Машината на пространството

I

Преместих се до Амелия, а тя улови ръката ми.

— Трябваше да се досетим — прошепна тя. — И двамата знаехме, че е невъзможно да се намираме на Земята, но никой от нас не искаше да го признае.

— Не можехме да знаем. С никого досега не се е случвало подобно нещо.

— Никой не е пътувал и във времето, но ние го направихме.

Влакът се олюля леко и усетихме как постепенно скоростта намалява. Погледът ми се плъзна покрай профила на Амелия, през просторната пустиня вън, към онази блестяща светла точка на небосклона.

— Как можем да сме сигурни, че това е Земята? — попитах аз. — В края на краищата никой от нас досега…

— Как не разбираш Едуард? Нима не го чувстваш? Не е ли всичко наоколо ни чуждо и враждебно? Няма ли нещо вътре в нас, което да ни подсказва какво е това, което е пред нас? Това е светлината на дома и ние и двамата го усещаме.

— Но какво ще правим? — В този момент влакът отново удари спирачки и когато погледнах през прозореца на отсрещната страна на вагона, видях, че сме спрели на обширна гара. През прозореца, край който бяхме седнали, се виждаше стена, тя закри небето и прекъсна тъжните възпоминания.

— Нямаме избор. Но въпросът е не какво ще правим ние, а какво ще правят с нас.

— Имаш пред вид, че сме в опасност?

— Вероятно… щом разберат, че сме от друг свят. И в края на краищата какво би се случило с човек, пристигнал на Земята от някой друг свят?

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Следователно не можем да знаем какво ни очаква тук. Нека се надяваме на най-доброто и че въпреки примитивността на тукашните нрави с нас ще се отнесат добре. Нямам ни най-малко желание да прекарам остатъка от живота си като животно.

— Аз също. Но нима има такава възможност или, макар вероятност?

— Видяхме какво е отношението към робите. Ако ни вземат за някои от онези нещастници, тогава като нищо ще ни пратят да работим.

— Но нали вече ни взеха за двама от надзирателите — напомних й аз. — Някаква подробност в дрехите или във вида ни придвижиха нещата в наша полза.

— Въпреки това трябва да сме внимателни. Не можем да предвидим какво ни очаква тук.

Въпреки решителността в думите ни не бяхме в състояние да вземем съдбата си в свои ръце, защото освен множеството проблеми, които стояха пред нас за решаване, след дните, прекарани в пустинята, бяхме раздърпани, уморени и гладни. Убеден бях, че Амелия не се чувства по-добре от мен, а аз бях на края на силите си. И тя, и аз преглъщахме думите си, но независимо от доброто си желание да скрием един от друг тревогата, осъзнаването на истината за реалното ни местоположение се оказа окончателен удар върху самочувствието ни.

До нас достигаше шумът от подреждането на робите, свалени от влака, а отчетливият пукот на електрическите палки неприятно напомняше за несигурното положение, в което се намирахме.

— Влакът ще тръгне скоро — обадих се аз и побутнах леко Амелия да се изправи. — Пристигнахме в град и трябва да потърсим подслон.

— Не искам да сляза.

— Трябва.

Отидох до отсрещния край на вагона и отворих най-близката до мен врата. Хвърлих бегъл поглед навън. Очевидно робите бяха свалени от другата страна на влака, защото не забелязах никакво движение, с изключение на един мъж, който се отдалечаваше. Върнах се при Амелия, която продължаваше да седи унило.

— След няколко минути влакът ще тръгне обратно за мястото, откъдето дойдохме — казах й аз. — Искаш ли да прекараш още една нощ в пустинята?

— Разбира се, че не. Просто съм малко неспокойна от мисълта, че трябва да вляза в града.

— Трябва да хапнем нещо, Амелия, а също и да намерим някакво топло и спокойно място, за да поспим. Фактът, че се намираме в град, е благоприятен за нас: сигурно е достатъчно голям, за да останем незабелязани. Минали сме вече през сериозни изпитания и мисля, че не се нуждаем от нищо повече. Утре ще се опитаме да разберем какви права можем да имаме тук.

Амелия поклати вяло глава, но за мое голямо облекчение се изправи уморено и ме последва. Подадох ръка, за да й помогна да слезе; тя я пое, но нейната беше отпусната и безжизнена.

