Машината на пространството

I

От момента, в който се събудихме на следващата сутрин, към нас се отнасяха със смирение и покорство. И въпреки това легендите, които диктуваха поведението ни, налагаха да работим заедно с останалите в полето с треви и по-голяма част от деня прекарахме, потънали до колене в студената кал. Едуина работеше до нас и макар в прекалено любезния й поглед да имаше нещо, което ме притесняваше, тя без съмнение ни беше извънредно полезна.

Всъщност нито Амелия, нито аз нарязахме много треви; щом се наредихме сред работниците, към нас започнаха да прииждат най-различни посетители: някои от тях бяха роби, други надзиратели, очевидно всички, които искаха по-отблизо да видят онези, които ще ръководят въстанието. От онова, което чувах да се говори, преведено, макар и не твърде разбираемо, от Едуина, схванах, че разговорът на Амелия с другите за революцията не беше твърде лек. Пристигнали бяха дори надзиратели от самия град и от тях научихме, че се подготвят сложни планове за отхвърляне властта на чудовищата.

Денят беше вълнуващ: нашето присъствие беше онзи стимул, който беше така необходим на хората тук, за да отмъстят на омразните си господари. Амелия, разбира се, напомняше многократно на посетителите ни, че „чудовищата са смъртни“.

Смъртни или не, те бяха реалност и представляваха непрестанна заплаха. През целия работен ден наоколо патрулираше огромна трикрака бойна машина и щом тя се появеше, всички разговори за бунта стихваха и ние се залавяхме с рязането.

По едно време, останали сами, попитах Амелия защо работата на полето продължава, щом подготовката за бунта е толкова напреднала. Тя ми обясни, че повечето роби били заангажирани в рязането и ако престанели да работят, преди да е започнал бунтът, чудовищата веднага щели да схванат, че се готви нещо. Така или иначе хората тук имали най-много сметка от рязането на треви, защото те били основната им храна.

— А кръвният данък? — я попитах аз. — Не може ли поне това да се спре?

Амелия обясни, че отказването да се дава кръв е единственият начин, по който хората могат да победят чудовищата, и подобни опити да не се спази най-страшният закон на този свят често били правени. Разплатата на чудовищата обаче била всеобща и безмилостна. Последния път в резултат на такъв отказ били избити повече от хиляда роби. Терорът на чудовищата бил нещо постоянно и дори когато предстояло въстание, всекидневните жертви трябвало да се дават. В града вече всичко било готово да се отхвърли съществуващият ред. Най-после роби и надзиратели са се съюзили и из целия град съществуват групи доброволци, които само чакат уговорения знак, за да атакуват набелязаната цел. Най-голяма заплаха представляват крачещите бойни машини. Ако няколко огнедишащи оръдия не бъдат превзети от хора, няма сила, която са излезе насреща на тези машини.

— А не трябва ли да отидем в града? — попитах аз. — Ако можеш да ръководиш въстанието от самото място, може би ще ти бъде по-лесно?

— Да, разбира се. Имах намерение да посетя града утре. Тъкмо ще можеш сам да се увериш колко сме напреднали с подготовката.

Пристигнаха нови посетители: този път — делегация от надзиратели от един от индустриалните центрове. Съобщиха ни чрез Едуина, че вече са започнали някои откъслечни действия на саботаж и производството временно е забавено.

Така измина този ден, към края на който се чувствах изтощен, но с чудесно настроение. Нямал съм представа колко добре беше запълнила времето си Амелия през всичките тези дни… Наоколо цареше атмосфера на очакване, целеустременост… и напрежение.

На няколко пъти я чух да подканва марсианците да побързат с подготовката си, за да може революцията да започне малко по-рано.

След работа се измихме и хапнахме, а после се уединихме зад преградата. Щом останахме сами, попитах Амелия защо е необходимо така да се бърза. Щеше ми се да я убедя, че колкото по-добре се подготвят действията на въстаниците, толкова по-големи шансове за успех имат.

— Просто моментът е много подходящ, Едуард — обясни тя. — Трябва да атакуваме чудовищата в момент, когато най-малко очакват това и можем да ги заварим неподготвени. А сега моментът е точно такъв.

— Но те са на върха на могъществото си! — възразих изненадано. — Надявам се, не си затваряш очите за това?

— Скъпи мой, ако не ударим чудовищата в близките няколко дни, хората на тази планета ще бъдат ликвидирани.

