Мъртвите сибирски полета

„Тука ще намериш ключа на тайното ми завещание.“

„Моето завещание е последното ми желание.

Ти, който намериш ключа на завещанието ми, когато аз не съм вече жив, и разбереш съдържанието му, ще научиш кой е бил този, който ти изсипа в полата такова голямо богатство.

Аз, който се намирам в Петропавловската крепост, се казвам абат Фалиери.

За дълги години не съм дръзнал да си кажа името, защото се страхувам, че тези петербургски варвари ще ме измъчват, но в тази тържествена минута искрено казвам, че аз съм абат Ернесто Фалиери, изобретателят на динамита, на това вещество, което ще играе голяма роля в света.

Заклевам се в това си писмо, че аз не изнамерих динамита с цел да убивам хората, а за да разбивам планини и канари, които отделят хората. С него правят проходи и канали за улеснение на съобщенията.

Въпреки че хората са го употребявали, за да отмъщават на враговете си, Бог ми е свидетел, че такава цел не съм имал.

Ето вече шест години, откакто съм тука, в тази тъмница, и съм изгубил всяка надежда да се спася и всяка минута очаквам своята смърт. Не е право да Отнеса тайната на онзи свят, ако умра.

Зная едно място, гдето се намира голямо богатство, а ако бях свободен, бих го взел само с посягане на ръцете.

Не ми бе възможно да пробия стените на тази тъмница и да се отърва от ръцете на пазачите, за да мога да направя света щастлив с това богатство. И така трябва да остана в тази подземна дупка с цялото си богатство.

Провъзгласявам този, който намери този документ, който нося винаги на гърдите си, за единствен мой наследник.

По един чуден начин се добрах до това богатство.

В 1870 година аз, абат Ернесто Фалиери, живях в Неапол, като се занимавах с алхимически студии и се прочух скоро с медицинските си познания.

Щом в някоя къща се появеше опасна болест, повикваха незабавно мене, чудния човек — така ме наричаха те, — за да ги избавя от смъртта.

При все че не бях лекар, като химик открих разни цярове, масла, прахове, които бяха за чудо много лековити. Извърших със сръчност също и разни операции и въпреки че нямах никаква диплома, полицията не ме преследваше.

Появи се по едно време в Неапол холерата. Помагах навсякъде, където отивах, и им давах надежда за живот. И често те си казваха: Ще живеем сега, тъй като тука е абат Фалиери.

Отвсякъде получавах подаръци и похвали, тъй също кралят ми изпрати златен медал и диплома.

Не след дълго потуших холерата в Неапол, тогава пък се яви в Рим и се приготвих за път към този вековен град.

След пристигането ми в Рим в стаята ми дойде един висок човек, който ми каза:

— Вие сте известният лекар абат Фалиери, който стана прочутият световен оператор, дойдох да ви помоля да помогнете на един болен.

— Ако мога само — казах аз.

— Пратете тогава скоро за инструментите си, тъй като може да ви потрябват.

Аз взех инструментите си и тръгнах с него.

— При кого ме водите? — запитах аз.

— При жена ми — каза той. — Не те водя при болен човек, а при мъртва жена.

— При мъртва жена? Мъчно ще мога тогава да й помогна.

— Вие ще ми направите такава услуга, за която ще ви бъда вечно признателен. Слушайте тогава: Моята жена е римлянка, а аз съм русин. Следвах в Рим и там се запознах с Бианка, дъщерята на доста богат и известен римлянин, влюбих се в нея и след няколко седмици се оженихме. Не бяха изминали три седмици от сватбата ни и тя умря на ръцете ми.

— Бедни човече! — казах му съчувствено.

— Да, нещастен съм наистина, още повече че баща й не ми позволява да пренеса тялото й в Русия, там да го заровя. Затова повиках вас да ми помогнете.

— По какъв начин? — попитах аз.

— Много просто; ще извадите сърцето на жена ми, за което, много моля, не ми отказвайте, поне така да се утеша за смъртта на жена си. И тогава, когато не мога да имам тялото й, ще взема сърцето й, което тъй горещо ме обичаше, за да го заровя в моята родина.

Не можах да откажа на този нещастен човек и му подадох ръката си в знак на съгласие.

След няколко минути се спряхме пред едно чудесно здание. Качихме се по стълбите и след малко спътникът ми се спря пред една ниска врата, турна ключа в бравата и вратата се отвори.

В стаята, в която влязохме, слаба светлина осветяваше трупа на мъртва жена, поставена на една маса.