II

Забързани към светлината, струяща от един далечен ъгъл, дочухме звуците от електрическите палки, идващи от другата страна на влака. Нямаше и следа от мъжа, който бях видял малко преди това.

Щом завихме зад ъгъла, зърнахме висок вход, боядисан в бяло, разположен навътре в тухлената стена. Над горния му край светеше надпис, съвършено непонятен за мен. Вниманието ни беше привлечено по-скоро от буквите, отколкото от вратата, защото това беше първата ни среща с марсианска писменост.

Известно време не можехме да откъснем поглед от необичайната гледка — буквите бяха бели, изписани на черен фон — и дотук свършваше сходството със земните писмености. Поведох Амелия напред, загрижен да намеря колкото се може по-скоро топло място и храна. Студеният нощен въздух нахлуваше под гаровия навес от всички посоки.

Никъде по огромната врата не виждах дръжка и дори си помислих, че може би тя се отваря по някакъв тайнствен начин, с който няма да можем да се справим. Побутнах я и усетих, че едната й страна леко се отмести.

Вероятно часовете, прекарани в пустинята, ме бяха изтощили много, защото не можах да поместя вратата нито инч повече. Амелия забута с мен и скоро пред нас се отвори процеп достатъчно широк, за да се проврем, но щом я пуснахме, тя се затвори с трясък. Намерихме се в коридор, дълъг около пет-шест ярда, в чийто край се виждаше друга врата. Вътре беше пусто, стените — празни, и само от тавана висеше силна електрическа крушка. Приближихме до другата врата и успяхме да я открехнем с не по-малко усилие. И тя като първата се хлопна бързо зад нас.

— Имам чувството, че ушите ми са запушени — обади се Амелия.

— И моите също — признах аз. — Струва ми се, че тук налягането на въздуха е по-голямо.

Вторият коридор по нищо не се отличаваше от първия. Амелия си припомни нещо от времето, прекарано в Швейцария, и ми показа как да облекча налягането в ушите си, като стисна носа си и се опитам да издишам през него.

Прекосявайки третия коридор, усетихме, че тук въздушното налягане стана дори още по-голямо.

— Чувствам, че най на края мога да дишам — споделих аз, чудейки се как сме оцелели в разредения въздух вън.

— Не бива да се напрягаме излишно — каза Амелия. — Пак ми се вие свят.

Горяхме от нетърпение да излезем, но постояхме в коридора още известно време. И аз като Амелия чувствах, че тук, в сгъстения въздух ми се мае главата, чувство, което се засилваше от едва доловимия дъх на озон. От бързото насищане на кръвта с кислород усещах леко боцкане във върховете на пръстите си, а като се прибавят и по-слабите гравитационни сили тук, на Марс, които ние в пустинята отдавахме на високата надморска височина, усетих лъжливото чувство на прилив на енергия. То наистина беше лъжливо, защото знаех, че и двамата сме на предела на силите си; Амелия стоеше с отпуснати рамене, а очите й бяха все още полупритворени.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Хайде — казах аз. — Още малко остана.

— Страхувам се.

— Няма какво да ни заплашва — опитах се да я уверя аз, въпреки че в действителност искрено споделях страховете й. Никой от нас не можеше да предвиди последствията от новото ни положение. Дълбоко в себе си усещах първите тръпки на ужас пред неизвестното, чуждото и враждебното.

Пристъпихме бавно, бутнахме следващата врата и се озовахме в марсианския град.

III

Точно пред вратата, от която току-що бяхме излезли, минаваше улица, а насреща ни се издигаха две сгради. В първия момент под влияние на пустотата на пустинята, в която бяхме доскоро, те ни се сториха високи и мрачни, но когато посвикнахме, си дадохме сметка, че не са по-големи от частните къщи при нас. Стените на разположената по-встрани сграда бяха украсени със сложни фризове. Вратите бяха големи и имаше само няколко прозореца. Ако това можеше да придаде на една сграда финес и елегантност, трябва да добавя, че и двете бяха порядъчно занемарени. Една от стените беше срутена до половината, увиснала на пантите си, вратата се поклащаше. Вътре се виждаха камари боклук и беше ясно, че и двете сгради са напуснати от много години. Онези стени, които все още не бяха се срутили, бяха попукани и изронени и по нищо не личеше, че някой от двата покрива е на мястото си.

