Мъртвите сибирски полета

XLII. ИЗПОВЕДНИКЪТ НА ЦАРЯ

Брат Евстатий, изповедникът на царя, без съмнение беше едва ли не най-силната личност в цяла Русия.

Всички знаеха, че той има силно влияние над цар Александър II.

Този малък човек, за когото читателите се сещат, съзнаваше много добре своята важност. А понякога живееше със съзнанието за своето могъщество; мислеше, че той е владетел на Русия.

В своя извънредно красив дом, разположен до царския дворец, той приемаше посетителите си, които обикновено бяха високопоставени.

Най-много от всички покрай него се увърташе директорът на полицията Иван Кардов. Ето и сега бе в коридора, където разговаряше живо с калугера Бернард.

— Господин Бернард, съобщете, моля, на изповедника Евстатий, че бих желал да разменя с него няколко думи.

— Сега не мога да му обадя за вас, защото ми заповяда никого да не пускам при него. Днес, както всеки петък, желае да прочете молитвата си.

— Обаче аз трябва да говоря с него. Идете и му кажете, че го чакам тук — чака го директорът на полицията.

— Не вярвам да ви приеме, по най-сетне, за да ви задоволя, ще отида да му съобщя.

След няколко минути той се върна и съобщи на Кардов, че за него се прави изключение и ще го приемат.

Калугерът Бернард преведе Кардов през няколко стаи, отвори една врата в самото дъно и го пусна вътре.

На една софа седеше брат Евстатий; като видя Кардов, той стана и твърде любезно го поздрави.

— Бог да благослови влизането ви в моята къща — каза изповедникът. — Но какво е заставило всесилния петербургски владетел да дойде при мене?

— Не ме назовавайте така, брат Евстатий. Ако след царя има друг, когото всички да обичаме и който може да се нарече петербургски владетел и тялом, и духом, това сте вие, брат Евстатий, а не аз.

— От думите ви съдя, че нещо важно ви е довело при мене.

— Познахте, нещо много важно. Ех, брат Евстатий, вижте ме — така изглежда всеки, който е изпаднал в царска немилост.

— В царска немилост? И то Иван Кардов, царският любимец? Не, не вярвам.

— Все пак обаче трябва да повярвате, защото е така, както казах: Случи се, че изпаднах в немилост.

— Но как е могло да стане това?

Кардов му призна откровено как царят му заповядал по какъвто и да е начин да намери Владимир.

— Срокът измина, а аз не успях да намеря детето. Всъщност намерих го, но не можах да го задържа в ръцете си. Но ако не мога да върна детето, то мога да направя на царя друга, по-голяма услуга. Аз открих мястото, където се събират нихилистите. Единият от тях, главатарят им, е в ръцете ми — арестувах го в Петропавловската крепост. Първата ми мисъл естествено беше да доложа за това на Негово величество, за което поисках още тази вечер аудиенция от царя. В такива важни случаи, какъвто е този, никога не е отказвал да ме приеме, но днес направи изключение. Съобщи ми чрез служащия да доведа детето и едва след това ще бъда приет. А когато съобщих, че детето не е с мене, отговори ми, че моето посещение не го интересува. Дойдох именно за това при вас, брат Евстатий, да ви помоля — по-право казано, да коленича пред вас и да ви помоля да ми помогнете да си възвърна царското благоволение. Кажете му всичко, както е в действителност, не скривайте нищо от него. Кажете му, че всяка минута съм готов да жертвувам живота си за него.

По време на разговора си с Иван Кардов изповедникът си играеше с един диамантен пръстен, като го прехвърляше от една ръка в друга.

Този пръстен беше подарък от царя.

— На драго сърце ще ви направя тази услуга — каза изповедникът, — но вие знаете, Кардов, че ние с вас имаме да разчистваме една сметка.

Кардов се дръпна.

— Надявам се, че с нищо не съм ви обидил.

