Машината на пространството

I

Бях се хвърлил върху Амелия с намерението да я закрия с тялото си, но в бързината бях успял само да я съборя на земята и да се просна до нея. Ето защо последвалата миг по-късно експлозия засегна и двама ни. Силна въздушна струя и серия от различни по сила експлозии ни претърколи в градината. Строполихме се безпомощни сред избуялите бурени, а отгоре ни се изсипа истински дъжд от горящи дъски и парчета мазилка.

В последвалата тишина чух сирената на марсианеца, който изглежда се отдалечаваше.

И макар че до нас продължаваха да достигат взривове от близки експлозии, като че ли беше настъпило известно затишие. По едно време дори ми се стори, че чувам скимтене на ранено животно, което престана след един револверен изстрел.

На около десетина стъпки от мен лежеше Амелия и щом дойдох на себе си, запълзях към нея. Силна болка в гърба ме спря и едва тогава разбрах, че дрехата ми гори. Обърнах се веднага по гръб, от което още по-силно ме заболя, но успях бързо да изгася тлеещата тъкан. Стигнах до Амелия и забелязах, че нейните дрехи също горят. Угасих с потупване късите пламъчета и тя застена.

— Ти ли си, Едуард? — промълви тя едва разбираемо.

— Боли ли те?

Тя разтърси глава и когато се опитах да я обърна, с видимо усилие смогна да се изправи. Застана права, но видът й беше плачевен.

— Боже мили! Този път едва се отървахме!

Това беше мистър Уелс. Той се зададе откъм храстите в другия край на моравата и очевидно не беше пострадал, но също като нас беше замаян от ожесточената атака.

— Ранена ли сте, мис Фицгибън? — попита той загрижено.

— Мисля, че не — тръсна глава Амелия. — Само ушите ми глъхнат.

— Това е от детонацията — обадих се аз, защото и моите уши бяха заглъхнали. Точно в този миг чухме, че някой вика зад къщата и всички се извърнахме нататък.

Появиха се десетина войници, които имаха доста замаян вид. Някакъв офицер се опитваше да ги събере, но след няколкоминутно объркване те започнаха да гасят огъня под негово ръководство.

— По-добре да отидем да им помогнем — обърнах се аз към мистър Уелс.

Когато отидохме зад къщата, пред нас се разкри картина на големи опустошения. На това място се беше установил артилерийски отряд и очевидно марсианецът се беше целил именно тук. Мерникът му се беше оказал смъртоносно точен и сега пред нас около дълбока яма се въргаляха усукани полустопени метални парчета. С изключение на едното от двете големи колелета на оръдието, изтъркаляло се на около 50-ина ярда встрани, нито една от частите му не беше запазила първоначалната си форма.

По-нататък край едната от постройките в градината стояха завързани няколко коня, а край тях лежаха труповете на още няколко, върху чиито глави конярите не бяха успели да метнат чулове и да ги успокоят.

Тръгнахме направо към офицера.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита го мистър Уегс.

— Ваша ли е къщата, сър?

— Не, аз живея тук — отвърна Амелия.

— Но тя е празна.

— Бяхме в чужбина. — Амелия погледна войниците, които напразно се мъчеха да потушат пламъците с платнищата си. — В онзи навес там има градински маркуч.

Офицерът веднага се разпореди двама от хората му да намерят маркуча и само след няколко минути той беше изнесен и свързан с чешмата зад къщата. За щастие налягането на водата беше силно и от другия му край веднага бликна мощна струя.

Отстъпихме встрани и наблюдавахме как добре обучените войници разумно и с резултат се бореха с огъня. Насочиха водата към мястото, където той беше най-силен, а останалите продължиха да удрят с платнищата.

Офицерът също наблюдаваше и почти без никаква намеса от негова страна пожарът беше овладян.

— Дадохте ли жертви? — попитах го аз.

— За щастие не, сър. Наредиха ни да се оттеглим малко преди атаката, но въпреки всичко успяхме да се прикрием навреме. — Той ми показа няколко дълбоки рова, които пресичаха моравата; те минаваха през мястото, където (преди толкова много време!) бях пил студена лимонада с Амелия.

— Тук ли бяхте разквартирувани? — попитах го аз.

— Да, сър. Не сме повредили нищо, можете да се уверите. Щом съберем нещата си, ще трябва да се оттеглим.