Вдигнах поглед и забелязах, че градът е открит към небето — можех да различа звездите над нас. Но колкото и невероятно да звучи, въздухът беше сгъстен, както в коридорите, и не усещахме така силно студа.

Улицата, на която се бяхме озовали, беше осветена; на определени интервали по продължението й се издигаха познатите ни вече кули и чак сега разбрахме една от функциите им — на полирания покрив на всяка от тях беше инсталиран силен прожектор, който, докато платформата се въртеше бавно, шареше във всички посоки. В тези непрестанно пробягващи светлини имаше нещо зловещо, може би защото напълно се различаваха от топлата спокойна светлина на газовите фенери, с които ние бяхме свикнали в Англия, но самият факт, че марсианците осветяваха улиците си нощем, вдъхваше сигурност.

— Накъде ще тръгнем? — попита Амелия.

— Трябва да открием центъра на града — отвърнах аз. — Очевидно сме попаднали в отдавна изоставена част. Предлагам да тръгнем в посока, обратна на гарата, докато срещнем някакви хора.

— Хора? Искаш да кажеш… марсианци?

— Разбира се — поправих се аз и улових ръката й, за да й вдъхна малко кураж. — Вече попаднахме на няколко от тях, без да разберем какви са. Наглед приличат на нас, така че няма от какво да се страхуваме…

Без да чакам отговор, я побутнах напред и забързахме по улицата надясно. Зад първия ъгъл завихме и се озовахме на почти същата, но доста по-дълга улица. От двете й страни се издигаха сгради с декоративна мазилка като първата, но очевидно, за да се избегне еднообразието, личеше проявено старание да се използуват различни стилове. И тук сградите бяха изоставени и по нищо не личеше за какво са били използувани, преди да бъдат напуснати. Като оставим настрана занемареността, улицата беше достойна за всеки курортен град в Англия.

Вървяхме вече десет минути, без да срещнем други пешеходци, само на един кръстопът забелязахме, че някъде в далечината бързо премина някакво превозно средство. Появи се и изчезна толкова бързо, че не успяхме да различим никакви подробности и останахме с впечатлението за голяма бързина и силен шум.

На края стигнахме до няколко сгради, от които тук-там струеше светлина; неочаквано Амелия посочи вдясно към тясна странична уличка.

— Виж, Едуард — каза тя тихо. — Край онази сграда има хора.

По тази улица също имаше осветени сгради и от една от тях точно в този момент излизаха няколко души. Обърнах се инстинктивно натам, но Амелия ме спря.

— Да не отиваме там — настоя тя, — не знаем…

— Да не би да искаш да умреш от глад? — извиках аз, въпреки че смелостта ми беше само привидна. — Трябва да видим как живеят тези хора, ако искаме да ядем и да спим.

Амелия замълча, но тръгна много близо до мен, а ръката й висеше отпусната в моята. Разтревожих се да не припадне отново, защото видях, че се олюлява леко, но след малко тя вдигна лице към мен. Чак сега, благодарение на лъча светлина, който падна от едната от кулите върху нея, видях колко е уморена и колко зле изглежда.

— Разбира се, че си прав, Едуард — промълви тя. — Не мислех, че ще оцелеем в пустинята. Ще трябва да се запознаем с марсианците, защото не можем да се върнем в онази пустош.

Стиснах ръката й, за да я успокоя, след което се отправихме полека към сградата, от която бяхме видели да излизат хора. На входа срещнахме и други, които излизаха и тръгваха нагоре по улицата. Един от мъжете дори ни погледна в момента, в който един лъч от кулите ни освети ярко, така че можа да ни разгледа добре, но продължи по пътя си след останалите, без да покаже, че сме му направили особено впечатление.

Спряхме пред прага и за няколко секунди останах загледан в марсианците. Те всички крачеха със странна, отсечена походка, която се дължеше на слабите сили на гравитацията и която без съмнение ние с Амелия също щяхме да усвоим при съществуващите тук условия.

— Ще влезем ли вътре?