— Вие си спомняте навярно, че изказахте съмнение за един манастир, твърдяхте, че в него се правели фалшиви пари.

— Да, това е истина, защото там има машина за правене на пари.

— Така е, намери се такава машина, но кой от тези дребосъци ще направи нещо сериозно? С това калугерите са искали да съкратят времето си, но за тяхно нещастие попаднаха в ръцете на полицията. Замолих ви тогава чрез трето лице да не разнищвате по-нататък тази работа, но вие искахте да се покажете по-велик и още същата вечер изпоарестувахте всички.

Пот закапа от челото на полицейския директор. Той добре знаеше, че изповедникът е непреклонен и че всичките негови усилия ще бъдат напразни. Калугерите бяха изправени пред съда, обвинени във фабрикуване на фалшиви пари, а след това изпратени в Сибир.

В продължение само на седем дни всички калугери ще бъдат освободени — каза Кардов. Изповедникът самодоволно клатеше глава. Можете ли да се закълнете в това, Кардов? — попита той. Заклевам се — отвърна Кардов.

Тогава веднага отивам при царя и ще говоря с него за вас. След малко Кардов излезе. Той бе постигнал целта си. Брат Евстатий не остана за дълго сам. Щом излезе Кардов, прислужникът му съобщи, че някой си лорд Рочестър желае да говори с него.

Аха, това ще е онзи, богатият лорд, на когото е влязла муха в главата. Иска да види затворниците в Петропавловската крепост и след това да напише за това някакво съчинение. Вчера ми донесе писмо от сестра Ана, с което игуменката ме молеше като благодетел на църквата да изпълня желанието му, а дали царят би му разрешил, защото няма да му е много приятно чужденци да се запознаят с тайните на Петропавловската крепост. Но лордът каза, че книгата ще се печата в Англия и че никой не ще узнае как е научил тези тайни, значи мога да му разреша. Толкова повече, че не е вредно царят да узнае за ужасите в своята страна.

— Спокойно можеш да го пуснеш, Евстатий — каза си той. Няколко минути след това пред царския изповедник стоеше горд и красив англичанин. Изповедникът го покани да седне.

— Зная защо сте дошли, лорд Рочестър! — каза той. — Искате да узнаете решението ми по вашата молба?

— Така е — каза англичанинът — и надявам се, че ще удоволетворите молбата ми, тъй като по време на обиколката си по света имах достъп навсякъде. Видях много нещастни жертви и не видя петербургските затвори, делото ми ще бъде праведно.

— В Петербург ще е навярно същото, което е в Бастилията в Париж и в Тауър в Лондон.

— Много се говори в Англия за ужасите и потайностите на Петропавловската тъмница, която се намира под река Нева. За да се запозная с тях, трябва да ги видя. Нали целта на християнството е да проповядва истината и в най-забутаните краища на света?

— Прав сте, лорд Рочестър — каза изповедникът. — Ще ви позволя да влезете вътре при едно условие. В Казан преди време изгоря една от църквите ни, а ни липсват пари, за да я възстановим.

— Обещавам — прекъсна го гордо Рочестър — да ви броя двадесет хиляди фунта стерлинги, за да поправите тази черква.

— Нека Бог и Богородица ви възнаградят за това.

— Ще съобщя още днес телеграфически на банката в Англия да ви брои тази сума, но ще ви моля да не отлагате посещението ми в крепостта, тъй като по много важни работи трябва още днес да замина за Рим.

Изповедникът седна на масата и написа на парче хартия няколко реда, подписа се и постави своя печат. — Ще дадете това писмо — каза изповедникът — на ключаря на Петропавловската крепост — стария Падок. Но така не можете да отидете, трябва да се преоблечете и да си подстрижете брадата. Брат Бернард ще ви даде дрехите си и с тези дрехи ще се представите на стария Падок, като кажете, че сте дошли да благословите затворниците.

— По всяко време ли мога да отида там?

