Мъртвите сибирски полета

IV. СИРАЧЕТО

Във всички шумни градове, в които живеят милиони хора, така и в Петербург покрай величествените дворци, грандиозните постройки, прекрасните черкви, музеи и вили, имаше четириетажни къщи с големи прозорци, които оправдаваха напълно берлинската поговорка: „Казарми за даване под наем.“

В тях живееха осъдените на беди и отчаяние. Тук обитаваше нещастието, което се оглеждаше от всеки ъгъл, а във всеки вход се криеше по едно престъпление.

Това се отнася особено до едно предградие на Петербург, наричано Тъмния град.

Както улиците, така и всички кътчета на това предградие бяха мрачни и там вечно владееха тъмнина, бедност, отчаяние и беда. Твърде рядко слънчеви лъчи озаряваха струпаните сгради, а като настъпеше нощ, те се осветляваха само от няколко фенера. Но петербургската полиция навярно си мислеше, че е проявила голямо снизхождение и безнаказно народолюбие, тъй като по-добре беше да бе ги оставила във вечната тъмнина на нощта.

Мрак вечен, мрак като в гроб съпровождаше живота на тези жители.

Известно бе, че в Тъмния град живееха обикновени хора, които вследствие на разорение бяха изгубили имота си, така щото им беше приятно да се скриват от своите по-раншни познати. Всеки, който се преселеше тук, изгубваше всяка надежда за възвръщане на изгубеното си имущество, заради което страстно се предаваше на пиянство и нехайство.

Тук от пръв поглед бе лоното на престъпленията, които се криеха в черните къщи на Тъмния град. Престъпления всевъзможни и различни: едни — под постоянен полицейски надзор, за други и полицията още нищо не знаеше.

Там, където е вкоренено злодеянието, там не минава и без порок.

Блудството се срещаше във всяка втора къща. Кръчмите, от чиито прозорци се показваха начервените и набелени момински лица, изобилстваха в тази част на Тъмния град.

Нощем в тези кръчми цареше буен живот. В тях се срещаха съмнителни личности, които се наговаряха какво злодеяние да извършат. Накратко, тук живееше общество, отхвърлено от всички останали жители на Петербург — великата руска столица.

Но покрай тези злодеяния, бедствия и разврат, тук царуваше и нещастието. В тази част на Тъмния град намираше убежище и по някой пропаднал търговец, когото нещастията бяха преследвали, докато изнемощее и няма повече сили да се заеме с работата си отново.

Действително, макар петербургската полиция да обръщаше особено внимание на тази част на града, голяма рядкост беше да се не случи някое убийство, въпреки стотиците шпиони наоколо.

Един ден по обед от четвъртия етаж на една къща в Тъмния град някой пищеше тъй силно, щото съседите и минувачите мислеха, че пак е станало убийство.

Всъщност детски глас викаше за помощ. Наред с тези писъци се чуваха псувните и хоканията, изричани от прегракнал мъжки глас, комуто току пригласяше тънкият смях на някаква жена. Тази сцена не смущаваше ни най-малко обитателите на къщата.

— Янкович бие храненичето си — казваха някои, като равнодушно повдигаха рамене, а някоя добра душа добавяше: — Този безсрамник ще го убие и ще ни докара полицията.

Преди около три месеца Янкович се бе преселил със семейството си в тази къща. Още първата вечер той бе счел за свой дълг да раздаде картичките си и да се запознае със съседите си.

Тази вечер Станислав Янкович бе отишъл в кръчмата, където така се бе насмукал с топъл грог и ракия, та като се връщаше късно у дома, помъчи се да се изкатери по стълбите; не можа да направи това и се строполи чак долу на земята.

Навикнала на подобни случки, жената на този забележителен човек занесла няколко кофи с вода и ги изляла върху главата на забележителния си мъж.

Тази нощна случка за съседите бе само прелюдия към онова, което в бъдеще щеше да се случи.

