Машината на пространството

I

Усилията ни неизменно ни водеха надолу по склона. След няколко минути усетих здрава почва под краката си. Извиках силно и помогнах на Амелия да се изправи. Продължихме да се движим напред, затруднявани на всяка крачка от усукващите се около краката ни растения. И двамата бяхме мокри до кости, а студеният въздух ни пронизваше.

Най-после се измъкнахме от този растителен капан и се озовахме на неравна камениста почва. Щом се отдалечихме на няколко ярда от растенията, изтощени се отпуснахме на земята. Амелия се тресеше от студ и когато я обгърнах с ръка и приближих до себе си, за да я стопля, не се възпротиви.

— Трябва да намерим някакъв подслон — продумах.

Оглеждах се с надежда да открия сгради, но единственото, което можах да видя на светлината на звездите, беше пустееща земя. Успях да различа само силуета на извисяващите се сякаш на стотина ярда височина растения.

Амелия не отговори, усещах я как все още трепери и се изправих, за да съблека сакото си.

— Моля ви сложете това на раменете си.

— Но вие ще измръзнете.

— Цялата сте мокра, Амелия.

— И двамата сме мокри. Трябва да се раздвижим, за да се стоплим.

— След малко — отвърнах аз и отново седнах до нея. Не свалих сакото си, но го разтворих, така че да мога поне отчасти да я прикрия с него, като обгърнах раменете й с ръка. — Нека първо си поемем въздух.

Амелия се притисна до мен и попита:

— Едуард, къде може да сме кацнали?

— Не мога да определя. Някъде в бъдещето.

— Но защо е толкова студено? Защо така трудно се диша?

Можех само да гадая.

— Сигурно сме някъде много на високо — отвърнах аз. — Вероятно се намираме в планински район.

— Но наоколо е равно.

— Тогава това е някакво плато. Въздухът е разреден поради високата надморска височина.

— Като че ли и аз стигнах до същото заключение — каза Амелия. — Миналото лято бях на екскурзия в Швейцария и на по-високите върхове изпитвахме същите затруднения с дишането.

— Но тук очевидно не е Швейцария.

— Ще трябва да изчакаме до сутринта, за да определим местоположението си — заяви Амелия решително. — Не може наоколо да няма хора.

— Ами ако сме в някоя чужда страна, което е твърде вероятно?

— Зная четири езика, Едуард, и мога да се оправя с още няколко. Трябва само да разберем къде се намира най-близкият град, а там вероятно ще намерим британско представителство.

Въпреки всичко от ума ми не излизаше ужасната картина, която бях видял, макар и за миг през прозореца на лабораторията.

— Сами се уверихме, че през 1903 година имаше война — обадих се аз. — Където и да се намираме сега, в която и година да сме попаднали, интересно дали войната продължава?

— Няма признаци за подобно нещо. Дори да има война, чужденците се ползуват от неприкосновеност. Във всеки по-голям град в света има наше консулство.

При обстоятелствата, в които се намирахме, Амелия ми се стори прекалено оптимистично настроена и аз се опитах да бъда малко по-спокоен. В първия миг, в който разбрах, че сме загубили Машината, бях изпаднал в отчаяние. Така или иначе възможностите ни за щастливо избавление бяха твърде съмнителни, да не кажа почти никакви, и се питах дали Амелия оценява напълно истинската сериозност на положението. Имахме много малко пари и никаква представа за политическите взаимоотношения в света, влошаването на които очевидно бе станало причина за избухването на войната през 1903 г. Нищо чудно да се намирахме на вражеска територия и почти сигурно беше, че щом ни открият, ще ни хвърлят в затвор.

Най-голямата ни грижа сега — да оцелеем до края на нощта — с всеки изминат миг ставаше по-сериозна. За щастие не духаше вятър, но това беше единственото снизхождение, с което съдбата ни удостои. Почвата под краката ни беше твърда, а въздухът, който издишвахме, обвиваше лицата ни като малко облаче.

