Машината на пространството

I

Проверил бях, че последният влак за Лондон тръгва от Ричмънд в 10 ч. 30 и знаех, че за да го хвана, трябва да си тръгна в 10. И въпреки това към 8 ч. 30 нямах никакво настроение да мисля за прибиране у дома. Нещо повече, перспективата да се върна на работа следващия ден ме караше да се изпълвам с черен песимизъм. Причината за това беше краят на вечерята, по време на която сервираха силно, сухо вино, а с преместването от столовата в полутъмната, предполагаща интимност гостна стая, с плъзналото по жилите ми съдържание на чаша и половина портвайн, който ни поднесоха след вечеря, с нежния аромат на парфюма на Амелия, който разстройваше сетивата ми, ме завладяха силно объркващи мисли.

Амелия беше не по-малко опиянена от мен и си помислих, че тя надали е забелязала промяната в настроението ми. До този момент се чувствах неловко в нейно присъствие. Отчасти това се дължеше на твърде малкия ми опит в общуването с млади момичета, а от всички, които познавах, Амелия ми се струваше най-необикновеното. Бях започнал да свиквам вече с непринудените й обноски и с атмосферата на еманципираност, която тя налагаше, но онова, което до този момент не бях разбрал, беше, че съвсем не навреме, сляпо и безнадеждно съм се влюбил в нея.

Във виното е истината и макар че можех да овладея напиращите в мен чувства, а пък и не се чувствах достатъчно подготвен да заявя тържествено своята любов, разговорът непрекъснато се въртеше около лични въпроси.

Малко след девет и половина разбрах, че не мога да отлагам повече — до тръгването ми оставаше само половин час, а тъй като не знаех кога и как мога да я видя отново, усетих, че е настъпил моментът, когато по категоричен начин трябваше да обясня, че тя за мен е вече нещо много повече от приятен събеседник.

Налях си щедра порция портвайн, след което, все още незнаещ какво точно ще кажа, извадих часовника от джоба на жилетката си:

— Скъпа моя Амелия — започнах аз. — Виждам, че е десет без двайсет и пет, а в десет трябва да си тръгна, но преди това искам да ви кажа нещо.

— Но защо трябва да тръгвате? — прекъсна ме тя и мислите ми мигновено се разпиляха.

— Трябва да хвана влака.

— О, моля ви, не си тръгвайте още!

— Но аз трябва да се прибера в Лондон.

— Хилиър ще ви откара. Ако изпуснете влака, той ще ви откара до Лондон.

— Хилиър вече е в Лондон — напомних й аз.

Амелия се засмя малко невъздържано.

— Бях забравила. Значи, ще трябва да вървите пеш.

— Ето защо трябва да си тръгна в десет.

— Не… Ще кажа на мисис Уотчетс да приготви една стая за вас.

— Амелия, не мога да остана толкова, колкото искам. Утре сутринта трябва да съм на работа.

Тя се наведе към мен и видях как светлината заигра в очите й.

— Тогава сама ще ви закарам до гарата.

— И друга карета ли имате?

— В известен смисъл да. — Тя се изправи рязко и преобърна празната си чаша. — Елате с мен, Едуард, и ще ви закарам до гарата с Машината на времето на сър Уилям.

Тя взе ръцете ми в своята и почти ме завлече до вратата. Засмяхме се. Трудно ми е да опиша сега какво се случи тогава, защото опиянението от алкохола, колкото и слабо да е, пречи да се държиш както трябва. За мен лично веселостта на момента бе причина да отстъпя.

Докато тичахме по коридора, казах на Амелия:

— Пътувайки във времето, няма да мога да стигна до гарата.

— О, да, ще стигнете.

Влязохме в лабораторията и затворихме вратата след себе си. Електрическите лампи не бяха изгасени и под ослепителния им блясък нашето приключение придоби по-различни очертания.

— Амелия — обадих се аз, опитвайки се да я възпра. — Какво смятате да правите?

— Това, което обещах. Ще отидем на гарата.

Изправих се пред нея и взех ръцете й в моите.

— И двамата пийнахме малко повече — започнах аз. — Моля ви, не се подигравайте с мен. Не вярвам да имате намерение да пуснете в действие машината на сър Уилям.