— Когато искате, дори и среднощ можете да отидете при всеки затворник и да приказвате с него насаме. Така ще имате случай да чуете болките на осъдените.

— Как да ви благодаря за това! — каза лордът, като целуна ръката на изповедника.

— Най-голямата благодарност ще бъде, ако не кажете никому нищо за това. Сега ви моля да ме извините, тъй като съм зает. Дългът ме зове.

Той падна на колене пред иконата и започна да се моли на Бога.

Лордът с тихи стъпки излезе от стаята. Той притисна до гърдите си писмото, което бе взел от изповедника, и забърза.

На лицето му се четеше огромно задоволство; изглеждаше като човек, комуто се е удал случай да осъществи най-голямото желание в живота си.

Старият Падок тъкмо се готвеше да направи обичайната обиколка на затворниците си, когато пред него се появи един ключар.

— Вие ли сте, брат Бернард? — каза старецът. — Желаете ли да говорите на моите мишки? Това е твърде необходимо, тъй като водата приижда.

— Този път идва заместникът на брат Бернард.

— Неговият заместник? — учудено каза Падок. — В моето подземно царство не се влиза така лесно. Трябва да покажете книжа и документи, които са заверени от царя или от неговия изповедник.

Калугерът извади от джоба на горната си дреха писмото и го подаде на Падок.

— Ето, четете — каза той.

Падок хвърли поглед на писмото и каза:

— Вървете подир мене. Предполагам, че имате здрави нерви, защото инак не ви съветвам да влизате в тъмницата.

— Мога да гледам и най-ужасната сцена и същевременно да владея себе си — каза калугерът, — заведете ме вътре.

Докато слизаха по стълбите, старият Падок сметна за необходимо да даде някои наставления на новака.

— С тях трябва да говорите за смъртта, ужасите и неизбежната пропаст. Това ги укротява и ги кара да се позамислят. Желаете ли да се запознаете най-напред с абат Фалиери? — попита Падок. — Този човек ще ви каже отначало, че няма Бог, а после, че всички мъртви ще възкръснат от гробовете си и ще се явят пред вечния съдия.

— Нещастник — отвърна калугерът. — Душата му е загубена, щом мисли така. Преди да отида обаче при абата, бих искал да отида при Яники. Сам директорът на полицията — добави той — ми поръча да отида при него и да го умилостивя малко.

— Е, да, разбирам, тогава ще ви заведа при аптекаря. След малко калугерът беше насаме с Яники.

Като съзря калугера, нихилистът извика:

— Нямам нужда от тебе, не искам да слушам твоите съвети.

— Наистина ли този е Яники? — попита калугерът, като свали калимавката си.

Яники се отдръпна.

— Не ме ли познаваш, приятелю? — каза калугерът.

— Дали те познавам? Игра на въображението ли е това, породена от болките и страхотиите, които преживях в последно време, или е самата истина? Ти ли си човекът, у когото беше последната ми надежда, ти ли си наистина Бакунин?

— Мисля, че ме позна, Яники. Това съм аз, твоят приятел, дошъл тук, за да те избави, и бъди уверен, че ще го направя.

— Само за една вечер се превърнах в старец, защото страшните мъки, които изтърпях, са и душевни, и телесни.

После той хвана Бакунин за ръка и го погледна в очите.

— Приятелю — каза Яники, — и да не бях нихилист, тук щях да стана, защото тук видях ужасни хора.

— Няма нужда да ми разказваш, и без това зная всичко. Зная, че безчовечно са те мъчили и приятелското ми сърце трепери, ала повярвай ми, не можах да дойда по-рано.

— Чудя се как си успял да дойдеш тук. Не мога да си обясня наистина как си дошъл.

— Преоблякох се като свещеник и така дойдох при теб.

— На каква голяма опасност си се изложил! Не, не, ти не трябваше да правиш това, защото, ако те познаят, животът на двама ни ще бъде в опасност.