В Тъмния град дотогава никой не бе чувал такива викове, както в къщата на Янкович: в нея се разиграваха кървави борби. С пъклено удоволствие Янкович биеше жена си, която за своя защита прибягна към някаква артилерийска тактика: хвърляше върху сладкия си мъж кофи, паници, столове, тигани и други кухненски съдове.

Но ето че един ден между неприятелските страни бе сключено примирие. Изглеждаше, като че ангелът на мира се бе вселил в тази къща. И наистина това обстоятелство се оправда с друго. По това време на тавана на Янкович се появи едно дете.

То бе на възраст около 4 години. Детенцето имаше копринени къдрички, нежно лице и незабравими мили очички.

Похабените му и изпокъсани дрехи висяха на измършавялата му снага. Това обстоятелство явно показваше, че детето не е син на Станислав Янкович. По какъв начин двамата се бяха добрали до него, в какви отношения бяха с него и защо, най-подир, го държаха у дома си, когато всекидневно го биеха, гълчеха и наричаха с безобразни имена? Това никой не можеше да обясни. Хората от тази къща си мислеха, че малкият Владимир (така се казваше детето) е плод на някаква любов и че е предаден от лекомислените си родители на Янкович, за да не речем, че е предаден да бъде уморен постепенно от бой и глад.

Колко увяхнало и бледно изглеждаше това детенце! Като някаква сянка пълзеше горкото по стълбите, за да донесе поръчаното мляко в пръстеното гърне или нещо друго. Детето не смееше да отвори очи, така бе наплашено.

В тази казарма сякаш нямаше хора, които да се заемат с детето. Само едно-единствено лице се интересуваше от малкия Владимир и то понякога промълвяше по някоя добра думица за него. Това лице бе гърбавата шивачка Петровна, която живееше в зимника на тази къща, където денонощно висеше над работата си.

Това нещастно същество имаше едва 17 години. Тя бе съвсем гърбава, гърдите и гърбът изглеждаха като два хълма; при всичката грозотия на тялото си имаше глава с неизказано хубаво лице. Изражението на това лице бе пълно с любов и доброта.

Винаги, когато детето минаваше край нейния дюкян, тя не му позволяваше да отмине, привличаше го към себе си. Обикновено го галеше по черната копринена косица и по бледните странички; всякога му даваше било захарче, било бонбон, но по-често парченце месо, чашка чай или кафе, на които детето повече се радваше.

— Боже мой, те не ти дават да се нахраниш! Безчовечни са! — искаше да каже понякога Петровна.

— Клетото ми дете, къде е майка ти?

— Мама — хълцаше детето, — добрата ми майка, майка ми! Горкото момченце, то нищо не можеше да каже. Не знаеше кои са родителите му и къде се намират.

— Я виж какъв си нечист и запуснат — каза гърбавата шивачка. — Ела да те измия със сапун и гъба, та да станеш най-хубавото дете в цяла Русия.

Петровна се зае за работа. Взе детето за ръката и го заведе до умивалника. Смъкна дрипичките му и започна да го трие хубавичко със сапун. Това беше цяло благодеяние, защото детето не беше мито отдавна и в гъстата му коса се бяха развъдили множество от шестокраките, а цялото му тяло бе изцапано от прах и нечистотии и изринато с краста. Много продължи това миене, след което гърбавата подаде на детето огледалце с позлатен ръб и с гордост му каза да се огледа.

— Нали си хубав сега? — запита добрата жена. — Ела целуни ме, но от все сърце!… Така, детенце мое! Целувката на малките ти устица е по-сладка от всичко на света. От днес занапред ние по-честичко ще се виждаме и навестяваме. Мили Боже, такова хубаво дете би пропаднало, ако аз не се бях заела за него. Но сега, малки ми Владимирчо, хайде у дома, за да не те бият пак онези лоши хора, задето си закъснял.

— Къде е гърнето ми? — попита малкият.

— Ето го тук. В него има мляко, внимавай да не паднеш, та да го счупиш.

Малкият Владимир още веднъж благодарно се усмихна и си отиде. Той бързо качваше стълбите. Не очакваше нищо добро от тази работа. Много се бе забавил при своята гърбава приятелка.