— Никакво друго решение не ми идва наум — отсякох аз и изкачих трите ниски стъпала пред вратата. Нова група марсианци се зададе срещу нас. И тя отмина без никой да ни обърне внимание. Не можех да различа лицата им в сумрака, но бяха достатъчно близо, за да видя колко са високи. Всичките бяха поне с шест инча по-високи от мен. От вътрешността на сградата навън струеше светлина. Прекосихме коридора и влязохме в огромно, ярко осветено помещение, което беше толкова обширно, че ми се стори, че заема цялата вътрешност на сградата.

Спряхме до самата врата, целите нащрек, чакахме очите ни да свикнат с ярката светлина.

Вътре цареше истински хаос, мебелите, направени от някакви грубо издялани овални греди, бяха разпръснати безразборно. Ниско над тях висяха широки ивици плат или гума, които много приличаха на хамаци. Няколко десетки марсианци лежаха в тях или стояха наоколо.

Като изключим селяните роби, най-ниската социална категория на планетата, доколкото схванах, това бяха първите марсианци, които виждахме по-отблизо. Всички тук бяха граждани — също като онези, които бяхме видели да размахват електрическите палки — хората, които ръководеха това общество, избираха неговите ръководители, правеха неговите закони. Предстоеше ни да живеем сред тях и въпреки умората и смущението си двамата с Амелия ги заразглеждахме с нескрит интерес.

IV

Вече споменах, че средният марсианец е висок на ръст; но това, което най-много биеше на очи и беше за нас от изключително значение, бе несъмненото им сходство с хората, населяващи Земята.

Да се говори за средния марсианец е точно толкова трудно, колкото и за средния земен жител, защото, макар и кратки, тези първи няколко секунди, през които ние с Амелия оглеждахме обитателите на сградата, бяха достатъчни, за да доловим различията между тях. Сред марсианците имаше и по-високи, и по-ниски от средния ръст, по-дебели и по-тънки, някои бяха с буйни като гриви коси, други — плешиви или започнали да оплешивяват; преобладаващият цвят на кожата им беше червеникав, но при някои беше по-светъл, а при други — по-тъмен.

И след всичко това в общи линии средният марсианец имаше следния вид.

Висок е някъде около шест стъпки и шест инча, с черна или кестенява коса. (Не срещнахме нито червенокоси, нито руси.) Тежи, според земните мерки, около двеста фунта. Широкоплещест е и с добре оформена мускулатура. Лицето му е окосмено с тънки вежди и рядка брада. Някои от мъжете са добре обръснати, но общо взето, това е рядкост. Обикновено марсианецът е с големи неестествено бледи и раздалечени очи. Носът е плосък и широк, а устата — много месеста.

На пръв поглед лицето на марсианеца смущава с привидната си грубост и липса на емоционалност; по-късно, когато влязохме в по-близък контакт с тези така прилични на хора същества, и аз, и Амелия се научихме да долавяме промените в лицата им, макар че никога не бяхме сигурни какво точно означават.

(Моето описание тук е на марсианеца гражданин. Робите бяха от същата раса, но поради лишенията, на които бяха подложени, повечето от тях бяха мършави и недоразвити.)

Марсианките, в стаята имаше и жени, и деца, бяха съвсем като земните жителки, по-слаби физически от мъжката част на населението. И въпреки това почти всяка марсианка беше по-едра от Амелия, която, както вече стана дума, беше сравнително висока за земните стандарти. На Марс не срещнахме жена, която да се нарече хубава, но не мисля, че това качество имаше някакво значение тук. Почти нямаше случай да усетим, че на Марс ценят жените за физическите им качества.

Децата, които видяхме, почти без изключение бяха мили като всички хлапета. Личицата им бяха кръгли и будни, все още лишени от грубостта на възрастните. Държаха се както земните деца, шумно и палаво, но възрастните сякаш никога не се дразнеха, а напротив, прощаваха им всичко великодушно. Често ни се струваше, че децата са едничкият извор на радост в този свят — да се смее възрастен можеше да видиш само в детска компания.

Споменавам тези особености за живота на Марс, които първоначално не ми направиха впечатление, но с течение на времето ставаха все по-ясни за нас. Аз не мога и да си представя раса, която така цялостно да бъде потъпквана и измъчвана като марсианците.