Ръцете й стиснаха моите.

— Не съм толкова пияна, колкото си мислите. Весело ми е, но говоря съвсем сериозно.

— Тогава нека веднага се върнем във всекидневната.

Тя се обърна с гръб към мен и пристъпи до Машината на времето. Улови единия от лостовете и в същия миг Машината се затресе като преди.

— Нали чухте какво каза сър Уилям — каза тя. — Времето и пространството са неделими. Няма нужда да тръгвате след няколко минути. Макар Машината да е конструирана за пътуване в бъдещето, тя може да прекосява и пространствени разстояния. С две думи казано, освен че може да пропътува хиляди години, може да бъде използуване и за по-прозаично пътуване, като например да откараш един приятел до гарата.

— Пак се шегувате — обадих се аз. — Не съм убеден, че Машината може да пътува и във времето.

— Но това вече е доказано.

— Не и пред мен.

Тя ме погледна, лицето й отново беше сериозно.

— Тогава позволете ми да ви покажа.

— Не, Амелия! Би било безразсъдно да пускате Машината в действие!

— Защо, Едуард? Зная какво да направя… Толкова пъти съм наблюдавала сър Уилям да я изпробва.

— Но не сме сигурни, дали Машината е обезопасена!

— Няма никаква опасност.

Безпомощен да променя нещата, само поклатих глава. Амелия се обърна с гръб към Машината и посегна към един от циферблатите. Направи нещо по него и дръпна назад лоста, прикрепен към велосипедното кормило.

В този миг Машината изчезна!

II

— Погледнете часовника на стената, Едуард!

— Какво направихте с Машината? — попитах аз.

— Оставете това… какво показва часовникът?

— Десет без осемнайсет минути.

— Много добре. Точно в десет без шестнайсет минути Машината ще се появи отново.

— Ще се появи откъде? — попитах аз.

— От миналото… или по-точно от настоящето. В момента тя пътува напред във времето до точка на разстояние две минути от момента на тръгването й.

— Но защо изчезна? Къде е тя сега, в този момент?

— В измерението на времето.

Амелия пристъпи и се разходи, размахвайки ръце по мястото, където до преди малко стоеше Машината на времето. Сетне вдигна поглед към часовника.

— Отстъпете назад, Едуард. Машината ще се появи отново на същото място, на което е била и преди.

— В такъв случай вие също трябва да се отстраните.

Дръпнах я за ръката и тя остана близо до мен, само на няколко ярда от мястото, където бе стояла Машината. И двамата не откъсвахме очи от часовника. Стрелката на секундарника бавно се завъртя… и точно четири секунди след десет без шестнайсет Машината се появи на своето място.

— Ето! — заяви Амелия победоносно. — Точно както ви казах.

Седях, вперил тъпо поглед в Машината. Огромното зъбчато колело се въртеше бавно като преди. Амелия отново ме улови за ръката:

— Едуард, сега трябва да се качим на Машината.

— Какво? — възкликнах аз, ужасен от подобна възможност.

— Абсолютно наложително е. Знаете ли, докато изпробваше Машината, сър Уилям вгради в корпуса й устройство, благодарение на което Машината се връща автоматично в момента на отпътуването си. Включва се точно три минути след пристигането й тук и ако не сме на Машината, тя ще бъде завинаги загубена в миналото.

Понамръщих се, но успях да възразя:

— Можете да я изключите.

— Да… но нямам такова намерение. Искам да ви докажа, че Машината не е някаква глупава измишльотина.

— Пак ви казвам, вие сте пияна.

— А пък аз ви казвам, че и вие сте пиян. Хайде!

И преди да мога да я спра. Амелия скочи в Машината, мушна се под медните пръти и седна на седалката. За да може да се качи, се наложи да повдигне полата си няколко инча над глезените и трябва да призная, че за мен тази гледка бе значително по-примамлива от каквото и да било пътешествие във времето.

— Машината ще тръгне след минута. Вие оставате ли?

Не се колебах повече. Приближих се и се покатерих на седалката зад нея. По нареждане на Амелия я улових през кръста и се притиснах о гърба й.

— Гледайте часовника, Едуард — каза тя.

Вперих очи в циферблата. Беше точно десет без тринадесет минути. Стрелката на секундарника стигна чертата на минутата, отмина я, приближи четвъртата секунда след нея.

