Мъртвите сибирски полета

LXXXIII. КРАСНОЯРСКИЯТ АНГЕЛ

Царският изповедник, който съобщи за бягството на Елисавета, остана в Красноярск доста дълго, като предприе ревизия на актовете и книжата! Там се виждаха грозните престъпления на покойния капитан Николин. Те съобщиха в Петербург на императора за тия престъпления. Имаше злоупотреби с доста крупни суми, които чувствително ощетяваха държавната хазна.

Изповедникът му даде обещание, че ще открие всичко това на Марушка.

Той се отправи сърдит към ареста, където беше затворена Марушка.

Като видя дошлия, Марушка скочи като ужилена от нещо.

— Знаех, че ще ме освободиш — каза тя след това. — А задето ме затворихте и ме държахте толкова дълго в тъмницата като вдовица на капитан Николин, ще ви докажа, че мога да се оплача на нужното място.

Изповедникът равнодушно се смееше, като скръсти ръцете си на гърдите. После извади една книга и каза.

— Не се нервирай така, аз не дойдох да те освободя, а да ти прочета присъдата за лошите ти дела.

— Ще ми прочетете присъдата? Ще ми позволите ли да попитам как ще ме накажете?

— Фактите доказват, че ти си помагала и си била съучастница на капитан Николин в кражба на държавни пари, дори ти си била причина за това. Друго: ти си измъчвала затворниците и най-после си се заканвала на императора, затова те осъждам на работа в рудниците до живот.

— Аз да отида в рудниците? Мислите ли това за възможно?

— Така ще е. Това е наказанието ти за кражба на държавни пари и за злоупотреба с властта. Ти ще работиш отсега най-тежката работа, и то с най-лошите престъпници, понеже и ти си от съмнителните.

Марушка поиска да приложи стария си занаят, подскочи и се хвърли върху изповедника, като искаше да го улови за шията. За щастие той бе взел със себе си един слуга, който я отблъсна силно. Марушка падна на пода. Изповедникът се разпореди скоро с нея: тя бе вързана и оставена гладна през целия ден.

В озлоблението си тя непрестанно викаше за помощ капитан Николин. Привечер дойдоха при нея няколко слуги, които отрязаха косата й, облякоха я в затворническо облекло и след четвърт час бе вече в рудника.

Изповедникът, преди да отпътува, реши още веднъж да я нагледа и да обърне внимание на казаците да бъдат добри към нея. Но казаците я мразеха и знаеха как да се отнасят с нея.

След четири седмици в един хубав ден Красноярск беше разкошно украсен с разноцветни килими, спуснати от прозорците, а улиците бяха покрити с цветя. Аромат се носеше из въздуха. Всичко бе чудно за гледане! Навсякъде се виждаха весели и засмени лица. Самите затворници се бяха развеселили. Те не знаеха защо бяха всичките тези приготовления и очаквания, но като да предчувствуваха, че нещо ново ще настъпи, което ще облекчи тяхната участ.

Старият Волков днес бе тръгнал по същия път, по тайния проход, за да отиде при Кнудзон, който след смъртта на капитан Николин и пристигането на изповедника се бе върнал обратно в рудника.

Брат Евстатий реши да отнеме малко от свободата на генерала, въпреки че императорът му бе заповядал да облекчи съдбата му, тъй като имаше да разчиства някои малки сметки с него.

Старият Волков се доближи тихо до генерала тъкмо когато последният се канеше да подрови един голям пласт земя.

— Кнудзон, нося ти добри известия, надявай се!

— Да се надявам? На какво може да се надява един сибирски заточеник?

— Да види слънцето още веднъж, преди да умре.

— Да, това е всичко, на което може да се надява. Не се отчайвай. Сега дохождат други времена в Красноярск — каза Волков.

— Как? Да не би императорът да е умрял, та неговият наследник да ни помилва?

— Не, това не. Да благодарим на Бога: императорът е жив и здрав, обаче има друго нещо. На мястото на стария управител ще дойде друг — човек честен и добър войник. Не знам дали знаеш името му. Чувал ли си някога за някой си поручик Данишев?

Кнудзон се замисли.

— Данишев? Името ми е познато, но не мога да си спомня къде съм се запознал с него. Но почакай, сега си спомням — каза Кнудзон доволен. — Това е името на човека, за когото се говори в целия Петербург. Наричат го Дон Жуан, но инак е честен човек и добър другар.