Атмосфера на униние цареше и в помещението, в което влязохме за първи път с Амелия, и може би именно това униние ни спаси. Типичният марсианец, когото описах преди малко, е така ангажиран с вътрешната си трагедия, че е почти напълно откъснат от света около него. С нищо друго не мога да си обясня факта, че ние с Амелия можехме да се движим свободно из града, без да привлечем ничие внимание. Дори в онези първи няколко минути, когато очаквахме да чуем вик на изненада и тревога в резултат на нашето присъствие, само няколко души ни удостоиха със съвсем бегли погледи. Не мога да си представя, че появата на марсианец в който и да е град на Земята ще предизвика подобна реакция.

Вероятно на всеобщото униние се дължеше и почти пълната тишина, която цареше в стаята. Един или двама от марсианците говореха тихо, но останалите стояха или седяха в пълно мълчание. Няколко деца тичаха наоколо под погледите на своите родители и това беше единственото движение в помещението. Гласовете на разговарящите бяха много странни — пискливи, но мелодични. Разбира се, не можехме да разберем думите, нито общия смисъл на разговора им, макар че докато говореха, марсианците твърде оживено ръкомахаха — с една дума, гледката на тези грамадни, грозни хора, с гласчета, които звучаха във фалцет, ни обърка твърде много.

Стояхме с Амелия до вратата, не смеехме да предприемем каквото и да било; хвърлих един поглед към нея и изведнъж видът на лицето й, уморено, мръсно, но прекрасно, ме накара да си спомня за всичко онова, което ми беше познато и близко. Тя също ме погледна; напрежението от последните два дена беше оставило трайни следи в израза й, но въпреки това тя ми се усмихна и усетих как пръстите й се вплитат в моите.

— Та те са съвсем обикновени хора, Едуард.

— Страхуваш ли се все още?

— Не съм сигурна… изглеждат безобидни.

— Щом те могат да живеят в този град, тогава ще можем и ние. Само трябва да разберем всекидневието им и да правим същото. Като че ли не ни взимат за чужденци.

Но точно в този момент група марсианци станаха от хамаците и с рязката си походка се насочиха към нас. Дръпнах Амелия и през коридора я изведох вън на улицата с неспирно сновящите светлини. Прекосихме и застанахме на отсрещната страна, за да видим какво ще правят марсианците.

Миг по-късно групата се показа на входа и без дори да ни удостоят с поглед, марсианците се отправиха в посоката, в която се бяха загубили другите. Почакахме минута-две и ги последвахме.

V

Щом се озовахме на улицата, веднага си дадохме сметка, че вътре беше по-топло, факт, който ни вдъхна още малко спокойствие. Бях се страхувал, че марсианците обикновено живеят при по-ниска температура, но помещението се оказа отоплено до съвсем приемлива за нас температура. Не ми се искаше да спя в обща спалня, още по-малко бих го искал за Амелия, но вероятно трябваше да се примирим с това, важното беше, че ще можем да спим на сравнително топло и удобно място.

Не се наложи да вървим дълго. Марсианците пред нас прекосиха едно кръстовище, настигнаха друга по-голяма група, идваща от друга посока, след което влязоха в една от близките сгради. Светлината от непрестанно въртящите се кули даде възможност да видим, че архитектурният й стил беше далеч по-прост. Прозорците й бяха осветени, а когато се приближихме, доловихме отвътре оживление и шум.

Амелия задуши преувеличено жадно.

— Надушвам храна — каза тя. — А чувам и тракане на съдове.

— А пък аз долавям прояви на разумно поведение — обадих се аз.

Така или иначе настроението ни значително се подобри и макар почти незабележимо, усетих, че Амелия споделя моето чувство на слаба надежда.

Добили кураж от посещението в предишната къща, приближихме сградата без особени колебания, смело прекрачихме прага и влязохме в голямо, ярко осветено помещение.

