Мъртвите сибирски полета

XCIX. НА ВЪЛШЕБНИЯ ВОДОСКОК

Дълги години салоните на великия княз не са били така осветени, както днес.

Веселите звуци на музиката се носеха през отворените прозорци на салоните. Всяка минута пред Двореца спираха екипажи, от които излизаха богато облечени хора.

Днес се празнуваше рожденият ден на принцеса Вера. Тя навършваше 17 години. Този ден се празнуваше в цяла Русия.

Градината приличаше на лагер от павилиони, в който свиреше военна музика. Великият княз искаше да танцуват в градината, затова бе постлал една част от нея.

Гостите вече бяха дошли. Очакваше се само императорът, за да почне балът.

Един слуга в униформа съобщи за пристигането на императора. Всички гости станаха на крака, а великият княз излезе да посрещне брат си.

— Къде е племенницата? — запита Александър, като влизаше.

Принцеса Вера изтича насреща му.

— Нека бъдеш щастлива, мило дете — каза той, като я прегърна. — Нека Бог изпълни желанията ти, както е пълно младото ти сърце.

После императорът се обърна към адютанта си, който му предаде един пакет.

— Нося ти малък подарък — каза императорът, като подаде пакета на Вера.

Коприненият плат, който обвиваше пакета, се разгърна и се показа огърлица само от едри диаманти.

— Тази огърлица са я носили руските царици в щастливи дни. Аз ти я подарявам, Вера, за да я носиш и ти в щастливи дни.

Вера не даде признак на радост.

— Това не предсказва добро — каза тя, — брилянтите и бисерите означават сълзи.

— Ти си суеверна, дете мое — каза Александър II, като окачи огърлицата около бялата шия.

Вера мълчеше и само поглеждаше към човека, който стоеше до едно дърво и непрестанно я наблюдаваше. Той бе Владимир Рошински. Наблюдаваше това прелестно същество, което природата бе надарила с изящна красота, и същевременно съжаляваше, че не може да я нарече своя.

От тези мечти го извади приятен глас, който го канеше да танцува. Това бе графиня Павловна. Тя постави ръката си в неговата и той почувствува как меката й длан притисна неговата.

Той тръгна с нея и когато кадрилът свърши, тя го помоли да я придружи до един от павилионите, който бе на високо място.

В средата на павилиона имаше позлатена маса. Близо до нея имаше легло, за да може умореният от танц да си почине. На масата имаше разнообразна храна.

— Аз съм домакинята тука и ви каня тази вечер на гости — каза графинята.

Владимир се поклони учтиво. Седна до графинята и взе дадената от нея чаша шампанско.

Изведнъж графинята стана и затвори пердетата на павилиона, за да не може никой да ги вижда.

— Какво правите, госпожице? — каза Владимир, като стана от мястото си. — Не знаете ли, че стотина погледи ни следят?

— Не искам да знам за хората, аз искам да бъда насаме с вас. Отдавна съм чакала тази минута — каза графинята развълнувана. — Желая да ви запитам нещо и искам да ми кажете истината, като кавалер.

— Ще ви кажа, питайте.

— Добре, ще ви попитам — каза графинята, като седна до Владимир. — Защо не искахте да стреляте, когато княгиня Вера искаше да държи картата, а сторихте това, когато бе у мене?

— Защо ли? — попита объркан Владимир, като се изчерви.

— Кажете истината — молеше го графинята. — Нали щеше да ви е безразлично, ако бяхте улучили мене вместо картата?

— Как можете да си помислите такова нещо? — отвърна Владимир. — Ако не бях сигурен, никога не бих се решил да стрелям към когото и да било.

— Защо не стреляхте тогава, когато Вера държеше картата в ръцете си?

— Трябва ли да отговоря на този въпрос?

— Да — отвърна графинята, — вие ми дадохте честната си дума.

— Добре, графиньо — каза Владимир. — Аз ще ви кажа и занапред можете, ако желаете, да ми бъдете ангел-пазител. Аз обичам принцеса Вера. Влюбих се в нея още от първата среща.

— Вие значи наистина обичате принцеса Вера? — запита графинята, като го погледна право в очите.

— Защо ме гледате така учудено? Аз знам защо! Вие ме осъждате, че се осмелих да издигна очите си така високо? От моя страна, това е глупост, но що да правя, когато не мога да бъда господар на сърцето си, въпреки че зная…

Графинята пребледня.

— Какво ви е, госпожице? Да не ви е лошо?

— И ти ме питаш какво ми е? Да не си сляп, та не виждаш, че аз те обичам отдавна, и то с пламъка на първата любов? И аз се чувствувам много нещастна, като чух от устата ти, че обичаш друга, и то най-близката ми приятелка, която е оставена на моите грижи?

— Вие ме обичате? — запита учуден Владимир. — Какво направих аз?

Той бе изповядал своята любов на най-голямата съперница. Какво щеше да стане, ако кажеше на великия княз?

