Мъртвите сибирски полета

X. ДВЕ ПОСЕЩЕНИЯ

На другия ден, докато Абрахам закусваше заедно с жена си, тя не можеше да се начупи защо мъжът й е така неразположен.

— Абрахаме — каза еврейката, като поглеждаше крадешком мъжа си и наливаше чай в чашата. — Абрахаме, да пукна, ако ти днес не си станал с левия крак. Какво мълчиш такъв, какво се блещиш, като пиеш чая си? Да не би да искаш да прочетеш мъдростта на Талмуда? Сега поне имаш причини да се радваш, защото миналата нощ успяхме да откраднем брилянтите на госпожа Бояновска. Просто не можеш да си представиш колко ще спечелим от тях.

Абрахам кимаше неодобрително с глава.

— Какво ли разбираш! Само аз зная колко мъчно ще продадем този предмет. Ако открият кражбата, нямаш представа колко тежко ще бъде наказанието. Ако пък извадим камъните един по един, ще изгубим по 10% от всеки камък.

Махлен се намръщи.

— Това е лошо — каза тя. — Нима не можем да намерим някакъв начин, та друг да свърши това?

— Ако ги поверим другиму, това ще бие на очи и може да ни струва главите.

В тази минута Исидор влезе в стаята.

— Вуйчо — каза той тъжно, защото все още мислеше за избавлението на Бакунин от преследвачите му. — Долу чака един господин, с когото често пъти сте пазарували. Той желае незабавно да говори с тебе.

— Не ти ли каза името си? — попита евреинът.

— Не ми го каза, но аз го познавам. Той е младият барон Хуго фон Пал.

— Хубавият рус барон? — извика еврейката, но веднага се разкая за думите си, защото мъжът й я изгледа ядно.

— Младият барон — извика Марголински. — Всемилостиви Боже, той навярно иде да заложи нещо, защото е потънал в дългове.

— Ако не заплати той, заради него ще заплати старият барон — каза Махлен.

— Мислиш ли? — рече почти сърдито Абрахам. — Старият барон сигурно умее да пести и не изплаща грамадните дългове на сина си. Боже мой, когато имаш работа със странни хора, нищо не е сигурно. По няколко месеца съм принуден да чакам, за да си събера парите.

— Да, но получаваш четири пъти повече от това, което си дал — забеляза Исидор.

Абрахам изтръпна.

— Ах, ти, подозрително същество! — извика той. — Какво ли ще стане с тебе, ако те изпъдя на улицата? Не, мили мой, не искам повече да се мъча и да тегля, за да храня един ленивец, който нищо не работи!

— Не бъди такъв — опитваше се да го укроти еврейката. — Нали ти е племенник, син на покойната ти сестра, твоя плът и твоя кръв?

— Ти го защитаваш — прибави жално Марголински. — А защо ли пък не? Нали е млад, пък има и хубаво лице? Заповядай, върни кърпичката, която си му дала и която той загуби, когато пусна нихилиста да избяга, а аз загубих 2000 рубли.

Махлен и Исидор стояха като вкаменени: не можеха и дума да продумат. Те бяха ужасени и поглеждаха крадешком кърпата, която Абрахам тържествено размахваше пред тях.

— Ти да не си полудял, Абрахам? — проговори най сетне Махлен. — Какво бърбориш? Нима не ти е мила дори честта на жена ти?

— Добре, добре — каза Абрахам, който омекна от този й отговор. — Исидоре, повикай барона.

— Махлен — каза Абрахам, когато остана насаме с жена си. — Може би аз не съм прав, като се съмнявам в тебе, но ако искаш да съм спокоен, то Исидор непременно трябва да напусне къщата ни. Съмнението ми в него е пуснало дълбоки корени.

— Добре — каза Махлен, като се преструваше, че е равнодушна. — Нека си отиде, но ти трябва да му дадеш средства, за да продължи учението си…

Ако Абрахам беше наблюдателен, той щеше да забележи, че въпреки спокойния си тон, Махлен говореше с вълнение и притискаше с ръка туптящото си сърце.

Но преди да успее да и отговори, в стаята влезе Хуго.

— Мисля, че ви обезпокоих — каза той и учтиво се поклони. — Но ако е така, мога да дойда и друг път.