Веднага стана ясно, че не сме попаднали отново в спалня. Вътре, успоредно една до друга, бяха наредени дълги маси, около които седяха множество, очевидно пируващи марсианци. Масите бяха отрупани със съдове с храна, а въздухът беше наситен с изпарения и тежка миризма. Отвсякъде се носеха гласове на марсианци. В далечния край на залата се намираше кухнята, където дванайсетина роби разсипваха храна от големи съдове в метални чинии и после ги нареждаха върху тезгях пред входа на кухнята.

Групата, след която вървяхме, се отправи натам и всеки от тях си взе чиния.

— Амелия, край на мъките ни — възкликнах аз. — Тук има достатъчно храна.

— При условие, че можем да я ядем, без да се страхуваме.

— Имаш пред вид, че може да е отровна?

— А откъде ще знаем, че не е? Ние не сме марсианци, пък и храносмилателната ни система е приспособена за други храни.

— Нямам намерение да умирам от глад само защото не мога да се реша. А освен това ни наблюдават.

Това беше напълно вярно, защото ако можехме да останем незабелязани в спално помещение, явната ни нерешителност тук привличаше вниманието. Улових лакътя на Амелия и я побутнах към тезгяха.

Толкова гладен се чувствах през целия ден, че ми се струваше, че ще мога да погълна каквото и да е. По-късно обаче глождещият ме глад бе стихнал и беше заместен от леко гадене; сега желанието ми да ям съвсем не беше така силно, както очаквах. Още повече че щом приближихме тезгяха, стана ясно, че въпреки изобилието от пълни съдини, пред нас имаше твърде малко неща, които поне на вид ставаха за ядене. Изненадах се от неочакваната си придирчивост. Почти всички храни бяха течни или кашести и бяха насипани в супници или купи. По всичко личеше, че червеникавите треви бяха основна храна, макар по пътя си да бяхме срещнали и големи участъци със зелени насаждения. Тук-там в някои чинии имаше нещо, което приличаше на месо (наглед твърде сурово), а в други бе сложено нещо, подобно на сирене (макар никъде да не бяхме срещнали добитък), няколко стъклени съда, прилични на буркани, бяха пълни с ярко оцветена течност, с която марсианците поливаха храната си като със сос.

— Взимай от всичко по малко — чух тихия глас на Амелия. — Така, ако има нещо, което да е отровно за нас, опасността ще е по-малка.

Ние отрупахме с храна големите, груби метални чинии. Един или два пъти помирисах онова, което слагах, но не само не изпитах удоволствие, а напротив.

С пълни ръце се отправихме към една от най-отдалечените маси, встрани от основната група марсианци.

На масата, на която се настанихме, имаше съвсем малко хора, но въпреки това оставихме чиниите на другия край. От двете страни имаше дълги ниски пейки. Седнахме един до друг и макар никой да не ни обръщаше внимание, бяхме много притеснени.

Хапнахме по малко от всичко: не беше вкусно, но все пак топлата храна беше по-добра от празния стомах.

След малко Амелия се обади тихо:

— Едуард, ние няма да можем да живеем така вечно. Просто досега имахме късмет.

— Хайде да не го обсъждаме сега. И двамата сме твърде изтощени. Ще намерим къде да спим тази нощ, а на сутринта ще правим планове.

— Планове за какво? Как да се крием до края на живота си ли?

Тласкани от спомена за неистовия глад в пустинята, стоически изядохме храната си. Месото не беше по-добро: имаше вид на говеждо, но сладнеше и нямаше никакъв вкус. Дори „сиренето“, което оставихме за на края, беше възкисело.

Въпреки всичко вниманието ни непрестанно се отвличаше от храната към това, което ни заобикаляше.

Вече описах обичайното поведение на марсианците като, общо взето, унило и въпреки шумните разговори, които се чуваха наоколо, в тях нямаше и следа от веселие. По едно време една от жените на нашата маса се наведе напред; опря широкото си чело на ръцете си и видяхме как сълзи обилно се стичат по бузите й. Малко по-късно в отдалечения край на залата някакъв мъж скочи от мястото си и като махаше оживено дългите си ръце, развълнувано заговори нещо със странния си тъничък гласец. После приближи до стената наблизо, заудря я с юмруци и закрещя. Чак тогава хората край него му обърнаха внимание и неколцина от тях се изправиха, наобиколиха го и очевидно се опитаха да го успокоят, но той беше неукротим.

