Мъртвите сибирски полета

II. СТЪЛБЪТ НА СЪЛЗИТЕ

Надалеч се простира сибирският път, покрит с дебел сняг.

Слушали ли сте, уважаеми читатели, за онази неизмерима равнина на пустинята Сахара, тъй ужасна, когато се появи самумът, този страшен вятър, който вее и издига пясъка, както ураган морските вълни, и този пясък затрупва цели кервани. Разказвали ли са ви за страшния тайфун, който се явява в китайските води и в своя бяс разбива параходи и ги хвърля на дъното на морето? И най-после чували ли сте някога за онзи тайнствен ужас на африканските пустини и за проломите и бездните на Короделск, които не са открити и до ден днешен.

Всички тези ужаси, всички тези опасности, които вледеняват сърцето и душата ни като неописуема магия, са нищо в сравнение с ужасната пустиня на сибирския път, където се разиграват сцени, от които кръвта ни се бунтува и от които се ужасява и плаши цялото човечество.

Какво е онова там, в гъстата мъгла, онова, което постепенно се движи през снежните равнини като бял мъртвешки саван, онова, което постоянно се приближава и се чуват дрънкане на окови и странните песни на смъртта?

Това е керванът на заточениците, който се движи към страната на бедите, отчаянията и нещастията — Сибир.

Една група нещастници, залепени един о друг и вързани с тежки окови, газеше дълбокия сняг. Зад нея вървяха казаците, които — без сърце и съжаление — гледаха навъсено това тъжно шествие, което се движеше полека все напред и напред.

Лицата на тези нещастници бяха повехнали и бледни, по тях личаха следите на дълготрайни мъки, тежки душевни болки и лишения. Нито следа от надежда не се забелязваше по тези мрачни лица. Тъпо безразличие бе изписано по тях. Мъжете бяха облечени с дрехи от най-лоши платове. Жените бяха облечени с дрехи от същата материя. Ако пътуването продължеше още няколко дена, тези тънки дрехи щяха да се изпокъсат и тогава едва ли щяха да опазят от студа разтрепераните тела.

Пътят, който тези нещастници трябваше да изминат, бе неизмерно дълъг: често траеше една година, докато керванът на осъдените стигне до Азиатския Сибир. Животът, който заточениците прекарваха в течение на тази година, може да се предаде с малко думи. В нашия разказ ние ще се ограничим да кажем, че от заточениците, които руското правителство изпращаше в Сибир, едва ли пристигаха и половината, останалите още по пътя умираха. Умираха тези окаяници от немилостивите обноски на грубите казаци, от недостиг на храна, от силния студ и от тифуса, който върлува в станционните тъмници, където затварят осъдените.

Между руските провинции Перм и Тоболск, недалече от село Марково, в една изсечена гора се издига стълб, висок 10 — 12 стъпки. Той показва границите на Сибир. На никое друго място в света не са увековечени тежките спомени на пътниците и техните чувства, както тук, в този малък изпосечен шумак, в подножието на този тайнствен стълб.

Той се нарича Стълб на сълзите.

Нито една от границите на света не е била свидетелка на толкова човешки нещастия. Нито край една от тях не са минали толкова съкрушени човешки сърца, както тук, където стотици хиляди божи създания — жени и деца, князе, благородници и селяни — се прощаваха завинаги с отечество и милия си роден кът.

Тъй като има граница между Европейския и Азиатския Сибир, то тук винаги е било разрешено на заточениците да си поотпочинат и да кажат последно сбогом на своите мили, оставени в отечеството.

При този пограничен стълб всеки ден се разиграваха тъжни и жалки сцени.

Съкрушени, побледнели и изнурени, останали без всякаква надежда, заточениците даваха малко разтуха на мъките си. На колене те прегръщаха земята на милото си отечество или впиваха устни в студения стълб. Едни шепнеха молитви, други вдигаха ръце и тихо кълняха света, хората и живота; трети пък се приближаваха до стълба и с разтреперана ръка искаха да изрежат на подножието му страшния знак на хорските беди и нещастия — думи, пълни с болка и отчаяние.

Няколко седмици след Нова година — тъкмо на разсъмване — до Стълба на сълзите пристигна керван със заточеници и един груб глас извика: „Почивка!“

Оковите задрънкаха и осъдените, уморени от дългия път, изпопадаха на покритата със сняг земя. Простите дъсчени коли, на които бяха натоварени жените, болните и децата, спряха и в миг тази тъжна група оживя.

Няколко минути и пламъкът на запаления огън блесна и около него се наредиха казаците. Горките осъдени хвърляха отчаяни погледи на този хубав пламък, който можеше да ги стопли. Керванът се наричаше „смесен“. Той бе образуван от политически емигранти, мъже и жени; ще рече — от такива, които са били съмнителни за руското правителство, та затова ги бе откъснало от милия им поминък, за да ги закопае завинаги в студения Сибир. Имаше и престъпници, изроди на човечеството, които бяха зацапали душите си с кръв или с някое друго грозно престъпление.

Двама от заточениците, за които имаше заповед да бъдат наблюдавани внимателно, бяха отделени предпазливо от останалите; заеха място до една елха, отрупана със сняг.

Това бяха хубава млада жена, твърде бледа и измъчена, и снажен момък, чието нежно лице беше обрасло с черни къдрави косми. Гърбавият нос и острият поглед го издаваха, че е син на поробена Полша.

Младата жена държеше в ръцете си четиригодишно дете. Тя го сложи нежно под елхата върху един шал, който младият поляк простря на снега.

— Спи, Владимире, миличък мой, спи! — шепнеше клетата жена. — Ах, благодаря Богу за всяка минута, в която ти изпраща сън, за да не гледаш грозотата, престъпленията и греховете, които ни заобикалят.

— Мамо, аз не съм никак уморен — каза малкият, като се усмихваше, — добрият чичо ме носеше.

При тези думи детето обгърна с малките си ръчички белия врат на достойния поляк и наклони главичката си върху гърдите му.

— Детето има да ви благодари — каза заточеницата. — Отдавна щяхме да отпаднем от този тежък път, ако вие не бяхте ни пазили. Ах, Боже мой, ако още веднъж — както се надявам — се освободя, то тогава Елисавета фон Пал няма да забрави нито вашето благородство, нито добрината, а ще ви остане благодарна вечно за всичко. Но стойте, аз не знам още името на нашия приятел и помагач. Моите познания се ограничават само в това, че и вие, и аз сме нещастни заточеници, които руският цар изпраща в сибирските степи.

— Проклятие да съпровожда тези, които ни изпращат! — каза младият поляк. — Но се заклевам, че ще доживея деня на отмъщението, когато ще бъда свободен да отмъстя на онзи, който ме тласна в тази пропаст. Ако не дочакам този ден, ако тялото ми изгние в Сибир, тогава от нашите кости ще възкръснат отмъстители и ще удари часът на отмъщението за тираните и за техните палачи.