— Как може да ни безпокоите, господин бароне! — рече Махлен, като му поднесе един стол, който избърса с престилката си.

Хуго благодари и седна на стола, а Абрахам започна силно да кашля, което беше знак за жена му. Тя разбра и след като поздрави Хуго, излезе от стаята.

— Не е нужно да ми казвате причината на вашето посещение, защото аз и без това я разбрах. Вие искате пари назаем?

Хуго се усмихна.

— Наистина много добре отгатнахте. Но без заобикалки; можете ли да ми дадете 5 хиляди срещу 8000 рубли?

— Пет/хиляди! — с плачлив тон извика Абрахам. — Как мислите, бароне, колко време трябва да работи човек, за да спечели такава сума?! Минават години, години на пот и труд. Аз да ви дам тази сума от 5000 рубли, да ви я сложа в ръцете?

— Тъй е, драги ми приятелю, но в замяна на това аз ще ви дам полица — отговори Хуго.

— Полица! — възкликна Марголински, като подскочи от мястото си. — Какво ще правя с вашата полица? Златото ми е по-ценно и мило.

Хуго прехапа устни и поглади русата си брадичка.

— Драги ми Марголински, не ме оставяйте този път без пари. Казвам ви искрено, че са ми нужни, за да изплатя друг дълг.

— Значи така стои работата, господин барон? Ще отворите нова дупка, за да запушите старата? Такъв е старият ви обичай, но не е добър. Мисля, че преди малко ме нарекохте „драг приятел“? Добре, аз като добър ваш приятел ще ви дам един съвет: Обърнете се към баща си.

Хуго подскочи като попарен.

— Наистина това ще е най-добре — каза той. — Тогава ще трябва да взема списъка с дълговете си и да му кажа: плати го или ще се убия. Но с баща си такива работи не бива да говоря. Той ги разбира по друг начин. Осъжда всекиго, който харчи повече, отколкото трябва.

— На колко години е господин баща ви?

— На 64 години, но изглежда на 70 — отговори младият барон.

— Това е добре — каза тихо лихварят. — Навярно старият е отпаднал и не след дълго ще свърши, а вие ще го жалеете. Тогава ще притежавате цялото му имущество в Курландия…

— Това сигурно няма да стане скоро. Наистина наследството ще бъде мое, но баща ми може би ще живее още 10–12 години. Пък и аз не мога да мисля за такива тъжни работи.

Евреинът сви рамене, като почукваше с пръсти по масата и се преструваше, че съжалява барона.

— Жалко, в този случай не ще мога да ви помогна, господин Хуго — каза той. — И аз нямам повече от 100 рубли.

— О, Боже, днес искате да ми откажете — рече Хуго, като бършеше потта от челото си. — Не бива да го правите, Марголински. Вие трябва да се смилите над мене. Нуждата ни учи да се молим.

Младият аристократ, който се гнусеше от този евреин, се забрави дотолкова, че го умоляваше със скръстени ръце.

— Помогнете ми, вземете каквато щете лихва, но този път не ме оставяйте да си тръгна без пари.

Марголински не отстъпи. По-скоро камък би се смилил, отколкото този човек.

Хуго изведнъж се огледа, за да се увери, че няма никой друг в стаята, защото искаше да каже нещо. Той привлече Абрахам към себе си и му пошепна:

— Бъдете милостив, Марголински, дайте ми пари и ме спасете.

— Навярно днес изтича срокът на някоя ваша полица, а? — попита евреинът, като хвърляше презрителен поглед на този лекомислен човек.

Хуго наведе глава в знак на потвърждение.

— Една полица, която носи името на баща ми — каза той и се отпусна на стола.

— Но не я е подписал баща ви — каза набързо Марголински, — подписал я е друг и този друг…

— Съм аз — пошепна Хуго.

За момент в стаята настъпи тишина. Лихварят наблюдаваше жертвата си.

— Значи вие сте я фалшифицирани? Значи аз намерих човека, когото търсех. Няма да изгубя нищо от цената на скъпоценните си диаманти.

Той се приближи до Хуго и сложи ръка на рамото му.

— Господин бароне — каза той, като му се поклони ниско. — Вие ще имате желаните 5000 рубли.

Хуго възкликна от радост:

— Вие спасявате живота ми, но аз няма никога да забравя това.