— Ако бъдем хитри, никой няма да може да ни познае.

— А сега слушай, Яники, тъй като минутите са скъпи. Ти ще трябва да облечеш моите дрехи и да избягаш оттук. Никой няма да те спре. Сам старият Падок ще те изведе, без да извикаш ни най-малко подозрение у него.

— Планът за моето бягство е добре скроен, но какво ще стане с тебе?

— Аз, аз ще остана вместо тебе — каза Бакунин, — а не след дълго ще намеря изход, за да избягам оттук.

Яники го отстрани с ръка.

— Мислиш ли, че ще приема от теб такава жертва? Аз да избягам, а ти да останеш на мястото, където те очаква сигурна смърт?

Бакунин сведе рамене.

— Казвам ти, недей бери грижа за мене. Мен няма да ме държат дълго време затворен, защото под тази мантия нося оръжия, които ще ми помогнат, за да избягам. Затова върви си и се радвай на свободата.

— Не мога, това е голяма жертва от твоя страна — каза трогнат Яники.

— Ще го направиш. Помисли само за детето си и тогава ще го направиш.

Той сложи ръката на рамото на приятеля си и му каза:

— Аз съм самичък на този свят и няма нито едно близко същество, което би останало след мен безпомощно. Аз живея и ще умра. А ти, Яники, трябва да се върнеш към света, защото те очаква дъщеря ти. Какво ще стане с нея, ако не си ти да я закриляш?

Яники не можа да отговори нищо на това. Той закри лицето си с ръце и започна горко Да плаче.

— Дъщеря ми е дошла? Толкова по-добре, аз исках заради нея да живея. И да си кажа откровено, не можех да издържам повече в този затвор. Силите ме изоставят и кой знае дали ще мога да живея по-нататък.

Яники протегна ръце.

— Ела да те прегърна, скъпи приятелю! Ти не можеш да си представиш какво изтърпях, откак съм тук. Заради нашето свято дело ти трябва да приемеш предложението ми. Болният лесно се отпуска и лесно може да се предаде, макар и да зная, че духом си твърд и че няма да станеш предател. А нас и насън могат да ни предадат, защото тогава не сме господари на себе си.

Яники започна да отстъпва. Предложението беше твърде примамливо. Затворник, който дълго време не е дишал чист въздух и не е виждал дневна светлина, за да се измъкне, се улавя за сламка, ако са му останали още сили да се улови за нея.

— Недей говори повече, Бакунин. Страхувам се да не би слабостта да ме застави да приема предложението ти. Някога да не се разкайваш за това, което сега на драго сърце вършиш.

— Брате на смъртта — каза Бакунин, след като го прегърна. — Кълна се, Яники, в името на нашето отмъщение и на нашето приятелство, че никога не ще се разкая за този час. Аз зная какво върша. Зная, че се излагам на опасност, ала по-добре е аз да погина, отколкото ти. И ще ти докажа, че смятам живота си за загубен и че решението не ми струва много. Чуй ме: Аз не съм вече оня Бакунин, който можеше всичко да жертвува за светото дело. Знаеш ли, че аз се смятам за предател?

— Ти, Бакунин, ти — предател! Ти, най-верният между най-верните, най-добрият между най-добрите?

— Но все пак е така, както ти казах, защото вече не мисля за делото, на което сме се посветили. И когато ни занимават съвсем други мисли, ние сме предатели.

— Но такъв ли е случаят с тебе?

— Завладя ме една жена, която аз трябваше да погубя. Но вместо да сторя това, аз я защитих и я вкарах в манастир. Яники, аз любя и знаеш ли коя е тя? Не се плаши, като чуеш. Това е дъщерята на Николай Ягодкин. Вече знаеш защо искам да вляза в твоята роля и защо желая смъртта.

— Щом я любиш, защо не се ожениш за нея? Аз не се съмнявам, че тя ще отговори на любовта ти.