Очите на поляка блеснаха с необикновен блясък и с неизказана страст той прибави:

— Знайте, че без причина не ще накажат и интернират Понятовски. Аз съм последният член на нашата фамилия, но няма да забравя, че баща ми падна за свободата на Полша.

— Как, вие сте от семейството на Понятовски? О, тогава вие сте княз Феликс, комуто баща ми — барон Фон Пал — бе кум в Курландия?

— Аз съм княз Феликс Понятовски — отговори младежът, — но тъй като — както всички от моята фамилия — тия чувства за освобождението на Полша, те ме причислиха към руските емигранти. Те мислят, че с интернирането ми в Сибир ще се отърват от мен. Навярно смятат, че там постепенно ще ме уморят, но горко се лъжат. Аз ще избягам — каза той шепнешком, като хвърляше подозрителни погледи към казаците. — При първа възможност ще се измъкна и ще застана в редовете на тези, които са против Русия. Има, уверявам ви, един човек, който хиляди пъти повече от мене мрази Романовците и непрекъснато подклажда огъня, който ще погълне веднага гордия дворец. Него наричат цар на съзаклятниците. Той е Михаил Бакунин.

— Михаил Бакунин? — повтори Елисавета. — За този особен човек съм слушала много. Мисля, че тайната полиция е оценила много скъпо неговата глава, но при все това не могат да го заловят.

— Да, защото има навсякъде приятели, искрени и истински приятели — подзе Феликс въодушевено и весело. — Приятели, които ще изгубят главите си, преди да предадат Бакунин; той е навсякъде. Сега в Петербург или в Париж, а после в Лондон или в Цариград. Навсякъде той ги привлича за тази свещена идея, дори намира и нови хора във всяко руско село. Често прави съзаклятия в някой прочут европейски град. Неоспорима истина е, че и царят на трона не е тъй силен, както Бакунин, който раздвижва със словото си цял свят.

Зад гърба им се дочу хриплив смях.

— Този Бакунин трябва да е истинска лисица — каза един креслив глас. — Бих се хванал на бас, че тоя човек не съществува, че е някакъв необикновен призрак, измислен от бунтарите, които се скитат по нашата Русия.

Елисавета и княз Понятовски се отдръпнаха. Пред тях стоеше старец с бяла брада, облечен с извехтели и вече износени дрехи. Той подпираше изнемощялото си тяло на две дебели патерици. Изражението на този човек бе странно. Той носеше шал, завит около главата; забраденият му нос, ведно с острия поглед на черните очи издаваха, че е истински арменец.

— Не се плашете — каза старецът, който забеляза смущението, предизвикано от явяването му. — Не съм казашки шпионин, няма да ви предам, но позволете ми да поседна при вас и да послушам какво разправяте за Михаил Бакунин.

Без да дочака разрешение, легна на земята до Елисавета.

С очи, препълнени със съжаление, той разглеждаше детето, което неспокойно, без да може да мигне, се търкаляше на одеялото.

— Охо, малкия го е втресло — каза старецът, като погали челото и лицето на Владимир.

— Втресло ли го е? — извика поразена Елисавета. — О, Боже мой, ако детето ми се разболее, и то тука, на този сибирски път, всичко пропада, защото няма никакво спасение, ни помощ.

Клетата жена приклекна до малкия, като се вслушваше в неравномерното му дишане и в биенето на сърцето му.

— Лошо ще бъде, ако някому се случи нещо, защото освен ударите с щикове, казаците нямат друг лек за осъдените, а пък ме не никак не ми се ще да вярвам, че ударите от техните пушки помагат на тифуса.

— Тифуса!? — изпищя Елисавета, побледняла като мъртвец. — Предполагате ли, че детето ми, моето съкровище, боледува от тази болест, от която мнозина от заточениците умират?

— Малкият се разболява от тифус — каза старецът с трогнат глас, — но при все това не трябва да се отчайвате, госпожо. В началото тифусът може да бъде пресечен. Аз имам лек, който ще помогне на малкия. Донесете в един съд малко вода, млади господине, искам да сипя в нея един прах.

Княз Феликс скочи и бързо донесе вода, а старецът изсипа белия прах в нея.

— Ето, дайте сега на вашия Владимир да пие — каза той. — Но какво ви е, защо ме гледате така подозрително? Не се страхувайте, това не е отрова. Ето, уверете се: аз пия и нищо не ми става.

— Извинете — каза Елисавета, — в последно време никому не ми се ще да вярвам. Ала аз мисля, че тези хора, които докараха толкова беди и нещастия, не са толкова сурови и груби, та да сторят зло на едно невинно детенце и да изтръгнат единственото ми утешение и богатството на печалния ми живот.

След като изпи глътка от питието, което майката поднесе до устата му, лицето на Владимир се промени, тъй като огънят по-олекна и болният тихичко заспа. Елисавета сграбчи ръцете на стареца и ги обля със сълзи на топла благодарност.

— Ах! — извика тя. — Бог още не ме е напуснал съвсем. При тези тежки мъки, които изтърпях за тъй късо време, той ми изпрати добри хора. Аз не съм без помощ, не съм самотна и изоставена.

— Какво сте сторили, дявол да го вземе? — питаше старецът младата хубава жена. — Да не би и вие да сте замесена в съзаклятието против царя, та затова заедно с останалите ви водят в Сибир?

— Какво съм сторила ли? — каза Елисавета, като обърна към небето препълнените си със сълзи очи. — Единствен Бог може да знае за какво ме заточават. Ако искрената любов и моята преданост са престъпление, тогава аз съм голяма грешница.

— За колко време сте изпратени в Сибир? — попита старецът.

— Нищо не ми е известно, тъй като нищичко не ми е съобщено. Една нощ стражари влязоха в къщата ми като крадци. Едва ми позволиха да се облека. Без дори да се наметна, те почнаха да ме влачат. Пожелах да взема детенцето си, но и това не ми позволиха. Тогава паднах на колене пред главатаря на безцеремонните гости и той ми позволи да си взема детето. След това ни хвърлиха в една дълбока тъмница. Доста време се мина и аз не виждах човешко лице. Ядене ми даваха през една малка решетка. Най-подир ни освободиха от тъмничния затвор и ни откараха в един параход, където бях принудена да споделям живота на някакви развратни и отвратителни жени. Научих се от другите, че пътуваме по Волга и че ни водят в Сибир.

— Не е добре, че не знаете колко ще трае заточението — каза старецът, — защото в такъв случай заточениците не се връщат вече в цивилизования свят. Осъждат ги на принудителна работа в Сибирските рудници, и то за цял живот.

— Цял живот? — изпищя Елисавета. — Значи завинаги ме изтръгнаха от хората, за да ме закопаят жива в тая снежна пустиня? Но защо да се сърдя? Не е ли безразлично за мене къде ще се отърва от окаяния си живот? За мене вече няма никаква надежда, аз вече няма да видя пролет. Моето щастие бе разбито в една нощ и от тогава, когото обичах най-много на света.

