Машината на пространството

I

Припадъкът ми, изглежда, е преминал в сън, защото нямам никакъв спомен за следващите няколко часа.

Когато се събудих, бях спокоен и в първите една-две секунди не помнех нищо от ужасните събития, на които бях станал свидетел. Щом седнах обаче и съзрях телата на двамата марсианци, преживяното изникна в съзнанието ми до най-малката подробност.

Погледнах часовника си. Не бях спирал да го навивам и вече знаех, че марсианският ден се равнява почти на този на Земята, и макар че тук не се налагаше да знам точния час, часовникът ми помагаше да се ориентирам във времето. Дадох си сметка, че съм прекарал на борда на снаряда повече от дванадесет часа. Всяка минута тук ми напомняше за онова, което бях преживял и направил, ето защо бързо пристъпих до люка и се опитах да го отворя. Бях видял как го затвориха я смятах, че ще бъде достатъчно да направя обратното. Оказа се, че съм се лъгал: преместих ръчката няколко инча и механизмът заяде. Продължих безуспешните си опити още няколко минути и на края се отказах.

Огледах кабината, за първи път усетил, че нищо чудно да не мога да се измъкна оттук. Мисълта беше ужасяваща и тръпки на паника сковаха дъха ми; закрачих неспокойно из кабината.

На края здравият разум победи и си наложих да направя системен и подробен оглед на помещението.

Първо разгледах контролното табло с надеждата, че ще успея да пусна екраните в действие, за да добия представа за мястото на приземяване на снаряда. Тук претърпях неуспех (ударът при кацането, изглежда, беше повредил уредите) и се обърнах към пулта за управление.

В първия момент се смутих от огромното количество лостове и колела, но скоро забелязах, че част от уредите са разположени в прозрачните торби. Двамата облечени в черно марсианци прекараха полета там, така че беше логично те да са в състояние да коригират траекторията на снаряда оттам.

Разтворих материята с ръце (сега, когато летателният апарат беше на земята, прозрачните стени на торбата висяха отпуснати) и разгледах съоръженията вътре. Конструирани бяха просто и много солидно, вероятно за да могат да издържат налягането при изстрелването и удара на приземяването. Монтирани бяха върху издигнат на пода на кабината подиум. Предназначението на приборите с иглени циферблати остана загадка за мен, но забелязах два големи лоста. Единият от тях много ми приличаше на лоста на Машината на времето на сър Уилям. Прикрепен беше на шарнир и можеше да се движи във всички посоки. Уловях го плахо и натиснах напред. В същия миг се чу шум в отдалечената част на корпуса и снарядът леко потрепери.

Вторият лост беше обвит с някаква яркозелена материя. Той имаше само един път на движение — надолу; щом сложих ръка върху него, се разнесе гръм от силна експлозия и от внезапното рязко раздвижване на целия корпус отхвръкнах от мястото си.

Изправих се на крака и разбрах, че съм открил механизма, който изстрелва зелените пламъци, контролиращи приземяването.

Така разбрах, че макар в момента да е спрял, снарядът все още е в ред и може да функционира. Реших, че ще е по-добре, ако съсредоточа силите и вниманието си към своето бягство.

Поднових опитите си да преместя механизма за отваряне на люка. За мое голямо учудване той се бе поосвободил и преди да заяде отново, вратата се открехна на няколко инча. Забелязах, че през тесния отвор вътре нахлу струйка от ситни камъни и суха пръст. В първия момент се стъписах, но като се замислих, разбрах, че при приземяването голяма част от летателния ни апарат и най-вече носът са се забили в земята.

Този факт заслужаваше по-сериозно внимание и затворих люка. Върнах се към контролното табло и преодолявайки страха си, натиснах отново обвития в зелено лост.

Последва оглушителна експлозия. С подгъващи се крака пристъпих до устройството на люка. Все още заяждаше, но беше значително по-освободено.

Повторих операцията още четири пъти, докато вратата се открехна достатъчно, за да пропусне малък облак пясък и камъчета, през цепнатината се прокрадна и лъч дневна светлина. Забавих се само колкото да грабна чантата на Амелия и не без усилия се промуших навън през тясната цепнатина.

II

След дълга борба с ронливата почва, използувайки туловището на снаряда като опора, от която се оттласквах, най-после стигнах до върха на насипа.

При приземяването си снарядът беше изровил дълбока яма, в която сега лежеше. От двете му страни се издигаха високи насипи пръст; щипещ зеленикав дим, вероятно резултат от моята дейност, се носеше из въздуха. Не мога да определя на каква дълбочина се беше забил снарядът при приземяването си, защото докато се опитвах да освободя вратата на люка, сигурно съм го поместил.

Заобиколих и се приближих до задната страна на снаряда, която не само не беше зарита, но стърчеше над твърдата почва. Чудовищата бяха отворили широко огромния люк, представляващ цялата задна стена на корпуса и вътрешността на кабината им, която чак сега разбрах, че е заемала по-голямата част от обема, беше празна.