— Сърцето й не е свободно, то бие за другиго — въздъхна Бакунин. — Тогава приеми предложението ми — каза Бакунин, — защото минутите са скъпи и Падок може да влезе всеки миг.

— Добре — въздъхна Яники, — приемам поканата ти и ти се заклевам, че когато поискаш да се освободиш, дори това да ми струва живота, няма да се подвоумя и ще се явя вместо тебе в полицията.

Бакунин се престори, че не го чува. Той мушна ръка под мантията си, извади едни клещи и моментално счупи оковите на Яники.

— А сега върви, на добър ти час, Яники, и нека Богът на отмъщението те закриля по пътя. А когато благополучно се освободиш и бъдеш вън от всяка опасност, спомняй си понякога и за мен.

Яники тръгна към вратата и се канеше да излезе, но отново се приближи към Бакунин.

— Още малко и щях да забравя да ти съобщя едно много важно нещо. Близо до тебе там гине един чуден човек, абат Ернесто Фалиери, който е колкото благороден, толкова и даровит. С него най-лесно ще можеш да избягаш.

— Тази вечер още ще се запозная с него — каза Бакунин, — но може ли той да чупи окови?

— Може да ги чупи и съединява, когато поиска — каза Яники.

— Тогава ще станем добри приятели. Чувал съм много за този абат, но мислих, че това са измислици.

— Не, не са никакви измислици, а самата истина. Чуха се стъпките на Падок, който се приближаваше.

— Побързай да излезеш, той не бива да влезе вътре. Всичко ще се уреди.

Яники нахлузи качулката ниско над очите си и след като хвърли един мил поглед на приятеля си, прости се с него. Сърцето му биеше от радост.

Падок причакваше в коридора младия калугер.

— Приказвахте ли с Яники? Видяхте ли какъв голям грешник е този аптекар?

— Много голям — каза с престорен глас Яники. — Аз ви моля, господин управителю на затвора, изведете ме оттук. Тежко ми е и не мога повече да остана в тази подземна дупка. Трябва по-скоро да се кача горе на чист въздух, защото ще се задуша.

Старият любезно се засмя.

— Веднага си помислих, че ще стане тъй. Човек, който няма здрави нерви, не може дълго да остане в тази дупка.

Старият Падок се отправи към стълбите, а Яники вървеше подире му. Когато стигнаха в двора, старецът му даде една картичка, без която пазачът нямаше да го пусне да излезе.

Яники по-скоро тичаше, отколкото вървеше. Пазачите седем пъти спираха Яники и толкова пъти трябваше да им показва картичката. Когато стигна до последния и се озова на улицата, той пое с пълни гърди колкото можеше повече въздух.

Колко щеше да е щастлив сега, ако не го измъчваше мисълта за Бакунин, който вместо него гинеше в онзи задушлив затвор. Като се отдалечи на няколко крачки от крепостта, той спря и започна да се ослушва. Стори му се, че Михаил Бакунин зове за помощ. Не, това беше само възбудената му фантазия.

Скоро той се изгуби в уличната гьлчава. Яники остави назад всичко, забрави, както се забравя лош сън.

Като остана сам, Бакунин седна на същата скамейка, на която преди малко седеше Яники и мислеше за съдбата си; Никога в живота си не се бе чувствувал в по-критично положение — намираше се в затвора на Петропавловската крепост.

Бакунин тъжно се засмя. Наистина за първи път един смъртен сам се затваряше в тази тъмница и сам доброволно си слагаше окови.

„Но не, аз не се разкайвам за това, що сторих. Откакто Клариса се покалугери, моят живот вече няма цена.“ — Аз не те познавам вече, Бакунин — каза си той и бързо стана. — Ти, железният човек, както те наричат приятелите ти, водителят на светото дело, заклетият враг на Кардовци, чиито души са изпълнени с всевъзможни суети — ти страдаш за едно момиче.