— Трябва да се движим — обадих се аз. — В противен случай ще се разболеем от пневмония.

Амелия не се възпротиви и с труд се изправихме. Затътрих бавно крака, но вероятно съм бил по-слаб, отколкото си въобразявах, защото почти веднага се спънах. Амелия не беше в по-цветущо състояние от мен — като размахваше ръце около лицето си, тя политна силно назад.

— Чувствам се като замаян — споделих аз и отново усетих, че не ми стига въздух.

— И аз също.

— Не бива да се напрягаме.

Огледах се отчаяно; в този стигийски3 мрак не се виждаше нищо друго, освен издигащият се нагоре силует на очертаната от светлината на звездите стена от растения. Усойна и влажна, тя единствена даваше надежда за някакъв, макар и незначителен заслон, което споделих с Амелия. Тя не можеше да предложи нищо по-добро и обгърнали се с ръце, бавно приближихме растенията. На самия край на обраслата площ открихме издатина на почвата, висока около две стъпки. Опипах растенията по нея с ръка. Сториха ми се сухи, а и пръстта под тях не беше така твърда, както на мястото, където бяхме седнали, за да отдъхнем.

Осенен от нова идея, взех един от стръковете и го прекърших. По пръстите ми потече студена течност.

— Растенията изпушат течност, когато ги пречупиш — казах на Амелия и й подадох стъблото. — Ако успеем да се промушим под листата, без да пречупим стъблата им, ще останем сухи.

Седнах на земята и започнах да се придвижвам с краката напред. Така с бавно пълзене скоро се озовах в тъмен, тих тунел от растения. Миг по-късно Амелия ме последва и когато стигна до мен, се отпусна кротко на пръстта.

Не мога да кажа, че да лежиш под листака беше кои знае какво удоволствие, но все пак беше за предпочитане пред откритата равнина. Не мърдахме и с течение на времето, разбира се, се поотпуснахме, а от близостта усетих как телата ни полека-лека се затоплят.

Протегнах ръка към Амелия, която беше на не повече от около шест инча от мен, и сложих ръка на рамото й. Платът на жакета й беше все още влажен, но не беше трудно да разбера, че и тя се е постоплила.

— Елате до мен — обадих се аз. — Не бива да замръзваме пак.

Мушнах ръка под гърба й и я привлякох към себе си. Тя с радост прие идеята и скоро лежахме близо, с лице един към друг.

Мръднах глава и носовете ни се допряха, приближих се още по-близо и целунах устните й.

Амелия веднага отдръпна лицето си от моето.

— Моля да не използувате положението, Едуард.

— Как можете да ме обвинявате в подобно нещо? Трябва да се стоплим.

— Добре, нека правим само това тогава. Не искам да ме целувате.

— Но аз помислих…

— По силата на обстоятелствата сме принудени да сме заедно. Не забравяйте, че почти не се познаваме.

Не знаех да вярвам ли на ушите си. Приятелското отношение на Амелия през миналия ден ми се беше сторило неподлежащо на съмнение потвърждение на собствените ми чувства и въпреки ужасното положение, в което се намирахме, самото й присъствие беше достатъчно, за да възпламени страстите ми. Бях очаквал, че тя ще ми разреши да я целуна, но след категоричния й отказ лежах мълчаливо с наранени чувства, без да знам какво да правя.

След няколко минути Амелия се размърда и ме целуна леко по челото.

— Вие много ми харесвате, Едуард — започна тя. — Това не е ли достатъчно?

— Мислех… е, имах чувството, че вие…

— Нима съм казала или с нещо съм показала, че изпитвам към вас нещо повече от приятелство?

— Е… не.

— Тогава, моля лежете спокойно.

Тя ме обгърна с едната си ръка и ме притисна малко по-силно до себе си. Лежахме така дълго, помръдвайки се само в случаите, когато трябваше да раздвижим някой схванал се мускул. През останалата част от тази дълга нощ успяхме на няколко пъти да заспим за съвсем кратко време.