— Не разбирам защо. Задържали са господството си досега. Защо да са най-малко готови да посрещнат въстание точно в този момент.

Ето какво гласеше отговорът на Амелия, до който тя беше стигнала с помощта на легендите на марсианците, сред които беше живяла толкова дълго.

II

Животът на Марс е възникнал много по-рано, отколкото на Земята и древните марсианци са създали солидна научна цивилизация преди много хиляди години. Както на Земята, така и на Марс е имало империи и войни и подобно на земните жители марсианците са били амбициозни и са се стремили към развитие. За нещастие обаче Марс е с много по-малки размери от Земята. Ето защо двете жизненоважни съставки за съществованието на един разумен свят — въздухът и водата, постепенно се изгубвали в пространството и древните марсианци знаели, че след около хиляда техни години животът на планетата ще изчезне.

Не можели да открият никакъв начин, по който да спрат този неизбежен процес.

Неспособни да решат проблема радикално, древните марсианци се опитали поне да го забавят. Техният план бил да създадат и развият нова раса, като използват клетки, подбрани от мозъците на най-добрите свои учени, чиято единствена задача е да притежава мощен интелект.

След известен период от време, който според Амелия е продължил десетки стотици години, са били създадени първите нови същества — чудовища.

Първите жизнеспособни чудовища в началото са били изцяло зависими от човешката раса, защото не са можели да се движат и са живеели единствено благодарение на непрекъснатото хранене с кръв на домашни животни и при всяка най-малка инфекция боледували тежко. Притежавали способност да се размножават и следващите поколения чудовища били по-жизнеустойчиви, започнали да се движат самостоятелно, макар и много трудно. Щом странните същества са се почувствали относително независими, те били изправени пред същия проблем, който заплашвал цялото население на Марс.

Древните учени обаче не могли да предвидят едно много важно нещо: макар да притежавали огромен интелект, чудовищата били лишени от каквото и да било топло чувство и нищо не било в състояние да ги спре по пътя на решаването на поставения проблем. Интересите на човечеството, в името на което те всъщност работели, трябвало да се подчинят на решаването на проблема! Ето как човешката раса на Марс била заробена от собственото си творение.

С течение на вековете нуждата от кръв растяла, докато се стигнало до момент, в който кръвта от животни започнала да не достига. Така се сложило началото на източването на кръвта, на което бяхме свидетели.

В първите стадии на своята работа чудовищните същества въпреки цялата си безмилостност допринасяли твърде много за развитието на науката. По тяхна идея и под тяхно ръководство били прокопани напоителните канали в безводните екваториални райони и за да се сведе до минимум излитането на влагата в пространството, създадени били нови видове растения с високо съдържание на вода, които да се отглеждат като култура от първостепенно значение покрай каналите.

Нещо повече, стигнало се до идеята за високоефективен източник на топлина, който осигурявал снабдяването с енергия на градовете и който по-късно бил приложен за направата на огнедишащите оръжия, за куполите от силови полета, които поддържат налягането от атмосферата около градовете.

С течение на времето обаче много от чудовищата се отчаяли от липсата на решение на основния проблем. Други пък смятали, че решение все пак съществува и настоявали, че колкото и да се е променила човешката раса на Марс, отговор на задачата трябва да се намери.

След дълги спорове чудовищата започнали да воюват помежду си и тези вражди продължават и до този момент. Войните ставали все по-ожесточени: храна им били самите хора и тъй като броят на хората все по-чувствително намалявал, чудовищата започнали да се тревожат за своята собствена прехрана.

В резултат се оформили две групи: чудовища, които владеят града, в който се намирахме в момента, най-големия на Марс, и които са убедени, че решението на проблема не бива да се търси повече на тази планета, и чудовища, които владеят останалите три града (между които е и Градът на опустошението), готови да продължат търсенето на територията на планетата. От гледна точка на представителите на човешката раса нито една от двете страни не е за предпочитане, защото независимо от изхода на нещата робството ще продължава да съществува.

В този момент чудовищата от големия град бяха по-уязвими. Те замисляха пренасяне на друга планета и бяха така заети с подготовката, че контролът, който упражняваха над робите, беше най-слабият, какъвто някога е бил виждан на планетата. Пренасянето трябваше да започне след няколко дена и колкото и чудовища да останеха на Марс, за да има някакви шансове за успех, бунтът трябваше да избухне в момента на пътуването.