Гласът й се задави в хълцане. Тя покри с ръце лицето си и падна до заспалото дете.

Дълбоко трогнати, двамата мъже наблюдаваха съчувствено младата нещастна жена.

Но бедната не можа задълго да се отдаде на тежките си мисли. Един от наредените до огъня казаци, като въртеше камшика си, се приближи до Елисавета.

— Хей! — викна той и я ритна с грубия си крак. — Ставай, че моят офицер желае да говори с тебе. Тръгвай след мен!

Като гледаше грубите обноски на казака, княз Феликс се разтрепера. Въпреки тежките окови, той щеше да се съпротиви на грубиянина, ако старецът незабелязано не го бе отдръпнал. Елисавета скочи, като остави малкия Владимир на грижата на двамата мъже, и се запъти към огъня.

Офицерът лежеше върху меча кожа, стискаше между зъбите си запалена цигара и наблюдаваше облаците дим.

Щом Елисавета се приближи, той скочи от постелката си. С пламнали очи загледа хубавата жена. При дадения от офицера знак казакът се оттегли при заточениците.

— Ела тук, миличка — каза офицерът, като хвана разтрепераната й ръка. — Ела тук и ми помогни да съкратим времето. Да знаеш колко ми е досадно от този дълъг път! Сега не ми остава нищо друго, освен да благодаря на случая, че те изпрати тук. Аз съм напълно уверен, мила, че ти не ще се посвениш от нищо. Ела тук и поседни на тази мечешка кожа.

Елисавета боязливо се отдръпна назад. По безсрамния поглед на офицера и разтреперания му глас тя разбра истинското му намерение.

— Ти си тъй хубава, гълъбче — раздразнено извика казакът. — Без съмнение ни една от петербургските хубавици не би могла да съперничи на неописуемата ти красота; аз вярвам, че любовта ти ще е сладка, дори най-приятна в целия свят. Искам една целувка от твоите устни. Уверен съм, че ние ще бъдем добри приятели още нощес. Разбираш, нали, пиленце, още нощес…

При тия думи той разтвори безцеремонно ръце и привлече нещастната жертва, чиито ръце бяха оковани в синджири.

Елисавета потрепера цяла в мръсните му прегръдки. Когато нещастницата усети дъха на ракията и впитите му груби устни в нежното си лице, извика отчаяно за помощ със сърцераздирателен глас.

— Браво, ти още се противиш, пиленце мое — възкликна, раздразнен от животинската си страст, пияният казак. — Не вдигай шум, че имам средство, с което да те укротя… Приближи се до мен и отговаряй на целувките ми, защото иначе ще те предам в ръцете на моите казаци. — Той непрекъснато я притискаше и все по-диво и по-силно привличаше безпомощната жена към себе си, а когато Елисавета започна с всичка сила да се тегли от него, обзе го такава дива страст, че като я хвана за гърдите, скъса тънката й дреха.

Отчаяно, като викаше с нечовешки глас, Елисавета скръсти ръце на гърдите си, за да закрие нежните части от очите на останалите.

Офицерът, обзет от дива страст, искаше отново да я сграбчи; той простря ръцете си към нея и извика:

— Жено, ти трябва да бъдеш моя!

— Назад, нещастнико! — извика в тоя миг княз Понятовски и притича до огъня, около който спяха казаците и се разиграваше тази мръсна сцена. — Назад или ще намерим средство да съобщим в Петербург за гнусните ти постъпки.

— Свалете го! — крещеше офицерът. — Удряйте това псе, докато премалее.

— Нещастнико! — каза младият княз. — Ти искаш да обезчестиш една слаба и безпомощна жена, ала знай, безобразнико, че аз, окован във вериги, ще те удуша, аз ще те…

Младият княз не можа да продължи повече. В същата минута около двадесет-тридесет ръце се издигнаха над главата му и преди да довърши, го повалиха на земята.

— Милост! — молеше Елисавета. — Смилете се над него. Не го бийте вече. — По-добре бийте мене и детето ми.

Но нейните молби не помогнаха.

Камшиците се издигаха непрекъснато над поляка, който лежеше безчувствено на земята. Казаците удряха без милост и от пресните рани течеше кръв. И така княз Понятовски лежа няколко минути в несвяст, облян в собствената си кръв. Старецът с патериците се довлече, клекна до него и се мъчеше да попие с кърпата си кръвта, която постоянно течеше. В това време офицерът притегли младата жена и я повали на мечешката кожа.

Лицето му бе пламнало, очите му светеха като на див звяр, а гласът му трепереше; той страстно извика с пресипнал глас:

— Ей, казаци! Изгасете огъня, защото ми е нужна тъмнина.

— Честита сватба, господин поручик! — каза един от войниците, като изсипа цяла кофа вода на огъня, който изпращя и угасна.

Офицерът прегърна младата безпомощна жена през кръста и я сложи на коленете си.

— Целуни ме! — дереше се той. — Само ме целуни и бъди уверена, че няма да се разкайваш за това.

В минутата, когато офицерът искаше да положи Елисавета на кожата, из гората се появи ездач на бял кон.

— Какво е това? — извика офицерът, объркан от силната си страст и от изненада. — Царски куриер?

Ездачът, чиято униформа бе обшита със злато, беше от конвоя на царя. Той слезе от коня и предаде на офицера едно запечатано писмо.

— Ако началникът на транспорта сте вие, четете, а на мене ми дайте чашка ракия. Не съм слизал от коня си и нищичко не съм хапвал. Едва се държа на краката си.

Докато казаците услужливо даваха да хапне и пийне на царския куриер, офицерът отвори писмото и сърдито и гневно запреглежда съдържанието му. След като го прочете, той хвърли поглед върху легналата на кожата трепереща Елисавета.

„Нещастие — си каза той, — няма да има удоволствие за мен. Струва ми се, че царят доста се интересува от тая жена, защото саморъчно ми заповядва да я отведа здрава и непокътната в Сибир. Трябва да се подчиня, но все пак ще й отмъстя. — Ще взема детето й.“

— Ей, гълъбче, къде е малкият, който беше с тебе?

— Ето под тази елха — отвърна Елисавета. — Но, господине, аз много се безпокоя за него, защото е сериозно болен.

— Обичаш ли го?

— Той е всичко за мене: живот, щастие и единственото благо на този свят.

— Осипе — викна офицерът, — Осипе, къде си?

Един от войниците дотича и попита какво желае господин поручикът.

— Вземи детето, което спи под онази елха — заповяда офицерът. — Възседни коня и с него скоро в Петербург! За 7 дни трябва да си там. Като стигнеш, ще се явиш при управителя на петербургските крепости и ще се научиш за останалото!…

Осип, казакът, погледна подозрително детето, защото малко се уповаваше на смъртната бледност, която се бе появила на лицето на спящото дете.

— Хм, хм! Ако малкият умре по пътя, тогава каква ще я бъде, господин поручик?