— Сигурно той ще е. Новият управител е наистина млад, но причината за неговото бързо повишение е, че е изгубил краката си в атентата против императора. Всички офицери, който били дежурни през този ден, са загинали, само Данишев се е спасил и затова се говори, че императорът го е назначил за управител на Красноярск.

— Дявол да го вземе, трябваше да го възнагради по-добре.

— Всички говорят за Данишев добри неща. Но знаеш ли, че той не е поручик, а подполковник? Говори се, че ще дойде с младата си жена.

— С младата си жена? — повтори Кнудзон. — Да не би тя да е…

— От нея можем да очакваме само добри дела — каза Волков. — Трябва вече да си вървя, защото ме чака много работа.

Волков каза „Лека нощ“ на генерала и си отиде.

На следния ден старият Волков бе с другите до триумфалната арка, като чакаше новия управител и младата му жена.

Не след дълго влезе в Красноярск и колата, накичена с много цветя. В колата от едната страна беше подполковник Данишев, а от другата — жена му Лидия — дъщеря на аптекаря Яники.

Из въздуха се носеше непрекъснато „ура“… и летяха високо шапките в знак на приветствие. Данишев поздравяваше натрупаното множество по военному, а Лидия не преставаше да се кланя.

Младоженците влязоха в един добре окичен павилион близо до затвора. Стаите бяха разкошно мебелирани.

Като си починаха малко от дългия път, Лидия и Данишев седнаха един срещу друг и си приказваха за пътуването.

— Не съжаляваш ли, Лидия, че дойде с мене?

— Аз да съжалявам? — отвърна Лидия. — Струва ми се, че при тебе съм най-щастлива и много се радвам да мога с тебе да споделям скръб и радост. Не се съмнявам, че ще ни липсва тука нещо.

— Така ти се струва. Ще видиш утре, когато отидем в рудниците, толкова изтезания и мъки, които затворниците търпеливо понасят. Аз съм решил да помогна на тези нещастници и да облекча, колкото мога, злата им участ.

— Моля те и мене да вземеш утре.

— Добре, аз ще те взема, но ти ще видиш картини, които ще нарушат спокойствието на чувствителното ти сърце.

На следния ден той повика директора на затвора и му каза, че желае да посети рудниците с жена си и със стария Волков, за когото му бе говорено още в Петербург, че бил запознат с тайните на рудниците. Директорът се показа много услужлив, обаче не можа да скрие изненадата си от подобно желание.

„Нека да видим каква ще излезе работата — си помисли той, — като е избрал Волков да го придружава.“

Той повика веднага Волков.

— Вие ли сте Волков?

— Да, ваше благородие, аз съм ковач.

— Свободен ли си или заточеник?

— Заточеник, и то за през целия живот.

— Защо сте осъден?

— Защото убих един човек. Убих един негодяй и бях в правото си.

— Стига толкова — каза Данишев. — Не бе необходимо да ви питам, вие и без туй сте добре препоръчан. Дайте си ръцете, Волков.

Волков подаде и двете си ръце.

— Ще ви кажа сега, че човекът, който ви така препоръча, е Негово величество царят.

— Нима Негово величество? — учуди се Волков.

— Да, той говори много добре за вас и ми заповяда да ви освободя от изгнание. И така, Волков, вие сте свободен.

— Свободен? След толкова години?

— Негово величество много съжалява, че не ви е освободил по-рано.

— Чини ми се, че свободата е доста закъсняла — каза шеговито Волков, — понеже не ще мине дълго и аз ще бъда повикан там горе, където ще имам много време за покаяние.

— Никак не, аз мисля, че вие можете да бъдете много полезен на държавата и ще ви кажа откровено, че не допускам, че вие ще напуснете Красноярск, а ще останете тука и ще ми помогнете в някои работи, накъсо казано — ще ми бъдете приятел.

— Как да ви благодаря за това, управителю?

— Негово величество мисли, че по-добър съветник от вас не ще намеря и затова ви препоръча.

— Аз ще се потрудя — каза трогнат Волков, — дано оправдая мнението на императора. Въпреки че съм свободен, аз ще си остана при вас същият стар ковач.

— А сега е време да тръгнем, Данишев, за рудниците, но преди да отидем, нека посетим държавните затвори. Вие, господине — каза той на чиновника, — можете да си отидете по работата си?

Чиновникът се поклони и излезе.

Данишев заведе Волков в стаята си, където го представи на жена си.

Лидия подаде ръка на Волков в знак на вечно приятелство.