III

Когато Амелия завърши своя разказ, усетих, че ръцете ми са започнали да треперят и въпреки обичайния хлад в помещението лицето и дланите ми са влажни от пот. В продължение на няколко дълги минути не можех да намеря думи, за да дам израз на вихрушката от чувства, които бушуваха в мен.

Най на края успях да изрека нещо смислено.

— Амелия, имаш ли някаква представа коя планета смятат да колонизират тези същества?

— Какво значение има това — махна тя нетърпеливо с ръка. — Докато са ангажирани с пътуването, могат да бъдат атакувани. Ако пропуснем тази възможност, може би никога вече няма да се отдаде такъв случай.

Неочаквано осъзнах, че Амелия е придобила качество, за чието съществуване до този момент не подозирах. Тя по свой начин беше станала безмилостна. Поразмислих и си дадох сметка, че изглеждаше безмилостна защото, приемайки съдбата си, беше загубила способността да мисли занапред.

Ето защо, проникнат от любов, казах:

— Амелия… нима не чувстваш, че вече си изцяло марсианка? Не се ли страхуваш от онова, което може да се случи, ако тези чудовища нападнат Земята?

Чувството за бъдещето се пробуди у нея така внезапно, както у самия мен преди няколко минути. Лицето й стана пепеляво, а очите й се напълниха със сълзи. Тя ахна и пръстите й инстинктивно покриха устните. Скочи рязко на крака, избута ме, излезе вън от преградата, изтича през цялото помещение и спря до отсрещната стена. Раменете й се разтресоха от сдържани ридания.

IV

Прекарахме неспокойна нощ, а на сутринта, както беше планът ни, потеглихме за града.

С нас тръгнаха трима марсианци: Едуина, защото имахме нужда от преводач, и още двама граждани, всеки от които размахваше небрежно електрическата си палка. На никой не споменахме за снощния си разговор и планът ни продължаваше да бъде посещение на няколко от бунтовническите ядра в града.

Бях твърде ангажиран със собствените си мисли; знаех, че силни противоречия бушуват в душата на Амелия. Нашето мълчание трая почти през целия път до града и озадачи марсианците, защото ние двамата обикновено винаги имахме какво да си кажем. От време на време Едуина се опитваше да ни заговори, като показваше нещо през прозореца, но аз поне не проявявах жив интерес.

Преди да напуснем лагера на робите, успях да кажа още няколко думи насаме на Амелия:

— Трябва да се върнем обратно на Земята. Ако тези чудовища имат намерение да кацнат там, няма защо да говорим какво ще последва.

— Но какво можем да направим, за да ги спрем?

— Значи си съгласна, че трябва да намерим начин да стигнем до Земята?

— Да, разбира се, но как?

— Ако ще пътуват със снаряд, все някак ще успеем да се скрием в него. Пътуването няма да продължи повече от един-два дена, а толкова ще издържим. Веднъж да стигнем Земята, ще успеем да предупредим властите.

На първо време този план беше добър и Амелия се съгласи с него по принцип. Основните й съмнения обаче бяха другаде.

— Едуард, ние не можем да изоставим тези хора точно сега. Аз им вдъхнах вяра за този бунт, а сега, в решителния момент, им предлагам да ги напусна.

— Бих могъл да те оставя тук при тях — заявих с преднамерено безразличие.

— О, не! — и Амелия бързо улови ръката ми. — Не мога да изменя на Земята. Но все пак нося отговорност за това, което съм започнала.

— Това е, което те вълнува, нали? Ти си започнала организирането на бунта. Била си необходимият стимул за тези хора. Но борбата за свобода е тяхна, а не твоя. Каквото и да е, ти сама не можеш да ръководиш цяла една революция на раса, която ти е съвършено чужда и която почти не разбираш, чийто език едва-едва говориш. Ако подготовката е направена и ти не си видяла по-голяма част от нея, в такъв случай ти ще си формален водач.

— Предполагам.

Докато седяхме във влака, Амелия беше потънала в мисли и знаех, че сега тя трябва да вземе решение.

Двамата марсианци, които пътуваха с нас, посочиха с нескрита гордост един от индустриалните центрове, край които минавахме. Комините не пушеха и оживлението край сградите беше значително по-слабо. Няколко бойни машини стърчаха пред вратите, видяхме и десетки многокраки коли. Едуина обясни, че именно тук са били проведени саботажните акции. Никакви репресии от страна на чудовищата не са били предприети, защото всичко е било организирано така, че да изглежда случайно.