— Дойде ли си най-подир? — посрещна ги един женски глас. — Къде закъсня досега, проклето скитниче?

Жена с парцаливи дрехи грабна гърнето от ръцете му и го повлече в един ъгъл на мрачната стая.

До стената бяха поставени два сламени дюшека, покрити отгоре с мръсна покривка. Отсрещната стена бе отредена за огнището. Готварските съдове бяха пръснати без ред. На средата на стаята бе разположена маса, около която имаше няколко стола. На един от тези столове бе седнал известният ни вече човек, господин Станислав Янкович. Той тъкмо се забавляваше с едно тумбесто шише със силна ракия.

— Влез вътре, малка жабо! — извика госпожа Янкович. — Пак е нещо, че те виждам, но чакай, днес ще ти приседне скитосването, ще ти покажа аз на тебе къде скиташ и защо по цял ден се не прибираш вкъщи.

Тя удари детето така силно, че то зашеметено падна пред краката на Янкович.

Той пък на свой ред го ритна така, че детето изпищя от болка. Янкович не се задоволи с това, а грабна един жилав камшик за пазене от кучета.

Янкович беше около 30-годишен. Пиянството бе изпило както лицето, така и тялото му. Угасналите му вече очи говореха, че е човек груб и без характер. Той беше бедно облечен. На главата си носеше кожена шапка, изядена от молци. Неговата жена Хиацинта беше образец на грубост и отвратителност. Много по-стара от човека, който се бе оженил за нея тъкмо тогава, когато тя не отговаряше на професията си и когато бе негодна за нищо. В какво се състоеше тази професия ще се види от следното: госпожа Хиацинта Янкович бе носила преди това в Тъмния град отличното прозвище „любовница за копейка“.

Тихо и без да каже думица, Янкович откачи камшика от стената и започна да бие детето, което трепереше от страх.

— Ще те убия, нещастнико! — извика той, като залиташе. — Заех се да те възпитам, за да те направя знаменит и прочут човек — длъжен съм да го сторя. Затуй ще ти налея в главата възпитанието с ей този камшик, кучи сине!

— Милост! — плачеше детето. — Милост, тате, не ме бий!

Малкият приклекна и като простираше ръчички, молеше този безсърдечен и безчувствен човек.

Но никакви молби не помагаха. Ударите непрекъснато се сипеха, докато разкървавеното и безчувствено телце падна пред краката на този жесток и суров човек. Едва тогава той престана да го бие. Доволен от това, като че Бог знае какво похвално и възвишено дело бе извършил, той зае пак мястото си на стола. Една хубава глътка от бутилката бе награда за храброто му дело.

Жената гледаше непрестанно тази страшна сцена и не снемаше погледа си от побоя. Когато мъжът престана да бие детето, тъй като ръката го заболя, тогава тя се провикна:

— Продължавай още, братко, няма нищо по-сигурно от това, с което сега се залавяш. Обзалагам се, че ако поне по три пъти на ден натупваш това говедце, ще станеш гъвкав като младо момче на 20 години.

Когато момченцето започна да плаче и да се превива от болки, тази безобразница взе едно медниче с вряла вода и го изля върху и без това измъченото дете.

Пищейки от ужасни болки, детето се превиваше на земята.

— Не се дери — извика Янковица, — защото ще ти запуша завинаги устата!

— Налей ракия в гърлото му — каза достойният й брачен другар.

Скоро той се разкая за казаното. Бързо сграбчи шишето и започна да гълта колкото се може повече алкохол.

— От всяка глътка ми става по-добре! Парите, които получавам за това дете, са тъй малко, че трябва да го оставяме по три пъти в седмицата гладно, та да има да си попийваме по малко.

Жената се приближи до мъжа си и тихо му прошушна:

— Знаеш ли какво, старче? Хайде да убием това дете, та да не живее повече! За него и така не се грижи никой на този свят. Като го заровим, няма да ни струва и копейка. Тогава ще можем да сложим в джоба си голямата сума, която получаваме за него всеки месец.