— Казах го и държа на думата си. Но има едно условие…

— Условие ли? — малко смутено попита Хуго. — Да чуя.

— Аз ще ви дам парите — каза лихварят, — но вие ще ми направите малка услуга; ще продадете един предмет, който аз не мога да продам.

Хуго клатеше глава.

— Трябва да продам един накит, който вие не можете да продадете? Тази работа ми се вижда съмнителна. Тук се прикрива кражба и както разбирам, вместо да си помогна, като взема 5000 рубли, аз ще си напакостя.

— Как можете да наречете това кражба? — кресна Марголински. — Нима аз не съм честен човек? Но чуйте. Ще ви обясня защо не искам сам аз да продам този предмет. Полицията ме преследва на всяка стъпка. От християните взема данък 1 рубла, а от мене 10. И ако се научат, че съм продал на някой златар такъв скъпоценен накит, ще ме считат за богат и ще ми сложат такъв данък, че ще бъда разорен.

— Кому трябва да предложа този накит? — попита Хуго.

— Може и да не го продадете в Петербург. Идете в Москва или в Новгород, а аз ще ви заплатя пътните разноски предварително.

— Тогава този предмет трябва да е твърде скъп?

— Ако искате, мога да ви го покажа веднага — каза Марголински и отиде в съседната стая. Като се върна, той носеше в ръцете си един предмет, обвит в кърпа, и го сложи на масата.

— Господин бароне — каза евреинът гордо. — Доверие за доверие. Аз разбрах, господин бароне, че вие сте способен да фалшифицирате записи само заради благоразположението на някоя хубавица, но да излъжете Абрахам Марголински не вярвам.

Кръвта нахлу в главата на младия човек, като чу думите на евреина, но се въздържа, защото знаеше, че ще си напакости.

— Погледнете само, господин бароне — извика Марголински и му показа предмета. — Признайте, че не сте виждали досега такова нещо…

Евреинът очакваше, че Хуго ще се учуди, но стана тъкмо обратното — блясъкът на диадемата го ужаси. Той извика колкото му глас държи и хвана евреина за реверите.

— Тази диадема… — каза пресекливо, а из очите му изскачаха искри… — Признай, евреино, че си я откраднал или от царския палат, или от будоара на най-красивата жена в Петербург Феодора Бояновска.

Евреинът го погледна. Думите заседнаха на гърлото му и напразно се мъчеше да си поеме въздух, за да дойде на себе си. Но изведнъж бледото му лице се оживи и той каза през смях:

— Да съм я откраднал ли? Може и да съм я откраднал! Един открадва накита на суетна жена, друг подписва полици от името на баща си. И единият, и другият са мошеници.

— Аз зная чия е тази диадема — каза Хуго след кратка пауза, а погледът му беше вперен в накита.

— Толкова по-добре — рече иронично скъперникът. — Този накит никога няма да украсяват главата на госпожа Бояновска. Но, господин бароне, сложете ръкава сърцето си и ми кажете: не е ли все едно дали ще целунете главата на госпожа Бояновска, когато тя е украсена с просто цвете, или със скъпоценна диадема, струваща 100000 рубли? Значи вие ще продадете диадемата, а аз ще ви дам не 5 хиляди, а още 5 хиляди рубли за тази продажба.

Хуго потрепера и притисна слепите си очи. Пред него зееше пропастта.

Той трябваше да стане съучастник в кражбата, а диадемата бе на жената, която доскоро любеше най-много на света.

Предложението на Марголински беше чудовищно, но той нямаше куража да го отхвърли. Страхът, че евреинът ще го издаде, не му позволяваше да откаже и когато последният го попита ще продаде ли диадемата, той отговори: Да.

Марголински бързо взе полицата на Хуго и му заплати 5000 рубли. Хуго пое машинално парите. Стори му се, че за тези пари продава душата си на дявола.

— Вземете със себе си диадемата — каза евреинът — и гледайте да ми съобщите по-скоро какво сте направили с нея.

— Ще направя всичко възможно — каза Хуго и с разтреперана ръка сложи скъпоценния накит в джоба на палтото си.

— Внимавайте да не я изгубите. Не забравяйте, че със себе си носите пари, с които можете да купите огромно имение в Сибир.

— Сибир!

Студена вълна обля тялото на Хуго, защото знаеше, че наказанието за кражба е заточение в Сибир.