Аз лично бях обзет от вълнуваща идея, която в момента обмислях от всички страни.

Бунтът, който толкова много занимаваше ума и чувствата на Амелия, беше замислен и подготвен в мое отсъствие, не ме засягаше твърде. Една тревога не ме напускаше: ами ако не бях разбрал, че чудовищата смятат да напускат Марс и се бях включил във военните действия на робите, тогава можех да стана и жертва. Но през всичките тези седмици и месеци, прекарани тук на Марс, усещах вътрешна тежест, която нито за миг не ме напусна: това беше острото чувство на изолираност и носталгия. До болка силно исках да се върна в моя свят или поне в онази негова част, която беше мой дом.

Липсваше ми Лондон — с тълпите, шума и задушливите си миризми, неутолим беше гладът ми и за гледката на зеленината. Няма нищо по-красиво от английския пейзаж през пролетта и ако в миналото го бях възприемал като нещо дадено, знаех, че ако мога да се върна, това нямаше да е вече така. Тук светът беше свят на чужди за мен цветове: сиви сгради, червеникавокафява пръст, аленочервени растения. Ако имаше поне един дъб или една неравна ливада, или поне една ивица диви цветя, бих могъл да се науча да живея на Марс; но тук не можеше да се види нищо подобно.

Фактът, че чудовищата притежаваха средство, с което да стигнат до Земята, за мен беше сега от първостепенна важност, защото това значеше, че все пак има някакъв начин да стигнем до дома.

Бях предложил на Амелия да се скрием на борда на някой от снарядите им, но идеята криеше много опасности.

Да оставим настрана какво ни очакваше, ако ни открият или ако се случеше някое друго нещастие, но на Земята щяхме да пристигнем с най-безмилостните и враждебно настроени врагове, каквито жителите й някога са виждали.

Не знаехме какви са плановете на чудовищата, но нямахме никакви основания да смятаме, че намеренията им ще бъдат миролюбиви. Нито Амелия, нито аз имахме право да вземем участие в нападение срещу Земята, колкото и пасивна да е нашата роля. Нещо повече, наше първо задължение беше да предупредим за плановете страшните жители на Марс.

Решение имаше и от момента, в който то мина през ума ми, вече нищо друго нямаше значение.

Със снаряд вече бях пътувал, видях как летеше, бях разглеждал таблото за управление.

Двамата с Амелия трябваше да откраднем един от снарядите и да отлетим сами до Земята!

V

В града пристигнахме без всякакви проблеми и нашите придружители ни преведоха по улиците безпрепятствено.

Тук не бе така очебийна малобройността на жителите, както в Града на опустошението. Празните сгради бяха много по-малко, а и явното военно превъзходство на местните чудовища беше предпазило града от чужди нападения. Забелязваше се и друга разлика — независимо от големите индустриални райони извън града, и вътре в очертанията му имаше фабрики; из въздуха се носеше дим, който още повече засили носталгията ми по Лондон.

Нямахме много време да разглеждаме града, защото веднага ни заведоха в някакво спално помещение. Тук в малка стаичка се срещнахме с едно от основните ядра на революционните сили.

Щом влязохме, марсианците побързаха да ни демонстрират ентусиазма си с енергично подскачане. Не можех да не изпитам дълбоко съчувствие към тези нещастни поробени хора, да не споделя възторга им от приближаването на бунта.

С нас се държаха като с короновани глави и забелязах, че ние с Амелия не се справяме лошо с новото си положение. Всеки наш отговор се очакваше с нетърпение, но тъй като трудно разговаряхме, само се усмихвахме и кимахме, докато един по един марсианците идваха и с помощта на Едуина ни съобщаваха каква е ролята на всеки от тях в случай на действие.

Оттук ни заведоха на друго място, където се повтори почти същото. Моята представа за ролята на Амелия се оказа напълно вярна.

Появяването й беше послужило като стимул за действия на марсианците и беше дало тласък на хода на събитията, които тя самата не можеше да контролира.

Започнах да се уморявам и да ставам нетърпелив и докато крачехме към третото помещение за поредната среща, не се сдържах и й подметнах:

— Само си губим времето.

— Длъжни сме да направим това, което искат от нас. Дължим им поне това.

— Бих искал да поразгледам повече града. Не знаем дори къде се намира снежното оръдие.