Там спря да се движи.

Сетне започна да се движи назад… в началото бавно, а после все по-бързо.

— Пътуваме назад във времето — обади се леко задъхана Амелия. — Виждате ли часовника, Едуард?

— Да — отвърнах аз, погълнат изцяло от движението на стрелките. — Виждам го!

Стрелката на секундарника се върна четири минути назад и постепенно намали хода си. Щом стигна четири секунди след десет без осемнайсет, напълно спря. Скоро след това стрелката започна да се движи с нормална скорост.

— Сега отново сме в момента, когато натиснах лоста — каза Амелия. — Вече вярвате ли, че Машината на времето не е измислица?

Продължавах да седя, здраво обгърнал кръста й с ръце във възможно най-интимната поза. Косата й леко докосваше лицето ми и не можех да мисля за нищо друго, освен за нашата близост.

— Покажете ми пак — проговорих аз най на края с единственото желание тази близост да трае вечно. — Отведете ме в бъдещето!

III

— Виждате ли какво правя? — попита ме Амелия. — Тези циферблати могат да бъдат пренастроени във всеки миг. Мога да избера часа, деня и дори годината, в която искаме да пристигнем.

Събудих се от чувствените си мечти и надникнах през рамото й. Тя ми сочеше редица малки циферблати, означени с дните на седмицата, месеците на годината… и няколко други, които отброяваха десетки, стотици и хиляди години.

— Моля ви, нека не се отдалечаваме твърде много — обадих се аз, като зърнах последния циферблат. — Не бива да пропусна влака.

— Но ние ще се върнем в мига, от който потеглихме, дори ако пропътуваме сто години.

— Вероятно. Но нека не прибързваме.

— Ако се притеснявате, Едуард, ще отидем до утрешния ден.

— Не… нека направим дълго пътешествие. Вече ми доказахте, че Машината на времето е безопасна. Да отидем до следващия век!

— Както искате! Можем да отидем и до по-другия, стига да пожелаете!

— Двадесети век ме интересува… да опитаме първо — десет години напред.

— Само десет? Това почти не прилича на приключение.

— Нека бъдем последователни — обясних аз, защото макар да не съм страхлив, не съм голям любител на приключенията. — Да отидем първо до 1903 година, после — 1913 и т.н. през интервали от 10 години — до края на века. Може би ще видим някои промени.

— Добре. Готов ли сте?

— Да — заявих аз, поставяйки отново ръце около кръста й.

Амелия настрои допълнително циферблатите. Гледах как тя набира 1903 година, но уредите за дните и месеците бяха твърде ниско, за да мога да ги видя.

— Нагласих циферблата за 22 юни — каза ми тя. — Това е първият ден на лятото, така че вероятно времето ще бъде приятно и топло.

Тя хвана с две ръце лоста и то нагласи в изходна позиция, а аз се стегнах и се приготвих за потегляне.

В този миг за моя изненада Амелия внезапно стана и се отдалечи.

— Моля ви, Едуард, почакайте ме малко — обади се тя.

— Къде отивате? — разтревожих се аз. — Машината ще потегли и ще ме отнесе.

— Такова нещо не може да се случи, докато не се премести лостът. Само… щом ще пътуваме толкова далеч, искам да взема и чантичката си.

— Но защо ви е? — не можех да повярвам на ушите си.

Амелия изглеждаше малко притеснена.

— Не мога да кажа точно, Едуард. Просто никъде не отивам без чантата си.

— Тогава вземете и шапката си — засмях се аз, развеселен от тази внезапна проява на женска слабост.

Амелия бързо напусна лабораторията. Няколко минути гледах разсеяно циферблатите, сетне, подчинявайки се на внезапен порив, също слязох от седлото и отидох в хола, за да взема шапката си. Щом ни предстои експедиция, аз също трябва да съм облечен, както подобава!

Тласнат от нова идея, взех от всекидневната две чаши, налях малко коняк и се върнах с тях в лабораторията.

Амелия беше пристигнала преди мен и вече се беше покачила на седалката. Поставила бе чантичката си на пода на Машината точно пред седлото, а на главата й беше сложена шапката.