Още недоизказала това, пияницата скочи от мястото си и извика като попарен:

— Детето трябва да живее, да живее, че дяволите ще ни вземат. Знаеш ли кой ни го е предал! Той е могъщ човек и ако детето умре, ще ни съсипе. Той ми каза: „Малкият трябва да живее дотогава — чуваш ли, жено!, — докато не получим ново нареждане.“

Хиацинта кимна с глава в знак, че е разбрала.

— Ти винаги много си говорил за този човек — каза тя, — но аз не го познавам. Как се казва той?

Пияницата хвърли подозрителен поглед на жена си и каза:

— Зная името му, но не се решавам да ти го доверя, защото вие, жените, не можете да пазите тайна.

— Но аз ти се заклевам, братко, че ще мълча като риба!

— Ще ти го поверя тогава — каза Янкович. — Ела насам в ъгъла да не ни чуе този хлапак.

И двамата се отделиха в единия край на стаята. Янкович пошепна на жена си:

— Той е полицейският директор на Петербург, той ни предаде това дете. Казва се Иван Кардов.

Жената плесна с ръце.

— Божичко — каза тя, — струва ми се, че те ни изпитват с това дете. Полицията може да иска да узнае дали ще се отнасяме зле и дали ще го мъчим. Станиславе, казвам ти, тук се крие някаква тайна.

— Навярно има някаква тайна около това дете — каза Янкович и зелените му очи заблестяха. — Но съвсем не е това, което мислиш. Този Кардов желае детето да изчезне. Постепенно, жено, съвсем постепенно, защото сигурно господин Кардов иска още веднъж да се срещне с детето. Уверявам те, Хиацинта, че може и да измъкнем още някоя рубличка за детето. Ние трябва да го държим под око, и без това сега сме му като родители, имаме и право над него.

— Шт, някой хлопа на вратата! — прекъсна го жена му. — Сложи бързо детето на дюшека и го покрий с нещо. Кажи му, че трябва да спи, ако не — ще го удавим. Само бързай, пък аз ще отида да видя кой е.

Когато Хиацинта излезе от стаята, Янкович сграбчи детето за крака и го хвърли на дюшека.

— Обърни се към стената и спи! — заповяда той на нещастното, — ако ли не, ще те изхвърля през прозореца.

Горкото дете затвори очи и легна мирно на дюшека. С бледото си лице и кръстосаните на гърдите ръце приличаше на същински мъртвец. Колко чудна и безредна е съдбата! Някои трябва още от детинство да вкусят горчивините й.

Докато хиляди други деца се наслаждават на благост и обич, докато родителски грижи и погледи бдят денонощно над тях, животът на Владимира беше постоянно в опасност. Но чудното е, че от редовете на тези мъченици най-често излизат надарени хора.

Само този, който познава бедност, който е търпял хиляди унижения, само той може да разбира болките на другите. Спи спокойно, клети Владимире! Бог знае какво бъдеще те очаква.

След няколко минути госпожа Янкович влезе вътре.

С нея вървеше една едра жена, облечена в черно. Лицето й бе покрито с гъст воал и освен светлите й очи, нищо друго не можеше да се види.

— Имаме особено посещение, братко — каза Хиацинта, придавайки си важност. — Ще се изненадаш, като узнаеш кой ни посещава.

— Сами ли сме? Сигурни ли сте? — каза непознатата и преди да й отговорят, смъкна гъстия воал от лицето си.

Лицето й не бе грозно, дори бе хубаво, ако малко извитият й голям нос не го загрозяваше. Устните й, които също така бяха големи, показваха, че тази жена има решителен и твърд характер.

Особени бяха живите й очи, препълнени с дух и живот. Тя се огледа предпазливо на всички страни.

— Еврейката Махлен! — извика зачудено Янкович. — Ти си дошла при нас? О, това означава нещо.

— Бъбривец — каза жената с еврейско произношение. — Мислиш ли, че ще изкачвам тези стълби за свое удоволствие?

— Във всеки случай ще е за някоя важна работа — бързо додаде Хиацинта.