— Тогава занеси неговия труп на управителя. А сега, Осипе, хайде на път и отстранявай всичко, което би ти се изпречило отпред.

— Детенцето ми! — изпищя Елисавета. — Моят Владимир. Де е моят Владимир! Те искат да те откраднат, но преди да направят това, преди да ни разделят, нека убият и двама ни.

Тя се втурна като тигър върху детето и го притисна до гърдите си.

— Разделете ги! — заповяда казашкият офицер. Войниците се нахвърлиха върху Елисавета и започнаха да я влачат, но всичко бе напразно. Тя тъй силно стискаше детето в прегръдките си, че казаците по-скоро можеха да го насекат на късчета, отколкото да го изтръгнат от ръцете й.

— Какво гледате, удряйте с камшиците! — каза един казак. — Пръснете главата на този хлапак.

— Ето, виждате ли, това помогна, тя го пусна, дава го!…

— Господи, вечни и справедливи Боже, запази ме от тези тирани — говореше Елисавета като луда. — Докажи ми, че си добър баща и не позволявай да се вършат тези ужасни престъпления! Изпрати гръм, ах, помогни ми, всемогъщи Боже!

Един от казаците я удари с камшика по лицето и с това затули устата й.

Осип грабна разплаканото дете, а Елисавета с отчаян вик падна в ръцете на младия поляк.

— Да се изпълни заповедта за детето! — каза офицерът.

— Сбогом, чедо мое! — хълцаше Елисавета. — Сбогом и нека Бог те пази и закриля! Не забравяй да отмъстиш за майка си. — С тези думи клетницата свърши и падна в несвяст.

Това състояние бе за Елисавета голямо щастие, защото не бе осъдена да гледа ужасните сцени, които биха разкъсали майчиното й сърце.

Казакът Осип отвлече разплаканото дете до коня си и искаше да го подхвърли на седлото. Ала той се излъга, тъй като детето не бе лекичко. Малкият Владимир падна по очи на земята и се хвана с малките си ръчички за клончетата на едно дърво, което се подаваше над снега.

— Не искам да вървя с тебе, лоши човече, аз ще остана с мама. Пусни ме или добрият ми татко ще те разсече с шашката си.

Грубият казак се смееше така, че вратните му жили се надуваха.

— Я гледай как се дърпа тази малка жабка. Наистина, господин поручик, по-добре да го усмирим завинаги. Но Бог знае дали по пътя ще оцелее — добави той, като се подсмихваше подигравателно.

— Събирай си устата, Осипе — каза поручикът, — защото, ако стане нещо с това дете, нито моят, нито твоят живот ще струва счупена пара.

Офицерът се доближи до Осип и му пошепна:

— Не зная каква е тази тайна, но без съмнение царят живо се интересува от този хлапак, защото, ако не беше така, не би изпращал куриер, и то в това диво място, за да ни заповяда детето да се върне чак в Петербург. Хайде, вземи бързо детето и се качвай на коня.

Заповедта бе изпълнена начаса.

Въпреки упорството на детето, той го грабна и възседна бързия си кон.

Няколко хубави удара и конят препусна като стрела по снежните степи. Виковете на детето той задушаваше, като го притискаше силно към гърдите си. И така бързо напредваха, че за късо време се отдалечиха на една миля от мястото, където си почиваха изгнаниците. Когато Елисавета се свести, около себе си видя полския болярин и стареца, който седеше наблизо.

— Владимире — беше първата й дума, която тя тъжно изрече. — Къде е, къде е детето ми?

Младият княз Понятовски взе нежно ръката й и рече:

— Не се отчайвайте, Елисавета, защото, ако царят е мощен, Бог е всемощен и ако Той пожелае да видите отново детето си, то царят не ще може да ви попречи.

— Те ще го убият — хълцаше клетата жена.

— Все пак вие се лъжете в предположенията си — шепнеше старецът с патериците. — Аз не мисля, че малкия Владимир го изтръгнаха от ръцете ви с цел да го убият, защото внимателно подслушвах разговора на офицера с казака… Офицерът казваше, че царят живо се интересува от детето, защото в писмото, което царският куриер донесе, изрично е казано, че нито косъм не трябва да липсва от главата на детето.

Елисавета вдигна очи към небето и искрица надежда освети лицето й.

Изведнъж се чу тръбен звук.

Поручикът даде знак за тръгване.

Заточениците станаха, а войниците вдигнаха пушките на рамо.

— Строй се! — викна офицерът и начаса заточениците се наредиха. Последва заповедта „Ходом марш“ и цялата тълпа тръгна по пътя за Сибир. Четирима казаци с тъмнозелена униформа предвождаха смесения керван, който и отстрани бе заобиколен от казаци.

Зад тази тълпа пътуваха колите, в които седяха старците, болните и малките деца. Шествието завършваше с дванадесет казаци и 4–5 коли с вещи.

Елисавета бавно крачеше между двамата си приятели. Не искаше да се качи на колата, защото се страхуваше да не я обиждат грубите казаци. Затова бе събрала всички сили и крачеше, вглъбена в тъжни мисли.

— Вярвам, че пътят няма да продължи много — каза белобрадият мъж с патериците. — Според думите на някои от осъдените, на 3–4 часа път оттук се намира един затвор, в който може би ще си починем един ден.

— Дай Боже! — каза Елисавета. — Искам да заспя и да забравя случилото се.

— Да заспите — каза старецът, усмихвайки се. — Както се вижда, вие за пръв път пътувате за Сибир, иначе нямаше и да помислите, че ще можете да спите или да почивате в този ад.

— Значи тъмницата е толкова лоша? — попита княз Понятовски. — Вярвайте ми, не предполагах, че на сибирския път ще ми се случи нещо по-лошо от това.

— Мамите се — каза човекът с бялата брада. — От големите нечистотии и мръсотии в задушните тъмници се развиват най-опасни болести. Тифусът върлува в тях и завлича със стотици от изгнаниците. Защо ли преждевременно да ви тровя сърцето! За съжаление вие сами скоро ще имате възможност да се уверите в истинността на казаното: ще видите къде руското правителство настанява заточениците.

Подир малко керванът отмина елховата гора. Тъга, отчаяние и тежки мисли съпровождаха тези нещастници, а над главите им се виеха врани и гарвани.

Изведнъж керванът спря. Казаците, които вървяха отпред, скочиха от конете и забързаха към един човек, който лежеше на края на гората.

Видът му предизвикваше съжаление и страх. Той бе на около 30 години, а лицето му беше белязано точно по средата с някакъв знак. Гъсти разбъркани коси се спущаха по челото му и покриваха късия му врат. Грозен, като че ли бе живял със зверовете в гората.

— Той е от ротата на „генерал Кукуков“ — викаха казаците. — Както се вижда, гладът го е принудил да излезе от гората.

Но да обясним това. Заточениците не пропускаха случай да избягат. Но зимно време никой от тях не се решаваше да бяга, защото знаеха, че всеки би загинал в пространните снежни степи. Но щом дойдеше лятото, щом горите се отрупат със зеленина, у тях се появява силна жажда за свобода и за скъпото им отечество и мнозина се решават на бягство от затворите.