Искаш ли да постигнеш целта и да бъдеш велик човек, не трябва и да помисляш за любов, защото тя те изпълва с приятни мисли и картини на спокойствие и желание за отмора в прегръдките на любимата жена.

Наистина има и жени нихилистки, трийсет-четирийсет на брой, тогава защо и Клариса да не сподели с мене идеята? Тогава ще мога да я любя, без да бъда предател.

Не, и това не. Не се мами сам, Бакунин! Клариса наистина е любезно и мило същество, но тя не се поддава лесно. Пред гърмежите на оръдията тя всякога ще предпочете манастирските камбани. На драго сърце ще отиде по-скоро при леглото на болния, отколкото на кървавото бойно поле, гдето се пролива човешка кръв. Не, не, голяма пропаст ме разделя от Клариса, но и да не беше тя, това щяха да направят манастирските стени.

После той скръсти ръце и дълго остана в това положение. Любовта беше завладяла този човек и го люшкаше, както бурята люшка крехките клончета.

Внезапно Бакунин се стресна. Той дочу, че някой отчаяно зове за помощ. Не знаеше, че обезумелият в лудостта си вика дяволите за помощ.

Вслушва се да чуе още веднъж този глас, но тъй като викът не се повтори, реши да си легне и да поспи малко.

Приближи се до леглото, легна и се мъчеше да заспи, но пред очите му постоянно заставаше образът на Клариса — държеше голям венец в ръце. Тя сложи сега този венец на главата му, наведе се и го целуна по челото. С копнеж той простря ръце, за да прегърне това мило същество, но една голяма вълна му попречи. След тази първа вълна идваха и други, а след тях — цяло море. Той напразно се мъчеше да плува. Водата ставаше все по-голяма и по-голяма, а той все повече и повече изнемощяваше, бореше се с вълните, мъчеше се да се задържи на водната повърхнина, но оковите все по-силно и по-силно го завличаха към дъното.

Пред себе си виждаше пропаст. После устните му още един път се отвориха, за да произнесат скъпото име Клариса, а после…

— Че събуди се, клетнико, събуди се! — извика един непознат глас и той усети как нечия силна ръка го повдигна от леглото.

— По-скоро елате на себе си, защото опасност застрашава живота ви.

Тези думи бяха достатъчни, за да го свестят. Той погледна човека, който каза това, и видя, че пред него стоеше мършав старец с дълга брада.

Бакунин веднага се сети, че това трябва да е абат Фалиери.

— Какво желаете, абат? — промълви Бакунин. — Защо нарушихте съня ми?

Фалиери се отдръпна, защото бе изненадан от бързината, с която този човек го позна. После добави:

— Назовават ме винаги абат, макар че за това трябва да благодаря на моята известност.

Ако искате да узнаете защо ви събудих, тогава моля погледнете пред себе си и ще разберете всичко.

Бакунин се огледа и видя, че до колене е във вода.

— Какво е това? — извика той. — Не се ли намирам в Петропавловската крепост?

— Това е водата на Нева, стигнала е вече до нашите тавани. Бакунин се сепна. Той често бе слушал, че когато се топи снегът, водата заливала затворите на Петропавловската крепост.

— Не мислите ли, абате, че водата след един час ще спадне? Фалиери сви рамене и след това започна да глади дългата си брада.

— Точно пресметнах, че не само няма да спадне, но още три часа ще приижда. Сега е полунощ, след три часа ще бъдем трупове.

— Мислите ли, че ще ни оставят да загинем?

— Кой може да ни спаси? Като викаме, не се чува горе.

— Уверен ли сте в това, абате? — попита Бакунин.

— Изчислил съм го.

— И вие не се страхувате, не жалите живота си?

— Аз не се страхувам от смъртта — каза Фалиери. — Но съм уверен, че и Михаил Бакунин не ще се уплаши от нея.

Бакунин още повече се учуди.