Разбрах, че не спасяването на къщата от пожара е била основната им цел. Имахме истински късмет, че трябваше да спасяват личните си вещи; трудно щяхме да се справим сами с огъня.

След около четвърт час пламъците бяха потушени. Засегнато беше крилото, където спеше прислугата, и две от стаите в приземния етаж бяха станали необитаеми, шестимата артилеристи, настанени там, загубиха всичките си вещи. Горните етажи бяха пострадали само от трусовете и бяха пълни със сажди.

Стаите, намиращи се най-далеч от оръдието, почти не бяха пострадали; в пушалнята например не беше счупено нито едно стъкло. Из цялата къща личаха следи от трусовете при експлозиите на оръдието, стъклата на лабораторията бяха строшени до едно. Храстите и разни други растения в градината горяха, но войниците бързо ги изгасиха.

Щом потушиха напълно огъня, артилеристите събраха остатъка от вещите си, натовариха ги на колата за амуниции и се приготвиха за оттегляне. През цялото това време до нас достигаха отзвуци от далечна стрелба и офицерът ни уведоми, че бърза да се присъедини към своята част в Ричмонд. Извини се за разрушенията, причинени от изстрелите на неговото оръдие, а ние от своя страна му благодарихме за помощта при гасенето на пожара… след това войниците се спуснаха надолу по склона и се отправиха към града.

II

Мистър Уелс заяви, че отива да провери какво е сега местоположението на марсианците и се отправи към билото на хълма. Последвах Амелия в къщата и когато бяхме вече вътре, я взех в прегръдките си и силно я притиснах до себе си; тя сгуши лицето си до моето.

Стояхме така в продължение на няколко минути, без да говорим; на края тя се отдръпна и дълго не можахме да откъснем изпълнените си с любов погледи един от друг. Преминалият пред нас образ на нашето минало има благотворно въздействие; с издрасканото си и наранено лице, с разпрана и обгорена дреха, тази Амелия, която стоеше в момента пред мен, имаше твърде слаба прилика с хубавата и елегантна млада жена, която бях видял, покачена на Машината на времето. В погледа, с който тя сега ме наблюдаваше, прочетох същата истина и за себе си.

— Ти си видял марсианеца от Машината на времето. През всичкото това време си знаел.

— Тогава видях само теб — промълвих аз. — Мислех, че виждам как умираш.

— Затова ли искаше да седнеш на кормилото?

— Не зная. Бях отчаян… Още тогава те обичах…

Амелия ме прегърна и устните й се докоснаха нежно до врата ми.

— Сега разбирам, Едуард — промълви тя толкова тихо, че едва долових смисъла на думите й.

III

Мистър Уелс се върна с мрачната новина, че в долината е видял три бойни машини и че стрелбата продължава.

— Плъзнали са навсякъде — съобщи той — и доколкото можах да видя, нашите хора не им оказват почти никаква съпротива. В радиус от три мили около тази къща има поне три бойни машини, но те са в долината. Струва ми се, че ако искаме да сме в относителна безопасност, не трябва да се показваме навън известно време.

— Какво правят марсианците? — попитах аз.

— Топлинният лъч е все още в действие. Имам чувството, че всичко по долината на Темза гори. Отвред се стеле дим, и то удивително наситен. Целият Туикнам е скрит под него. Гъст, черен като катран дим, който не се вдига. Покрил е всичко като с покрив.

— Вятърът ще го разнесе — опита се да го успокои Амелия.

— Вятърът е високо — възрази мистър Уелс, а димът е над града. Трудно може да се разчита на вятъра.

Това ни се стори дребна грижа и не обърнахме голямо внимание на думите му; достатъчно беше, че марсианците са наблизо и са все така ожесточени.

Изведнъж усетихме, че умираме от глад и вече за нищо друго не можехме да мислим. Домът на сър Уилям очевидно от години не беше обитаван и не хранехме никаква надежда да открием в килера нещо за ядене. Попаднахме само на няколко консерви с месо и малко сух хляб, които войниците в бързината си бяха оставили, но това едва ли щеше да ни стигне дори за едно ядене.

Двамата с мистър Уелс се уговорихме да обиколим къщите наоколо и да вземем назаем нещо за ядене. Амелия остана да разгледа къщата и да види в кои стаи може да се живее.