За наша обща изненада слънцето изгря почти изведнъж. Миг преди това бяхме лежали в тъмен, тих тунел, след което между стъблата на тревите се процеди ярка светлина. Раздвижихме се, обзети от предчувствие, че дълго ще помним този ден.

Изправихме се с труд и докато размърдаме схванатите си крайници, доста често се спъвахме. Замайващо бяло, слънцето едва се беше подало над линията на хоризонта. Небето над нас беше тъмносиньо. По него не се виждаше нито един облак.

Изминали бяхме десетина ярда, когато се обърнахме и погледнахме растителността.

До този миг Амелия ме държеше за ръка, но сега се вкопчи здраво в мен. Аз също зяпнах от удивление — наляво и надясно от нас, докъдето погледът стига, се простираше покрита с треви земя. Границата с необраслата площ беше в общи линии права и само тук-там извиваше навътре или се издаваше навън. На места растенията се бяха струпали и образуваха възвишения, високи двеста и повече стъпки. От преживяното през нощта можехме да се досетим за това, което сега се разкриваше пред нас, но с нищо не можехме да предвидим онова, което ни порази най-силно: нямаше нито стрък, нито лист, нито луковица или израстък, прострял се чудновато на песъчливата пръст, който да не е оцветен в ярко, кървавочервено.

II

Дълго не можехме да откъснем очи от аленочервената стена от растения, неспособни да намерим думи, с които да изразим удивлението си от необичайната гледка.

Най-високата част и особено гребенът на това поле бяха наглед закръглени и гладки. В същност напомняха на хълм с леко вълнообразна форма, в която, ако се вгледаш по-отблизо, ще се увериш, че гладката на пръв поглед повърхност се състои от хиляди, милиони стъбла.

В по-ниската част, там, където бяхме лежали, нещата изглеждаха съвсем иначе. Стъблата бяха млади, поникнали вероятно от семена, разпръснати от възрастните растения. И двамата с Амелия изпитахме страшно неприятно чувство от усещането, че стената неумолимо напредва към нас и се издига все по-високо.

В този момент, макар и отвратени от невероятните, издигащи се като стена растения, забелязахме, че слънчевата светлина има странно въздействие върху тях — от всички страни откъм стената започнаха да долитат дълбоки, сякаш гърлени звуци, последвани от пукот и шум от чупене. Първо се раздвижи едно стъбло, после още няколко… докато постепенно цялата маса от лъскави стъбла и клони се „съживи“ и поде някакъв невиждан танц.

Амелия се вкопчи отново в ръката ми и посочи право пред себе си.

— Вижте, Едуард! — възкликна тя. — Моята чанта е там! Трябва да я вземем!

На около тридесет стъпки навътре сред гладката на пръв поглед повърхност се забелязваше голяма вдлъбнатина. Щом Амелия се отправи нататък, изведнъж осъзнах, че това вероятно е мястото, където Машината на времето ни бе запратила с такава сила.

На няколко стъпки встрани, на върха на едно стъбло, съвършено нелепо висеше чантичката на момичето.

Побързах да настигна Амелия, която, повдигнала пола почти до коленете си, вече беше стигнала до растителната стена.

— Не можете да я стигнете — опитах се да я разубедя аз. — Растенията започват да се събуждат.

Не бях свършил, когато дълго, пълзящо стъбло пролази към нас и капсулата му, пълна със семена, се разпука с гръм, подобен на пистолетен изстрел. Въздухът около растението се изпълни с облак ситни семена.

— Едуард, на всяка цена трябва да си взема чантата.

— Не можете да стигнете до нея!

— Трябва!

— Ще се наложи да се простите с пудрите и кремовете си.

В продължение на един дълъг миг тя ме гледа гневно.

— Там има много повече неща. Пари… манерката с бренди. Много неща.

Тя отчаяно пристъпи към растенията. В същия миг към нея се протегна едно клонче, улови края на полата й и разкъса плата; момичето се олюля и с писък падна на земята.

Приближих бързо, помогнах й да се изправи и да се отдалечи.

— Стойте тук… ще отида аз.