— Вие знаете името ми?

— Мисля, че вие сте човекът, който така геройски замести приятеля си.

— Значи това ви е известно!

— Аз подслушах малко и вярвам, че няма да ми се сърдите за това. Уверявам ви, вие говорихте така високо, че за мен е необяснимо как старият Падок не ви е чул. Зад тази стена аз чух всяка ваша дума.

Двамата сърдечно си подадоха ръце. Абатът увери Бакунин, че нивото на водата от минута на минута расте:

— Ала ние лесно няма да се предадем на смъртта и да се издавим като псета, без да се опитаме по някакъв начин да се спасим.

Абатът сви рамене.

— Виждам, драги приятелю, че младото ви тяло има нужда от спасение. Но вие отдавна щяхте да се лишите от подобно желание, ако бяхте страдали тъй дълго като мене. Не, Бакунин! Ние трябва да умрем.

— Да умрем! — извика Бакунин. — Да умра, без още веднъж да видя Клариса! Това наистина значи да умра.

Абатът се засмя.

— Нали е така? Страх ви обзема, като помислите, че трябва да умрете — каза той. — И с мене беше същото в началото, както сега е с вас, но Петропавловската крепост може да излекува човека от това. За мене смъртта е спасителка — дар от Бога. Едно само обстоятелство ме отблъсква от смъртта.

— Значи все пак има нещо, което ви смущава? — пресече го Бакунин. — Винаги има нещо, което ни свързва със земния живот. — Абатът сведе глава. — Какво ли ми става? — каза той. — За мен смъртта е неприятна, защото зная едно огромно богатство. Нали ще се учудите, че в последния си час говоря за някакво земно богатство, за злато и брилянти — онези въображаеми ценности, които въздигат хората и които не струват повече от хубави детски играчки. Но аз пък ще ви кажа, Бакунин, какво богатство притежавам. Пазих тази тайна цели двадесет години в гърдите си, тъй като се страхувах, че онзи, комуто я кажа, ще ме ограби. Богатството, което зная, струва повече от тридесет милиона — сума достатъчна, за да се сдобие човек с княжеска корона.

— Или да я свали — каза Бакунин. Абатът шеговито се изсмя:

— Онзи, който кове княжеска корона, по-добре ще стори, ако направи корона за своята глава. Ала слушай, Бакунин, на тебе ще разкажа как съм се добрал до това богатство и защо по-рано не съм го взел. Богатството, за което аз зная, е заровено — каза Ернесто Фалиери.

Силният трясък, който се чу в тъмницата, прекъсна Фалиери. Сякаш че някаква част от затвора се бе срутила.

— Трябва някоя килия да се е срутила — каза Фалиери. — Виждам, че водата приижда с необикновена бързина. На мен ми стигна до гърдите. Помотаете ми, страхувам се, че няма да мога да се държа на крака.

Бакунин обхвана Фалиери с две ръце.

Но какво се случи със стареца? Чертите на лицето му се отпуснаха, очите му се изцъклиха, а устните му затрепераха.

— За Бога, абате, какво ви е? Кажете ми, какво ви е? — извика Бакунин и го взе като малко дете на ръце.

— Това е парализа, отървах се от мъките.

— Не, не, не, вие не трябва да умрете. Вие, моят едничък приятел, когото Бог в самотата ми изпрати. Не, не, не, вие няма да умрете, абате, не бива да ме оставяте самичък.

Главата на Фалиери клюмна.

— Късно, късно — измърмори Фалиери, — късно — моето богатство, то е, аз, смъртта, смъртта, смъртта… На гърдите ми е документът, Бакунин. Вие сте моят наследник.

Нещастникът замълча, тялото му потрепера, а след това Бакунин забеляза, че крайниците му се изпънаха и настана смъртно вкочаняване.

— Мъртъв! — извика Бакунин. — Значи наистина умря. Сега останах съвсем самичък!…