„«Кукуков» ни зове“ — си говореха заточениците и стотици от тях бягаха в редовете на „генерал Кукуков“. С надежда да видят още веднъж широкия свят, те скритом се промъкваха през безкрайните сибирски гори. Но от стотиците бегълци едва един успяваше да стигне преследваната цел; останалите или умираха от глад, или на сибирския път се предаваха на полицията. Но имаше случаи, когато един и същи нещастник се бе опитвал да бяга 7 или 8 пъти поред; щом чуеше кукувицата, той предприемаше този тежък път, за да се отърве от сибирските тъмници.

Един от тези бегълци бе човекът, когото казаците доведоха пред краката на своя офицер. Като хвърли презрителен поглед, той ритна с крак вдървения труп.

— Този негодник не е мъртъв! Помогнете му да стане!…

— Да опитаме с ракиения цяр — каза един от казаците. След това повдигна главата на клетия беглец.

— Плюскай ракия, мръсно псе! — ревеше казакът… — Плюскай, като ти казвам! — Казакът започна да налива лютата течност в носа, ушите и устата на трупа. След това разтвори клепачите му и взе да сипва капка по капка в очите му.

Този цяр подействува твърде бързо. Цял разтреперан, човекът с червените очи скочи на крака. Но щом забеляза около себе си казаците, побледня като платно и от безкръвните му уста се чу разтрепераният му глас.

— Значи пак ме хванаха.

— Ела по-насам, говедо! — викна казашкият офицер. — Няма нужда да те разпитвам откъде идваш и кой си. Вижда се, че си беглец от някой сибирски затвор. Кажи как ти е името.

Беглецът се почеса по врата и измърмори през зъби:

— Как ми е името ли? Ай, името ми може би ви е известно. Аз се казвам Забравения Иван.

Забравений Иван се наричаше всеки сибирски беглец, който по някои свои съображения искаше да скрие нещо от миналото си. Всички се нареждаха под обща категория с прозвище „забравени“ — затова и полицията губеше право да научи подробности за тях. Тя наказваше всеки, който носеше името Забравения Иван, с 5–6 години работа в сибирските рудници, независимо дали бе злосторник или политически престъпник.

Казаците донесоха синджири и вързаха ръцете на беглеца. Офицерът даде заповед да го отведат до близкия затвор.

— По-добре ще е да ми дадеш да хапна нещо — каза Забравения Иван, — защото иначе мъртъв ще ме отведете в затвора. От четири седмици нищо не съм ял.

— Щом си гладувал толкова време, можеш да погладуваш още малко — каза жестокият офицер. И без да обърне внимание на молбата на нещастника, даде знак за тръгване. Забравения Иван забиваше зъби в пръстите си, дано изсмуче малко кръв, за да намокри изсъхналите си устни. В тази минута старецът с патериците се приближи до него и като го огледа от главата до петите, каза:

— Откопчай торбата от гърба ми. В нея ще намериш хляб и риба. Вземи си колкото щеш, но да не измъкнеш и малката кесийка, която е до хляба.

Очите на беглеца светнаха с необикновен огън.

— Да открадна! О, и брилянти да имаше в торбата ви, вярвайте, бих предпочел парче сух хлебец. Допущате ли, че ще дръзна да сторя това, и то на моя спасител? Забравения Иван, ако и да е вагабонтин, не е толкова долен, че да направи това. Да, той не е толкова неблагодарен, както предполагате вие!

При тези думи той сграбчи торбата, извади хляба и сухата риба и започна бързо да гълта.

— Какво престъпление си извършил, Забравения Иване? Беглецът отговори с пълни уста: убийство, и то двойно убийство, и пожар при това!

— Двойно убийство? — каза старецът. — Ти, човече, не си достоен да те спасявам от глад. По-добре беше да се скапеш по пътя.

— Безразлично ми е — отговори беглецът, като отпусна равнодушно рамене. — Аз бих казал, добро старче, че и вие, както и много други, твърде преждевременно ме съдите, защото не искате първо да чуете причините, които са ме заставили да извърша това. Тогава чуйте: убих жена си и тъща си. Удавих ги със собствените си ръце, господине! Жена си за това, че ми измени, а тъща си, защото беше посредница на дъщеря си. А собствената си рожба, своята плът и кръв, продаде на един богаташ, който откупи със злато безчестието ми. Аз бях сиромах, кондуктор по железниците. По цели дни и нощи бях на крака, за да изхраня семейството си. Работех от сърце, защото жена ми беше хубава и аз я обичах до лудост! Обичах и децата си, защото те бяха родени от моята Марианка. Един ден нещастие сполетя къщата ми. Веднъж един частен влак излезе от релсите. Беше на някой си Ягодкин, богат търговец от Петербург. Вината не бе моя. Машинистът бил пиян. Доведоха Ягодкин полумъртъв в къщата ми и жена ми положи големи грижи за него.

Оздравя богатият Ягодкин, но не му се искаше да си отива. Разправяше, че не можел да предприеме такъв дълъг път, догдето не оздравее напълно. На това аз му отговорих: „Нека Бог благослови присъствието ти в моята къща. Останете тук, докато желаете.“ Тъкмо това търсеше този богаташ — да може да унизи един бедняк.

Така течеше времето. Но един ден ето малкият ми син ми каза: „Татко, я погледни тази златна рубла, гостенинът ми я даде, за да не ти обадя, че той винаги целува мама, а пък баба винаги ме заплашва, че ще ме хвърли във фурната и ще ме опече като хляб, ако ти кажа какво съм видял.“

От този час аз непрекъснато ги следях и скоро забелязах, че моята Марианка и богаташът Ягодкин…

Но по дяволите, задушавам се, като си спомня. Като див звяр пламна скитникът и така силно плесна с ръце, че синджирите му издрънкаха.

Старецът с патериците го слушаше мълчаливо, а Елисавета и Понятовски се доближиха, за да чуят и те тоя чуден разказ. Като забеляза въпросителните им погледи, човекът с черната коса подскочи диво и грубо извика:

— Защо ме гледате тъй странно? Нима тези случки не са обикновени в живота? Рядко ли е жената да измени на мъжа си и той да си отмъсти кърваво? Бъдете уверени, че аз никога не съм се разкайвал за това. И сега, ако беше отпреде ми, бих я удавил. Несправедливо е, че заради това съм осъден на 20 години затвор. Не зная само какво е станало с децата ми. Имам син и дъщеря. Ах, колко бих искал да зная дали са здрави горките ми сирачета.

Елисавета беше покъртена. Раната й наново се разтвори, защото и тя оплакваше детето си, тъй немилостиво изтръгнато из ръцете й. Искаше да попита за детето си, но в това време един казак замахна с камшик и извика:

— Какво сте навели глави, грешници? Марш напред! Веднъж да се отървем от вас и да ви предадем в тъмницата, та да не отговаряме повече за вас, негодни изроди!