Без повече колебания се „хвърлих“ напред сред стенещите, движещи се стъбла и си запробивах път към мястото, където за последен път бях видял чантата. В началото не беше много трудно. Бързо схванах кои от растенията ще издържат тежестта на тялото ми и кои не. Когато стигнах до стъблата, издигащи се над главата ми, започнах да се катеря по тях, на няколко пъти клоните, за които се улавях, се пречупваха в ръцете ми и отгоре ми се изливаше струя течност. Всички растения около мен се движеха; изправяха и махаха клони, като че бяха ръце на възторжена тълпа. Вдигнах очи и на един от извисилите се на повече от двайсет стъпки над главата ми клон видях да се полюшва чантата на Амелия. Бях успял да се покатеря само на три или четири стъпки към нея. Наоколо нямаше нищо друго, което да издържи тежестта ми.

На няколко ярда вдясно от мен се разнесе силен пукот и аз бързо се свих, защото очаквах някой от по-големите стволове наблизо да се е раздвижил… чак тогава забелязах, че тревогата ми е била напразна и шумът идва от плъзгането на чантата от клона, на който беше „кацнала“.

С голямо облекчение изоставих обреченото си на провал катерене и се хвърлих между полюшващите се по-ниски стъбла. Шумът и без това беше оглушителен, но когато близо до ухото ми се разпука друга семенна шушулка, почти оглушах от силния пукот. Единствената ми мисъл сега беше да се добера до чантата на Амелия и да се измъкна колкото се може по-скоро от тези кошмарни растения. Без да ме е грижа вече къде стъпвам, колко стъбла изпочупвам или колко сок се излива върху мен, ожесточено си пробивах път през растенията; грабнах чантата и веднага се върнах обратно.

Амелия седеше на земята и щом стигнах до нея, хвърлих чантата в краката й. Без особени основания много ме беше яд на нея, макар да съзнавах, че това просто е реакция на изпитания преди малко ужас.

Тя ми благодари, а аз се извърнах и втренчих поглед в аленочервената стена от растения. Дори отдалеч се виждаше, че растенията са много по-разбъркани от преди, клони и стъбла стърчаха отвсякъде. Пръстта пред първите стъбла бе порозовяла от току-що наболи млади фиданки. Растенията настъпваха към нас, бавно, но неумолимо. Известно време наблюдавах как възрастните растения изпущат сока си и навлажняват почвата, след което шушулките им с трясък се пукаха.

Когато се върнах при Амелия, тя бършеше лицето си с малка фланелена кърпа, която бе извадила от чантата.

— Вие допущате, че сме все още в северното полукълбо, така ли?

— Разбира се. За ваше сведение, Едуард, вече отгатнах къде сме. Тук е толкова студено и високо, че сигурно сме попаднали на Тибет.

— В такъв случай вървим към Хималаите.

— Ще се справим и с тази пречка, когато стигнем до тях.

III

Открихме, че движението по равнината не беше толкова лесно. Макар с издигането на слънцето по небосклона всичко около нас да изглеждаше все по-приятно и в стъпката ни, предполагам благодарение на височината и на чистия хладен въздух да имаше известна лекота, бързо се уморявахме и трябваше често да почиваме.

В продължение на около три часа поддържахме равномерен ход, като през равни интервали от време почивахме и се редувахме да носим чантата. Физическото усилие ме посъживи, но за Амелия не беше така лесно; дишаше все по-трудно и често се оплакваше от виене на свят.

Това, че пейзажът не се беше променил от момента, в който тръгнахме, потискаше и двамата. С малка разлика във височините стената от растителността пресичаше пустинята без прекъсване.

Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-горещи ставаха лъчите му и скоро дрехите ни съвсем изсъхнаха. Нямаше с какво да покрием главите си (шапката на Амелия беше останала без периферия, а аз бях загубил моята сред растенията) и скоро от силното слънце усетихме неприятно изтръпване на кожата на лицето.