В продължение на около час мистър Уелс и аз обикаляхме околността. Оказа се, че освен нас на Ричмонд Хил не беше останала жива душа. Вероятно с пристигането на войниците всички жители са били евакуирани, при това много бързо. Заключени бяха само няколко къщи, а в останалите намерихме значително количество храна. Когато решихме да се връщаме, бяхме се сдобили с торба пълна с провизии — различни видове месо, зеленчуци и плодове, няколко бутилки вино и малко тютюн за мистър Уелс.

Преди да се приберем, той предложи да огледаме пак околността; в подножието на хълма беше подозрително тихо и това ни тревожеше.

Оставихме торбата в последната къща, която бяхме посетили, и внимателно приближихме ръба на билото. Скрити между дърветата, спокойно можехме да наблюдаваме обстановката в северна и западна посока. Вляво имахме видимост чак до Уиндзор Кесъл, а пред нас до Чизик и Бредфорд всичко се виждаше като на длан. Ниско долу, в подножието на склона, беше разположен самият Ричмонд.

Слънцето залязваше: тъмнооранжевата му огнена топка докосваше вече линията на хоризонта. Тъмен силует на марсианска бойна машина се очертаваше на неговия фон. В момента тя беше спряла, но дори от толкова голямо разстояние се виждаше, че металната мрежа на задната част на платформата е претъпкана с човешки тела.

Пелената от черен дим все още скриваше погледа ни Туикнам; друга се простираше над Хаунслоу, С изключение на няколко горящи сгради в Ричмонд всичко изглеждаше спокойно.

— Нищо не може да ги спре — обадих се аз. — Ще завладеят целия свят.

Мистър Уелс дишаше тежко и нервно, но мълчеше. Погледнах го и забелязах, че очите му са натежали от влага. Накрая той се обади:

— Споделихте, че те са смъртни, Търнбул, но сега трябва да се примирим с факта, че не можем да им се противопоставим.

В същия миг, сякаш да опровергае думите му, самотно оръдие, разположено някъде по пътеките към Ричмонд Бридж, изстреля снаряд. Няколко минути по-късно той избухна във въздуха, на стотина стъпки от далечната бойна машина.

Отговорът на марсианеца не закъсня. Машината се извъртя светкавично и закрачи по посока на хълма, принуждавайки ни с мистър Уелс да отстъпим бързо зад дърветата. От платформата се подаде широка тръба и секунда-две по-късно от нея излетя някакъв предмет. Това беше голям цилиндър, който отрази оранжевото сияние на слънцето, описа голяма дъга и се разби някъде из улиците на Ричмонд. Скоро от същото място започна да се издига стълб гъст черен дим и за около минута новият купол покри Ричмонд.

Потънало в тъмнината, оръдието не се обади повече.

Изчакахме слънцето окончателно да се скрие зад хоризонта, но не чухме повече никакви изстрели. Самоуверени от безсъмнената си победа, марсианците продължиха злокобното си занимание да издирват оцелели хора и да ги трупат във вече претъпканите си мрежи.

Поизтрезнели, ние с мистър Уелс прибрахме торбата с провизии и се върнахме в Рейнолдс Хаус.

Посрещна ни съвършено друга Амелия.

— Едуард! — извика тя още щом прекрачихме прага на избитата от мястото й врата. — Едуард, дрехите ми са все още тук.

И пред смаяните ни очи се появи изключително красива девойка. Облечена беше в светложълта рокля и бе обула обувки с копчета; косата беше вчесана и подредена, раната, която доскоро загрозяваше лицето й, беше умело прикрита от пудра. Когато дойде до нас и видя колко храна сме донесли, радостно възкликна. Облъхна ме нежният мирис на парфюма от треви.

Извърнах се и без да разбирам защо, се разплаках.

IV

След последното отпътуване на сър Уилям с Машината на времето къщата очевидно е била затворена; като изключим неразбориите и разрушенията, причинени от експлозиите и пожара, всичко си беше по местата; мебелите бяха покрити с калъфи, а по-ценните предмети стояха заключени в шкафовете. Мистър Уелс и аз влязохме в стаята за преобличане на сър Уилям, където открихме достатъчно дрехи, с които се облякохме прилично.

Малко по-късно, докато Амелия приготвяше вечерята, ние с мистър Уелс, понамирисващи на нафталин, обиколихме къщата. При напускането на къщата прислужниците се бяха ограничили с почистването на домакинските помещения, а лабораторията както и преди години беше задръстена с метални парчета и различни части. Тук всичко беше мръсно, прашно и посипано с натрошени стъкла. Генераторът за електрическия ток си беше на мястото, но не посмяхме да го включим от страх да не привлечем вниманието на марсианците.

