Машината на пространството

I

От момента, в който се качи в лодката, пролича, че нашият нов приятел беше човек с добро възпитание. Не искаше и да чуе аз да остана на греблата и настоя да гребе поне известно време, докато ние с Амелия седим на кърмата.

— Налага се да бъдем нащрек — заяви той, — всеки миг онези дяволи може да се появят отново. Ще се редуваме на греблата и тримата ще си отваряме добре очите.

Известно време имах чувството, че очевидното бездействие на марсианците е само временно, а това че спътниците ми споделяха моите мисли, ме успокояваше. Ето защо трябваше да използваме колкото се може по-добре това временно затишие в тяхната акция.

Макар всичко да изглеждаше спокойно, непрестанно се оглеждах за триножниците на бойните машини, докато вниманието на Амелия беше насочено в съвсем друга посока. Тя така старателно разглеждаше лицето на новия ни познайник, че дори ми се стори малко неприлично.

Най на края каза:

— Сър, мога ли да ви попитам дали сте били някога в Рейнолдс Хаус в Ричмонд?

Мъжът я погледна с видима изненада, но веднага отвърна:

— Бил съм наистина, но твърде отдавна.

— В такъв случай сигурно познавате сър Уилям Рейнолдс?

— Никога не сме били много близки приятели, защото, боя се, той не беше човек, който можеше да поддържа близко приятелство с когото и да било, но посещавахме един и същи клуб в Сейнт Джеймс и имахме обичай от време на време да споделяме някои мисли.

Амелия сбърчи чело, очевидно се напрягаше да си спомни нещо.

— Сигурна съм, че съм ви виждала и преди.

Нашият приятел задържа греблата над водата.

— Велики боже! — извика той. — Да не сте бившата секретарка на сър Уилям?

— Да, това съм аз. А вие, струва ми се, се казвате мистър Уелс, нали?

— Точно така — отвърна той сериозно. — Ако не се лъжа, вие сте мис Фицгибън.

Амелия веднага потвърди, след което възкликна:

— Какво удивително съвпадение!

Мистър Уелс любезно ме попита за името ми и аз се представих. Протегнах ръка и се здрависахме.

— Много ми е приятно, мистър Търнбул.

Слънчевата светлина блесна в очите му и те се оказаха изненадващо сини; на фона на измъченото му и разтревожено лице те грееха като вдъхващи надежда сигнални светлини и усетих как в мен се надигна топло чувство на доверие към този човек.

Амелия още не можеше да се успокои от вълнението.

— Тръгнали сме към Рейнолдс Хаус — обади се пак тя. — Смятаме, че сър Уилям е един от малкото хора, които ще успеят да се справят с грозящата опасност.

Мистър Уелс смръщи вежди и се залови отново с греблата.

След малко каза:

— По всичко личи, че не сте се виждали скоро със сър Уилям.

Амелия ме погледна и схванах, че тя се колебае какво да отговори.

— Да, сър, от май 1893 година — побързах да отговоря вместо нея.

— Това е времето, когато за последен път го видях и аз, и всички останали. Щом сте работили за него, положително знаете.

— През същия този месец май престанах да работя там. Да не би да искате да кажете, че след това е починал?

Последното беше някакво почти невероятно предположение, но мистър Уелс побърза да обясни.

— Мисля, че сър Уилям не е мъртъв. Отиде в бъдещето със своята дяволска Машина на времето и макар че след първото си пътешествие се върна, след второто отпътуване никой не го видя.

— Сигурен ли сте? — попита Амелия.

— Имах честта да издам мемоарите му — отговори мистър Уелс, — така както той сам ми ги беше диктувал.

II

Докато гребяхме по течението на реката, мистър Уелс ни разказа всичко, което беше известно за съдбата на сър Уилям. За нас не беше безинтересно да научим, че повечето от предположенията ни се бяха оказали верни.

Изглежда, след като ни беше запратила твърде безцеремонно сред червените растения на Марс, Машината се беше върнала в Ричмонд невредима. Мистър Уелс не можеше да знае за нашата злополука, но от разказа му за по-нататъшните опити на сър Уилям схванахме, че никой не беше разбрал, че Машината е липсвала за известно време.

От думите на мистър Уелс стана ясно, че сър Уилям е бил много по-смел от нас и е предприел пътуване в дори по-далечно бъдеще. Там станал свидетел на множество необичайни събития (мистър Уелс обеща да ни покаже копие от неговия разказ, тъй като историята била твърде дълга), върнал се да разкаже видяното и много скоро след това се отправил на ново пътешествие в бъдещето. Този път не се върнал.