— Това е всичкото ми богатство, което притежавам на света — каза спътникът ми. — Направете бързо операцията и простете, че ще изляза, тъй като не мога да гледам.

Чух го след малко, като слизаше по стълбите; аз отворих чантата и се доближих до сандъка на умрялата.

Не бях никога виждал толкова красиво лице като нейното.

Откопчах бързо дрехата и забодох ножа в гърдите на умрялата.

Като свърших това, уплаших се много. Трябваше да се уловя за нещо, за да не падна, тъй като видях как умрялата въздъхна и ясночервена кръв потече от раната й. Тя не беше мъртва, а само упоена, и аз я убих. Като видях, че ме изиграха, цял се изпотих. Нямаше го този, който ме доведе тука. Той беше избягал.

Без да зная какво да правя, прибрах инструментите си и излязох на улицата. Не зная как стигнах до дома си, помня само, че цяла нощ съм лежал на пода. Щом дойдох на себе си, прибрах нещата си, за да напусна същата заран Рим. Щом излязох на улицата, насреща ми дойде един човек, който ми даде едно писмо. Отворих бързо писмото и почнах да чета следното:

«Абат Ернесто Фалиери,

Бях принуден снощи да си послужа с вас, за да извърша едно грозно дело, тъй като сам не можех да го направя. Простете, че аз оцапах вашата съвест с убийство. Не можех иначе. Бог и Богородица са свидетели.

Ти не извърши това убийство като престъпник от омраза. Ти отърва един човек от лекомислената му жена, която опетни честта му.

Слушай тогава историята на моя живот.

Аз съм от една доста богата и известна фамилия, следвах в Рим.

Запознах се там и се ожених за Бианка. Ти сам видя колко е хубава и можеш да съдиш колко съм я обичал.

Тя ми изневери. Слугинята ми съобщи, че всеки ден госпожата прибирала в дома си някой си маркиз и аз се уверих, че тя има любовни отношения с него.

Отидох при баща й и му казах да провъзгласи дъщеря си за блудница. Той ми отговори студено да отида в хладната Русия, гдето, след като се поразхладя, ще забравя жена си.

Не се реших сам да забия ножа, затова си послужих с тебе.

Бащата, като се научи за това убийство, почна да търси убиеца. Затова бягай скоро, Фалиери, защото ако те уловят, ще те убият навярно като убиец.

Знам, че ме мразиш, че ме проклинаш в тази минута и мислиш да ми отмъстиш, но аз ти се заклевам, че ще ти се отплатя по какъвто и да е начин. Въпреки че на тебе може да се вижда, че съм далеч от тебе, но аз ще съм винаги близо до тебе, ако и да си в Париж или Петербург, или някъде другаде.»

Разбрах от думите на този човек, че е честен и верен, и ако знаех къде се намира, щях да му отговоря, че никак не му се сърдя.

Дълго време измина и аз не го видях никъде. Преселих се в Петербург, гдето си купих къща и прекарвах много весело с приятелите си.

Слугата един ден ми съобщи, че генерал Сергей Палетров иска да говори с мене.

Аз бях слушал много за генерала, за неговата слава и храбрите му победи и се зарадвах, че ще мога да се запозная с този велик човек.

Казах на слугата да го доведе и след няколко минути генералът влезе в стаята ми. Трябваше да извикам от изненада, когато видях генерала, тъй като пред мене беше същият човек, който ме направи убиец.

— Вие ме познахте, абат Ернесто Фалиери, трябва дълбоко да са се врязали чертите ми във вашата памет, тъй като споменът за мене трябва да е ужасен.

— Не зная с каква цел идете — казах аз, — или искате да се представите като генерал?

Генералът се засмя.

— Аз не съм маскиран, нито преоблечен. Приех поканата не заради хубавите поргианки, но защото аз съм генерал Сергей Палетров.

Той се доближи до мене.

— Още ли ми се сърдиш. Аз съм сто пъти по-наказан от вас, вярвайте ми, тъй като онова убийство тежи на душата ми и не ми дава спокойствие. Денем и нощем виждам мъртвата Бианка, която ми казва: Убиец, убиец!

Разбрах от думите му, че той е много теглил, и му дадох ръка за вечно приятелство.

Прекарахме така заедно много години в една къща, без да се разделим. Един ден идва при мене и ми казва:

— Време е, абате, да се разделим: нещата ми са приготвени и аз трябва да замина за Кавказ. Ние не ще се видим вече, абате.

Сълзи имаше на очите му, които показваха, че тъжеше за мене.