Най-после стигнаха до така очаквания затвор. На разсъмване, в студена и мъгловита зора, застана тази група заточеници пред тъмницата.

Дървената врата на затвора се отвори и керванът влезе вътре. На всяка врата стояха стражари, а в двора, пълен с нечистотии, се разхождаха стотици оковани със синджири затворници, които излизаха на чист въздух всяка сутрин.

— Да се държим заедно — прошепна старецът с патериците. — Нека не се делим, да бъдем в една стая.

— Дали ще ни разделят? — попита Елисавета. — Нима няма да обърнат внимание на това, че не сме от един пол, и ще ни наблъскат в една стая с мъжете, та да прекарваме с тях не само цели дни, а и цели седмици?

— Тази надежда ще пропадне — каза старецът. — Тук не искат да знаят нито за безсрамието, нито за други неблагоприличия. Ах, ето идват да ни затворят по килиите. Сега бъдете решителни и мъжествени, защото мястото, което ни очаква, е страшно.

Започнаха да въвеждат осъдените в една стая, в която можеха да се съберат около 15 души; но въведоха три пъти повече. Стаята беше доста светла, но въздухът беше доста задушлив и горещината не можеше да се търпи. Двата двойни реда скамейки, сложени покрай стените, едва можеха да поберат половината от тези хора, а останалите трябваше да налягат под скамейките или на голата земя.

Подът на тъмницата никога не е бил почистван. Калта, която затворниците бяха носили с краката си в дъждовно време, покриваше дъските.

Изпотрепаните и измъчени затворници не успяха да заемат места на скамейките и налягаха без много колебания в тази смет. Задушлив спарен въздух изпълваше цялото пространство.

Като влезе в тази килия, Елисавета бе обзета от ужас. Щеше да падне в несвяст, ако не беше силната ръка на поляка, който я подпираше.

— Значи на това място ще си поотпочинем — извика тя. — Тук ще се предам на мирен сън, сред тази тълпа от престъпници? О, Боже мой, Боже мой, не издържам, не мога повече…

— Елисавета! — чу се един креслив глас.

Щом се обърна, тя се намери между две жени, чиито погледи всяваха страх и ужас.

Едната беше висока, суха, с напукани устни и без зъби. Очите й бяха сиви като на котарак. Щом се обърна Елисавета, тази жена се спусна към нея и сръчно я хвана за ръката.

— Ела тук — каза повелително, — няма да бъдеш с останалите затворници. За тебе има отделна стая.

Елисавета страхливо загледа двете жени. Клетата, тя не разбираше дали тази покана не е направена с умисъл и с някакви задни цели.

— Отделна стая! — извика с разтреперан глас тя. — А, това е добре. Те имат милост към мене! Къде ще ме отведете сега?

— Там, дето ти се харесва — подиграваше се сухата жена и започна да се смее, както направиха и останалите.

— Те имат някакви задни намерения към тази жена — шепнеше старецът на княз Понятовски. — Възможно е да я затворят в отделна килийка, но това е най-грозното, което може да й се случи.

Младият княз не можа да изтърпи това, той вдигна пестници и рече:

— Нима ще допуснем това? Нима ще останем хладнокръвни пред сцената, която искат да разиграят с тази нещастница? Нима трябва да я оставим да я мъчат и унижават?

— В тази минута всяка съпротива е безсмислена — отвърна тихо старецът. — Ако постъпите така, и нас ще сполети същата участ. По-добре е да наблюдаваме какво става около нас, та в даден момент да я отървем.

— Аз няма да дойда с вас — каза Елисавета с треперещ глас. — Желая да остана между своите приятели! Ах, помогнете, помогнете ми, приятели мои, те ме влачат насила…

Жените не обръщаха никакво внимание на молбите на изнемощялата мъченица. Те разплетоха дългата й гъста коса, а едната не се задоволи с това, нави около сухите си ръце тази вита коса и почна да я влачи. С нямо равнодушие останалите заточеници наблюдаваха страшната сцена, която се разиграваше пред очите им. Само човекът с патериците, младият княз и Забравения Иван наблюдаваха тази картина с дълбоко съчувствие. Двете грозни жени влачиха Елисавета по дългия мрачен и нечист коридор, докато стигнаха до една врата в края му. Една от тях извади ръждясал ключ и отвори вратата. Щом Елисавета пристъпи прага на тази тъмна килия, жените я тласнаха вътре и силно затръшнаха вратата. Килията, в която се намери Елисавета, не беше по-голяма от гробница. Елисавета дишаше тежко и дълбоко. Забеляза, че въздухът бе топъл и влажен, като че тук бе препълнено със смъртна задуха.

Изнемощяла, потресена и разтревожена, стоеше в средата на влажната тъмница. Притъмня й пред очите. Стори й се, че се отървава от тежките мъки, че сладка смърт ще я отърве завинаги от тези грозни хора. Главата й клюмна; тя затвори очи и заспа.

Сънува някакъв чуден сън. Над главата й като че хвърчеше мило и светло ангелче и това ангелче като че имаше чертите на детето й. То се спусна на гърдите й, обгърна я около врата с малките си ръчички и я целува дълго, дълго… Ах, как бяха сладки тези целувки, защото идеха от устата на детенцето й!

Но изведнъж малкият ангел подхвръкна уплашено, защото един гарван с корона на главата си се спусна из облаците и между тях започна борба на живот и смърт. Гарванът с яката човка и острите нокти искаше да сграбчи ангелчето, но то се издигаше все по-нависоко и по-нависоко над облаците и грабливата птица с короната не успя да го достигне. Елисавета не можеше да откъсне поглед от тази чудна сцена, която разкъсваше майчиното й сърце. Тя започна да плаче, а след това тихо започна да се моли Богу за детенцето си. Далеко в безкрайността гарванът размахваше крилете си и гонеше малкия ангел. Искаше да го свали на земята, но ангелчето успяваше да отбива ударите му.

Изведнъж светлото ангелче се спусна върху гонителя си и смъкна короната от главата му. В тази корона, изглежда, се състоеше всичката негова сила, защото щом бе свалена, грабливата птица полека-лека започна да пада към земята, додето най-сетне се намери пред краката на Елисавета и се сви от болка и изнемога.

С вик Елисавета се сепна от съня и плахо се огледа.

С ужас забеляза, че в тази страшна тъмница не беше сама.

Пред нея стоеше човек със светла униформа. Бледното му лице бе обрамчено от черни мустаци и голяма брада, а изпитателните му очи дръзко гледаха Елисавета.

Това беше Кардов, царското оръдие, човекът, който предаде великия княз Константин на брата му — царя. Униформата, която той носеше, бе най-голямо доказателство, че царят е възнаградил неговия труд и услуги и че му е дал доста завиден пост — директор на петербургската полиция.