Помислих си, че сър Уилям може би е преживял подобно на нашето премеждие с Машината и попитах:

— Машината на времето се върна празна, нали?

— Оттогава никой не е видял нито Машината, нито сър Уилям.

— В такъв случай не можем да се видим с него.

— Освен ако имате втора Машина на времето.

В този момент минавахме край Уолтън на Темза и забелязахме, че в града цари голямо оживление. Няколко оръдия трополяха надолу по извиващия край реката път по посока на Уейбридж, а изпод копитата на теглещите ги коне се вдигаха бели облачета прах. Стотици хора на коне или пеша бързо се изтегляха по пътя за Лондон. Няколко големи лодки, пренасящи пътници за Сънбъри на отсрещния бряг, бяха задръстили реката и трябваше да лавираме внимателно, докато се измъкнем. По протежението на северния бряг личаха следи от военна подготовка и отряди войници маршируваха на запад. По ливадите източно от Халифорд заемаха позиции артилерийски части.

Движението, царящо край двата бряга, отвлече вниманието ни от разговора за сър Уилям и докато отминахме Уолтън, мълчахме. Мистър Уелс видимо се умори и аз заех неговото място.

Ритмичното физическо усилие върна мислите ми към предишния им равномерен ход, на който се радвах, преди да срещнем мистър Уелс и помощника на енорийския свещеник.

До този момент не се бях замислял защо така твърдо сме решили на всяка цена да стигнем дома на сър Уилям. Споменаването на Машината на времето от мистър Уелс като че изясни причината; някак инстинктивно стигнах до мисълта, че Машината може да бъде използвана срещу марсианците. Та нали в крайна сметка благодарение на нея бяхме стигнали до Марс, а необикновеното й свойство да се движи в пространството и времето положително надминаваше и най-съвършените технически достижения на марсианците.

Щом Машината на времето вече я нямаше, налагаше се да се простим с подобна идея. И въпреки всичко упорито се стремяхме към Ричмонд, защото, разположен уединено оттатък хребета на хълма, домът на сър Уилям щеше да бъде възможно най-добро скривалище от марсианците.

Седнал срещу Амелия, забелязах, че тя също е потънала в мисли и се питах дали не е стигнала до заключение подобно на моето.

Най на края, за да не се чувства мистър Уелс изолиран, го попитах:

— Сър, имате ли представа какви са плановете на армията?

— Зная почти толкова, колкото и вие. Военните бяха съвършено неподготвени. Дори след първоначалните действия на нашествениците никой от управляващите не искаше да погледне сериозно на нападението.

— Долавям известен укор в думите ви.

— Точно така — потвърди мистър Уелс. — От няколко седмици на всички е известно, че марсианците изпращат свой отряд, който ще извърши нападение. Както вече ви казах, десетки учени бяха наблюдавали изстрелването на снарядите. Предупреждения за заплахата се появиха в научните и в популярните издания и въпреки това, дори след кацането на първия снаряд властите не можеха да решат дали се налага да предприемат някакви предохранителни мерки.

— Искате да кажете, че никой не се е отнесъл сериозно към предупрежденията — попита Амелия.

— Сметнаха ги за плод на желанието на някои хора да предизвикат сензация въпреки известията за първите смъртни случаи. Първият цилиндър се приземи на не повече от миля от моя дом. Това беше на 19-и, някъде около полунощ, веднага на следващата сутрин с още цяла тълпа любопитни отидох да го разгледам и макар че беше съвсем ясно, че вътре има някой, вестниците отказаха да публикуват съобщения, по-дълги от няколко реда. И те се появиха благодарение на моите усилия, защото освен с литературна дейност понякога се занимавам с писане на материали с научен характер, а известно е колко предпазливи са в редакциите, когато стане дума за научни открития. Що се отнася до армията, в първите 24 часа след пристигането на снаряда не беше предприето абсолютно нищо, време, през което чудовищата излязоха и заеха позиции.

— В историята на армията — обадих се аз все още с чувството, че мое задължение беше да предупредя властите — подобно нападение не е известно, нали?

— Положително — съгласи се мистър Уелс. — Но и след кацането на втория цилиндър от наша страна все още не беше даден нито един изстрел. Колко снаряда още трябваше да се приземят, за да се осъзнае сериозността на положението.