Нужни ми бяха няколко минути, за да обходя приличната на пещера вътрешност и да разгледам следите, оставени от чудовищата, и въпреки това мина още един час, преди да се разделя окончателно със снаряда.

Разбрах, че чудовищата в действителност са били пет. На борда са се намирали и няколко коли, защото по стените имаше десетки скоби и прегради.

В дъното на кабината, опряно в стената, която разделяше помещението от другите кабини, беше инсталирано нещо като просторно канапе, скрито от завеса. Формата и размерите му недвусмислено показаха, че е било предназначено за чудовището. Не без известен трепет надникнах зад него и… бързо се дръпнах.

Тук се намираше механизмът, който ръководеше изтеглянето на кръвта на робите в шкафа. Цяла система от остриета и пипети, свързани чрез тръби с голям стъклен резервоар, в който беше останала още много кръв.

Ето с какво тези вампирски чудовища отнемаха живота на човешките същества!

Излязох от отворената стена на кабината да прочистя дробовете си от противната миризма. До дъното на душата си бях отвратен от онова, което открих, и цялото ми тяло трепереше от погнуса.

След известно време се върнах отново в кабината. Исках да разгледам съоръженията, оставени от чудовищата, и направих откритие, от което ми стана ясно, че сложният път, по който бях излязъл, е можел да бъде избягнат. Оказа се, че корпусът на снаряда е с двойни стени и между вътрешните и външните му стени се намира цяла мрежа от тесни и ниски коридори, които кръстосват почти целия корпус. Пролазих в единия от тях и се озовах пред капак, който ме изведе в контролната кабина, и който не бях забелязал преди.

Телата на двамата марсианци веднага ми напомниха за преживяното преди няколко часа на борда на летателния апарат и без да се бавя, се върнах обратно по коридора в обширната задна кабина. Тъкмо се готвех да скоча на земята, когато ми хрумна мисълта, че в този пълен с опасности и рискове свят никак не би било зле да съм въоръжен. Обърнах се и се огледах да открия някакъв предмет, който би могъл да ми послужи като оръжие. Нямах голям избор, защото чудовищата бяха изнесли почти всичко, което можеше да се пренесе… но изведнъж си спомних за остриетата зад шкафа за източване на кръв.

Напълних дробовете си с пресен въздух и се спуснах към импровизираното канапе. Разгледах остриетата и забелязах, че всяко от тях е пъхнато в нещо като калъф, избрах си дълго около девет инча острие, развинтих го, обърсах го в една от прозрачните торби и го прибрах в чантата на Амелия.

Изскочих навън и тръгнах през пустинята.

III

Чудех се накъде да вървя, за да намеря подслон. Знаех, че някъде наблизо има друг град, бях го видял на екрана, преди да се приземим, но сега за нищо на света не можех да определя посоката.

Вдигнах очи към слънцето и установих, че е в зенита си. В първия миг този факт ме обърка — снарядът беше изстрелян около пладне, а при това бях спал няколко часа. Едва по-късно съобразих, че бяхме летели на запад и сега вероятно се намирах на обратната страна на планетата!

Така или иначе до настъпването на нощта оставаха няколко часа.

Тръгнах към оголен скален масив, намиращ се на около петстотин ярда от снаряда. Това беше най-високата точка в околността и реших, че оттам ще мога да огледам по-добре района.

Отправил поглед към скалата, не обръщах голямо внимание на близката околност. Не мога да кажа, че почти невероятното ми спасение беше повдигнало много духа ми, бях обзет от дълбоко униние — чувство, което не ме напускаше от момента, в който Амелия беше отвлечена от Града на опустошението. Нищо от онова, което се бе случило с мен този ден, не ми напомни за нея, но в момента, в който разреших проблема с бягството, мислите ми отново се върнаха при Амелия.

Бях изминал повече от половината път до скалата, когато изведнъж осъзнах какво става около мен.

Видях много приземили се снаряди. Само в моето полезрение преброих около дванадесетина, а по-натам стояха три от многокраките коли. От чудовищата или от хората, които ги бяха довели тук, нямаше и следа, макар че бях сигурен, че в повечето от колите вече са се настанили противните същества.

Самотната ми разходка по червеникавия пясък надали бе привлякла вниманието на някое от тях. Чудовищата твърде малко се интересуваха от грижите на човеците, а и аз не давах пет пари за тях. Единственото ми желание беше да установя в каква посока се намира градът, ето защо, без много да се оглеждам, упорито крачех към скалите.

Стигнах до тях и се огледах. Направи ми впечатление, че бяха ронливи и под обувките ми се отчулваха и търкулваха надолу дребни камъчета.

Катерех се внимателно и пазех равновесие с чантата на Амелия.

Бях се изкачил близо двадесет стъпки над пустинята, когато стъпих на широка площадка, издълбана в скалата и спрях да си почина няколко секунди.