— Но защо да обикалям като котка около гореща каша — отговори Махлен, която наричаха Марголинска. — Касае се за една работа, която ще донесе кесия със злато…

Когато Янкович чу, че се говори за злато, обърна се чевръсто и силно извика:

— Говорете, госпожа Махлен. Каквото можем да направим, ще го направим.

— Аз бих ви рекла да отидете на Невския проспект и да извикате колкото имате сила: „Госпожата на Абрахам Марголински дойде при мене да уговорим обира на най-богатата къща в Петербург.“

Хубавата еврейка изговори последните думи съвсем полека, тихо и задавено, а след това, като се огледа добре наоколо, прибави:

— Янкович, познавате ли хубавата и млада вдовица на Бояновски?

— Бояновски ли? — каза пияницата. — Хъм, струва ми се, че съм чувал това име.

— Дали сте чували за него? — попита буйно еврейката. — Нима не се сещаш за големеца в царския двор, онзи горд и прочут държавен съветник, комуто един ден взеха всичката власт и го отведоха в Сибир?

— Но неговата млада и хубава жена остана в Петербург. Аз мисля, че никак не й е зле, още повече че преди няколко дни един богат кавалер й купи накит, който струва 50 хиляди рубли и на брата си да го продадеш.

— И този накит е в къщата на вдовицата Бояновска! — извика Хиацинта.

— Да, там е още — гордо отговори еврейката. — Ако бъдете умни и хитри, той до 8 дни ще бъде в ръцете ни. Аз казах всичко на мъжа си и сега дойдох да кажа и на вас, за да се спогодим. Утре вечер ще дойдете в нашия ресторант в еврейската махала — срещу синагогата. Там ще се посъветваме и ще определим условията. Но заклевам ви в Аврама, Исака и Якова да не говорите никому нито думица, защото всичко ще се струпа върху нашите и вашите глави.

Еврейката свали воала си и понечи да си тръгне.

— Ние ще дойдем — каза Янкович, — кажете ни само в колко часа трябва да сме там?

— В 9 часа вечерта — отвърна еврейката. — Ще се вмъкнете през малкия вход, който е на Невския бряг. Той ще бъде отворен.

Тя тръгна, но се спря насред път. Хвърли подозрителен поглед на детето, което лежеше на дюшека, и запита:

— Какво е това? Откъде е това дете? Аз не знаех, че имате дете?

Настъпи кратко мълчание. Съпрузите смутено се спогледаха, като да се питаха как да я излъжат.

— Малкият е мой внук — каза Янкович, — син на покойния ми брат. Взех го от съжаление и милост да го отгледам, защото иначе щеше да умре на улицата.

Еврейката го изгледа със съмнение.

— От милост и съжаление ли? — попита тя, смеейки се. — Тези думи не се срещат в речника на господин Янкович. Но да оставим това, то не изглежда да е от вашата фамилия. Чертите на лицето му са болярски, а струва ми се, че ще е роден при някакъв княз. Но както и да е, аз виждам, че не ви се иска да кажете за това нещо и затова няма да ви принуждавам. Утре вечер, а дотогава — мълчание. Никому ни думица.

Тя си отиде. Щом затвори след себе си вратата, Янкович потри ръце и доволно каза на жена си:

— А, старо, това ще бъде славна работа. Как мислиш?

— Хубавичка печалбица ще падне, ако се доберем до накита на госпожа Бояновска. Страхувам се само тези чифути да не ни измамят. Ще видиш, че те ще гледат да ни отнемат всичко.

— Хе, ще видим! — каза някогашният бравар. — Този път работата може да излезе и по-друга.

— Ех, това ще бъде отлична работа — смееше се Хиацинта, така че вратните й жили се издуха. — Сега заслужаваш една целувка.

— Остави тези глупости, каква полза от твоите целувки. По-добре ще е да ми дадеш да си глътна малко ракия.

— И ракия ще даде Господ — каза жената. — Самичка ще отида да ти донеса, защото ако пратим това говедце, ще трябва дълго да чакаме.