Няколко секунди след това сякаш отчаянието зарази останалите и в залата започна масово ридание, което накара Амелия да ме попита:

— Как мислиш, дали е възможно тук реакциите да са обратни? Искам да кажа, че когато се радват — плачат?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от плачещия марсианец. Буйството му трая още известно време, след което, покрил лице с двете си ръце, той напусна залата. Останалите останаха неподвижни, докато той се скри зад вратата, след което с още по-отчаян вид се върнаха и седнаха на местата си.

Пред повечето марсианци на масите стоеше голям стъклен съд, пълен с някаква прозрачна течност, която бяхме взели за вода, но когато я опитах, веднага разбрах грешката си. Макар и освежителна, напитката съдържаше алкохол с висок градус, от който след няколко минути усетих приятно замайване.

Налях и на Амелия, но тя отпи съвсем малко.

— Много е силно — каза тя. — Не бива да губим контрол над себе си.

Налях си още веднъж, но Амелия ме спря. Мисля, че добре направи, защото от поведението на марсианците личеше, че те са твърде опиянени. Станаха по-шумни и по-свободни в поведението си от преди. Някой дори се изсмя, макар че смехът му прозвуча истерично и пронизително. Вече бяха изпити огромни количества от алкохолната напитка, а прислужниците от кухнята изнесоха още пълни съдове. Една пейка падна на пода и седналите на нея се изтърколиха на земята, а няколко марсианки повлякоха двама млади роби от кухнята и ги притиснаха в единия от ъглите; настъпи такава бъркотия, че не можехме да видим какво става. От кухнята излязоха още роби, повечето от тях бяха жени. За наше удивление те не само че бяха съвършено голи, но съвсем спокойно се присъединиха към веселбата на своите господари, прегръщаха ги и ги съблазняваха.

— Струва ми се, че е време да тръгваме — обърнах се аз към Амелия.

Тя остана да ги гледа мълчаливо още няколко минути. Най-сетне промълви:

— Съгласна съм. Всичко това е грубо и противно.

Отправихме се към вратата, без да се обръщаме назад. Разнесе се трясък от още една обърната пейка и от шум на чупене на чаши. От унинието не беше останала и следа.

Тъкмо бяхме стигнали вратата, когато в залата проехтя силен вледеняващ звук, който ни накара да спрем и да се обърнем. Някакво страхотно стържене, толкова силно, че заглуши всички останали шумове в залата, дойде от далечните й ъгли.

Въздействието му върху марсианците беше драматично: всички замряха и се загледаха един друг като обезумели. В тишината, последвала внезапната и груба намеса, проечаха подновените ридания.

— Хайде, Амелия — обадих се аз.

Изтрезнели от случката, побързахме да напуснем сградата, без да разберем какво стана в същност, а и не на шега уплашени.

На улицата имаше още по-малко хора, но светлинните лъчи от върховете на кулите кръстосваха пространството, сякаш искаха да изловят и последните минувачи, които, вместо да се приберат, все още се разхождаха навън.

Поведох Амелия в посока, обратна на тази част на града, където марсианците се събираха, към местата, където се озовахме в началото. Външната страна на нещата обикновено е измамна: макар че не се виждаха светлини и вътре беше съвършено тихо, сградите, покрай които минавахме, не бяха изоставени. Изминахме около половин миля и чак тогава се опитахме да отворим вратата на една от потъналите в мрак къщи. Вътре грееше силна светлина и видяхме, че там имаше друг гуляй. Видяхме… не, не бива да описвам онова, което видяхме. Амелия също не изпитваше желание да бъде свидетел на подобна разпуснатост и бързо се отдалечихме, все още неспособни да се примирим с този нов свят.

Следващия път, когато се престраших да отворя една врата, аз влязох пръв… но мястото беше пусто и празно и каквото и да бе имало вътре, сега всичко бе опустошено от пожар. След това попаднахме на марсианска спалня, в която всички места бяха запълнени. Отдалечихме се, без да вдигаме много шум.

И така от сграда на сграда се мъчехме да открием празно спално помещение; вече мислехме, че никога няма да намерим това, което ни беше необходимо. Най-накрая попаднахме на спалня, в която „хамаците“ бяха празни; влязохме и заспахме.