Огледах се наоколо — видях грозните черни кратери, образувани от приземяването на снарядите, и широко отворените им плоски задни стени. Взирах се във всички посоки, но никъде не забелязах и най-малък признак, че наблизо има град. Вдигнах отново чантата и внимателно се закатерих пак нагоре.

Скалният масив се оказа твърде голям и ми трябваха около десетина минути, за да стигна от другата му страна, движението ми ставаше все по-рисковано.

Като пристъпвах внимателно по тесен перваз, обходих голяма скална издатина. Стигнах до другата страна и замрях от удивление.

Непосредствено пред мен се издигаше платформата на една наблюдателна кула и закриваше целия ми изглед към пустинята!

Толкова силна беше изненадата ми от неочакваното откритие, че дори през ум не ми мина, че може да ме грози опасност. Кулата стоеше неподвижно; черното овално стъкло се намираше на другата страна, така че дори чудовището да беше в платформата, то не можеше да ме види.

Недалеч от мен в скалата зееше дълбока пукнатина. Подпрях се с ръка и погледнах надолу; намирах се на около петдесет стъпки над пустинята, а скалата се спущаше почти отвесно. Единственият път надолу беше пътят, по който бях дошъл. Не знаех какво да правя.

Бях сигурен, че в платформата се намира едно от чудовищата, но не можех да си обясня защо кулата беше тук, под прикритието на скалата. Спомних си кулите в града: в нормално и спокойно време ги оставяха да работят автоматично. Питах се дали и сега случаят не беше такъв. Потвърждение на тази моя мисъл беше фактът, че платформата беше неподвижна и следователно вътре нямаше никой. А на всичкото отгоре кулата ме лишаваше от възможността да изпълня намерението си, за което толкова дълго се бях катерил нагоре. И сега пред единственото място, от което можех да разгледам по-добре околността, незнайно откъде се взе тази кула.

Гледах платформата и се питах не бих ли могъл да използувам тази пречка в моя полза.

Никога до този момент не беше ми се отдавала възможност да огледам толкова отблизо тези устройства, чиято конструкция живо ме интересуваше. Близо до основата на платформата в скалата се виждаше цепнатина, дълбока около двадесет и четири инча; човек спокойно можеше да стъпи там и щеше да е в много по-голяма безопасност, отколкото на моето място сега. Над цепнатината се издигаше корпусът на платформата: широк плитък цилиндър със скосен покрив, около седем стъпки висок отзад и близо десет в предната си част. Покривът на цилиндъра беше леко издут, а край тилната му част беше прикрепен парапет около три стъпки висок. На гърба на платформата видях три метални скоби, които вероятно служеха за по-лесно влизане и излизане в платформата, защото точно над тях в покрива се виждаше вратата на широк люк, който беше затворен в момента.

Без много да се двоумя, се хванах за скобите и се качих на покрива. Сетне внимателно пристъпих и се улових за парапета. Сега вече нищо не пречеше на погледа ми към пустинята.

Надали има друго човешко същество, което да е наблюдавало някога това, което аз виждах в този момент.

Описах вече колко равнинен, подобен на пустиня е теренът тук, на Марс; планини видях за първи път от борда на снаряда. Това, за което до този момент нямах представа, бяха самотните, несравними с нищо, внезапни планински образувания насред пустинята.

Именно такава планина се издигаше пред очите ми.

А сега, за да не объркам представите на своя читател, бих искал да направя някои доуточнения. Първото ми впечатление от планината беше съвсем повърхностно. Вниманието ми беше привлечено преди всичко от града, който търсех и който се намираше на около пет мили разстояние; чистият кристален въздух на планетата даваше възможност без особен труд да преценя, че градът пред мен е много по-голям от Града на опустошението.

Чак когато установих посоката, в която трябваше да се движа, и разстоянието, което ми предстоеше да измина, насочих вниманието си към планината, в чиито поли беше построен градът.

На пръв поглед изглеждаше, че тя е началото на овално плато; високите части на планината не се открояваха ярко, а бяха замъглени и сякаш обвити в облаци. Когато очите ми посвикнаха с разстоянието, разбрах, че чувството на неяснота се дължи на факта, че гледам планината успоредно на склоновете й. Всъщност тя беше толкова дълга, че пресичаше линията на хоризонта и минаваше от другата й страна. Някъде много далеч едва доловимо се забелязваше върхът — конусовиден и бял, обгърнат от издигащата се от вулканичен кратер пара.

Този връх изглеждаше поне няколко хиляди стъпки, а като се има пред вид и извивката на планетата, смея да твърдя, че по-точно би било, ако кажа, че височината му е поне десет или петнайсет мили над нивото на пустинята. Трудно се възприемат подобни мащаби от земен жител и трябваше да минат доста минути, преди да осъзная онова, което виждах.

Тъкмо се бях приготвил да се върна обратно на скалата и да започна да слизам надолу, когато забелязах, че долу вляво нещо се движи.

Това беше едно от многокраките превозни средства, което вървеше бавно през пустинята по посока на града. Оказа се, че не е само едно, а няколко десетки коли, докарани вероятно от снарядите, разпръснати из пустинята.