След четвърт час седяха двамата един срещу друг и си подаваха ракиеното шише. Пиха непрекъснато, докато по едно време, мъртво пияни, се сгромолясаха под масата и дълбоко заспаха.

На следната вечер, един час по-рано, Янкович и жена му се приготвяха да отидат у еврейката Марголинска. След като се натъкмиха, Хиацинта рече:

— Какво да сторим с тоя хлапак? Ако го оставим тука, ще видиш, че ще направи някоя пакост.

— Нима и за това се грижиш? — каза Янкович, като хвана детето за косата. После го отведе в тесния коридор и го завърза за една доста висока халка, поставена за закачване и чистене на дрехи. За предпочитане беше да си куче, вързано със синджир, пред положението на това дете. Те се възхищаваха от хубавата идея, която бе хрумнала на Янкович, а Хиацинта счете за необходимо да каже следните думи:

— Стой мирно, не викай и не плачи тъй високо, че да те чуят чак на улицата, защото ако не мируваш, ще взема клещите и ще ти извадя с тях някой зъб. Помниш ли как преди няколко дена ти извадих един зъб?

И наистина, тя му бе причинила такава мъка.

Веднъж, без да иска, Владимир бе свалил едно шише от масата. Тази жена така се разгневи от това, че без много церемонии го наби хубаво и отгоре на това му извади с клещи и един здрав зъб.

Оттогава детето изтръпваше, щом чуеше да се говори за клещи.

И този път заплахата постигна целта си. Малкият побледня и стреснато гледаше тази ужасна жена.

— Хе, това ми харесва — смееше се жената. — Тъй те искам, да трепериш от уплаха и ужас.

Смеейки се, те оставиха малкия Владимир в ужасни мъки.

Оскърбен и уморен; той искаше да си полегне, но въжето беше късо и можа само да се подпре на стената. Дълго три сънливите си очи.

На вратата се чу леко похлопване.

— Владимире — обади се отвън един познат глас, — чуваш ли ме, клето дете?

Детето се сепна. По бледото му лице сякаш премина искра на надежда и очите му засвяткаха.

— Петровна, мила Петровна, ти ли си?

— Да, аз съм, дете мое — отговори гърбавата шивачка. — Видях твоите възпитатели, че отиват някъде, та си казах: Хайде да видя какво прави малкият ми Владимир. Отвори вратата да вляза!

— Не мога, аз съм вързан — отговори малкият.

— Вързан? — възкликна гърбавата, — това е невъзможно. Те са толкова лоши хора, че не правят разлика между дивия звяр и невинното дете. Но почакай, аз трябва да вляза при тебе, макар и да счупя вратата.

Малкото гърбаво същество се засили да счупи вратата, но когато видя, че не ще успее, се отчая и зачупи ръце.

— Не мога, аз съм съвсем слаба. Тогава не ни остава друго, освен тъй да разговаряме. Слушай тогава, искам да ти разкажа за бялата мишка.

— Ах, да, за бялата мишка — каза детето.

— Едно време — подзе Петровна — пред къщата на Янкович се разхождало бедно момченце. То нямало нито баща, нито майка. Гладувало и мръзнело на силния студ. Биели го денем и нощем. Но детето знаело, че майка му е горе на небето и когато било натъжено, сключвало малките си ръце и се молело: „Ах, помогни ми, моя мила майчице, помогни ми.“ Един ден затворили детето в тъмен зимник. Сирачето плачело от страх колкото сила имало, догдето изнемощяло и заспало. Изведнъж го събудил някакъв шум и когато се обърнало, забелязало пред себе си един малък плъх, който го гледал право в очичките.

— Не се плаши, аз няма нищо лошо да ти сторя. Майка ти ме прати да съм винаги при тебе, когато ти потрябвам.

— Петровна — чу се в тази минута някакъв женски глас, — къде сте, за Бога? Цял ден ли ще чакам за дрешката си?

— Трябва да сляза, малкия ми Владимирчо, и кой знае дали тази вечер ще дойда пак.

Гърбавата шивачка изтича надолу, защото се страхуваше да не изгуби клиентката си.