Подадох й едната чаша:

— Да пием за успеха на нашето приключение.

— И за бъдещето — отвърна тя.

Отпихме от коняка, след което оставих чашите на една от пейките встрани. Качих се на седлото зад Амелия.

— Сега вече сме готови — обадих се аз, след като се уверих, че шапката е добре нахлупена на главата ми.

Амелия улови здраво велосипедното кормило с две ръце и го дръпна към себе си.

IV

Цялата Машина на времето се залюля, като че всеки миг щеше да се прекатури напред в някаква пропаст, при което извиках силно от уплаха и здраво се хванах за тялото пред мен.

— Дръжте се! — малко неуверено каза Амелия, защото бе съвсем ясно, че за нищо на света нямаше да я изпусна от ръцете си.

— Какво става? — извиках аз.

— Няма нищо страшно… това е резултат от преминаването в четвъртото измерение.

Отворих очи, огледах се плахо и за своя изненада установих, че Машината все още е здраво стъпила на пода на лабораторията. Стрелките на стенния часовник вече се въртяха бясно напред, слънцето буквално пред очите ми изгряваше и залязваше. Едва отбелязали появата му, над нас отново се спущаше мрак и като черно одеяло обгръщаше къщата.

Без да искам, поех по-дълбоко въздух, притеглени от въздушната струя, няколко косъма от косата на Амелия се залепиха за устните ми. Въпреки изключителното вълнение от пътешествието не пропуснах възможността да се насладя на тази известна само на мен близост.

— Страхувате ли се? — извика Амелия.

— Да! — отвърнах честно, тъй като моментът не беше подходящ за преструвки.

— Дръжте се здраво… няма опасност.

Говорехме силно, само защото бяхме много развълнувани, в четвъртото измерение беше извънредно тихо.

Слънцето продължаваше с все по-голяма скорост да изгрява и залязва. Всеки следващ период на мрак бе по-кратък от предишния и съответно периодът на дневна светлина траеше колкото този на мрак. Машината на времето се движеше все по-бързо напред в бъдещето.

За няколко секунди само денят и нощта се сменяха така бързо, че вече почти не можехме да ги отличим и около нас цареше сивкав сумрак. Предметите в лабораторията се виждаха като през мъгла и само слънцето очертаваше светла, сякаш закована за тъмносиньото небе, пътека.

Когато заговорих на Амелия, тънките жички от косата й отлетяха от устните ми. Край мен картината беше изключително вълнуваща, но въпреки цялата й необичайност за нищо на света не можеше да се сравни с чувството, което събуждаше присъствието на това момиче в ръцете ми. Тласнат без съмнение от допълнителната порция коняк, събрах кураж и приближих лице към нея, за да уловя с устни няколко косъма от косата й. Повдигнах леко глава, така че да усетя как гъделичкат езика ми. Амелия с нищо не показа, че е усетила, и улових с устни още жички от косата й. Третия път наклоних глава встрани, за да не се смъкне шапката ми, и притиснах леко устни до гладката бяла кожа на врата й.

Не бях стоял в тази поза и секунда, когато Амелия развълнувана се изправи на седалката и каза:

— Машината забавя ход, Едуард!

През стъкления покрив на лабораторията можеше ясно да се види, че слънцето е забавило своя бяг, макар и краткотрайни, периодите на мрак се различаваха.

Амелия започна да следи на глас показанията на циферблатите пред нея:

— Сега сме в месец декември, Едуард! Януари… януари 1903 година, февруари…

Един по един месеците се редяха, а паузите между тях ставаха все по-продължителни, докато най на края се разнесе:

— Ето юни, Едуард… почти пристигнахме!

Погледнах нагоре към часовника, за да се уверя, но установих, че е спрял.

— Пристигнахме ли?

— Не съвсем.

— Да, но часовникът на стената е спрял.

Амелия вдигна за миг очи към него:

— Просто никой не го е навил.

— В такъв случай ще трябва да ми кажете, когато пристигнем.

— Колелото забавя ход… почти спираме… ето!

Едва отзвуча последната й дума и тишината на Четвъртото измерение беше нарушена. Някъде вън, непосредствено до къщата, се разнесе гръм от силна експлозия и две-три стъкла се счупиха. По главите ни изпопадаха парчета стъкло.