Като пиян той излезе от къщата на евреина. Страшни картини се рисуваха пред очите му. У всеки полицай той виждаше своя преследвач, уплашено и предпазливо се прокрадваше покрай стените и като пиян говореше сам на себе си:

— Това не може да бъде, това не трябва да стане; да падна толкова ниско и да ме затворят като крадец. Ще върна накита на Феодора — на нея ще кажа всичко, всичко. Още днес ще я подиря.

Така си говореше сам на себе си нещастният Хуго, защото знаеше, че връщане назад не може да има, че едно зло ражда Друго.

Да, докосне ли се дяволът до косите на някого, то и главата му отива.

Посещението, което Хуго бе направил на Марголински, не беше по-малко бурно от едно друго, което стана на друго място.

Пътят, по който читателите трябва да ни придружават, е дълъг, защото от къщата на лихваря ние ще отидем в двореца на Александър II.

„Златната къща“ — така се казваше дворецът на Александър II в Петербург и с право носеше това име, защото ако се намерите зад колосалните каменни сгради, които са противостояли на столетията със сияйната си красота и разкош, ще помислите, че сте във времето на арабските приказки от хиляда и една нощ.

Достъп в този палат имаха само избрани личности, защото бе заобиколен със силна стража. За да се влезе вътре, не бе достатъчна паролата, която царят даваше всяка вечер, но човек трябваше да плати входен билет, който се менеше както по съдържание, тъй и по цвят.

Същия ден преди обяд един човек с тъмносин капишон и с бяла сламена шапка крачеше покрай часовоите право към царския дворец.

Без всякакви спънки той стигна до мраморната градина в замъка, чиито колони бяха издялани от най-хубав мрамор, а бели мечки от чисто сребро ги държаха на плещите си.

Ако човек не бе идвал тук, той би замрял от удивление пред тези колони, без да може да разбере къде е входът, през които да влезе. Мраморните стени обграждаха това пространство, както прочутата Никейска стена, за която така много се е говорило.

Но Кардов, полицейският директор, който беше и човекът с наметалото, умееше да се владее добре. Той с уверени крачки се приближи към стената, натисна едно копче и това отвори тайна врата. Той се намери в някакъв коридор, който стигаше до преддверие, водещо към царската стая. В преддверието стояха двама офицери в пълна униформа с извадени шашки.

Те кръстосаха шашките си и го пропуснаха едва когато им показа червения билет.

Оттук Кардов се запъти към друг коридор. Вървеше през него по скъпия килим, без да обръща внимание на прекрасните картини със сюжети от митологията, поставени от двете му страни.

Най-после Кардов стигна до така наречения „пурпурен салон“, салон, който носеше това име, защото в него се простираше огромен балдахин от червено кадифе. Тук се събираха всички големци, които идваха при императора. Въпреки че до определеното време оставаше повече от един час, в салона имаше много посетители. По дрехите им личеше, че бяха от разни краища на Русия.

На едната страна се виждаше група руски интелигенти, а на другата страна имаше сибирски селяни. До прозореца стояха двама азиатци, а близо до тях разговаряха двама генерали с пъстри униформи, окичени с медали за заслуги. През широкия вход сновяха двама слуги, облечени по френската мода: с панталони до коленете и с палта, обшити с червена златна сърма.

Кардов премина през салона със съзнанието, че той е най-важният. След като се разбра с един лакей, влезе в тесен коридор и се спря в една тъмна стая. Тъмнината в тази стая беше толкова плътна, че нищо не можеше да се види. Но оттук се минаваше за царската приемна. Тази стая си имаше своето предназначение. С помощта на едно огледало царят можеше да види всеки, който влизаше в преддверието.

Кардов знаеше това. Той тихо очакваше една невидима ръка да го въведе в царската стая.

Император Александър II седеше при малката маса, отрупана с книжа, и четеше внимателно едно писмо. От време на време вземаше грозде от малка позлатена кошничка и ядеше.

Кардов унизително чакаше да му обърне внимание.

— Ах, Кардов — каза царят, меко усмихнат, — много добре направихте, че дойдохте, защото имам да говоря с вас нещо твърде важно.

— Навярно за писмото, което Ваше величество получи преди обяд — каза Кардов, като се приближи една крачка по-близо до него.