Слънчевата топлина действаше явно и на растежа на стъблата край нас. Неспирното движение на сякаш оживелите растения трая около час след изгряването на слънцето, но сега се забелязваше само тук-там; наместо това бяхме свидетели на мълниеносния растеж на младите филизи, обилно обливани от сока на по-старите растения.

Един въпрос ме измъчваше от самото начало на нашето „приключение“ и колкото повече вървяхме, толкова по-невъзможно ми бе да продължавам да мълча.

Най на края рекох:

— Амелия, искам да ви кажа, че се чувствам отговорен за нашето премеждие.

— Какво искате да кажете?

— Не биваше да се намесвам в работата на Машината на времето. Това беше безразсъдство.

— Вие носите точно толкова отговорност, колкото и аз. Моля ви да не говорим повече за това.

— Но може би сега животът ни е в опасност.

— Заедно ще трябва да посрещнем това — каза тя. — Ако продължавате да се самообвинявате, животът ви ще стане нетърпим. Аз бях тази… която забърка кашата с Машината. Най-важната ни грижа сега трябва да е… да се върнем…

Рязко се обърнах и погледнах Амелия, лицето й бе пребледняло, а очите й се бяха притворили. Миг по-късно тя се олюля, погледна ме безпомощно, след което се препъна и с целия си ръст се просна на песъчливата почва. Спуснах се към нея.

— Амелия! — извиках разтревожен, но тя не помръдваше. Взех ръката й и потърсих пулса: едва долових неравномерното му туптене.

Чантата беше в мен, с разтреперани пръсти се опитах да отворя закопчалката, най на край успях. Зарових трескаво, убеден, че онова, което търся, непременно е вътре. След минута го открих: това беше малко шише с амонячна сол. Отвъртях капачката и поднесох стъкълцето под носа на момичето.

Въздействието му беше мигновено. Амелия се закашля силно и се опита да се отдръпне. Обгърнах раменете й с ръка и й помогнах да седне. Тя продължаваше да кашля, а от очите й обилно се стичаха сълзи. Спомних си, че бях виждал какво правят някои хора в такива случаи и наведох главата й към коленете.

След около пет минути тя се изправи и ме погледна. Лицето й беше все още бледо, а очите — пълни със сълзи.

— Вървяхме твърде дълго, без да хапнем — обади се тя. — Много силно ми се зави свят и…

— Сигурно е от голямата надморска височина — опитах се да я успокоя. — Веднага щом открием някакъв път надолу, ще слезем от това плато.

Бръкнах пак в чантата и намерих шоколада. Бяхме изяли една малка част, затова отчупих две таблетки и й ги подадох.

— Не, Едуард — отказа тя.

— Изяжте ги. По-слаба сте от мен.

— Нали току-що ядохме. Трябва да го пазим.

Тя взе отчупеното парче и останалата част от шоколада и с категорично движение го пъхна в чантата.

— Това, от което наистина имам нужда, е чаша вода. Страшно съм жадна.

— Мислите ли, че сокът от растенията става за пиене?

— Ако не открием някаква вода, в крайна сметка ще трябва да опитаме и това.

— Когато паднахме — казах аз, — без да искам глътнах малко от сока. Различава се от водата само по това, че е леко горчив.

След още няколко минути Амелия се изправи, както ми се стори, малко несигурно, но заяви, че е готова да продължи. Накарах я да глътне още малко коняк.

И макар че вървяхме много по-бавно, тя отново се спъна и строполи на земята. Този път не загуби съзнание, но каза, че й се повдига. Почивахме цели тридесет минути, а през това време слънцето се издигна в зенита си.

— Амелия, моля ви, хапнете още малко шоколад. Сигурен съм, че ви прилошава от глад.

— Не съм по-гладна от вас — заяви тя. — Не е това.

— Какво е тогава?

— Не мога да ви кажа.

— Знаете ли каква е причината?

Тя кимна.

— Тогава, моля ви, кажете ми, може и да измисля нещо, за да ви помогна.

— Нищо не можете да направите, Едуард. Ще се оправя.

