства за спасяване на нашия свят. То беше трофей от война, за която земните жители дори не подозираха.

Проверих още веднъж как съм затворил люка, след което прегърнах Амелия и нежно я целунах.

— Снарядът е ужасно голям, Едуард — промълви тя. — Знаеш ли как да го управляваш?

— Остави това на мен.

За първи път самоувереността, която показвах, не беше привидна. Веднъж вече бях извършил необмислената постъпка да обърна съдбата срещу себе си и сега отново чувствах, че от мен зависи развитието на събитията.

От умението и съобразителността ми зависеше всичко, а и отговорността за бъдещето на моя свят лежеше на плещите ми. Друг изход, освен успех, не съществуваше.

Поведох Амелия нагоре по наклонения под на кабината и й показах торбите, които щяха да ни предпазят от налягането при излитане.

Прецених, че е по-добре да заемем местата си в тях веднага, защото не можехме да предвидим кога за нашите приятели на пулта за изстрелване ще бъде удобно да осъществят излитането. В създалата се ситуация нищо не можеше да се предвиди.

Амелия се пъхна в едната от торбите и аз се уверих, че през отвора в тавана вътре постъпва въздух.

— Можеш ли да дишаш?

— Да. — Гласът й беше приглушен, но съвсем отчетлив. — Как ще се измъкна оттук? Имам чувството, че съм в затвор.

През прозрачната материя виждах как се усмихва, за да ме успокои, и аз се пъхнах в съседната торба. Проврях се покрай инсталираните вътре ръчки и уреди и усетих как меката материя ме обгръща изцяло. Почувствал, че торбата ме държи здраво, се отпуснах и зачаках старта.

Мина много време. Не можехме да правим нищо друго, освен да се гледаме през разстоянието, което ни делеше, и да се усмихваме един на друг. Ако искахме да си кажем нещо, можехме да се чуем, но усилието беше голямо.

Първата вибрация, която усетихме, беше толкова слаба, та дори помислих, че може би е плод на въображението ми, но тя беше последвана от още една. След това усетих внезапен тласък и меката материя на торбата се стегна около тялото ми.

— Потегляме, Амелия! — извиках с всички сили, но това беше съвсем излишно, защото нямаше място за съмнение.

Първият силен трус беше последван от още няколко, с все голяма мощност. Движението започна и с всяка измината секунда скоростта се увеличаваше. Торбата ме притискаше като огромна длан и въпреки това налягането беше значително по-голямо от онова, което бях изпитал в по-малкия снаряд. Шумът от движението беше станал почти непоносим. Съпроводен от оглушителен рев, с огромна скорост снарядът излетя от облицования с лед барабан.

Тъкмо мислех, че въпреки защитата на материята около мен, няма да мога вече да издържа налягането, и забелязах, че Амелия е затворила очи и като че е в безсъзнание. Извиках й, но всичко наоколо така силно трещеше, че нямаше надежда тя да ме е чула. Налягането и шумът бяха непоносими и започнах да усещам как мозъкът ми олеква и пред очите ми се пуща тъмна пелена. Имах чувството, че някаква сила ме откъсва от всичко наоколо и потъвам. Точно в този миг налягането рязко спадна.

Гънките на материята се отпуснаха и стъпих, освободен от плътната им прегръдка, на земята. Амелия тупна в безсъзнание на металния под до мен. Наведох се над нея и я плеснах леко по страните; не минаха и няколко минути и осъзнах, че вече се носим в пространството.