Александър беше изненадан.

— Какво, нима вие знаете за това писмо? — попита царят.

— Съдържанието му зная — отговори Кардов кратко, но уверено.

— Съдържанието му? Повярвайте ми, току-що го отворих и едва успях да прочета няколко реда, а вие твърдите, че знаете съдържанието му.

— В писмото ви умоляват, Ваше величество — каза Кардов, — да присъствувате на полагането на основния камък на новостроящата се черква в Москва, защото някои смахнати хора са се заклели да ви убият там.

Царят побледня, после пламна.

— Вие сте цял вълшебник — каза той и подскочи от стола, на който седеше. — Как така знаете съдържанието на това писмо?

Кардов се поклони ниско и рече:

— Нямаше да съм достоен за царските ви милости, ако не знаех най-малко 24 часа преди вас какво се тъкми.

— Да, като е тъй, аз не трябва да разпитвам откъде знаете, Кардов! Но въпреки това ще присъствувам на полагането на основния камък на новата черква в Москва и още тази вечер заминавам със специален влак за Москва.

— Можете да го сторите съвсем спокойно, защото четирима от съзаклятниците са в ръцете на полицията. За това аз получих известия още на бала при великия княз Константин.

Преди царят да похвали Кардова за ревностната му служба, вниманието му бе привлечено от ясния звън на телефона.

Царят се наведе към сребърната розетка. Тя скриваше тайния телефон, който свързваше царската приемна с друга стая и служеше за предаване на извънредни съобщения.

— Да, там — извика царят по телефона. След това се обърна към директора с думите:

— Прелюбезната ми снаха желае да ми каже нещо. Вие няма да ни смущавате, Кардов. Останете тук, защото имам още да говоря с вас.

След няколко минути завесата се отвори и великата княгиня Хела влезе вътре. Съпругата на Константин днес изглеждаше по-хубава от всякога, но все пак лицето й беше бледно, а очите й бяха тъжни.

Императорът я посрещна, като и подаде ръка. Александър II добре познаваше хората и веднага забеляза, че Хела е неразположена.

— Какво ви е, Хела? — рече императорът съчувствено. — Да не са ви наскърбили или обидили? Не вярвам, защото моят гняв ще се излее върху този, който го е сторил.

Но тъй като Хела мълчеше, той прибави кротко, стараейки се да скрие сърдития си вид:

— Аз не ви доведох от топлата Гърция в студената Русия, миличка ми Хела, да вехнете като цвете! Аз искам да разцъфтите още повече при нас суровите деца на Севера. Затова кажете ми кой се е осмелил да ви наскърби; заклевам се, че ще го накажа.

В отговор на това великата княгиня падна на колене пред императора и каза с треперещ глас:

— Не мислете, Ваше Величество, че съм немилостива, но аз не мога да търпя извънбрачния син на моя мъж.

Царят учудено наблюдаваше прекрасната жена, която със скръстени ръце, просълзена стоеше пред него на колене.

— Станете, велика княгиньо — каза Александър II, — и ми разтълкувайте смисъла на думите, които преди малко произнесохте.

Хела стана, но преди да започне да говори, подозрително погледна Кардов.

— Влезте в съседната стая Кардов — каза царят.

По израза на Кардов беше ясно, че никак не му се понрави тая заповед. Тези няколко думи бяха достатъчни, за да го уверят, че тук има някаква семейна тайна, която за него беше от значение.

Полека той влезе в другата стая, отделена със завеса от приемната.

Александър II хвана за ръка Хела и я отведе до един стол да седне.

— Драга ми, Хело — започна царят, — представете си, че говорите с баща си и ми кажете кое мъчи сърцето ви.

— Ваше Величество — каза младата княгиня, — добродушието и благостта ви ми дават решителност да ви поверя и тайната си, която ще разруши брачното ни щастие. Вие знаете, Ваше Величество, че съдбата на този, когото хладната дипломация и държавният интерес направляват, е тежка.

Александър сложи ръка на рамото на княгинята и каза:

— Мое дете, не само съдбата на княжеските дъщери е такава, но и самите владетели са длъжни да се отказват от щастието си. Нашият живот, който на външния свят се представлява така бляскав, защото сме заобиколени от богатство и разкош, е поредица от жертви, които ние всеки ден и час принасяме на нашия народ. Всеки е творец на щастието си, казва една стара поговорка, но тя не се отнася и за князете, защото на тях не е позволено да създават своето щастие.

