Машината на пространството

I

Мистър Уелс и аз се настанихме в двете стаи за гости, а Амелия си легна в спалнята (за първи път от седмици насам спях сам и дълго време се въртях неспокойно в леглото); на сутринта, когато слязохме за закуска, все още бяхме завладени от жажда за мъст.

За нас с Амелия закуската беше истински разкош, приготвихме си на примуса бекон с яйца (решихме, че ще е неразумно да палим кухненската печка).

Сетне отидохме право в лабораторията и отворихме касата на сър Уилям. Вътре, безразборно нахвърляни, лежаха навити на рула чертежите на Машината на времето.

Намерихме малко свободно място на една от пейките и ги разгънахме. Усетих как въодушевлението ми бързо охладнява — въпреки несъмнения си изобретателски гений сър Уилям не се отличаваше с особена методичност. Почти не видях чертеж, от който от пръв поглед да става ясно за какво се отнася; по листовете имаше множество поправки, изличени места, а почти всички празни полета бяха изпълнени със скици, върху повечето първоначални чертежи бяха правени нови техни варианти.

Мистър Уелс беше запазил оптимистичния си тон от предишната вечер, но от вниманието ми не убегнаха известни признаци на колебание, които явно започнаха да го обземат.

— Преди да започнем работа, естествено, трябва да се уверим, че разполагаме с необходимите материали — каза Амелия.

Огледах покритата с прах неразбория в лабораторията и въпреки купищата електрочасти, метални прътове и парчета, както и късове кристалоподобно вещество, които се срещаха на всяка крачка, щеше да е необходима упорита работа, докато установим разполагаме ли с достатъчно материали за построяването на цяла Машина.

Мистър Уелс с няколко от чертежите беше се приближил до прозореца и ги разглеждаше внимателно.

— Ще ми трябва известно време — заяви той. — Някои от тези неща познавам, но не мога да кажа със сигурност…

Не ми се искаше да го заразя с обзелото ме униние и под предлог, че искам да свърша нещо полезно, а всъщност за да се махна час по-скоро от лабораторията, предложих да потърся из двора и околността предмети, които биха ни свършили работа. Заета в момента с тършуване в едно от чекмеджетата под пейките, Амелия само ми кимна, а мистър Уелс, погълнат от чертежите, дори не ме чу.

Запътих се първо към билото на хълма.

Беше чудесен летен ден и слънцето грееше ярко над опустошената околност. Повечето от пожарите бяха угаснали през нощта, но катраненочерните пари, които закриваха Туикнам, Хаунслоу и Ричмонд, бяха все така непроницаеми. Куполообразните сводове бяха се спуснали чувствително към земята и по улиците, останали непокрити от дима, сега се точеха дълги черни струи дим.

От марсианските нашественици нямаше и следа. Само от югоизток, откъм Буши парк, се издигаше стълб зеленикав дим, от което схванах, че някъде там се е приземил четвъртият снаряд.

Отдалечих се от наблюдателния си пост, минах зад къщата и стигнах до отвъдната страна на билото, откъдето се откриваше гледка към Ричмонд парк. Оттук се виждаше чак до Уимбълдън и като се изключи липсата на каквито и да било хора, разкрилата се пред мен картина по нищо не се отличаваше от времето, когато за първи път посетих Рейнолдс Хаус.

Когато се върнах отново при къщата, се натъкнах на проблем, който, макар да не застрашаваше непосредствено нашата сигурност, се нуждаеше от бързо решаване. До пристройката, където войниците бяха завързали конете си, лежаха труповете на четирите животни, убити по време на нападението на марсианците.

От започналите да се разлагат през топлата нощ тела се носеше тежка противна воня, а около отворените им рани се трупаха рояци мухи.

Малко вероятно беше, че ще мога да преместя труповете, а за изгаряне и дума не можеше да става, ето защо оставаше единствената възможност да ги зария. За щастие окопите бяха копани скоро и разполагах с купчини рохкава пръст.

Намерих лопата и ръчна количка и се залових за неприятната и продължителна работа да затрупам гниещите тела. След два часа всичко беше готово. Трудът ми беше възнаграден от неочаквано откритие. В бързината някои бяха забравили част от снаряжението си в окопите — една пушка и много амуниции… но най-полезни за нас бяха две сандъчета с ръчни гранати, във всяко от които имаше по 25 парчета.