Наистина госпожа Стернини бе ядосана, задето така дълго трябваше да чака.

— За Бога, къде сте били досега? — каза тя сърдито на шивачката. — Мисля, че идвате от четвъртия етаж? Там навярно живее вашият любовник, с когото сте побъбрили. Ха, ха, ха, вие почервеняхте? Виждате, че имам право. Всичко е възможно на този свят.

Петровна пламна чак до ушите от срам, защото трябваше да понесе присмеха и подигравката на своята клиентка.

Тя трябваше да преглътне тази обида пред клиентката си — богата рибарка, и да се покаже весела. Не искаше да каже в лицето й как я заболя от тази закачка.

— Дрехата ми навярно е готова? — попита рибарката.

— Имате право. Аз ви обещах и цялата минала нощ работих над нея — каза Петровна.

— Надявам се, че добре ще ми прилегне, утре ще кръщавам, кума съм. Наистина чудно е защо, всички желаят аз да кръщавам. Навярно знаят, че Стернини дават богати подаръци. Що се отнася за пари, и там не падаме по-долу. Виждате ли, драга Петровна, аз бих могла да си шия дрехите при най-прочутите модисти в Петербург. Но не го правя, защото желая и вие да вземете някоя рубла.

— Затова особено ви благодаря, госпожо — отвърна гърбавата шивачка, макар да знаеше добре, че я лъжат. Тази богата жена шиеше тук дрехите си, защото Петровна имаше изкусни ръце и изискан вкус, а освен това и цените й бяха твърде умерени.

— Мисля, че не ми стои хубаво — каза рибарката, когато шивачката й облече дрехата.

— Наистина, признавам, че не ви стои съвсем добре, но вината не е моя. Вие твърде много мърдахте, когато ви правих проба.

— Ама че работа — извика сърдито госпожа Стернини, — аз съм била крива?! За това, че вие сте глупава, драга моя, и за това, че похабихте с невниманието си скъпия ми плат, аз да съм ви крива! Добре! Ако утре заран не получа хубава дрехата и ако тя не прилепне добре на снагата ми, аз няма да я взема и вие ще трябва да ми заплатите както плата, тъй и останалите разноски.

— Но, госпожо — мънкаше Петровна, — роклята не е толкова лоша; може и да се поправи.

— Много благодаря! — извика побеснялата рибарка. — Носете си я тогава вие. Ах, ще се пукна от яд, като си помисля, че утре ще отида на кръщенето със старата си рокля.

— Няма нужда да ходите със старата — прекъсна я Петровна; — цяла нощ ще работя да я направя по волята ви. Утре ще имате рокля, която ще ви стои като изваяна.

Тези думи укротиха отчасти рибарката и след като заплаши още няколко пъти клетата шивачка, тя излезе.

Щом си отиде, Петровна се залови за работа.

Работните й ръце преобръщаха плата. С ниско наведена глава тя цяла се предаде на работата.

В мислите си проследи цялото си минало.

Колко грижи и мъки бе прекарала тя в миналото, макар че едва бе навършила 17 години.

Не беше ли добре, че тя се грижеше за Владимир?

Нима не й се бе случвало същото, както и нему сега? Не бе ли отрасла тя между чужди хора, без родители, хранители и пазители?

Над нея се беше смилила една бабичка. Тя се бе заела да я отгледа и отхрани. Но за жалост благодетелката умря, преди Петровна да навърши 14 години, и оттогава момичето бе принудено само да се грижи за себе си. Беше доста сръчна, но й липсваха пари, за да си отвори работилница.

Живееше твърде скромно и трябваше да работи за много ниска заплата само за да не умре от глад.

Никой не би могъл да живее по-скромно от нея; трябваше много пъти да си ляга и гладна, и да спи в студена стая. Събираше пара по пара, икономисваше, за да може да си отвори работилница.

— Дали след десет години ще се осъществи тази моя мечта? — казваше си тя, докато с невероятна бързина довършваше някоя рокля. — Тогава ще живея в по-добър квартал, при богатите. Тогава при мене ще дохождат княгини с лъскави премени и ще ме наричат „драга Петровна“, за да ме привлекат.