— Струва ми се, сега вече са наясно с опасността — казах аз и посочих с глава друго артилерийско укрепление на брега на реката. Единият от войниците край него извика нещо, но аз продължих да греба и не му отговорих. Времето беше доста напреднало, но до залез-слънце оставаха близо четири часа.

— Казахте, че сте били при ямата. Видяхте ли неприятеля? — попита Амелия.

— Да — отвърна мистър Уелс и забелязах, че ръцете му треперят. — Тези чудовища са неописуеми.

Изведнъж усетих, че всеки миг Амелия може да започне да разказва за приключенията ни на Марс и смръщих вежди предупредително. Струваше ми се, че поне засега не бива да разкрива нашето участие в нападението.

Ето защо побързах да попитам:

— Вероятно гледката ви е разстроила?

— Изправен бях лице с лице със смъртта. На два пъти успявах да се измъкна, и то благодарение на невероятен късмет. — Той поклати глава. — Марсианците ще завладеят света, никой не може да ги унищожи.

— И те са смъртни, сър — обадих се аз. — Могат да бъдат ликвидирани като всеки друг паразит.

— Досега практиката показва друго. Вие имате ли някакви наблюдения?

Припомних си писъците на умиращото в платформата чудовище и противните газове, които изпущаше. Сетих се обаче за предупреждението, което само няколко секунди по-рано бях отправил към Амелия и казах:

— Едно чудовище било убито край Уейбридж.

— Случайно попадение на снаряд. Не можем да разчитаме случайността да спаси света от надвисналата над него опасност.

III

Близо до Хемптън Корт мистър Уелс ме смени на греблата. Намирахме се вече съвсем близо до Ричмонд, но точно тук реката правеше завой на юг, след което отново тръгваше на север, ето защо ни чакаше още доста път. Известно време поспорихме дали не би било по-добре да изоставим лодката и да продължим пеш, но вече се бяхме уверили че пътищата са задръстени от бягащи към Лондон тълпи. Освен нас по реката не се движеше почти никой. Следобедът беше топъл и спокоен, а небето над нас — чисто и синьо.

Тук край двореца Хемптън Корт станахме свидетели на любопитна гледка. Намирахме се на достатъчно разстояние от местата, разрушени от марсианците, та опасността не изглеждаше чак толкова близка, но въпреки това не чак толкова далечна, за да не започне евакуация на жителите. В резултат човек можеше да наблюдава два съвършено противоположни вида настроения. Местните хора, жители на Темза Дитън, Моулзи и Сърбитън напускаха домовете си и насочвани от преуморените от работа полицаи и пожарникари, се отправяха към Лондон.

В същото време пътеките в парка на двореца, който винаги е бил любимо място за разходка на излетници от Лондон, в този чудесен летен следобед бяха пълни с тълпи от хора, дошли да се порадват на меките слънчеви лъчи. Те положително бяха забелязали шума и суетнята наоколо, но явно твърдо бяха решили да не разрешават подобни събития да попречат на приятното им прекарване.

Гарата на Темза Дитън на южния, срещуположен на двореца бряг беше претъпкана с хора и на паважа пред входа се виеше дълга редица от бягащи, които чакаха при първа възможност да се качат на някой влак. И въпреки всичко от вагоните на всяка пристигаща композиция слизаше по някой и друг закъснял любител на летни следобедни разходки.

Колцина от тези млади мъже с елегантни блейзери и девойки, скрити под копринените слънчобрани, щяха да видят някога отново домовете си? За тях ние тримата трябва да сме представлявали странна гледка: Амелия и аз, облечени все още в изпоцапаните си одежди, а мистър Уелс — гол до кръста. Струва ми се, че денят беше достатъчно необикновен, за да може облеклото ни да направи някому особено впечатление.

IV

Мисля, че приближавахме вече Кингстън на Темза, когато чухме първите изстрели на артилерията и веднага застанахме нащрек. Мистър Уелс загреба по-енергично, а ние с Амелия се извърнахме на запад, за да видим смъртоносните триножници веднага щом се появят.

Засега от тях нямаше и следа, но далечните оръдия не спираха канонадата си. За миг зърнах дори хелиограф, който проблясваше от хълмовете оттатък Ешър и сякаш в отговор някъде пред нас излетя яркочервена сигнална ракета, повлякла след себе си тъмната си димна следа; така или иначе оръдията в непосредствена близост с нас бездействаха.