По време на този разговор погледът на царя потъмня и веждите му се навъсиха. Дълго време той мълча, като гледаше неподвижно в килима. В тази минута си мислеше за жертвите, които той бе принесъл на своя народ, и как горчиво бе излъган, как всичкото му стремление и честни намерения за работа, които бе посветил на Русия, бяха осуетени и изопачени от други.

Той се сепна като от сън и прокара ръка по челото си, като да искаше да се отърве от тъжните и тежки мисли. След това се обърна към княгинята:

— Мило дете, не вярвам да се считаш за жертва. Аз разбрах, че ти любиш Константин.

— Аз учих Константин да люби каза страстно княгинята. — Ваше Величество, позволете ми да бъда искрена. Отначало аз се плашех от студената Русия. Трябваше да се разделя с класическото си отечество, люлката на поезията, на изкуството и науката, с милата си Гърция, да дойда в студената Русия. Аз мислех, че тук е сърцето на науката. Тук учих Константин на наука, тук той ме срещна, макар и не по своя воля, но като човек, който с пристъп взе сърцето ми. Как бях щастлива, че Константин ме любеше! Да, аз любя Константин с всичката жар на младата си душа.

— Това е прекрасно, дете мое — отговори Александър II, смеейки се. — Ние сме длъжни да ви любим, като ви опознаем.

— Но аз ревнувам мъжа си от неговото минало — каза княгинята, която въздъхна тежко. — Не мога да понеса мисълта, че Константин е любил друга преди мене…

Императорът вдигна глава и погледна строго младата жена.

— Предполагам, че нямате повод да мислите подобно нещо — каза сухо господарят на Русия. — Кажете ми само кой е бил този, който ви е втълпил в главата подобна мисъл, за да излея още начаса царския ми гняв върху него, дори той да е и самият Константин.

Великата княгиня се отдръпна, като го молеше с вдигнати ръце.

— В името Божие, Ваше Величество — извика тя, — аз не исках да ви тревожа толкова, защото всичкият яд ще се изсипе върху главата на моя мъж. Позволете ми, Ваше Величество, да бъда откровена.

Преди венчавката ни Константин трябва да е бил в близки сношения с някоя жена. И от тези сношения, Боже мой… срам ме е да кажа.

— По-нататък, по-нататък настояваше царят, като тропаше нетърпеливо с крака си. Цялото му лице се беше променило. Нямаше вече и следа от доброта, а гневният му поглед, гордото му държане, стиснатите юмруци, пресекливият му глас предсказваха бурята, която щеше да се разрази.

— Константин е баща — пошепна Хела и погледът й блуждаеше из стаята. — Макар че е забравил и напуснал жената, която е любил, от детето си не е могъл да се откаже.

— Не се е отказал! — извика Александър, като сграбчи и стисна стоящия пред него стол така силно, че дървото изпращя. — Не е могъл да се отдели от това дете. А моята заповед? А неговото обещание? Но кажете, какво се е случило с детето?

Как се каеше сега княгинята, че бе открила тази тайна на царя! Как би се отрекла доброволно от всичко казано, но не можеше да го направи, защото гневните погледи на царя и неговото повелително „говорете“ не й позволяваха да мълчи и тя с препълнени със сълзи очи прибави:

— Константин държи тайно в къщата си детето от първата си любов, без да зная аз за това. Щом се отдели от мене, той отива в къщата на градинаря, където се радва на детето си. О, Боже, колко съм лоша, като не му позволявам това щастие! Но аз нямаше да бъда жена, която люби, ако му позволях хладнокръвно да се наслаждава и да търси щастието си при детето на някоя друга… друга.

Тя започна да хълца като покри лицето си с ръце, отпусна се на стола.

Александър II крачеше нагоре-надолу из стаята, размисляй-ки върху чутото.

— От кого знаете всичко това, Хела? — каза след няколко минути.

— Госпожата на градинаря ми съобщи тази тайна. Тя, грешницата, види се, е разчитала на възнаграждение.

— Изпъдете тази жена прекъсна я Александър II. — Що се отнася до детето, аз ще ви отърва от него. Ето ти честната ми царска дума, че до три дни детето няма да е под вашата стряха.