Тъй горката Петровна си фантазираше за бъдещето, работейки цяла нощ.

— Като стана богата — добави тя унесено, — ще потърся малкия Владимир, който тогава ще е голям, ще му дам много пари, за да може да се учи и да стане велик човек.

— Пожар! — изкрещя някой в този миг. — Къщата гори! — отекнаха и други викове.

И през полуотворения прозорец, където седеше Петровна, долетяха писъци и врява.

Гърбавата шивачка изпусна роклята от страх. Хвърли иглата и напръстника и притича до прозореца.

— Боже мой, къде гори? — попита тя един човек наблизо.

— Къде гори ли? Над главата ви — отговори онзи. — И ако не излезете от зимника, покривът ще се сгромоляса върху вас.

Петровна изпищя, дръпна се назад и веднага изскочи навън. Тесните улици бяха препълнени с хора, насъбрали се повече от любопитство, отколкото от съчувствие.

От прозорците излизаха пламъци, които подхванаха и една част от покрива.

Всички, които живееха в тази къща, бяха наизскачали по прозорците.

Очевидно беше, че огънят е избухнал от стаите на Янкович.

За минутка Петровна беше като слисана, но след малко се спусна към насъбралите се хора и започна да ги моли:

— Дете, едно дете има там в онова жилище, дето гори! Бързо, бързо, спасете го, помогнете му!

Хората свиваха рамене и само гледаха разтревожената трепереща Петровна.

— Пожарникарите скоро ще пристигнат — каза един. — Съобщено им е.

— Но докато пристигнат, малкият Владимир ще се задуши — хълцаше клетото момиче.

— Да, но кой ще се реши да влезе в тия буйни пламъци? — каза друг.

— Аз — извика Петровна, изпълнена с енергия. — Достатъчно е само няколко души да дойдат с мене, за да разбият вратата.

На нейното предложение се отзоваха няколко души и засрамени от това, че една жена излезе по-храбра от тях, тръгнаха след нея и започнаха да се катерят по стъпалата.

— Ето вратата — извика Петровна, като стигнаха до жилището на Янкович. — Счупете вратата!

— Слушайте как плаче клетото дете.

Гласът на Владимир се чуваше отвътре. Той молеше за помощ.

Думите му бяха толкова трогателни, че сърцето на човек се свиваше от болка, като го слушаше. В тази страшна минута той си спомни за приказката, която Петровна преди един час му разправи, и започна да я повтаря:

— Ела, бяла мишко, помогни ми; ела, бяла мишко, ела… Изригна гъст дим. Искри пращяха от всички страни и пламъкът удари във вратата. От страх хората се оттеглиха.

Петровна хукна напред. От дим тя не можа да види Владимира. Започна полека да опипва наоколо. Ръката й се удари о тялото на детето.

Тя здраво го сграбчи с две ръце и понечи да излезе навън.

Но ето ти беда! По-нататък не можеше да върви заради въжето, с което малкият Владимир беше вързан.

Вик на отчаяние се изтръгна от устата й. Всяка минута беше скъпа. Тя видя как яростните пламъци заплашват да я погълнат заедно с детето.

Петровна дръпна въжето, но то беше яко.

— Значи Владимир е изгубен — плачеше тя. — Изгубен е, макар че го държа в ръцете си. О, майко Божия, коленопреклонно те моля, смили се над него.

В същата минута тя докосна нещо студено с ръката си. Зарадвана, вдигна ножиците, които висяха на кръста й.

Отряза бързо въжето и Владимир беше свободен.

Петровна го притисна силно до гърдите си и излезе с него навън. Тя усети, че тялото му се отпусна. Хората, които бяха на входа, поискаха да й помогнат, но тя здраво го притискаше до гърдите си. Като полулуда вървеше все напред и напред към чистия въздух.

Веднага съгледа вратата. Щом излезе на улицата, нещо звънна в ушите й, като да я обхванаха хиляди пламъци, и тя падна изнемощяла заедно с малкия Владимир.