Полупрозрачните стени даваха възможност да се види, че навън е ден и слънцето грее… но там някъде гореше и се носеше гъст дим, долавяхме и шум от прашене на горящи дърва.

V

Разнесе се гръм от втора експлозия, но този път някъде по-далеч. Усетих как Амелия застина в ръцете ми и се извърна сковано към мен.

— На какво попаднахме? — запита тя.

— Нямам представа.

Далеч някой изкрещя пронизително и сякаш очаквали този знак, в отговор се чуха още два писъка. Последва трета експлозия, по-силна от предишните две. Нови стъкла се счупиха и на пода издрънчаха няколко парчета. Едно от тях падна върху Машината на времето на около шест инча от крака ми.

Постепенно, когато свикнахме с бъркотията от шумове наоколо, можахме да различим един особен шум, който се налагаше над всички останали. Започваше с нисък дрезгав рев, постепенно извиваше нагоре като заводска сирена и се превръщаше на края в пронизителен писък. Той временно заглушаваше пукота на пожарите и виковете на хората. Сетне секваше, но скоро отново се появяваше.

— Едуард! — Лицето на Амелия беше станало снежнобяло, а от устата й излизаше сърцераздирателен шепот: — Какво става?

— Нямам представа. Трябва да си тръгваме. Заемете се с управлението.

— Не зная как да го направя. Ще трябва да изчакаме автоматичното връщане.

— От колко време сме тук?

Преди Амелия да успее да ми отговори, бяхме разтърсени от нова експлозия.

— Стойте спокойно — обадих се аз. — Надали ни остава много време до края на престоя. Попаднали сме във война.

— Но по света няма война!

— Да, в нашето време.

Питах се колко ли време ще трябва да чакаме тук в този ад на 1903 година и проклинах на ум спрелия часовник. Не вярвах, че ще се наложи да стоим дълго до задействането на автоматичния механизъм, който ще ни върне обратно в блаженото ни и мирно съвремие.

Извила неудобно тялото си на седалката, Амелия се беше обърнала и скриваше лицето си в рамото ми. Без да свалям ръце от кръста й, се опитвах, доколкото мога, да я успокоя.

Огледах лабораторията и бях поразен от промяната, настъпила в нея от мига, когато прекрачих прага й за първи път. Боклуци и прах покриваха всичко и дори самата Машина на времето.

Неочаквано забелязах движение оттатък стъклената стена на лабораторията; някой отчаяно тичаше през моравата към къщата. Когато фигурата се приближи, разбрах, че това беше жена. Тя дойде до самата стена и притисна лице о стъклото. Зад нея тичаше още някой.

— Амелия… вижте! — обадих се аз.

— Какво има?

— Там!

Тя се извърна, за да погледне в показаната от мен посока, но в същия миг нещата се промениха отново. В средата на моравата избухна мощна, придружена от силен пламък експлозия, която погълна жената отвън и… Машината на времето се поклати по характерен начин. Отново бяхме погълнати от тишината на четвъртото измерение, лабораторията си беше пак цяла, както преди, а над главите ни през стъкления покрив се заредиха в обратен ред ден и нощ.

Все още неудобно извърната към мен, Амелия се разплака от облекчение, а аз мълчаливо продължавах да я държа в прегръдките си.

Щом се поуспокои, тя ме попита:

— Какво видяхте в момента, когато започнахме да се връщаме?

— Нищо. Просто зрителна измама.

Нямаше как да й опиша жената, която бях видял. Тя приличаше на диво животно — със сплъстена, разрошена коса, с размазана по лицето кръв и разкъсани дрехи, под които прозираше тялото й. Нито пък можех да й обясня кое най-много ме беше ужасило в случая.

В лицето на жената познах Амелия в предсмъртния й час по време на тази дяволска война през 1903 година.

Не можех да й го кажа, не можех дори да повярвам на онова, което с очите си бях видял. Но независимо от това, то беше така: бъдещето беше истинско и бях видял смъртта на Амелия.

На 22 юни 1903 година пожар, избухнал в градината на сър Уилям, щеше да я погълне.

Момичето се беше сгушило в прегръдките ми и чувствах как все още трепери. Не можех да позволя тази, видяна в бъдещето съдба, да стане действителност!