Кардов не беше сам. Съпровождаше го един свещеник, който държеше в ръцете си голям кръст и лика на Спасителя. Тук бе и инспекторът на военните затвори — човек слабичък, малък, с кестенява коса и продълговато лице.

Като съгледа тези хора, Елисавета се възмути: първата мисъл, която й дойде наум, бе, че те са дошли да я отведат на мястото за екзекуция и затова заяви решително:

— Кажете ми накъсо, че последният ми час е настъпил и аз ще предам душата си Богу и мирно ще тръгна подире ви.

На бледото лице на Кардов се показа иронична насмешка.

— Вярвам, че искате да умрете, графиньо Елисавета, ала нашето намерение е да ви направим безопасна. Аз идвам по заповед на великия княз Константин. Неговата заповед ме принуди да предприема дълъг път — от Петербург до Сибирската пустиня, и сетне и до вас, баронесо Елисавета.

Елисавета се изправи гордо.

— И какво иска от мене великият княз? — попита тя. — Нима моите мъки не са му достатъчни? Нима не му стига това, че жена си и детето си хвърли в беди и страдания? Кажете, какви още мъчения е измислил за мене?

— Никакви мъчения — отговори Кардов. — Всичко, което великият княз иска, е да се закълнете пред нас, че никога и никому няма да кажете за онова, което е било между вас и княз Константин.

— Ще рече, сама себе си да предам — извика Елисавета. — Какво? Нима трябва да прикрия гнусното му дело? Нима трябва сама да потвърдя, че той ме имаше за любовница, която му стана отвратителна и която той изгони! Не, ако се закълна в това, ще дам свидетелство, че Елисавета е била само държанка и никога детето ми, моят Владимир, няма да посмее да носи името на Романовците!

— Млъкни! — изгърмя гласът на царския посланик. — Ти не знаеш какво те очаква, щом се колебаеш и не искаш да се закълнеш.

Той приближи и й прошепна сърдито:

— Слушала ли си някога за сибирските рудници и за онези студени гробове, изпълнени с живи човешки същества, които не виждат никога нито слънцето, нито месеца? Чувала ли си за ония, които, завързани със синджири за количките си, са длъжни да влекат тази тежест, докато умрат?

Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Елисавета. Сибирските рудници! Тя беше слушала за страшното място, знаеше и това, че който отиде там, вече не се връща между живите.

— Решавай, жено — настояваше Кардов, — и се закълни в онова, що иска великият княз, или още утре ще се намериш на път за живите гробници в рудниците.

Кардов отстъпи мястото на свещеника, който с кръст в ръце направи няколко крачки напред и с дълбок и свенлив глас каза:

— Закълни се, дъще, за да се избавиш от този ужас. Елисавета отскочи в един ъгъл на тъмницата и с хълцане извика:

— Няма да се закълна, не мога! В такъв случай аз сама бих унищожила и обезобразила женската си чест.

Кардов нетърпеливо тропаше с крак, така че искри излизаха от шпорите му.

— Нима изтраях толкова мъки и се изложих на такива опасности, за да се върна сега с празни ръце в Петербург? — извика Кардов. — Ако знаех някакво средство да принудя тази жена, бих си послужил с него, макар то да беше и най-жестокото изтезание.

— Има едно средство — прошепна тънък глас. Тези думи каза инспекторът на полицията. Той даде знак на Кардов, че иска да говори насаме с него.

Когато двамата се отделиха, инспекторът ниско се поклони пред големеца, потривайки мършавите си ръце.

— Ако високопоставеният господин полицейски директор благоволи да се смили за мен и бъде така добър да каже някоя и друга думица за мен пред господин министъра на полицията, за да ми увеличи заплатата, аз ще намеря средство и начин да принудим тази твърдоглава жена да говори.

— Двойна ще бъде заплатата ви — каза Кардов, — ако тази упорита уста изрече клетвата, която трябва да притежавам.

— Тогава да опитаме с пара — пошепна инспекторът. — Ха, ха, ха, ненапразно затворих в старото банче тази млада жена. Мисля, че ще й стане зле, ако се поизпоти на парата.

— Добре — каза Кардов след няколко минути. — Планът ви ми се харесва! Хайде, убедих се, че тя ще се реши на клетвата, когато се задуши…

Със заповеднически жест Кардов даде знак на свещеника да излезе от килията, в която беше Елисавета.

След това тя пак остана самичка.

Изнемощяла и покрусена, падна на колене и със сключени ръце молеше Бога да й даде сили да се съпротивлява на предложенията на този грозен човек.

Но тъкмо по средата на молитвата тя беше поразена.

Що бе това? Въздухът в килията стана така гъст, че Елисавета едва можеше да диша. Силна пара като че излизаше от стените, пода и потона.

Елисавета залиташе и пипнешком търсеше някакъв изход.

Около нея беше тъй горещо, като в най-горещите пустини, когато слънцето силно прежуря. Нетърпимата топлина действуваше на Елисавета тъй, че беше като упоена. Пот обля цялото й тяло и тя все повече и повече изнемощяваше. Нещастната започна да се досеща какво става с нея. Тя не бе вече в обикновена килия, а в тъмничното банче. Навярно бяха отворили някоя тръба, от която постоянно излиза пара. Парата все по-силно и по-силно се нагорещяваше и нещастната жертва губеше свяст.

Елисавета се подпря на стената, за да не падне. Гърдите й буйно се повдигаха, не можеше вече да си поема въздух. Пред очите й започнаха да се явяват огнени пламъци, които сякаш идваха все по-близко и по-близко.

— Сбогом, дете мое — изпищя Елисавета, — сбогом! Аз няма никога да те видя!

В този миг откъм вратата се чуха три силни удара.

— Ще се закълнеш ли? — извика с дълбок и пронизителен глас Кардов.

— Да се закълна? — хълцаше Елисавета. — Да се закълна?… Не, хиляди пъти не…

Тя не можеше повече да говори. Съвсем изнемощяла и полузадушена, падна на земята. Като се пробуди по-късно, едва можа да повдигне глава. Ала колко се учуди тя, като отвори очи.

Като в мъгла съгледа някаква черна сянка да стои на колене пред нея — благо и пълно с участие лице, лицето на стареца с патериците.

— Това сте вие, приятелю? — попита тихо Елисавета. — Де съм? Как можахте да дойдете при мене? Боже, Боже, нима съм съгрешила, че така ме наказваш? Сигурно ще се смилиш и ще изпратиш Архангела да ме спаси от ужасните мъки.

— Не викайте тъй високо! — пошепна й старецът. — С опасност за живота си дойдох. Тук с пари човек може много да сполучи. Падна ми шепа рубли да подмамя един пазач. Той ме доведе до банчето и дойдох навреме да ви избавя, защото животът ви висеше на косъм.

— Да бяхте ме оставили да умра — каза Елисавета. — Честна дума, щеше да е сто пъти по-добре, ако бях умряла. Нима не предчувствувам съдбата, която ме очаква? Ще ме хвърлят в сибирските рудници без всякаква милост и съжаление, ще ме закопаят в онзи гроб, в който са закопани толкова живи същества!