Нещо повече, наоколо имаше горе-долу същото количество наблюдателни кули, които или се движеха редом до колите, или ги прикриваха, какъвто беше случаят с моята кула и още няколко такива, застанали до скалите, които се издигаха на няколко места по посока на града.

За мен отдавна беше ясно, че полетът, в който неволно взех участие, имаше военна цел и вероятно се провеждаше в отговор на извършеното срещу Града на опустошението нападение.

Като имах пред вид мощта на нашествениците, не допусках, че контраоперацията ще бъде насочена директно към тях; вероятно обектът на контранастъплението щеше да е по-незначителен. Оказа се, че съм сбъркал. Градът, към който се отправиха колите, беше огромен, а беше достатъчен един-единствен поглед, за да се увериш колко добре защитен е той. Пред външните очертания на града се издигаше буквално гора от наблюдателни кули, долу под тях гъмжеше от бойни коли, които се подреждаха като черни метални войници за парад.

Срещу тази мощна отбрана се готвеше да се бие жалкият отряд, на чиято страна случаят беше пожелал да бъда и аз. Успях да преброя около шейсет многокраки бойни кули и около петдесет наблюдателни.

Така бях завладян от предстоящата битка, че за миг забравих къде са намирам. Много бях любопитен да узная каква ще бъде ролята на наблюдателните кули, без да си давам сметка, че ако остана на мястото си, положително щях да разбера. Допусках, че колите първи ще нападнат града, а кулите ще останат да охраняват снарядите, с които малобройният отряд беше пристигнал.

Не бях се излъгал. Многокраките коли напредваха бавно, но упорито към очертанията на града, а наблюдателните кули, незащитени от скали, започнаха да издигат платформите си до максимална височина от шейсет стъпки.

Установих, че вече е време да напусна наблюдателния си пункт и се извърнах към скалите, все още здраво вкопчен в перилата.

В този момент стана нещо, което изобщо не бях предвидил. От дясната ми страна се разнесе лек шум и учуден погледнах в посоката, от която идваше. Иззад отвесната скала се показа наблюдателна кула.

Кулата вървеше: трите метални стълба под нейната платформа пристъпваха! Платформата под мен внезапно се олюля и се наведе напред. Всички кули край нас отделиха краката си от каменистата почва и закрачиха в следата, оставена след колите.

Твърде късно беше да се връщам на скалата, която се намираше вече на двадесет ярда от мен. Сграбчих с всички сили перилата и се приготвих да участвам в битката с моята кула.

IV

Нямаше никакъв смисъл да се упреквам в липса на предвидливост. Невероятната машина се движеше с близо двадесет мили в час и с всяка измината минута увеличаваше скоростта, въздухът свистеше край ушите ми и развяваше косите ми. От очите ми се стичаха сълзи.

Кулата, скрита доскоро в скалите до нас, се движеше на няколко ярда напред, но и ние не изоставахме. Имах възможност да я наблюдавам и да разбера как се осъществява необичайната й походка. Всъщност движението на краката не беше нищо повече от увеличен вариант на краченето на колите на Марс, просто беше твърде необичайно поради огромните размери на металните стълбове. При по-голяма скорост до земята никога не се допираха повече от два крака и то само за някаква част от секундата. Тежестта на машината непрекъснато се прехвърляше от крак на крак, докато другите два се изнасяха напред. В резултат платформата леко се олюляваше, но равномерността на движението показваше, че под самата платформа е инсталирано приспособление, което поема разликите, причинени от неравностите на терена. Капнал на необичайното си място, съвсем не се чувствах в безопасност, но така здраво се бях вкопчил в перилата, че вече трудно нещо можеше да ме свали на земята.

В най-напрегнатия момент се проклинах за това, че не бях се сетил за възможността и кулите да се движат. Вярно е, че до този момент не бях ги виждал да се движат, но и всичките ми предположения относно тяхната функция се оказаха погрешни.

Разгънати в широк фронт, кулите крачеха с все по-голяма скорост.

Най-отпред вървеше редица от бойни коли.

От двата й фланга имаше по четири кули. Зад тях на близо половин миля разстояние вървеше втора редица от около десет коли. Всички останали машини, включително и моята кула, в която се бях вкопчил яко, се движеха най-отзад в свободен ред. Носехме се с такава скорост, че краката вдигаха облаци пясък и ситни камъни, а прахолякът зад бойните машини щипеше лицето ми. Моята кула се движеше все така плавно, а машината в нея жужеше равномерно.

След около минута скоростта ни почти се изравни с тази на парната машина и се задържахме на нея. Вече и дума не можеше да става за бягство от кулата; единственото, което ми оставаше, беше да стоя изправен, за да не отхвръкна от мястото си.