И така, без да разбирам прибързаността на действията си, се опитах да променя хода на нещата. Машината на времето трябваше да ни отнесе по-нататък в бъдещето, отвъд онзи ужасен ден!

VI

Усетих, че ме обзема някаква лудост! Изправих се рязко и Амелия, която се беше облегнала на рамото ми, удивена вдигна очи. Над главата ми пробягваше смяната на дните и нощите.

В мен бушуваше главозамайващ поток от противоречиви чувства, причинен вероятно от шемета, свързан с движението в Четвъртото измерение, а може би това бе някакъв инстинкт, подготвящ ме за онова, което щеше да последва. Пристъпих напред по пода на Машината и подпирайки се на лоста, успях да се надвеся през тялото на Амелия.

— Едуард, какво правите? — Гласът й трепереше и едва успяла да зададе въпроса, тя отново се разплака. Без да й обръщам внимание, се взрях в уредите, намиращи се сега само на няколко инча от лицето ми.

От странното редуване на дните разбрах, че Машината се движи назад във времето. Намирахме се в 1902 година и видях, че стрелката на един от циферблатите минава от август на юли. Лостът пред циферблатите бе в почти вертикално положение, а прикрепените към него никелови лостове излизаха от самото сърце на кристалоподобния механизъм.

Повдигнах се леко, седнах в предния край на седалката и накарах Амелия да се премести назад, за да не ми пречи.

— Не бива да пипате нищо по таблото — обади се тя, накланяйки се встрани, за да види какво правя.

Улових здраво велосипедното кормило и го дръпнах към себе си. Доколкото можах да забележа, това не повлия ни най-малко на досегашния ход на движението. След юли последва юни.

Тревогата на Амелия нарастваше все повече и повече.

— Едуард, не бива да прекъсвате програмата — извика тя силно.

— Трябва да отидем в бъдещето! — отвърнах й аз също толкова силно и завъртях кормилото, така както се извива кормило на велосипед при завой.

— Не! Оставете Машината да се върне автоматично!

Въпреки всичките ми усилия, обратният процес продължаваше спокойния си ход. Амелия вече беше уловила ръцете ми и правеше опит да ги отдели от кормилото. Над всеки от циферблатите имаше по едно малко метално копче и аз хванах едното от тях. Забелязах, че при завъртане настъпва промяна в движението. Очевидно това беше начинът за прекъсване на обратния ход във времето, но Амелия разбра какво правя и опитите й да ме спре станаха още по-отчаяни. Пресягаше се да улови ръката ми, но като разбра, че няма да успее, сграбчи кичур коса от главата ми и силно го дръпна.

Пуснах кормилото, но кракът ми отскочи инстинктивно напред. Токът на дясната ми обувка се допря до един от никеловите лостове, прикачени за основната ос, и в същия миг корпусът на Машината се наклони по най-ужасния начин, който можех да си представя, а наоколо ни настъпи непрогледен мрак.

VII

Лабораторията беше изчезнала, смяната на дните с нощи престана. Край нас царяха абсолютна тишина и мрак.

Амелия отпусна косата ми и двамата застинахме онемели пред новия обрат на събитията.

Единствено поклащането на Машината, превърнало се сега в главозамайващо люлеене, ни подсещаше, че пътуването във времето продължава.

Амелия седна по-близо до мен и като обви ръце около кръста ми, притисна лице в тила ми.

Люлеенето ставаше все по-опасно и аз извих кормилото с надеждата да облекча малко положението. В резултат към застрашителното странично поклащане се прибави ново движение на корпуса — нагоре.

— Не мога да я спра! — извиках. — Не зная какво да правя!

— Но какво стана?

— Ритнах лоста заради вас — отвърнах аз. — Усетих, че нещо се счупи.

В същия миг и двамата възкликнахме от ужас, защото Машината сякаш се преобърна. Обля ни силна светлина, която ме накара да замижа. Блясъкът беше страшно силен и идваше от определена посока. Отново се опитах да изправя Машината с помощта на кормилото. Бясното люлеене караше светлината да танцува лудо пред очите ни. Тъмни сенки покриваха от време на време таблото за управление.

Счупването на лоста беше освободило движението на основния лост и щом се опитах да го раздвижа, той хлътна, от което целият корпус се люшна внезапно встрани и положението ни се влоши още повече.