Пренесох ги внимателно в къщата и ги наредих в бараката за дърва. Сетне се върнах в лабораторията, за да видя докъде са стигнали другите двама.

II

Същата нощ в Барне, на около три мили североизточно от къщата на сър Уилям, падна петият снаряд. Шестият се приземи на следващата нощ в областта на Уимбълдън.

Всеки ден през равни интервали от време отивахме до билото и се оглеждахме за марсианци. Вечерта на същия ден, в който започнахме работа по Машината, забелязахме пет лъскави бойни машини, отправили се към Лондон. Огнедишащите им оръдия бяха прибрани, а триногите платформи се движеха със спокойствието на победителя, който не се бои от нищо. Те вероятно бяха пристигнали със снаряда, приземил се в Буши парк и отиваха да се присъединят към останалите, които сигурно вече вилнееха в Лондон.

По долината на Темза ставаха промени, които не засягаха само нас. Облаците черен дим бяха пометени и изчистени от самите марсианци: в продължение на един цял ден две от бойните им машини кръстосваха улиците на покритите със сажди градчета и с мощни струи пара, излизащи от широки тръби, помитаха саждите. Скоро по улиците потекоха черни потоци, които се стичаха в реката.

Марсианците бяха донесли със себе си семена на вездесъщите аленочервени растения и ги засяваха край бреговете на Темза. Един ден около дузина многокраки ниски машини засноваха по алеите край реката и разпръснаха цели облаци от ситните семена. Не мина много и растенията поникнаха и бързо израснаха. Като имах пред вид спартанските условия, при които вирееха на Марс, богатата почва и влажният климат на Англия сигурно представляваха за тях добре оборудвана оранжерия. Седмица след завръщането ни в Рейнолдс Хаус бреговете на онзи отрязък от реката, който се простираше пред нас, бяха задушени от зловещите треви, които упорито напредваха и към близките ливади. Сутрин скърцането на бързия им растеж огласяше околността и макар далеч от реката, дори зад затворените прозорци на къщата, ние чувахме жестокия му шум. Този шум беше постоянен фон на тайната ни работа и винаги когато го долавяхме, се разстройвахме. Постепенно тревите завладяваха и по-сухите, обрасли с дървета склонове под къщата и тъй като изсмукваха влагата, листата на дърветата изсъхнаха, макар лятото да бе още в разгара си.

Кога ли щеше да настъпи денят, в който заробени хора щяха да бъдат принудени да режат тези треви.

III

В деня след кацането на десетия снаряд, който, както и трите приземили се непосредствено преди него се спусна някъде в Лондон, мистър Уелс ни повика в лабораторията, за да ни съобщи, че най-после може да се похвали със значителен напредък.

В лабораторията на сър Уилям беше сложен известен ред. Вътре беше чисто и подредено, Амелия беше закачила на прозорците дълги кадифени пердета, та работата да може да продължава и след падането на нощта. Мистър Уелс беше дошъл още рано сутринта и въздухът миришеше приятно на дима от лулата му.

— Подредбата на кристалите ме объркваше досега — започна направо той, като се настани удобно в донесеното от пушалнята кресло. — Знаете ли, химическият им състав е подреден така, че осигурява протичане на електричество. Проблемът не беше как да се предизвика този ефект, а как да послужи за създаването на поле на четвъртото измерение. Нека ви покажа какво имам пред вид.

С помощта на Амелия той беше монтирал на една от пейките неголям апарат. Той се състоеше от малко колело, поставено върху метална шина. Две съвсем дребни късчета от кристалоподобното вещество бяха прикрепени на срещуположни страни на колелото. От късчетата излизаха множество проводници, чиито свободни краища лежаха на пейката.

— Ще съединя тези проводници тук и ще видите какво ще се получи. — Мистър Уелс взе част от краищата и един след друг ги постави върху останалите. Щом и последната двойка беше свързана, пред очите и на тримата колелото бавно се завъртя. — Виждате, че чрез тази верига се създава двигателна сила.