С нас имаше шест марсианци, които искаха да разговарят с Амелия и тя ми отговори само с уморено свиване на рамене.

— Не мога да ги оставя точно сега. Може би ще можеш да тръгнеш сам.

— А кой ще ми превежда?

Едуина вече теглеше ръкава на Амелия, за да й покаже следващата сграда, в която трябваше да влезем. Амелия се усмихна послушно и кимна.

— По-добре да не се делим — каза тя. — Но ако попиташ Едуина, тя може и да ти обясни онова, което те интересува.

След няколко минути влязохме в сградата, където в тъмно приземие бяхме посрещнати възторжено от група марсианци.

Малко по-късно дръпнах Едуина настрани и й казах какво ме интересува. Тя не прояви никакъв интерес, но предаде нещо на един от гражданите, който беше с нас. Скоро той напусна помещението, а ние продължихме обиколката на нашите бунтовнически части.

VI

Тъкмо се готвехме да се разделим с хората, когато пратеникът се върна, придружен от двама млади марсианци, облечени в черни униформи, също като онези двама, които управляваха снаряда.

Щом ги видях, малко се стреснах. От всички човешки същества, които бях срещал тук, мъжете, обучени да управляват снарядите, ми се струваха най-близо до чудовищата и следователно това бяха хората, на които най-малко можех да имам доверие, сега, когато старият ред всеки миг щеше да бъде ликвидиран. Тези двамата обаче бяха приети в самото сърце на революционното ядро.

Изведнъж се оказа, че идеята ми не е чак толкова трудно осъществима. Ако ние с Амелия успеехме преоблечени да влезем в снежното оръдие, може би там на място щях да разбера как действат уредите. Ето защо ако можех да се разбера с тези двамата, те биха могли да ми покажат как се управлява летателният апарат или дори да дойдат с нас на Земята.

Обърнах се към Едуина:

— Искам да помоля тези мъже да ме заведат при летящите бойни машини и да ми покажат как се управляват.

Тя повтори моето изречение, за да съм сигурен, че ме е разбрала добре, и после им го преведе. Единият от марсианците отговори нещо.

— Той иска да знае къде смяташ да отидеш с машината.

— Кажи му, че искам да я открадна от чудовищата и да стигна с нея до топлия свят.

— Едуина веднага попита:

— Сам ли ще отидеш, бледо джудже, или ще вземеш и Амелия?

Ще отидем двамата.

Отговорът на Едуина съвсем не беше онова, което очаквах. Тя се обърна към бунтовниците и произнесе дълга реч, придружена от неизменните срички и жестове, след което близо дузина марсианци се спуснаха към мен, уловиха здраво ръцете ми и ме обърнаха с лице към стената.

От другия край на стаята долетя тревожният глас на Амелия:

— Какво им каза, Едуард?

VII

Нужни бяха десетина минути, за да може Амелия да осигури моето освобождаване. Междувременно се чувствах твърде неудобно, здраво хванат, със силно извити назад ръце. Макар да изглеждаха крехки, марсианците бяха доста силни.

Щом ме освободиха, ние с Амелия, придружени от двама марсианци, се оттеглихме в малка стая. Не можеха нищо да разберат, защото без Едуина бяха безпомощни, а пък аз исках да говоря насаме с Амелия.

— А сега ще бъдеш ли любезен да ми кажеш какво се случи? — попита тя.

— Хрумна ми нова идея за връщане на Земята. Опитах се да я осъществя, но те ме разбраха погрешно.

— Е, и какво, им каза?

Обясних й с няколко думи какъв е новият ми план за открадването на снаряда и нашето пристигане на Земята преди чудовищата.

— А можеш ли да се справиш с управлението на тези машини? — попита тя, след като ме изслуша.

— Не мисля, че ще е много трудно. Вече съм разгледал уредите и няма да ми трябва много време, за да си ги припомня.

Амелия ме изгледа със съмнение, но каза:

— Дори да е така, нали видя как хората реагираха на твоите намерения. Няма да ми позволят да си отида. Това влиза ли в плановете ти?

— Ти вече сама каза, че няма да оставаш тук.

— Ако зависи от желанието ми, не бих останала.

— В такъв случай трябва някак да ги убедим — казах аз.

Двамата марсианци, които ни охраняваха, се размърдаха неспокойно. Докато говорех, без да се усетя, бях сложил ръка върху ръката на Амелия и двамата станаха, за да я защитят.