— Да можех само да открия онзи счупен лост — казах аз и заопипвах пода със свободната си ръка. В резултат настъпи ново накривяване, от което едва не изхвръкнах от мястото си. За щастие Амелия продължаваше да ме стиска здраво и с нейна помощ успях да се наместя отново.

— Стойте спокойно, Едуард — обади се тя тихо и успокояващо. — Докато сме на борда на Машината, сме в безопасност. Нищо лошо не може да ни се случи в четвъртото измерение.

— А няма ли вероятност да се блъснем в нещо?

— Не… минаваме през предметите.

— Но какво ли се е случило?

— Никеловите лостове са инсталирани, за да осигурят движението през пространството. Откачайки единия от тях, сте изключили четвъртото измерение, така че сега Машината се движи в пространството и в момента бързо се отдалечаваме от Ричмънд.

Бях ужасен от тази идея, а шеметното люлеене като че само увеличаваше опасностите, с които можехме да се сблъскаме.

— Накъде отиваме тогава? — обадих се аз. — Кой може да каже къде ще ни остави Машината?

Амелия отново заговори с успокоителен тон.

— Вън от опасност сме, Едуард. Не мога да отрека, че Машината се движи бясно, но повредата е единствено в лостовете. Все още сме обгърнати от полето на четвъртото измерение, което значи, че двигателят продължава да работи. Движим се, освен във времето и в пространството и много вероятно е да изминем огромно разстояние… но дори да се озовем на хиляди мили от дома, автоматичното устройство ще ни върне обратно в лабораторията.

— Хиляди мили…? — ужасих се аз от разстоянието, което трябваше да прекосим.

Тя се вкопчи още по-здраво в мен:

— Не вярвам да се отдалечим повече. Струва ми се, че се въртим в кръг.

Имаше нещо вярно в думите й, защото, докато разговаряхме, светлината се въртеше бясно около нас. Естествено, чутото ме поуспокои, но главозамайващото люлеене продължаваше и колкото по-скоро това приключение свършеше, толкова по-щастлив щях да се почувствам. Тази мисъл не ме напускаше и реших да се опитам отново да намеря счупената част от изхвръкналия никелов лост.

Обясних на Амелия какво имам намерение да правя и тя се пресегна и улови кормилото. По този начин не се налагаше да се занимавам с него. Наведох се и заопипвах пода на Машината, ужасявайки се от мисълта, че лостът е изпаднал при някое от силните накланяния на корпуса. Търсех трескаво под непрестанно светващата и гаснеща светлина, докато напипах пред седалката чантата на Амелия. Няколко мига по-късно открих с огромно облекчение счупения лост: беше се търкулнал и заклещил между предната част на седалката и чантичката на Амелия.

— Намерих го — заявих аз, като се изправих и вдигнах металното парче, за да може и тя да го види. — Не е счупен.

— Как ли се е откачил?

Разгледах частта по-отблизо и видях, че от двете й страни има спираловиден нарез и на края на всеки от тях се виждаше по едно по-блестящо петно метал. Очевидно точно на това място винтът се бе скъсал и бе излязъл от гнездото си. Показах ги на Амелия.

— Спомням си, че сър Уилям споменаваше, че някои от никеловите лостове не са изработени както трябва — каза тя. — Можете ли да го поставите на мястото му?

— Ще се опитам.

Необходими ми бяха няколко минути, докато намеря опипом под непрекъснато сменящата се светлина металните втулки, от които се бе откъснал лостът, и още двойно по-дълго време, за да го наглася, така че краищата му да са в положение, удобно за завинтване.

— Много е къс! — промълвих аз леко отчаян. — Колкото и да се опитвам — не става.

— Но той трябва да е изскочил оттам!

Открих, че има начин да развинтя малко самата втулка и това облекчи донякъде нещата. Сега вече връзката можеше да се осъществи и в двата края — за щастие сър Уилям беше проектирал нарезите така, че с едно завъртане да се затегнат и двете страни.

Изправих се на седалката изморен и ръцете на Амелия отново обвиха кръста ми. Машината на времето все още се поклащаше, но далеч по-слабо от преди и движението на източника на светлина почти не се забелязваше. Седяхме облени от силното сияние, почти не вярващи, че съм успял да регулирам ужасното люлеене.