— Също като с велосипеда! — възкликнах аз.

Мистър Уелс не знаеше какво имам пред вид, но Амелия кимна енергично.

— Точно така — потвърди тя. — Но там е инсталирано по-голямо количество кристали, тъй като тежестта е много по-голяма.

При въртенето на колелото проводниците се заплитаха и мистър Уелс откачи апарата.

— Сега обаче ако свържа веригата по различен начин… — Той се наведе над творението си, като преди това надникна в чертежите. — Гледайте внимателно, защото мисля, че ще наблюдаваме нещо изключително.

Ние с Амелия надничахме зад раменете му и следяхме как свързва проводниците един по един. Скоро останаха свободни само последните два.

— Ето сега!

Мистър Уелс ги съедини и в същия миг целият апарат — колело, кристали и проводници — изчезна от погледите ни.

— Действа! — извиках аз възторжено, а мистър Уелс ме погледна с грейнало лице.

— Ето как влизаме в четвъртото измерение — обяви той. — Както сами се уверихте, щом кристалите се свържат, целият апарат се пренася в четвъртото измерение и моят малък експеримент е вече завинаги загубен за нас.

— А къде е той? — попитах аз.

— Не мога да кажа със сигурност, тъй като това беше само един пробен модел, какъвто и ще си остане завинаги. За нас той вече е без значение, защото тайната на пътуването в четвъртото измерение е в контролирането му. Това е следващата ни задача.

— В такъв случай колко време ще е необходимо, докато започнем да сглобяваме новата Машина? — попитах аз.

— Няколко дена, а може би и повече.

— Трябва да побързаме — обадих се аз. — С всеки изминат ден чудовищата затягат все по-здраво примката около нашия свят.

— Работя с всички сили — отговори мистър Уелс без каквато и да е нотка на озлобление: едва тогава забелязах тъмните кръгове около очите му. Всяка нощ той работеше в лабораторията дълго след като ние с Амелия вече си бяхме в леглата. — Ще ни трябва рамка, на която механизмът да бъде монтиран, и то по-голяма, за да може да пренася и пътници. Уверен съм, че мис Фицгибън има вече някаква идея и ако вие двамата насочите усилията си в това направление, много скоро ще можем да приключим.

— Значи построяването на нова Машина е възможно? — попитах аз.

— Не виждам причини за обратното — гласеше отговорът на мистър Уелс. — Сега целта ни не е да пътуваме в бъдещето, ето защо не се налага Машината да бъде толкова сложна, колкото тази на сър Уилям.

IV

Следващите осем дни изминаха мъчително бавно и най-после видяхме как Машината на пространството започна да добива някаква форма.

Планът на Амелия, за който мистър Уелс споменаваше, беше да използваме за основа на Машината рамката на едно легло, която не само беше достатъчно здрава, но позволяваше и да се качат пътници. Ето защо претърсихме пострадалото от експлозиите крило на къщата и открихме желязна рамка, широка около пет стъпки.

Тя беше цялата покрита с боклук от пожара, но след около час я изчистихме. Занесохме я в лабораторията и под ръководството на мистър Уелс започнахме да монтираме частите, които той изработваше. Повечето от тях бяха от кристалоподобното вещество, от което, както скоро стана ясно, трябваше да използваме и най-дребното късче. Когато мистър Уелс разбра колко бързо се свършват резервите от тайнствената субстанция, изказа съмнение, че може и да не стигне, въпреки това работехме усилено.

Знаехме че ще пътуваме в тази Машина, затова в единия край оставихме място, достатъчно за седалка, където наредих няколко възглавници.

Докато работехме скрити в лабораторията, марсианците също не си губеха времето.

Надеждите ни, че нови военни подкрепления ще успеят да задържат нашествениците, не се оправдаха — бойните машини и многокраките коли се движеха необезпокоявани и дръзки из долината. Очевидно марсианците укрепваха позициите си — бяхме свидетели на пренасянето на десетки съоръжения от различните места на приземяване в Съри по посока на Лондон. Често пъти виждахме да минават пеша или на платформите на колите групи заловени хора. Заробването беше започнало, както всичко онова, което се бяхме страхували, че ще настъпи на Земята.