Седнахме да се храним на свещи в най-отдалечената от долината стая на приземния етаж; навън цареше абсолютна тишина, но и тримата бяхме неспокойни, съзнавайки че всеки миг марсианците могат да пристигнат.

Позаситихме глада си и с отпуснато от виното съзнание подехме отново темата за пълната победа на марсианците.

— Съвсем ясно е, че целта им е да превземат Лондон — каза мистър Уелс. — Ако не го сторят тази нощ, не виждам какво може да ги спре утре сутринта.

— Но ако завладеят Лондон, то тогава ще владеят цялата страна! — възкликнах аз.

— Именно от това се боя. Уверен съм, че вече опасността е ясна и смея да твърдя, че докато ние седим тук и си говорим, отрядите от гарнизоните на север вече се придвижват насам. А дали ще успеят да се справят по-успешно, отколкото нещастниците, които наблюдавахме днес, това никой не може да каже с положителност. Британската армия бързо взема поука от грешките си, така че вероятно ще станем свидетели и на победи. Това, което наистина не знаем, е какво искат да получат чудовищата.

— Искат да ни заробят — обадих се аз. — Те не могат да живеят, ако не пият човешка кръв.

Мистър Уелс ме погледна остро.

— Откъде ви дойде това наум, мистър Търнбул?

Онемях. Всички бяхме свидетели как марсианците събират хора, но изглежда само на мен и на Амелия беше ясно какво ги очаква.

— Струва ми се, че трябва да разкажем на мистър Уелс какво знаем, Едуард.

— Известни са ви някакви подробности за тези чудовища ли? — попита мистър Уелс.

— Бяхме… в ямата при Уокинг — поясних аз.

— Аз също бях там, но не забелязах да пият кръв. Това е удивително разкритие, и то твърде сензационно, ако мога така да се изразя. Надявам се, не говорите празни приказки.

— Говорим от опит — обади се Амелия. — Ние бяхме на Марс, мистър Уелс, но не зная дали ще ми повярвате.

За мое голямо удивление новият ни приятел не изглеждаше много изненадан.

— От много години имам подозрения, че и на други планети от нашата слънчева система има живот — каза той. — Струва ми се напълно вероятно един ден човекът да посети тези светове. Успеем ли да преодолеем силите на гравитация, пътуването до Луната ще стане лесно като пътуването до Бирмингам. — Той гледаше втренчено ту Амелия, ту мен. — А вие твърдите, че вече сте били на Марс, така ли?

Кимнах.

— Пътувахме с Машината на времето на сър Уилям, но допуснахме грешка при управлението.

— Доколкото си спомням, сър Уилям имаше намерение да пътува само във времето.

С няколко думи Амелия обясни как съм откачил никеловия лост, който е пречел да става придвижване и в пространството. Оттам нататък разказът потече по-гладко и в следващите няколко часа ние описахме по-голяма част от приключенията си. На края стигнахме до описанието на завръщането ни на Земята.

Мистър Уелс дълго мълча. Междувременно беше си сипал от бутилката е бренди, която открихме в пушалнята и дълго държа чашата в ръце.

Най-после той наруши мълчанието и каза:

— Ако всичко това, което ми разказахте, не е плод на някаква измислица, мога да ви уверя, че това е най-невероятната история, която съм чувал.

— Ние не се гордеем твърде с това, което сторихме — казах аз.

Той нетърпеливо махна с ръка:

— Не бива да се обвинявате излишно. Всеки друг на ваше място би постъпил така и макар че се дадоха много жертви и собствеността на много хора пострада, вие не сте могли да изпреварите тези противни същества.

Той ни зададе няколко въпроса, свързани с историята, която му разказахме, а ние отговаряхме, доколкото можехме.

Накрая той завърши с думите:

— Мисля, че вашият опит е най-доброто оръжие срещу тях. При всяка война най-добра е тактиката, основаваща се на познаването на врага. Причината да не можем да се възпротивим успешно на тази угроза е и непознаването на техните мотиви. Щом не можем да помогнем на властите, длъжни сме сами да предприемем някакви действия.

— Аз също мислех за тези неща — се обадих. — Нашето намерение беше да влезем във връзка със сър Уилям, защото ми се струва, че Машината на времето може да се окаже мощно оръжие срещу тези същества. Как мислите, че би могла да се използва? Няма същество, колкото и безмилостно да е то, което да се защити от невидим враг.