След малко и тримата бяха в държавния затвор. Волков развеждаше Данишев навсякъде, защото знаеше всяко ъгълче на затвора. Заведе го в кухнята и му показа съдовете за готвене на затворниците. После го заведе в стаята на Елисавета и му разказа цялата история на бедната жена.

Лидия често обърсваше сълзите си през време на разказа.

После слязоха в рудниците.

Те срещнаха тука една разрошена жена, която караше количка с камъни.

— Коя е тази нещастна жена? — запита Лидия.

— Държанката на капитан Николин.

— Как се казва тази нещастница? — попита Данишев.

— Наричат я Марушка — отвърна Волков, — но струва ми се, че това не е истинското й име.

— Бедната жена, каквото и да е сторила, аз ще гледам да облекча живота й.

Марушка, като видя Лидия, блъсна настрана количката и падна на колене пред нея.

— Милост, хубава госпожо, мъките в рудниците са страшни. Не мога по-дълго да търпя тука. Казаците сипват ракия в разраненото ми тяло, за да увеличават мъките ми.

— Добре, аз ще узная кой си е позволил да налива ракия — каза Данишев.

— Нека да я вземем с нас, защото може да я убият тука.

Данишев заповяда на инспектора да отделят Марушка от останалите затворници и да не работи до второ разпореждане.

— Вярвате ли, каквото каза тази жена? — запита Данишев Волков.

— Може да е вярно, тъй като има много, които искат да й отмъстят, защото тя през целия живот на Николин се е отнасяла лошо с тях.

— Няма доказателства — каза Данишев, — които да показват вина, и дори при наличността на такива според мене това наказание за една жена е жестоко.

— За това ще помислим — каза Данишев на жена си. — Чини ми се, че най-добре ще е да се върнеш у дома и да не идваш с нас в рудника.

— И аз ще дойда с вас — каза Лидия, като се качи на таблата, която щеше да ги заведе в рудника.

По даден знак войниците почнаха да спускат таблата. При влизане в рудника те почувствуваха силна миризма и плесенясал въздух.

Когато стъпиха на земята, Волков заведе Данишев и жена му на мястото, където работеше Кнудзон.

Волков повика генерала. Той се обърна и видя две непознати лица. Помисли, че това са управителят и жена му.

— Новият управител дойде при тебе, за да те пита дали имаш да се оплачеш от нещо и да възстанови правдата.

— Да възстанови правдата? Мисля, че това може да стори само императорът — каза Кнудзон.

Данишев се приближи до генерала и каза:

— Поздравявам ви, генерале, дайте си ръката.

— Какви думи, какви маниери! Откакто съм тука, никой не е говорил така с мене.

— Нима може човек да се отнася другояче с човека, когото цяла Русия почита като пръв герой и спасител на родината ни. Освен това аз ви нося поздрав от едно трето лице — от Негово височество великия княз Константин.

— Великият княз е прекрасен човек. Аз винаги съм го ценил и почитал.

— За вас не нося свобода, обаче аз ще разкъсам оковите ви и ще ви взема с нас у дома, ще живеете в моя дом под предлог да бъдете под добър надзор, а всъщност ще ми бъдете истински приятел или ако желаете — мой гост.

— Истина ли е това, което чувам, или е сън?

— За да се уверите, че това, което казах, е вярно, аз ще разкъсам още сега веригите ви. Волков, помогни ми да освободим генерала от веригите.

— Аз мисля, че този чук ще е достатъчен да ги разчупи; щом е за свободата на генерала, ще ги разкъсаме с ръце.

След няколко минути генералът бе освободен от оковите. Данишев представи жена си, която му подаде двете си ръце, каза му, че тя ще го има като втори баща. Тя си спомни за баща си и се разплака като малко дете.

Данишев се приближи до нея и като я помилва, утеши я с думите:

— Нима загубата на баща ти, Лидия, е толкова голяма, че не можеш да я замениш с мене?

— Напълно я заменям — каза му тя, — ти си всичко за мене.

Не след дълго всички се качиха на таблата и излязоха от рудника.

Разнесе се слухът в Красноярск, че новият управител освободил генерала. Цяла седмица непрекъснато се говореше за добрината на новия управител. По молба на Лидия след няколко седмици освободиха и Марушка. Кнудзон и Волков съветваха Данишев да не прави това, но Данишев не желаеше да не се отзове на молбата на Марушка и затова не ги послуша.

Тя беше наистина много работна и добра готвачка. Особено беше внимателна и послушна към Лидия. Човек би казал, че тя бе се изменила, ала всякога, когато някой от господарите й биваше гърбом към нея, тя свиваше заканително юмруците си.