В Кингстън отново се сменихме на греблата и аз се залових здраво за тях, за да изминем и последния преход до Ричмонд. Бяхме неуморни, изпълнени с желание да завършим най-после това дълго пътешествие. Мистър Уелс се беше настанил на носа на лодката и не обърна внимание върху силния шум, който хората, които прекосяваха Кингстън Бридж, вдигаха. Излетници тук не се виждаха. Струва ми се, че най-сетне опасността беше накарала хората да се приберат по домовете си.

Няколко минути след като отминахме и последната сграда на Кингстън, Амелия протегна ръка и възкликна:

— Едуард! Ричмонд парк! Почти стигнахме.

Хвърлих поглед през рамо и видях красивото възвишение. На самото било на хълма се очертаваха черните силуети на дулата на оръдията, но това ни най-малко не ме изненада.

Марсианците бяха очаквани и този път щяха да срещнат сериозна съпротива.

Натиснах греблата с нови сили, опитвайки се да забравя болките в гърба и ръцете си.

На една миля северно от Кингстън реката извиваше на северозапад и склонът на Ричмонд Хил започна да се отдалечава от нас. Временно се приближавахме към марсианците и отново чухме далечна артилерийска канонада. След няколко минути й отговориха оръдията от Буши парк. И тримата щяхме да счупим вратовете си да се оглеждаме, но никъде не се виждаше и следа от марсианците. Нервите ни се опънаха докрай при мисълта, че са някъде наблизо, но въпреки това остават невидими за нас.

Отминахме Туикнам, но в града нямаше никакви признаци на евакуация; може би хората бяха напуснали вече домовете си или седяха скрити, с надеждата, че марсианците няма да ги забележат.

Следвайки извивките на реката, се насочихме на изток към Ричмонд; по едно време Амелия се провикна, че е забелязала дим. Обърнахме погледи на югозапад и видяхме как откъм Моулзи се издига стълб черен дим. Артилерията не млъкваше. Марсианците, движещи се бързо в околностите на Съри, представляваха трудна мишена, ето защо градовете, към които приближаваха, оставаха беззащитни.

Не след дълго дим започна да се издига и над Кингстън, Сърбитън и Ешър. Скоро след тях и над Туикнам… на края забелязахме и един от мародерите. Движеше се бързо по улиците на Туикнам на не повече от миля от нас. Виждахме как огненият лъч на оръдието му шари необезпокояван на всички страни, а в същото време артилерийските снаряди безуспешно се опитваха да уцелят врага и попадаха винаги на не по-малко от стотина стъпки от хищната машина.

Появи се и втори марсиански триножник, който крачеше бързо по посока на Хаунслоу. След него — трети, на юг по посока на горещия Кингстън.

— Едуард, мили… бързай! Още малко и ще ни стигнат!

— Не мога по-бързо! — извиках аз и вече се питах дали не е време да приближим брега.

Мистър Уелс се добра до мен и се настани на седалката до едното от греблата. Улови го и само след миг установихме бърз синхрон.

За щастие в момента марсианците не се интересуваха много какво става в реката. Основната им цел бяха градовете и артилерийските позиции. Съдейки по неспирните експлозии край нас, разбрах че по-отдалечените от нас оръдия отдавна са замлъкнали. Едва тогава до нас стигна звукът, който винаги ме хвърляше в най-голяма тревога. Жителят на Марс, който водеше машината си към Кингстън, нададе рев… който лекият бриз довя до нас. Марсианецът от Туикнам го поде и скоро от всички посоки се разнесоха гласовете и на останалите. Тук, на Земята, техният вой звучеше по-гърлено и проточено… така или иначе съмнение нямаше — това бяха жестоките провлачени сирени на марсианци, които искат храна.

V

Най-сетне зърнахме пред нас гъсто обраслия с дървета склон на Ричмонд Хил и докато гребяхме с всички сили край зелените ливади, забелязахме белите дървени стени на навеса за лодки в Месум. Спомних си как в деня, когато посетих дома на сър Уилям, бях минал по пътеката край реката и край същия този навес… но тогава по алеите се разхождаха весели тълпи от хора. По всичко личеше, че сега освен нас наоколо няма никой друг и сме сами с препускащите бойни машини и стрелящата в отговор артилерия.