Хела с благодарност подаде ръка на царя. Въпреки отговора му обаче й се стори някак особено обещанието. Долавяше се скрита закана към нещастното дете.

— Ваше Величество — каза Хела с едва чут глас, а лицето й заруменя, — от известно време аз знам, че съм майка и ще съм щастлива да подаря на Романовия дом един нов потомък. Трябва да запазя всичките права на детето си, а най-вече любовта на баща му. Затова настоявам другото дете да бъде отстранено. Аз ви моля да не му правите нищо лошо. Бъдете милостив към него, защото то е тяло Константиново, душа и кръв негова, то е Романовец.

— Романовец! — желязо, кръв и огън се съединиха в гласа, с който Александър II изговори тази дума. — Княгиньо, вие казахте Романовец. За щастие вие сте още млада и неопитна и не знаете колко е опасна кръвта на този род.

— Но той не трябва да узнае, че има високо произхождение. Дайте го на възпитание в някое обикновено семейство, за да го научат на занаят или на търговия, а вие му помагайте тайно, без той да разбере това. Нека стане уважаван търговец и когато легне на смъртното легло, никой не ще се сети, че в лицето на умиращия губим един Романовец.

Император Александър каза:

— Ние, хората, сме слаби да променим тайните пътища на съдбата. Вие, Хело, като гъркиня знаете приказката за нещастния Едип. При раждането на сина на Едип му предрекли, че ще умре от ръката на детето си и после ще се ожени за майка си.

Царят се възмутил от това пророчество и решил да се противопостави на волята на боговете, като наредил да убият новороденото дете. Дал заповед на един овчар, на когото най-много разчитал да убие детето. Той го взел, занесъл го в една гора и щял да го убие, но не можал и решил да го остави в гората, за да го изядат дивите зверове. Но не било писано детето да загине. Щом овчарят си отишъл, дошъл друг един цар с жена си, взел детето, кръстили го Едип и го възпитали като свое дете.

Когато Едип пораснал, тръгнал да пътува и срещнал един богат човек. Пътят бил тесен, не могли да минат и двамата, а нито единият, нито другият отстъпвал, та стигнали до бой. В тази борба Едип убил стария, който бил неговият баща. Тъй като първата част от пророчеството се сбъднала, то сбъднала се и втората. Станало така, че той наистина се оженил за майка си. По-после, като разбрал това, той си извадил очите и тръгнал като слепец по света. Разказах ти тази приказка, за да разбереш, че онова, което е отредено на човека, никой не може да измени, ето защо, ако ние не отстраним детето и ако не го премахнем съвсем, ще си навлечем беля на главите.

Великата княгиня понечи да отговори, но царят я прекъсна:

— Върни се у дома си, брачното ти спокойствие не ще бъде нарушено. Само бъди предпазлива, не казвай на мъжа си какво сме говорили, а останалото остави на мене, аз ще го свърша.

Тези думи бяха казани с такъв тон, от който й стана ясно, че посещението е свършило.

Тя се поклони мълчешком пред царя, целуна ръката му, а той в отговор поглади русата й коса. Княгинята тръгна към вратата.

— Не минавай оттука извика бързо Александър II. — Не бива никой да види, че си била при мене. Мини през този таен вход.

Като каза това, той отиде до един голям портрет на руския цар Петър Велики.

Художникът не беше нарисувал великия основател на цивилизована Русия в царска униформа или с дрехи на борец, а с народните дрехи на беден моряк.

Знае се, че така облечен, Петър Велики изучавал мореплаването, което впоследствие развил в най-голяма степен в държавата си.

На тази картина Петър Велики държеше в ръцете си голяма брадва.

Императорът бутна с пръст брадвата и изведнъж картината се повдигна и пред княгинята се показа един тесен таен изход.

Александър мълчаливо й показа този изход. Той спусна картината, когато стъпките на Хела отекнаха в тайния изход; на стената не се забелязваше и следа.

— Кардов! — извика сърдито царят.

Завесата се вдигна и полицейският директор влезе при царя. Лицето му бе бледо и Кардов забеляза, че царят, който умееше да се владее, сега не можеше да скрие гнева си.

— Не ти ли заповядах да премахнеш детето на онази нещастница?