Право пред мен маховикът продължаваше да се върти бързо, но ритмичната смяна на дните с нощи не се възстанови.

— Мисля, че отново сме в безопасност — обадих се аз, без да съм много уверен в собствените си думи.

— Сигурно скоро ще спрем. Щом Машината спре, никой от нас не бива да се движи. Трябва да изминат три минути, докато автоматичното връщане започне да действа.

— А ще ни върне ли обратно в лабораторията? — попитах аз.

Амелия се поколеба, преди да отговори, но на края рече.

— Да.

Почувствах, че тя не е по-уверена в думите си от мен. Най-неочаквано Машината на времето отново се поклати и ние възкликнахме от изненада. Маховикът беше спрял да се движи… изведнъж осъзнах, че край ушите ми свисти въздух, който мигновено ни накара да затреперим от студ. Разбрах, че вече сме напуснали четвъртото измерение и в момента стремително падаме… обезумял от отчаяние, посегнах да хвана кормилото…

— Едуард! — изкрещя пронизително Амелия в ухото ми.

Това беше последното, което чух, защото в същия миг усетих силен тласък. Машината внезапно спря. Двамата с Амелия отхвръкнахме в нощта.

VIII

Лежах в пълен мрак с чувството, че съм покрит с нещо жилаво и влажно. Когато направих опит да се изправя, единственото, което постигнах, беше безрезултатно махане на ръце и крака. Усетих, че пропадам още по-дълбоко в това плъзгаво като тресавище обкръжение. Някакъв лист се залепи на лицето ми, задъхах се от недостиг на въздух и се опитах да го отхвърля. Закашлях се от усилието да си поема въздух, замахах инстинктивно с единственото желание да се измъкна, усещах, че в противен случай ще се задуша. Нямаше за какво да се хвана, защото около мен беше плъзгаво и влажно. Сякаш бях паднал с главата надолу в огромна маса с морски водорасли.

Почувствах, че отново пропадам, и този път отчаян се оставих на волята на съдбата. Сигурно щях да потъна във влажния листак, защото при всяко завъртане главата и лицето ми все повече се покриваха с противната маса наоколо. Сега вече усещах вкуса й — блудкав, воднист, с привкус на желязо.

Някъде наблизо чух тежко дишане.

Извиках:

— Амелия!

Гласът ми прозвуча като хриптящо проскърцване. Веднага се закашлях.

— Едуард? — нейният глас беше писклив и уплашен, след което чух как и тя се закашля. Надали беше на повече от няколко ярда от мен, но не можех да я видя, а и не можех да определя в каква посока е.

— Не сте ли пострадала? — попитах в отговор и отново се закашлях.

— Машината на времето, Едуард. Трябва да се качим… тя ще се върне обратно…

— Къде е тя?

— Тук до мен. Не мога да я стигна, но я докосвам с крака си.

Разбрах, че момичето е вляво от мен и започнах да се придвижвам натам, ровейки из противната каша, пресягайки се с надеждата да се уловя за нещо твърдо.

— Къде сте? — извиках аз, като се опитвах да придам на гласа си по-приличен вид, разбира се, безуспешно.

— Тук съм, Едуард. Движете се по гласа ми.

Чувах я по-ясно, но думите й бяха странно накъсани, сякаш и тя се давеше.

— Плъзнах се… Не мога да намеря Машината на времето… тук някъде е…

Махах отчаяно с ръце из тревите, докато на края я открих. Ръката ми докосна гърдите й и тя веднага я улови.

— Едуард… трябва да намерим Машината!

— Нали казахте, че е тук?

— Тук някъде… до краката ми…

Допълзях до нея и като размахвах ръце във всички посоки, отчаяно търсех Машината. Амелия остана зад гърба ми, усетих, че и тя успя някак да се изправи и приближи до мен. Силно наведени, непрестанно подхлъзвайки се и клатушкайки се, като не спирахме да кашляме и кихаме, треперещи от студа, който ни пронизваше до кости, продължавахме отчаяните си усилия да открием Машината. Никой от нас не искаше да вярва, че шансът ни за оцеляване беше единствено в тези три минути.