Посочих пристана на мистър Уелс и загребахме енергично към него. На края до слуха ни стигна така дългоочакваното стържене на дървеното дъно на лодката о каменната настилка и без да се бавя, подадох ръка на Амелия, за да й помогна да излезе на брега. Изчаках мистър Уелс да стъпи на твърда почва и ги последвах. Подета от течението, малката лодка подскочи няколко пъти и се понесе надолу по реката.

И мистър Уелс, и аз бяхме изтощени от гребането, но ни оставаше да изминем последния етап от пътуването — изкачването на склона към дома на сър Уилям. С бързи стъпки се отправихме натам, но Амелия изостана и се спряхме, за да я изчакаме.

През последния час от пътешествието по реката тя не беше много разговорлива, но като ни настигна, попита:

— Казахте, че сте били при ямата на снаряда от Марс край Уокинг, нали мистър Уелс? Какъв ден беше тогава?

— Петък сутрин — отвърна мъжът.

На отвъдния бряг на реката, близо до Туикнам, забелязах как бронзовият капак на защитната обвивка на най-близката бойна машина се извърна към нас. Снаряди на артилерията избухваха край нея.

Много разтревожен се намесих:

— Амелия… можем да говорим и по-късно! Трябва бързо да се скрием!

— Много е важно, Едуард! — прекъсна ме тя и се обърна отново към мистър Уелс. — Казахте също, че е било 19-и, нали?

— Не, 19-и беше в четвъртък. Снарядът се приземи към полунощ.

— Днес видяхме излетници… значи сме неделя… Мистър Уелс, нали сега сме 1903 година?

Мъжът я погледна малко озадачен, но потвърди. Амелия се извърна към мен и ме улови за ръката.

— Едуард, днес е 22-ри! Денят, в който ние с теб пристигнахме! Машината на времето ще бъде в лабораторията.

Тя рязко се обърна и се спусна стремително между дърветата.

Затичах след нея, молейки я да спре.

VI

По време на пътуването по реката Амелия си беше отдъхнала и сега пъргаво се катереше нагоре; аз бях значително по-уморен и въпреки че полагах неимоверни усилия да я догоня, все не успявах. Долу край реката се разнесе сирената на марсианеца, след малко и други й запригласяха. Някъде след нас бързаше и мистър Уелс.

Пред мен откъм билото на хълма проехтя командата на офицер… последва мощен залп от оръдията на хълма. Между дърветата пролазиха облаци дим. От различни места по билото загърмяха оръдия и парливият кордитов дим защипа гърлото ми.

Сред дърветата отпред вече се виждаха кулите на Рейнолдс Хаус.

— Амелия! — изкрещях аз, опитвайки се да надвикам шума. — Скъпа, върни се! Опасно е!

— Машината! Може би ще успеем да заварим Машината на времето.

Виждах я как се спуска сред шубраците и храстите, без да се наведе дори.

— Не! — извиках аз, обзет от отчаяние. — Амелия!

През множеството станали междувременно събития, през привидно изтеклите години и милионите пропътувани мили… пред мен изникна вледеняващият спомен за нашето първо пътуване в 1903 година.

Спомних си артилерийските изстрели, дима, странния вой на сирените, жената, която тичаше през моравата, лицето й притиснато до стъклото, и унищожителния пламък…

Съдбата!

Спуснах се отново след Амелия и я зърнах в мига, в който излизаше от обраслата с бурени морава.

Тя тичаше към стъклената стена на лабораторията — подвижна далечна фигура, на която никой не можеше да помогне, обречена на съдбата, чийто ход така и не можах да променя…

Когато стигнах моравата, неспособен дори да извикам от умора, видях как тя спира пред стъклото и притиска лице о него.

Запрепъвах се след нея… най-после бях зад Амелия, достатъчно близо, за да мога да погледна през рамото й в лабораторията.

Вътре край една от многото пейки беше инсталирано грубо съоръжение, върху което седяха двама младежи. Млад мъж с килната над челото сламена шапка… в чиито прегръдки се беше сгушила красива девойка. Младежът гледаше към нас с широко отворени от изненада очи. В момента, в който младежът, като че да се предпази от нещо ужасно, вдигна ръка, посегнах и улових Амелия.

Зад нас проеча сирената на марсианеца и бронзовият капак на бронята се появи иззад дърветата. Хвърлих се върху Амелия и я блъснах на земята. В същия миг огненият лъч, който се беше насочил към нас, близна моравата и се удари в края на къщата.