А това за малко не се случи, когато най-неочаквано почти до самите ми крака се отвори някакъв капак! Едва успях да отскоча встрани, благодарейки мислено на равномерното движение на машината, и с нямо удивление наблюдавах как от отвора се подава огромен метален уред, прикрепен на влизащи една в друга тръби. Чак когато профуча на няколко инча от лицето ми, с ужас забелязах, че това е цев на огнедишащото оръжие. Едва когато се издигна на повече от осем стъпки над покрива, цевта спря движението си нагоре.

Без да намалят скоростта, всички кули пред нас се въоръжиха по този начин и цялата група ми напомняше на галопиращ кавалерийски отряд.

Прахолякът, вдигнат от водещите машини, биеше в очите ми и полузаслепен можех да видя само двете най-близки до нас кули. В един миг колите от предната линия трябва да се бяха разделили наляво и надясно, защото без всякаква видима причина прахолякът изчезна и можех по-спокойно да виждам какво става напред.

Благодарение на отклонението на колите отпред се бяхме озовали в предната линия.

Срещу нас през пустинята напредваха машините на неприятеля. И то какви машини! Броят на ниските бойни коли беше относително малък. По-голяма част от защитниците настъпваха самоуверено на своите кули. Просто не можех да повярвам на очите си. Те бяха високи може би над стотина стъпки и пред тях нашите кули изглеждаха като дребосъци.

От най-близките кули ни отделяше по-малко от половин миля и с всяка измината секунда разстоянието се стопяваше.

Изумен наблюдавах как леко пристъпваха тези невероятни титани. Над трите крака се намираше не обикновена платформа, а сложно съоръжение с огромни размери. Стените му бяха обсипани с апарати с непонятна за мен функция, а на мястото на тъмното овално стъкло, огряна от слънчевата светлина, проблясваше сложна система от илюминатори. Отстрани на основния корпус се размахваха заплашително подрънкващи, съставени от много елементи ръце, досущ като пипалата на ремонтното паякообразно устройство, а от мястото на свързване на отделните елементи на краката при всяка стъпка излитаха зелени пламъци.

Още миг и щяха да връхлетят върху нас. Една от кулите вдясно от моята даде изстрел с огнедишащото си оръдие, но не уцели. В следващата секунда повечето от кулите край мен откриха огън срещу гигантските защитници. Забелязах няколко точни попадения, в резултат на които по корпуса на няколко вражи кули избухнаха пламъци, но нито една от поразените машини не падна. Поклащайки се леко, те настъпваха упорито към нас, без да спират огъня, а тънките им метални крака грациозно пружинираха по каменистата почва.

Изведнъж усетих как по цялото ми тяло преминаха тръпки и над главата ми се разнесе пукот. Вдигнах очи и видях около дулото на оръдието странно сияние. Очевидно моята кула също се присъедини към стрелбата. За този кратък миг, в който погледнах нагоре, вражеските машини пресякоха нашия фронт и кулата, на която се намирах, рязко зави надясно.

Започна поредица от маневри и атаки, отстъпване и ново нападение, които ме хвърлиха в панически страх и в същото време бях поразен от дяволските възможности на тези машини.

Преди малко сравних нашата атака с кавалерийско нападение, но скоро можах да се уверя, че това е било само началото на истинската битка. Трите крака на гигантите вършеха много повече работа от просто придвижване напред; при близък огън те осигуряваха маневреност, която не мога да сравня с нищо, което познавам.

Моята кула се включваше в атаката наред с всички останали. Както пилотите на другите машини, и моят пилот местеше кулата от място на място, въртеше платформата, сваляше общата височина, издигаше я рязко, стреляше и през цялото време не губеше равновесие.

Огнедишащото оръдие не спираше да изстрелва смъртоносната си енергия и в този хаос от кули, които се въртяха, сякаш танцуваха някакъв кошмарен танц, огнени потоци, насочени към бронираните платформи, раздираха небето. Защитниците вече не пестяха изстрелите си: бойните коли се въртяха в бъркотията и сипеха смъртоносни изстрели с ужасяваща точност.

Битката беше неравна. Кулите, на чиято страна по неволя се намирах и аз, бяха не само с по-малки размери, но и значително по-малобройни. На всяка от тях се падаха по близо четири вражи гиганта, чиито изстрели ставаха все по-точни. Една по една по-ниските кули падаха поразени; някои избухваха, други просто се огъваха и още повече затрудняваха и без това рискованото движение по бойното поле. Сега чак разбрах колко много е застрашен животът ми и ако битката продължеше със същото съотношение на силите, то смъртта ми беше просто въпрос на секунди.

Ето защо изпитах огромно облекчение, когато забелязах, че моята кула завива и напуска бързо центъра на битката. В целия този хаос на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се държа здраво, но щом непосредствената опасност отмина, установих, че целият се треса от страх.

За съжаление нямах време да дойда на себе си. Наместо изобщо да се оттегли, кулата заобиколи биещите се и се присъедини към други две кули от своя отряд, които се бяха отдалечили по същия начин. Без да спират, трите кули се насочиха към бойното поле, от което разбрах, че маневрата беше просто предварително подготвено преразпределение.