Междувременно червените растения продължаваха да растат необезпокоявани. Долината на Темза вече беше залята от крещящо червено, а по склоновете на Ричмонд Хил едва ли беше останало живо дърво. Пукот от разтварянето на семенните кутийки се разнасяше дори от края на моравата пред къщата и едно от всекидневните ми задължения беше да изсичам част от промъкналите се през деня стъбла. Мястото, където свършваше моравата и започваха наглите чужденци, беше кално и плъзгаво.

V

— Направих всичко, което зависеше от мен — заяви мистър Уелс, когато най-сетне застанахме пред завършената най-чудата измишльотина, която някой някога е виждал. — Имаме нужда от много повече кристали, но това е всичко, което намерихме.

В нито едно от чекмеджетата на сър Уилям не открихме, макар и един-единствен знак за състава на кристалоподобното вещество. Неспособен да произведе допълнително количество, мистър Уелс се принуди да се задоволи с онова, което беше останало след отпътуването на сър Уилям. Обрали бяхме и най-дребните късчета в лабораторията, разглобихме и четирите велосипеда, които все още стояха в дървената пристройка. И въпреки всичко по думите на мистър Уелс имахме нужда от още два пъти по толкова кристалоподобно вещество. Скоростта на Машината зависела от мощността, която кристалите създават.

— Намираме се пред най-решителния момент — продължи мистър Уелс. — Такава, каквато я виждате, Машината е сбор от вериги и метал. Както знаете, щом се пусне веднъж в действие, връзката й с четвъртото измерение не може да се прекъсне и затова се наложи да монтирам нещо подобно на маховика на сър Уилям. Веднъж задвижено, колелото не бива да се спира, в противен случай Машината ще бъде завинаги загубена за нас.

Той сочеше прикрепеното в предната част на рамката оръдейно колело.

Мистър Уелс извади от вътрешния джоб на сакото си малък облечен в кожа бележник, отвори го на една от страниците, изписана с неговия почерк, и го подаде на Амелия. Тя зачете от бележника, а мистър Уелс на свой ред проверяваше някои места в Машината, които смяташе за критични. Накрая, очевидно доволен от резултатите на проверката, той каза:

— А сега нека се доверим на произведението на нашия труд — и прибра бележника в джоба си. После без много да се бави, той постави края на дебел проводник до рамката на леглото и го завинти за нея с болт.

Преди да е успял да се отдръпне, ние с Амелия забелязахме, че колелото се завъртя бавно.

— Търнбул, бихте ли сложили ръката си върху рамката?

— Няма ли да ме хване ток? — попитах аз, като не можех да се начудя защо той сам не сложи своята.

— Не, не мисля. Няма от какво да се боите.

Протегнах ръка внимателно, но с крайчеца на окото си забелязах, че Амелия леко се усмихва, и без да се колебая, улових рамката. Щом пръстите ми докоснаха метала, цялото устройство потрепери видимо, точно както преди години беше потреперила Машината на времето на сър Уилям; тежката солидна рамка на леглото беше пъргава като младо дърво.

Амелия протегна ръка, след нея и сър Уелс. Тримата се засмяхме радостно.

— Мистър Уелс, вие успяхте! — възкликнах аз. — Построихте Машина на пространството!

— Да, но не сме я изпробвали още. Трябва да видим ще можем ли да я управляваме.

— Тогава да започваме!

VI

Мистър Уелс се качи на Машината на пространството и като се намести удобно върху възглавниците, се залови за лостовете. Помести няколко от тях и успя да постигне движение напред, назад, сетне наляво и надясно, после обиколи лабораторията.

Нито Амелия, нито аз виждахме това. Мистър Уелс ни съобщаваше какво е направил… щом докоснеше лостовете, Машината ставаше невидима и се появяваше само когато той я изключеше.

— Не можете ли да чуете какво ви говоря? — попита той след обиколката на лабораторията.

— Нито ви чуваме, нито ви виждаме — отговори Амелия. — Викахте ли ни?

— Веднъж или два пъти — каза мистър Уелс с усмивка. — Търнбул, как е кракът ви?

— Кракът ми ли, сър?