— Доколкото знам, киргизите са умирени сега, защо тогава трябва да заминеш за Кавказ?

— Не е причината, че киргизите са спокойни, нещо друго ме кара да отпътувам, което не ще скрия сега от тебе. Аз съм женен в Тифлис; имам там жена, която обичам и тя ме обича, затова сърцето ми ме тегли към нея.

— Защо не си вземете тогава къща в Петербург и да живеете между културни хора?!

— Нима вие ме съветвате, абате, да доведа жена си между културния свят, като знаете моето минало? Една жена ми изневери, това знаете. Зарекох се, когато се ожених за Фатиме, така се казва жена ми, да не живея в големи градове, за да не покваря любимата си жена. Знаеш ли що, абате? Ела с мене и ще видиш каква красива жена имам. Чувал ли си за красивите поргианки? От тях по-красиви жени няма.

Мъчно ми бе да се разделя с генерала и скоро се приготвих за път.

След дълго мъчително пътуваме стигнахме най-после в Тифлис.

Къщата на генерала бе около 4 часа далеч от града. След пътуване няколко часа в чудесна гориста местност пристигнахме в лятната резиденция на генерала.

Щом влязохме, посрещна ни една прелестна жена. Никога не съм виждал по-прекрасно същество от нея; видя ми се като някое вълшебно същество, каквито се срещат в приказките на «Хиляда и една нощ».

Разбрах сега защо генералът не е смеел да доведе жена си в големия град.

Прекарах тук три седмици; през това време генералът ме запозна с цялата местност. Забавлявахме се най-много с лов.

Един ден, когато се бяхме приготвили за лов, идва Фатиме и ни моли да не отиваме днес на лов, тъй като предчувствувала, че ще ни сполети нещастие.

Ние се изсмяхме на нейното предчувствие и отидохме. Тя имаше обичай винаги да ни чака с Фериад, но този ден не дойде.

Генералът се обърна и ми каза:

— Страхувам се, абате, да не се е случило нещо на Фатиме.

— Какво може да й се случи, страхът ти е неоснователен…

Преди да довърша, слугинята, много изплашена, дотърча и каза на генерала, че госпожата й по чуден начин е изчезнала: един човек, каза тя, облечен в черно, бил скрит в градината и когато госпожата, както винаги, отивала да си набере зеле, той я сграбчил и избягал с нея.

Генералът цял побледня. Щом слугинята свърши, той се обърна към мене и каза:

— Аз ще ида след крадеца. Той е същият, който завлече първата ми жена. Той ме следи непрестанно и се е зарекъл като някоя чума да ме преследва и да не ме остави да се радвам на щастието си, аз знам къде ще го намеря. Ти стой тука, а аз ще тръгна по следите му.

— Ти не ме познаваш, Сергей, като мислиш, че аз ще остана тук, а ти ще се изложиш на такива опасности, търсейки жена си. И аз ще дойда с тебе и двамата по-лесно ще можем да ги намерим.

Той не каза нищо, само стисна ръката ми. Нагласихме и двама ловджийските си пушки, препасахме ножовете и тръгнахме да търсим крадеца.

— Пътят е много опасен — каза той. — Чувал ли си за каменистата долина, която се казва Блаженство, намира се тук наблизо?

— Не съм чувал — отвърнах аз, — каква ли ще е тази долина Блаженство?

— Зад тази гора тук се намира входът за рая и за ада — каза той, като сочеше с пръст. — Казва се рай, защото природата я е надарила с всички прелести, а ад — защото тук живеят множество отровни змии, които са много опасни и които се явяват само два пъти в 24 часа. Ако човек закъснее и попадне там, когато се явят, бива загубен. А откъде знаеш, че оттук е избягал?

— Защото той я знае добре и навярно мисли, че по този път ще избегне преследването. Но се е измамил в сметките си, тъй като и тук ще го намеря.

Продължихме мълчешком по пътя си. Показа се зад гората кристален хълм, тъй красив, че да ти е драго да го гледаш; би си помислил човек, че се намира в рая.

Спуснахме се по едно бърдо и дойдохме в един дълъг проход от канари. Очите ми се уморяваха от блясъка на тази камениста пещера, която бе направена само от диаманти.

Ние се намирахме в една дупка, чиито стени бяха от Маргарит и диаманти, големи колкото гълъбово яйце.

Това богатство е огромно, неизчерпаемо, само с една трета от него може да се купи едно царство.

Палетров не ме остави да се чудя повече. Улови нетърпеливо ръката ми и ме дръпна, защото той желаеше да намери търсеното богатство. Аз не се стърпях да го гледам само, без да взема нещичко.