Наредени в редица, трите кули се насочиха към най-близкия до нас гигантски защитник. Трите оръдия откриха едновременно стрелба, лъчите им бяха концентрирани в горната част на лъскавата машина. Почти веднага се разнесе гръм от експлозия и кулата под прицел се завъртя неовладяемо, след което се сгромоляса, размахвайки металните си крайници във въздуха.

Така се развълнувах от тази чудесно проведена атака, че изведнъж усетих как викам от възторг!

За съжаление битката не се решаваше от елиминирането на един от противниците, факт, който чудовищата пилоти явно добре разбираха, защото, без да се бавят, се насочиха към следващата си жертва.

Те за втори път атакуваха в гръб и щом лъчите бяха пуснати в действие, следващият защитник беше отстранен също така блестящо, както и предишният.

Подобен късмет не продължава дълго. Едва втората вража машина беше паднала и пред нас се изправи трета. Вниманието на нейния пилот обаче явно вече беше насочено към нашата група и щом се спуснахме в нова атака, гигантската кула отговори с огън.

Онова, което последва, стана за няколко секунди, но въпреки това мога да го опиша подробно, сякаш е траяло дълги, дълги минути. Вече споменах, че атакувахме в редица; кулата, на която се намирах, беше най-отдясно. Ударът на вражето оръдие попадна с най-голяма сила върху средната от трите кули и тя мигновено експлодира. Силата на изстрела обаче беше толкова голяма, че ако не бях спрян от ствола на оръдието, положително щях да изхвръкна от перилата. Моята кула пострада от ударната вълна, което веднага пролича от накланянето й, и здраво уловен за цевта на оръдието до мен, всеки момент чаках да се сгромолясам долу.

Третият член на нашата група не беше пострадал и насочи неспирния си огнен лъч към горната част на защитника, бързо приближи към него, но за съжаление без никакъв резултат. Атаката беше отчаяна и чудовището, което пилотираше кулата, вероятно беше съвсем наясно за неминуемата си гибел. Вражата кула отговори с изстрел от огнедишащото си оръдие, а нашата кула се хвърли самоотвержено в краката на врага. В мига, в който се докоснаха, мощен електрически заряд се освободи и двете машини се сгромолясаха на земята, докато краката им не спираха да се движат, макар и във въздуха.

Единствената ми грижа по време на техния двубой беше как да спася живота си и здраво се вкопчих в механизма, поддържащ оръжието на моята кула, докато самата тя напусна полесражението.

Първият шок от повредата бързо премина и пилотът, съобразителен и жесток, успя да овладее люлеенето. Бясното препускане на машината намаля и с относително по-равномерна крачка, напълно достатъчна да ме изхвърли от мястото ми, кулата заподскача, отдалечавайки се от битката.

След минута мястото на бойните действия, които все още продължаваха, беше на половин миля зад нас и част от напрежението, натрупало се в мен, започна да отслабва. Едва сега си дадох сметка, че освен лекото жужене на моторите и подрънкваното на поразените метални части цялата битка беше преминала в пълно мълчание.

Нямах представа до каква степен е повредена машината, но винаги когато тежестта се пренесеше върху един от краката, се разнасяше стържене, което не бях чувал преди. Това надали беше единствената повреда, защото имах чувството, че и мощността на захранващото устройство беше намаляла. Използували бяхме момента на сблъскването на двете кули, за да напуснем бойното поле, но сега скоростта на моята кула значително беше намаляла. Не можех да определя точно как се промени скоростта, освен по стърженето в повредения крак, което се чуваше на все по-редки интервали, а и въздухът не свистеше вече край ушите ми.

В началото на битката се намирах много по-близо до очертанията на града, за което бях много благодарен на моята кула, но сега се отдалечавахме по посока на гъсто обрасъл с червени треви бряг.

Сега за мен най-важно беше да успея да напусна мястото, на което бях „кацнал“. Подозирах, че чудовището, което управляваше, щеше да иска да поправи кулата. При това положение нямах никакво желание да съм наблизо. Докато платформата беше в движение, не можеше и да се мисли за бягство.

Най-неочаквано усетих някаква тежест на лявата си ръка и едва когато я погледнах, осъзнах, че откакто кулата беше потеглила, за да вземе участие в битката, не бях се сещал за чантата на Амелия. И досега не мога да си обясня как в бъркотията и вълнението си не бях я изпуснал, сигурно бях я стискал инстинктивно. Преместих я внимателно в дясната си ръка и изведнъж се сетих за острието, което бях прибрал в нея. Помислих, че няма да е далеч моментът, когато ще ми потрябва и го извадих от чантата.

Кулата се движеше вече много по-бавно и в момента спокойно крачеше из някаква нива със зелени растения, обилно прорязана от напоителни канали. На не повече от двеста ярда виждах алената стена от избуяли треви, в чието подножие робите, облени в сок, сечаха растенията.