— По-добре да се върнем при другите — обади се Амелия. — Те очевидно ти нямат доверие.

— Нищо не решихме — възпротивих се аз.

— Засега не. Но ако аз се намеся, мисля, че ще мога да ги убедя.

Бях се научил да долавям настроението на марсианците по изражението на лицата им и забелязах, че когато отново се появихме сред тях, отношението им към мен беше станало още по-враждебно. Няколко души приближиха до Амелия с вдигнати нагоре ръце, а аз бях избутан встрани. Мъжете, които стояха до преди малко с нас в стаята, не се отделяха от мен и бях принуден да стоя настрани, докато останалите приветстваха Амелия като свой водач. Едуина беше край нея и бързо й говореше нещо. Врявата беше толкова силна, че не успях да чуя какво си говорят. Наблюдавах Амелия.

В настаналата бъркотия тя стоеше спокойна и владееше всяка своя реакция, внимателно заслушана в превода на Едуина; изчака да чуе и други няколко гласа, които отправиха към нея сричковите си обръщения. И въпреки създалото се напрежение моментът беше прекрасен: принуден насила да стоя настрана, имах възможност да наблюдавам тази толкова близка и в същото време непозната за мен млада жена. Бяхме се озовали един до друг по силата на нашето приключение и сега пак в резултат на него отново ни разделяха. Никога до този момент не бях чувствал марсианците по-чужди.

Чудесно съзнавах, че ако попречат на Амелия да дойде с мен, аз също ще остана на Марс.

Най-после редът беше възстановен и Амелия се отправи към единия край на стаята. Тя се обърна към събраните марсианци и Едуина застана до нея. Продължавах да стоя в моя ъгъл, здраво притиснат от охраната си.

Амелия вдигна дясната си ръка, разпери пръсти и всички млъкнаха.

— Народе мой, това, което се случи преди малко, налага да ви разкрия своя произход. — Тя говореше меко и бавно, за да успява Едуина да преведе думите й спокойно. — Не го направих досега, защото според вашите легенди този, който трябва да ви поведе, е роден роб. Страдах с вас, работих с вас и макар че ме приехте за свой водач, аз не съм родена в робство.

Думите й бяха посрещнати с мигновена реакция, но Амелия продължи:

— Сега научих, че онези същества, които са поробили вас и които скоро ще бъдат победени от вашата смелост, се готвят да завладеят друг свят… този, който вие знаете като топлия свят. Това, което не ви бях казала преди, е, че аз самата съм от топлия свят и прелетях през небето в машина, подобна на тези, които вашите господари използват.

Силен шум я прекъсна.

— Нашата революция тук не може да не успее, защото решимостта ни е толкова голяма, колкото и смелостта ни. Но ако някои от тези същества избягат в някой друг свят, кой може да каже дали след време няма да се върнат обратно тук? Тогава огънят на бунта, който гори в сърцата ви, ще е стихнал и съществата без много труд отново ще ви заробят.

За да победи въстанието напълно, трябва да сме сигурни, че всяко едно от тези уродливи същества е убито.

Ето защо е много важно да се върна в моя свят и да предупредя хората на моята планета за опасността. Мъжът, когото наричате бледото джудже, и аз трябва да занесем предупреждението и да обединим народа на топлата планета, така както обединихме вас, за да се преборим със заплахата. Тогава, когато всичко свърши, ще се върна при вас, за да споделим радостта от победата!

Разбрах, че Амелия вече е отклонила най-лошото, защото тук-там някои от марсианците заподскачаха.

Тя обаче не беше свършила:

— И на края искам да ви кажа, че не бива да подозирате вече мъжа, когото наричате бледото джудже. Неговата героична постъпка трябва да ви служи за пример. Той, само той показа, че чудовищата са смъртни. Нека смелите му действия бъдат първият удар по пътя за свободата!

Вече всички марсианци неудържимо скачаха и викаха и врявата беше толкова голяма, че не бях сигурен, че ще чуя думите й. Но тя гледаше към мен и макар, че говореше тихо, чух думите й така ясно, сякаш в стаята нямаше никого.

— Трябва да му вярвате и да го обичате, така както аз му вярвам и го обичам.

Вече нищо не можеше да ме спре. Спуснах се през стаята и я сграбчих в прегръдките си, приветстван от шумното одобрение на марсианците.