Коленичих на пясъка пред нея, сложих ръце на раменете й:

— Амелия, никой не знае още колко ще трябва да вървим. Не можем да продължим, ако не сте добре.

— Аз съм здрава.

— Нямам такова впечатление.

— Притеснена съм, но не съм болна.

— Тогава направете нещо — отвърнах аз, чувствайки, че тревогата ми прераства в раздразнение.

Тя замълча за момент и сетне с моя помощ се изправи на крака.

— Почакайте ме, няма да се бавя.

Взе чантата си и бавно се отправи към стената от растения. С предпазливи стъпки премина пространството от по-ниски храсти и навлезе сред високите стъбла. Преди да се скрие от погледа ми, тя се обърна, погледна ме и изчезна зад гъстите стъбла.

Предполагах, че иска да остане сама и се обърнах с гръб.

Изминаха няколко минути, а тя все още не се появяваше. Почаках около четвърт час, след което започнах да се тревожа. Откакто Амелия беше изчезнала от погледа ми, наоколо цареше пълна тишина… но макар тревогата ми да растеше с всеки изминат миг, разбирах, че от уважение към желанието й да е сама трябва да чакам.

Тъкмо погледнах часовника си, притеснен от двайсетминутното й забавяне, когато чух:

— Едуард…?

Без да се бавя, изтичах по посока на гласа, препускайки през аленочервените растения към мястото, където за последен път бях видял момичето. Измъчван от картината на някакво ужасно нещастие, което е могло да я сполети, аз за нищо на света не можех да си представя онова, което видяха очите ми.

Спрях като закован и веднага извърнах поглед: свалила полата и блузата си, Амелия стоеше пред мен… по бельо!

Придържаше полата пред себе си, за да се поприкрие, и ме гледаше плахо и смутено.

— Едуард, не мога да го сваля… Моля ви, помогнете ми…

— Но какво правите? — извиках удивен.

— Корсетът ми е много стегнат… едва дишам, а не мога да го развържа. — Тя се разрида и след малко през сълзи продължи: — Не исках да ви казвам, но от вчера не съм оставала сама. Много е стегнат… моля ви, помогнете ми…

Не мога да скрия, че трагичният израз, изписал се на лицето й, ме забавляваше, но потиснах усмивката си и застанах зад гърба й.

— Какво трябва да направя?

— Има две връзки, които са завързани долу, но без да искам, затегнах възела.

Поразгледах мястото и разбрах каква е работата. Почти без всякакво усилие разплетох с нокти възела.

— Готово — заявих аз и се дръпнах. — Развързан е.

— Моля ви, Едуард, разхлабете връзките. Не мога да стигна сама.

Чувствата, които бушуваха в мен, ме накараха да избухна:

— Амелия, не можете да искате да ви съблека!

— Искам само да разхлабите връзките. Това е всичко.

Пристъпих неохотно към нея и се залових прилежно да изтеглям връзките. Бях стигнал до половината, когато забелязах колко стегнат в действителност е бил корсетът около тялото й. Връзките сами изскочиха от последните два илика. Амелия свали корсета и го захвърли небрежно на земята. Тогава се обърна към мен.

— Просто не знам как да ви благодаря, Едуард. Струваше ми се, че още една минута и ще се задуша.

Ако тя сама не се беше обърнала към мен, щях да сметна присъствието си за изключително неприлично, защото Амелия беше изпуснала полата си и ми даде възможност да видя от колко тънка материя е направена долната й риза и колко твърди са гърдите й под нея. Пристъпих, чувствайки, че ще ми бъде разрешено да я прегърна, но момичето веднага се отдръпна и се покри с полата.

— Вече може да ме оставите сама — каза тя. — Ще успея да се облека без чужда помощ.

IV

Когато няколко минути по-късно Амелия се появи, тя беше напълно облечена и носеше корсета си, преметнат между дръжките на чантата.

— Няма ли да хвърлите това? — попитах. — Толкова неудобна дреха е.