— Всичко извърших точно — каза полицейският директор, — но по някаква нещастна случайност детето е изчезнало от ръцете на онези хора, на които го предадох.

— Вие пак се лутате из мрака, Кардов, тъй като само Бог знае как това дете е намерило приют в собственото си семейство.

Кардов пребледня и отговори бързо:

— Ако не бях чул това от вашите уста, не бих повярвал. Не зная що да мисля.

— Детето се намира у градинаря на великия княз Константин.

— Най-добре щеше да е — каза тихо Кардов, — ако детето не беше…

— Мълчи — прекъсна го цар Александър, — не изговаряй страшните ей мисли. Не искам и да зная какво ще стане с детето, доста кървави сцени са се разигравали в моята къща. Давам ви тридневен срок да премахнете детето. Ако трябват за това пари, искайте от моята каса. Засега толкова, имам нещо важно да говоря с вас.

Императорът се приближи към масата, на която беше поставено едно сребърно сандъче. Той разкопча мундира си, извади едно ключе и отключи сандъчето.

В това сандъче се намираха тайните писма на царя.

Александър II прерови живо книжата, докато намери онова, което търсеше. То бе някаква записка. Той даде знак на Кардов да се приближи и ката се обърна още веднъж да види дали някой не подслушва, отвори продълговатата записка, подаде му я и със заповеднически тон му каза:

— Четете, Кардов!

Щом прочете няколко реда, Кардов побледня и се разтрепера.

— Как е попаднало това в ръцете ви, Ваше Величество? На записката с червено мастило бяха написани следните думи:

Това е второ напомняне ще следват още две.

А сетне…

Царят сгъна полека тайнственото писмо и го постави в сандъчето, което затвори внимателно.

— Аз не бих обърнал внимание и на това заплашване, както и на другите, които получих тази седмица, но ме учудва начинът, по който ги получавам. Как мислите, Кардов, по какъв начин съм получил това напомняне?

— Сигурно са го хвърлили във файтона ви или са ви го изпратили заедно с някое прошение.

— Нито едното, нито другото — прекъсна го царят. — Това нямаше да ме смути, но когато си лягах снощи, намерих писъмцето, забодено с игла на копринената ми възглавничка. Забелязвате ли, Кардов, че нихилистите са се вмъкнали и в палата; някой от слугите непременно е с тях.

— Ваше Величество, аз се учудвам — каза полицейският директор. — Моля ви най-учтиво да ми кажете в кого се съмнявате.

— Не зная в кого да се съмнявам. Може би се съмнявам във всички, затова бъдете нащрек, Кардов, не щадете парите, удвоете броя на шпионите.

— Ваше Величество, ще бъдете доволен от мене отговори Кардов. — Тук главно чужденци всяват раздор против вас. Те са повечето немци и ще трябва да ги премахнем.

— Възможно е и да сте прав — рече Александър II, — макар че те имат и симпатии към мене. С какви доказателства разполагате?

— Във всеки случай, Ваше Величество, най-известните и заможни фамилии от Курландия са против вас. Особено бароните Фон Пал; тях трябва да унищожим.

Той изговори това със задавен глас и светнали очи. Императорът го наблюдаваше със съмнение.

— Вие погубихте дъщерята на барона, като ми съобщихте за отношенията й с великия княз. Сега пък искате да погубите бащата и сина. Като че ли мразите тази фамилия. Да не са ви обидили с нещо?

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Кардов. Той отговори:

— Ваше Величество, моята длъжност ми налага да изложа живота си на опасност. Може би след няколко дни ще ви представя доказателства, че младият барон е нихилист.

— Тогава нека свърши живота си в Сибир! — извика гневно императорът.

Кардов измъкна една бележка и я сложи на масата пред царя.

— Ваше Величество, давате ли ми веднъж завинаги правото да арестувам барон Хуго? Вие знаете, че той може да бъде затворен само по царска заповед, защото е курландски барон.

Царят взе перото и сложи подписа си на книжката.

— Нека и братът отиде при сестра си — извика той. — Струва ми се, че някоя невидима ръка сваля тази звезда Пал от хоризонта, и то така изкусно и тайнствено, че тя постепенно ще се сблъска с величествената и бляскава комета на Романовците. Добре тогава, ще видим дали ще можете да унищожите, да превърнете в атоми тази звезда, щото тя да не заблести никога вече.