— Щом знаете това — каза той, — освободен съм от тежкото задължение да ви го съобщя. Да, тъй е, баронесо, ти си нещастница и невинна жертва! Свърши сметките си с живите, защото всеки, който отиде там — в ада на сибирските рудници, е заличен от списъка на живите.

Младата жена чупеше ръце и говореше:

— Могат да постъпват както си щат, всички мъки ще понеса леко, защото Бог е с мене: само една мисъл ме мъчи, мисълта за детето ми.

— Затова и дойдох да те потърся за сетен път, Елисавето — прекъсна я старецът. — Случаят ни събра, за да стана свидетел на това как изтръгнаха детето от ръцете ти и казашкият камшик те плесна по лицето. Тогава се заклех в душата си, че ще бъда покровител на детето, което, оставено на хорския произвол, стана сираче.

— Да те благослови Бог за тези думи, хиляди пъти да си благословен! — каза Елисавета, като целуваше разтрепераните ръце на стареца.

Той се престори, че не е чул тези думи и с радостен глас добави:

— На клетвата си ще остана верен, баронесо. Ще подиря детето ви в многолюдната столица на силния цар. Ще го подиря навсякъде, на всяко място и докато не го намеря, няма да се успокоя и помиря. Тогава ще застана пред твоето и моето дете и ще река: „Синко, нося последните поздравления на умиращата ти майка и последната й дума, която трябва да бъде свят завет през целия ти живот. Чуй, синко, коя беше последната дума на твоята майка: Отмъщение, отмъщение за онези, които опропастиха както нея, така и тебе! Отмъщение на убийците на майка ти.“

При тези думи старецът много се развълнува. Из очите му изскачаха искри и той се изправи гордо. Слабостта и изнемощялостта, които дотогава се забелязваха, изведнъж като че изчезнаха.

В тази минута старецът се видя на Елисавета като някой полубог. Сълзите, които проливаше тя, сега бяха от радост, защото в последния час Бог й изпрати един отмъстителен свидетел на несправедливата й съдба.

— Ако го срещнеш, благородни човече — каза тя с разтреперан глас, — дай му и това за спомен и го благослови вместо мене.

Като казваше това, тя разтвори горната дреха на гърдите си и измъкна едно златно кръстче, което висеше на една лъскава верижка.

— Това кръстче предай на моя Владимир. С него той може да се представи на баща ми или на брат ми. Трябва да го носи винаги със себе си, защото той няма да бъде само спомен от майка му, но и защита от всяко нещастие.

— Тогава защо този кръст не помогна и на тебе? — запита старецът.

— Защото помага само на онзи, който изпълнява точно дълга си към своите родители. Аз сгреших, защото напуснах баща си и тръгнах след оногова, когото обичах. Вземи този кръст, отнеси го на моя Владимир като последен подарък от нещастната му майка. Когато целува кръста, нека се сеща за майка си.

— Той ще се сеща — отговори старецът, а след това взе скъпоценния кръст и го мушна в подплатата на износения си кожух. — Той няма да забрави назначението си, защото всеки ден, всеки час и всяка минута ще му напомня: Владимире, спаси майка си или отмъсти за нея. Отмъщението трябва да бъде мисълта на живота му! Отмъщението трябва да бъде всекидневната му храна. Когато се отпусне безгрижно на меката постелка на младия си живот, аз ще изгърмя като тръбата на Страшния съд: Ставай, Владимире, отмъщението ти още не е извършено! Сред бурните вихри, сред веселите викове на твоите приятели, сред любовните наслаждения чуй гласа на майка си, която от дълбочините на сибирските рудници, от гроба на живозакопаните ти вика: Отмъсти за майка си, Владимире, отмъсти, отмъсти!

— Кой си ти, чудни човече? — попита Елисавета, която се съвсем преобрази от дивния, въодушевен говор на стареца. — Кой си ти и какво са ти направили, че в гърдите си храниш такава омраза срещу Романовци? Сега виждам, че не си такъв, за какъвто се представляваш. Патериците, на които се подпираш без нужда, твоята мнима немощ и парцалите, с които си завил тялото си, всичко това е преструвка и лицемерие. Ти си съвсем друг човек, избавителю мой.

— Ти позна, баронесо — отговори тайнственият човек с ясен мъжки глас. — Аз не съм онзи, за когото се представям. Макар че никой не трябва да ме види в този вид, защото с моята гибел пропадат велики планове, на тебе ще кажа кой съм.

Той смъкна лъжливата брада, която покриваше лицето му. Маската се търколи в един ъгъл на стаята, а с нея и белите влакна, които не бяха изкуствени: наместо изнемощял старец, пред Елисавета стоеше висок и снажен мъж, пълен с енергия, с римска глава и черна бръсната брада. Това бе човек с дух за свобода и решителност; лицето му като че изразяваше неизказана благост и добродетел.

— Това лице! — извика Елисавета. — Струва ми се, че съм го виждала някога, и то, мисля, на портрета, който е окачен на стената на бащината ми стая! Всемогъщи Боже, дали това е сън? Този човек, който се намери в нужда и в опасност, се казва…

— Михаил Бакунин? — отговори непознатият. — Да, аз съм непримиримият враг на Русия. Нито един владетел не може да изрече името си тъй гордо, както аз своето, което е страшно за всекиго!

— Михаил Бакунин? — повтори Елисавета. — Значи пред себе си аз виждам човека, когото още в моминството си почитах. И сега той със собствените си уста ми казва, че ще бъде баща на детето ми, на моето сираче. Но сега чудният сън е разгадай; вярвам, че ангелчето ще победи гарвана с короната. Разбирам, че Бог ми показа картината на бъдещето.

С развълнуван глас тя разказа чудния си сън на Бакунин. След като свърши, великият съзаклятник се изправи гордо и изрече със страшен глас:

— Не падай духом, Елисавето; дори и сега, когато си на крачка от гроба. Твоят Владимир, твоят син, е стоманата, от която ще изковем меч. Той, потомъкът от лоното на Романовците, трябва да стане най-опасният техен враг и смъртен неприятел. Погледни нагоре, Елисавето, завесата на бъдещето се вдига. Руският народ, който е тъпкан тъй дълго и е захвърлен в праха, разкъсва веригите, с които е бил окован. Мракът и невежеството изчезват и вместо тях ще блесне като слънце идеалът на науката и хуманността!… Когато тази идея изпълни сърцата на целия руски народ, тогава няма да има Сибир с неговите живи гробници. Тежко на тези, които дръзнат да се противят на това! Руският народ ще пръсне главите им! През труповете на тези хора ще върви Михаил Бакунин като предводител, а командуващият тази народна революция ще бъде Владимир — твоят син…

Леко похлопване на вратата прекъсна думите на великия съзаклятник.

— Някой идва — каза той, — трябва да те оставя! Сбогом, Елисавето, последният твой поздрав и благословия ще предам на сина ти.