Мистър Уелс кимна с разбиране, но каза:

— За нещастие не можем да намерим нито сър Уилям, нито неговата Машина.

— Зная, сър — мрачно признах аз.

Беше станало вече доста късно и скоро прекратихме разговора, защото и тримата бяхме изморени до смърт. Тишината отвъд стените на къщата беше все така гробовна, но предчувствайки, че никой от нас няма да може да заспи спокойно при тази несигурност, преди да се приготвим за лягане, се измъкнахме тихо от къщата и като прекосихме моравата, приближихме билото на хълма.

Оттатък долината на Темза всичко гореше. Накъдето и да се извърнеше човек, докъдето погледът стигаше, нощта беше осветена от пламъците на горящи сгради. Небето над нас беше чисто и звездите грееха ярко.

Амелия ме улови за ръката и прошепна:

— Като на Марс, Едуард! Те вече превръщат нашия свят в техен.

— Не можем да им позволим да продължават — казах аз. — Трябва да намерим начин да се преборим с тях.

Точно в този момент мистър Уелс посочи на запад, където светеше ярка зелена точка. Тя нарастваше с всеки миг и само след няколко минути за никой от нас нямаше съмнение, че това е четвъртият снаряд. Скоро светлината стана ослепително ярка и в един миг с ужас осъзнахме, че тя лети право към нас. Не мина много и снарядът загуби височина и се приземи с оглушителна експлозия на три-четири мили югозападно от нас.

Силната зелена светлина са стопи постепенно в нощта и отново се спусна мрак.

— На път са още шест снаряда — промълви мистър Уелс.

— Всичко е безнадеждно — въздъхна Амелия.

— Никога не бива да се губи надежда. Безсилни сме да се справим с тези чудовища.

— Трябва да построим втора Машина на времето — заяви мистър Уелс.

— Но това е невъзможно — възрази Амелия. — Само сър Уилям знае как да я конструира.

— Той в детайли ми обясни основния принцип — каза мистър Уелс.

— На вас, както и на много други, но въпреки всичко с твърде неясни термини. Дори аз, която понякога работех с него в лабораторията, имам само обща представа от основните механизми.

— В такъв случай може да успеем! — заяви ентусиазирано мистър Уелс. — Вие сте му помагали да я построи, а аз — да я конструира.

При тези думи ние с Амелия го погледнахме с любопитство. Светлината на пожарите в долината хвърляше странни сенки по чертите на лицето му.

— Помагали сте да се конструира Машината на времето ли? — попитах аз все още невярващ.

— В известен смисъл — да; той често ми показваше проектите си и дори му дадох някои предложения, които той възприе. Ако чертежите са налице, няма да ми отнеме много време да възстановя познанията си. Надявам се, че все още са в касата на лабораторията.

— Той винаги ги държеше там — каза Амелия.

— В такъв случай няма да можем да ги вземем! — възкликнах аз. — Нали сър Уилям го няма?

— Ако се наложи, ще взривим ключалката — подхвърли мистър Уелс, който очевидно твърдо беше решил да проведе докрай намерението си.

— Няма да стане нужда — обади се Амелия. — Имам резервни ключове в стаята си.

Неочаквано мистър Уелс протегна ръка към мен и аз я поех нерешително, без да съм сигурен в какво ще се състои нашият договор. Той постави другата си ръка върху рамото ми и го стисна сърдечно.

— Търнбул — започна мистър Уелс сериозно. — Вие, аз и мис Фицгибън ще обединим усилията си, за да победим врага. Ще станем неподозираният и невидим негов противник. Ще се преборим с тази заплаха, като се спускаме над тях и ги унищожаваме по начин, за който не са и сънували. Утре ще се заловим за построяването на нова Машина на времето, с която ще излезем и ще спрем веднъж завинаги техните действия.

Сетне, обзети от вълнение, което неизменно обхваща човек, когато вземе решение, започнахме да се поздравяваме, да се смеем високо и шумно да заплашваме нашествениците долу в долината. Нощта бе тиха, но във въздуха се носеше мирис на дим и смърт, тъй като желанието за мъст е от онези пориви в човека, които му носят най-голямо задоволство. Когато се върнахме в къщата, бяхме изпълнени с изключителна вяра в бързата си победа.