Когато посегнах, генералът ме улови за ръката и ме дръпна до себе си. Той бе отправил погледа си към един ъгъл на пещерата. Изглежда, че бе видял нещо страшно, защото трепереше като вейка.

— Какво има, генерале, какво толкова страшно сте видели?

— В онзи ъгъл там, виждате ли? — каза тихо той. Аз погледнах в тази посока, накъдето сочеше генералът, и толкова се уплаших, че без да искам, се оттеглих.

На около 7 крачки от нас върху диамантите лежаха вдървени два трупа.

Веднага познах жената на генерала. Тя бе мъртва, до нея също лежеше едно вдървено мъжко тяло, облечено в киргизки дрехи. Чертите на този крадец, който трябваше също да е мъртъв, както и жената на генерала, бяха ужасни.

— Умряла, значи умряла!

В очите на генерала се показаха сълзи, той прегърна студеното тяло на жена си.

В скоро време разбрах, че Фатиме и крадецът не бяха умрели от естествена смърт, тъй като една зелена течност капеше от устата и носовете им. Те трябва да са били отровени. Улових след това приятеля си, но щом го хванах за ръката, от диамантите се показа нещо живо, което се обви около главата на Палетров — то бе змия.

Нямаше време Палетров да избяга, той изнемощя и падна. Аз гръмнах в същия миг с револвера и змията се отпусна, тъй като я бях улучил в главата. Гърмежът събуди и другите, които взеха да мърдат отвсякъде; видях тогава, че не бе само една, но много змии.

Ние можехме само с бягство да се избавим, затова улових за ръка приятеля си и му казах да бягаме. Като се огледах по-добре, видях, че приятелят ми се беше съвсем вдървил.

— Какво ти е? — казах аз и го загледах в очите.

— Бягай, приятелю — каза ми той, — остави ме тука, след няколко минути ще бъда мъртъв, тъй като ме ухапа отровна змия.

— Щом е така, смъкни дрехите си, за да изсмуча кръвта от раната.

— Благодаря, абате, ти забрави, че е изминало повече от четвърт час. Аз съм изгубен, тъй като чувствувам, че кръвта ми се съсирва в жилите ми. Ти нямаш време за губене, щом искаш да се избавиш, после ще е късно.

— Не, ти не ме познаваш, ако мислиш, че ще те оставя тук.

Прегърнах го и го повдигнах да го нося.

Не бяхме излезли много от изхода на долината, той падна на земята и като се мъчех да го вдигна, забелязах, че крайниците му бяха вдървени.

— Абат Фалиери — пошепна, — вие ще се спасите и ще останете наследник на това богатство, което намерихме в тази пещера. Вие ще бъдете най-богатият човек на света.

Той почна да се задушава и успя да добави със слаб глас:

— Фалиери — тържествено погребение — заради богатството — на змийската пещера.

Главата му увисна и той издъхна.

Отправих още един поглед към мъртвия си приятел и изтичах напред. След половин час бях вече на коня си, който бях вързал при входа на Долината на блаженството.

За да не намери полицията богатството в пещерата на змиите, реших да не казвам за особената смърт на приятеля ми. Облякох се и отидох в Петербург, за да направя необходимото за пренасянето на богатството си в Петербург, ала участта ми била друга.

Обявиха ме след няколко месеца за нихилист и ме затвориха в Петропавловската крепост, тъй че не можах да отида в пещерата на змиите. Имах надежда до последния си час, че ще мога да се освободя, приготвих необходимото, за да избягам от затвора, обаче не се реших да сторя това. От смъртта не се плашех, но се страхувам да не умре с мене и тайната.

Намирам се в последните си минути и не зная дали ще има някой при мене в тъмницата, за да стане мой наследник.

Който и да е той, обръща се вниманието му на тайнственото завещание и го обявявам за мой наследник.

Вярвам, че ще може да се освободи от затвора, нека тогава побърза да отиде в Тифлис в Долината на блаженството и нека вземе милионите и милиардите, скрити от хората, и за цялото това богатство моля за едно нещо наследника си, а именно — да закопае останките на приятеля ми и на неговата Фатиме и да се помоли на Бога за успокоение на душите им.

Нека тогава вземе всичкото богатство и да го употреби в помагане на бедните и слабите и да отмъсти на ония, които ме мъчиха толкова дълго в Петропавловската крепост.

Прощавай тогава, непознати наследнико, и нека моите благословения те придружават през целия ти живот.

Абат Ернесто Фалиери“