Хората тук бяха много повече отколкото бях виждал в околностите на Града на опустошението, и накъдето и да се обърнеше човек, виждаше десетки приведени нещастници, нагазили в калта. Пристигането ни не остана незабелязано. Много от хората хвърлиха по един поглед назад по посока на кулата, след което бързо извърнаха глави към работата си.

Разваленият крак вдигаше страхотен шум и винаги когато трябваше да поеме тежестта на корпуса, се разнасяше пронизително стържене, от което разбрах, че няма да можем да пътуваме още дълго. Най на края кулата спря и трите крака се заковаха в земята, леко разкрачени.

Наведох се над ръба на покрива, за да разуча има ли някаква възможност да се спусна по единия от краката долу. Сега, когато вълнението от боя беше попреминало, се опитах да преценя обстановката по-трезво. По време на битката бях силно развълнуван от тръпката на борбата, стигнах дори дотам, че в един миг изпитах възхищение от смелостта, с която малкият отряд се хвърли срещу превишаващия го по численост и мощ противник. Но в поведението на чудовищата не може да има нищо добро; нямах място в тази борба между чудовища и фактът, че по силата на случайността се озовах на страната на една от враждуващите групи, не можеше да ме изкуши да изпитам, макар и временно съчувствие към тях. Създанието, което беше ръководило моята кула по време на битката, спечели със смелостта си моето уважение, но докато стоях на платформата, типичните за него зверска жестокост и малодушие не закъсняха да се проявят.

Над главата ми отново се разнесе стържещ звук и разбрах, че огнедишащото оръдие стреля.

Помислих, че някоя от вражите бойни машини ни е последвала, но щом видях накъде е насочен смъртоносният лъч, разбрах, че съм се лъгал. Далеч вдясно, откъм аленочервените треви, бликнаха пламъци и дим.

Няколко роби се строполиха в калта, пометени от огнения лъч.

Чудовището не се задоволи с няколко жертви, а обходи с огнения език целия фланг на стената от растения.

Пламъците лумваха и се разгаряха, помитайки хора и треви. Там, където зловещият огън докосваше локвите със сок, избухваха кълба черен дим. Разбирайки по писъците на своите събратя какво става, робите се опитваха да избягат, но размекнатата кална почва, в която работеха, задържаше краката им и ги спъваше. Много от хората се просваха на земята, но други биваха покосени от огъня.

Тази нечувана жестокост продължаваше вече две-три секунди, когато не издържах и се намесих, за да сложа край на бясното изтребление.

В мен се надигна необуздаема вълна от омраза и злоба към чудовището в кулата; и през ум не ми мина да обмислям дали имам право да се намеся или не. Безподобното създание под мек с хладна решителност изливаше злобата си върху безпомощните хора.

Поех дълбоко въздух и извърнах очи от ужасната гледка. Опитвайки се да преодолея отвращението си, посегнах към дръжката на металната врата в покрива на кулата, натиснах я, но без успех — сякаш беше закована.

Хвърлих поглед през рамо. Огненият лъч неумолимо пълзеше по стената от червени растения и събираше кървавата си реколта. Няколко души, тези, които бяха най-близо до жестоката кула, ме бяха забелязали и докато се опитваха да изгазят коварната кал, махаха с ръце нагоре.

Ръчката на вратата беше различна от всички дръжки, които бях виждал до тогава на Марс, но бях твърдо убеден, че механизмът на отваряне не може да бъде много сложен, защото чудовището трябваше да може лесно да го освободи с и без това тромавите си пипала. И внезапно осенен от някакво гениално хрумване, извих ръчката в посока, в която на Земята обикновено заключваме.

В същия миг дръжката спокойно се завъртя и вратата се отвори.

Почти цялата вътрешност на кабината беше запълнена от тялото на отвратителното същество; противният сиво-зелен мехур пулсираше, лъскав, сякаш покрит с пот.

Погнусен до дъното на душата си замахнах и забих острието право в центъра на гърба. То потъна, но когато го извадих, за да ударя втори път, забелязах, че не е проникнало в гъбестата плът на чудовището. Забих острието още веднъж, но резултатът беше същият.

Макар ударите да не причиниха никаква рана, обитателят на кабината ги беше усетил. От подобната на човка уста най-напред се разнесе жесток вой и преди да успея да се предпазя, едното от пипалата се протегна светкавично и обви гърдите ми.

Заварен неподготвен, залитнах и се строполих вътре — озовах се притиснат между металната стена на платформата и тялото на уродливото създание!

Ръката ми с ножа беше свободна и започнах отчаяно да забивам острието му в обвитото около мен пипало. Чудовището ревеше дрезгаво от болка, а може би и от страх. Най-после ножът ми вероятно бе започнал да попада в целта, защото усетих, че примката около гърдите ми леко се разхлабва. Второ пипало се надигна към мен, но успях навреме да нанеса смъртоносен удар върху първото, то падна встрани и от раната бликна силна струя кръв. Второто се уви около ръката, с която държах ножа и преди да се сетя да го прехвърля в другата, почувствах, че за миг се парализирах от страх. Сега вече знаех къде е уязвимото място на пипалата и ми трябваха само няколко секунди, за да го отсека.