— Само когато дълго време не можеш да я свалиш — каза тя твърде сконфузена. — Ще остана така днес, а утре пак ще я сложа.

— С нетърпение ще чакам момента, когато отново ще ви помогна — заявих съвсем искрено.

— Няма да стане нужда. До утре ще сме в някое цивилизовано място и ще си наема прислужничка.

Тъй като тя цялата беше пламнала, а аз бях съвършено спокоен, сметнах за нужно да отбележа:

— Ако моето мнение има някакво значение за вас, мога да ви уверя, че фигурата ви без корсета е не по-малко елегантна.

— Не е там работата. Няма ли да тръгваме?

Тя потегли и аз я последвах.

Всичко това беше само временно отвличане от тежката ни съдба, скоро слънцето слезе толкова на запад, че растенията започнаха да хвърлят сянка. Щом тя падна върху нас, веднага усетихме силен хлад.

След още половин часов ход тъкмо смятах да предложа да починем за малко, когато Амелия внезапно спря и се загледа в лека вдлъбнатина в пръстта пред нас. Миг след това с бързи стъпки се отправи натам.

Последвах я.

— Ще трябва да се приготвим за нощта — обади се тя. — И мисля, че най-добре е това да стане сега.

— По принцип нямам нищо против. Но ми се струва, че ще е по-добре да вървим колкото се може по-дълго.

— Да, но това място е дълбоко. Ще прекараме нощта тук.

— На открито?

— Няма да се наложи. Имаме време да си построим бивак, преди да е мръкнало. — Тя оглеждаше вдлъбнатината с преценяващ поглед. — Когато бях в Швейцария, ми показаха как се строи навес, в случай че замръкнеш насред път. Трябва да издълбаем тази дупка още и да издигнем насипи. Ако вие свършите тази работа, аз ще нарежа листа.

Известно време поспорихме — убеден бях, че е добре да използваме дневната светлина, за да изминем поне още малко път, но Амелия твърдо беше решила да останем. На края тя съблече жакета си и се отправи към растенията, а аз клекнах и започнах да ровя песъчливата почва с ръце.

Нужни ни бяха два часа, за да построим мястото за нощуване, така че да задоволи и двама ни. През това време бях разчистил по-едрите камъчета, а Амелия беше начупила огромен куп от папратоподобните листа. Подредихме ги като за голям лагерен огън, в основата на който смятахме да се настаним.

Слънцето вече почти се беше скрило зад стената от растения и двамата усещахме застудяването.

— Мисля, че направихме всичко, което зависеше от нас — въздъхна Амелия.

— В такъв случай вече можем да се скрием вътре, нали? — Чак сега виждах колко разумно се оказа настояването й да започнем по-отрано. Ако бяхме продължили да вървим, никога нямаше да успеем да се подготвим така добре за нощта.

— Жаден ли сте?

— Всичко е наред — отвърнах аз, но това си беше чиста лъжа. През целия ден гърлото ми гореше от жажда.

— Но вие нищо не сте пил.

— Мога да изкарам нощта.

Амелия показа едно дълго витообразно стъбло, което беше донесла в бивака. Пречупи го и ми го подаде:

— Изпийте сока, Едуард. Напълно безопасно е.

— Може да е отровен.

— Не е отровен. Преди час, когато свалях корсета си, го опитах. Съживява те, а неприятни последици не забелязах.

Доближих края на стъблото до устните си и внимателно смукнах. Устата ми се изпълни с хладка течност. След първата глътка миризмата не беше чак толкова неприятна.

— Напомня ми сиропа за засилване, който ме караха да пия като дете — казах аз.

Амелия се усмихна:

— Значи и на вас са ви давали сиропа на Париш. Чаках да видя дали ще забележите приликата.

— След това обикновено получавах по лъжица мед, за да премахне лошия вкус.

— Този път ще трябва да минете без мед.

— Наистина ли? — дръзко попитах аз.

Амелия ме погледна остро и лицето й отново поруменя. Хвърлих пълзящото растение встрани и помогнах на момичето да се промуши под импровизирания заслон.