— Много съжалявам, но по невнимание минах през него. Извиках ви, но не го дръпнахте.

Свих и разпуснах пръстите на краката си в обувките, които бях намерил в стаята на сър Уилям, но не усетих нищо особено.

— Елате, Търнбул, трябва да продължим изпробването. Мис Фицгибън, бихте ли била така любезна да се качите на горния етаж? Ще се опитам да ви последвам с Машината. Може би ще ни изчакате в стаята, в която спя…

Амелия кимна и излезе от лабораторията. След миг чухме как тича нагоре по стълбите.

— Качете се, мистър Търнбул. Сега ще видим какво може тази Машина!

Едва ли не в мига, в който се озовах върху възглавниците, мистър Уелс бутна един от лостовете и потеглихме напред. Край нас се спусна внезапна тишина и далечното шумолене на растенията изчезна.

— Нека да видим дали ще можем да летим — обади се мистър Уелс. Гласът му звучеше глухо на фона на настаналия покой.

Той дръпна друг лост и моментално се понесохме нагоре към тавана. Вдигнах ръка, за да се предпазя от удара… но стигнахме свързаните с дървени летви армирани стъкла на покрива на лабораторията и минахме безпрепятствено през тях. За част от секундата се получи твърде комична ситуация, при която само главата ми беше отвън, но в следния миг тя беше последвана от целия корпус на Машината заедно с останалата част от мен и се понесохме из въздуха над приличащата на оранжерия лаборатория. Мистър Уелс завъртя единия от монтираните хоризонтално лостове и със значителна скорост се врязахме в тухлената стена на горния етаж на главното здание. Озовахме се над стълбищната площадка. Като се засмя под мустак, мистър Уелс насочи Машината към стаята за гости и мина през затворената врата.

Застанала до прозореца, Амелия ни чакаше.

— Ето ни! — провикнах се аз, щом я видях. — Тя може и да лети!

Амелия с нищо не показа, че ни е чула.

— Тя не ни чува — напомни ми мистър Уелс. — А сега… да видя дали ще можем да стъпим на пода.

Движехме се на около осемнадесет инча над килима и мистър Уелс правеше леки корекции с помощта на лостовете. Междувременно Амелия се беше отдръпнала от прозореца и се оглеждаше любопитно, явно очакваше да се материализираме. Забавлявах се, като първо й пратих въздушна целувка, а после изкривих лице в смешна гримаса, но тя не реагира на нито едно от двете.

Изведнъж мистър Уелс отпусна лостовете и с лек удар се друснахме на пода. Амелия се сепна изненадано.

— А ето ви и вас! — каза тя. — Чудех се откъде ли ще се появите.

— Разрешете да ви закараме до долу — обади се галантно мистър Уелс. — Качете се, скъпа моя, и нека се разходим из къщата.

През следващия половин час правихме опити с Машината на пространството. Постепенно мистър Уелс свикна с работата с лостовете и Машината му се подчиняваше напълно. Можеше да я накара да завие, да кръжи, да спира, сякаш цял живот беше се занимавал с това. В началото ние с Амелия се улавяхме неспокойно за рамката, защото скоростта ни се струваше безразсъдно голяма, но постепенно се уверихме, че въпреки неугледния си вид, Машината на пространството по нищо не отстъпваше на предишната Машина.

Излязохме извън къщата само веднъж и направихме един кръг над градината. Тук мистър Уелс се опита да увеличи скоростта, но за наше общо разочарование се оказа, че въпреки всичките си качества, Машината на пространството не може да развива скорост, по-голяма от средната скорост на тичащ човек.

— Това се дължи на недостига на кристали — заяви мистър Уелс в мига, когато кръжахме над клоните на едно кестеново дърво. — Ако разполагахме с по-голямо количество, никой нямаше да може да ни стигне.

— Няма значение — обади се Амелия. — Не ни е нужна голяма скорост. Най-важното е да сме невидими.

Не можех да откъсна очи от обраслата в червено долина на реката. Именно тя непрестанно ми напомняше за това, че трябва да бързаме.

— Мистър Уелс — казах аз тихо. — Вече имаме Машина на пространството. Сега е време да я използваме.