Придърпан малко по малко от пипалата и собствените си яростни движения, се озовах в центъра на платформата, пред самото лице на чудовището.

В този момент имах чувството, че цялата кабина е пълна с пипала — десет или дванадесет, извиващи се крайника се увиваха около мен. Не мога да опиша колко противно беше докосването им. Всеки един от тях беше сравнително слаб, но сега, когато ме блъскаха и мачкаха едновременно, имах усещането, че съм попаднал в змийско гнездо. Приличната на човка уста се отваряше и затваряше пред лицето ми, като в същото време издаваше пронизителен вой от болка или гняв; в един миг тя успя да захапе крака ми, но нямаше сила дори да разкъса плата на панталона.

Над всичко това бяха очите — онези широки, безизразни очи, които улавяха всяко мое действие.

Положението стана много сериозно: двете ми ръце бяха здраво приклещени и макар все още да стисках отчаяно острието, не бях в състояние да го използувам. Затова пък започнах да ритам право в лицето отпред, целейки се в основата на пипалата, в пищящата уста, в големите кръгли очи… във всичко, до което можех да достигна. Най на края ръката ми с ножа се поосвободи и започнах да нанасям удари, където сваря.

Това беше повратен момент в нашия двубой, защото усетих, че оттук нататък предимството е на моя страна. Предната част на тялото беше твърда на пипане и следователно тук ножът можеше да помогне. От всеки удар, който нанасях, бликаше кръв и скоро подът на платформата заприлича на под на кланица — сред потоци кръв се търкаляха накълцани пипала, а във въздуха се носеха ужасяващите писъци на умиращото чудовище.

Най-после успях да забия острието точно между очите и с един последен немощен писък уродливото създание издъхна.

Пипалата се отпускаха и едно по едно плясваха на пода, през широко отворената клюноподобна уста се разнесе отвратителна воня, а едрите незащитени очи застинаха втренчени някъде далеч, отвъд тъмното овално стъкло на платформата.

Погледнах през стъклото и като през мъгла забелязах, че кръвопролитието долу също е спряло. Растенията вече не горяха, макар тук-там все още да се вдигаха стълбове дим и пара, а оцелелите роби с труд се измъкваха от лепкавата кал.

VI

Потръпнах и измъкнах окървавения си нож, залитайки, се отправих към вратата, като внимавах да не стъпя върху трупа. Ръцете ми бяха лепкави от кръв и слуз. Изкачих се на покрива и с облекчение вдъхнах свежия, макар и разреден въздух. Чантата на Амелия си стоеше там, където я бях оставил.

Вдигнах я и за да освободя и двете си ръце, преметнах едната от дръжките през врата си.

Хвърлих един последен поглед надолу и забелязах, че от всички страни към основите на кулата се стичаха, изоставили работата си и успели да се спасят роби. Някои вече бяха стигнали до сухата пръст и тичаха насам. Нещо викаха и не спираха да размахват тънките си дълги ръце.

Кракът на кулата, който беше най-близо до мен, като че беше най-изправен, с една-единствена гънка. С огромно усилие се прехвърлих през перилата и успях да се вкопча с крака в металния стълб. Сетне пуснах ръце от платформата и обгърнах крака на кулата. Много кръв се беше стекла надолу и макар че изсъхваше бързо на силната слънчева топлина, правеше спускането по стълбата рисковано и опасно. В началото крайно предпазливо, а после и по-смело започнах да се спущам надолу с поклащаща се на гърдите ми чанта.

Щом стъпих на земята, пред мен се изправи огромна тълпа роби, които най-внимателно бяха наблюдавали спускането и ме очакваха, за да ме поздравят. Свалих чантата от врата си и пристъпих към тях. В същия миг те неспокойно отстъпиха назад и чух разтревожените им гласове. Погледнах се и видях, че целият съм облян с кръвта на чудовището и тъй като вече няколко минути стоях под силната слънчева светлина, дрехите ми започваха да съхнат и да изпущат неприятна миризма.

Робите ме гледаха и мълчаха.

Изведнъж забелязах, че една робиня усилено си пробива път през тълпата и бърза към мен. Веднага ми направи впечатление, че тя е по-дребна от останалите и с по-светла кожа. От главата до краката беше покрита с кал и дрехите й висяха като парцали. Очите й бяха сини и блестяха от напиращи сълзи, а косите й бяха разпилени по раменете.

Амелия, прекрасната ми Амелия се спусна към мен и ме прегърна така стремително, че едва не се сгромолясах на земята.

— Едуард! — изкрещя тя като луда и покри лицето ми с целувки. — О, Едуард! Колко си смел!

Обзе ме такова вълнение, че просто не можех да говоря. Когато най-после успях да превъртя езика в устата си, единственото, което можах да промълвя през сълзите на радост беше:

— Още пазя чантата ти.

Нищо повече не можах да измисля.