Графиня Павловна разбра мислите му. Тя го хвана за ръката и каза:

— Не се страхувай, Владимире, аз не ще те издам. Аз те обичам, и то толкова много, че тази любов ще ме завлече в гроба. Бъди сигурен, че не ще те издам. Едно нещо знам положително и то е, че принцеса Вера не ще уважава твоята любов. Не защото тя не е добра и милостива, а защото нейното сърце е променливо. В него тече Романовска кръв, която е известна със своята гордост. Тя ще ти покаже, че не е само момиче, което може да обича, а дъщеря на великия княз и внучка на императора. И тогава, Владимире, не ще бъде късно да се върнеш при мене. Аз ще те чакам с разтворени обятия и ще те посрещна със сърце, което само за тебе тупти.

Владимир целуна ръката на графинята, повдигна завесата и изчезна.

Той вървеше, без да знае къде отива, и се озова пред водоскока, който красеше цялата градина. Седна на пейката до един храст, откъдето се любуваше на водата, която подскачаше и шуртеше. Той се бе така унесъл в мислите си, че не можа да чуе как храсталакът се разтвори. Изведнъж две меки ръце затулиха очите му и се чу приятен глас:

— Познай кой съм?

Владимир искаше да се освободи от тези ръце, но те по-силно го стиснаха.

— Кажете първо кой съм?

И понеже и сега Владимир не отговори, чу се весел смях. Белите ръце се отпуснаха и той видя пред себе си принцеса Вера.

— Това сте вие, принцеса Вера! — извика Владимир, като стана.

— Надявам се, че не ще ме оставите сама. Аз ви търсих дълго, докато ви намеря. Какво ви е накарало да се оттеглите от веселието, господин Владимир? Защо сте замислен? Да не ви е някой огорчил? Не сторихте добре, като не ме поканихте поне веднъж да танцуваме.

— Как бих дръзнал да сторя това, Ваше Височество?

— С по-голямо право, отколкото всеки друг — отвърна Вера, като отпусна рамене. — Ах, тези принцове и графове, които не знаят друго, освен да ме ласкаят за красотата ми — аз ги ненавиждам. Благодаря на Бога, че поне с един умен човек мога да говоря. — Тя седна на пейката, като покани Владимир да направи същото. Той я послуша.

— Принцесо, за Бога, какво правите? Ако ни видят двамата тука, ще кажат, че това не е според нравилата на дворцовата етикеция. Пък и могат да ме накажат строго.

— Нима си толкова страхлив, рицарю мой? — попита Вера.

— Аз не съм страхлив, принцесо! — каза Владимир и очите му светнаха необикновено. — Ако ми заповядате да се изправя пред 10 пушки, уверявам ви, че и окото ми няма да мигне. Аз съм на ваше разположение.

— Щом е така, аз ще ви изпитам. Ще ви помоля да направите една услуга.

— Добре — отговори Владимир.

— Каня ви да спечелите моето сърце, за което е необходимо да имате кураж.

— Да спечеля сърцето ви? Как да тълкувам думите ви, принцесо?

— Добре, аз ще ви помогна. Само в няколко минути ще се случи нещо необикновено.

Принцеса Вера се хвърли в прегръдките на младия човек, прегърна го и го обсипа с горещи целувки.

— Това е моето обяснение, Владимире! Аз те обичам, мили мой, и искам да бъда твоя.

Владимир не отблъскваше целувките на принцесата. Той беше много щастлив, такова щастие не бе и сънувал.

— Сън ли е това или действителност? — питаше Владимир. — Наистина ли ме обичаш, Вера?

— Обичам те. И ти ме питаш още, Владимире? С голямо нетърпение очаквам минутата, когато ще бъда твоя…

— Моя? Това е истина значи? Повтори го още веднъж, Вера, кажи ми го, моля ти се. Искам още веднъж да го чуя от сладките ти уста.

— Твоя съм, Владимире, само твоя. Аз мразя богатството и живота без тебе, големия блясък и титлите не ми създават никакво щастие. Аз желая да съм твоя, макар да живея в лишения и беднотия.

— Вера — каза след кратък размисъл Владимир. — Знаеш ли, че между мене и тебе има голяма пропаст. Няма никакъв мост, за да се премине. Ние и двамата ще паднем в нея, и двамата ще умрем.

— Да умра? Това ще бъде много приятно — да умра с тебе. Но аз мисля, че ще можем и да живеем. Кажи ми, мили мой, какво трябва да направя, за да бъда твоя? Ако баща ми и чичо ми научат за нашата любов, непременно ще те преместят, за да ни разделят.

— Освен това императорът ще ме изпрати в Сибир, защото съм дръзнал да си помисля за любов с една принцеса.

— Не ми говори за това, Владимире — каза Вера с молебен тон, като го привлече към себе си на пейката. — Като си помисля за това, цяла потрепервам. Не ми говори за това, Владимире! Ти трябва да ме откраднеш и да избягаме в Америка. Аз имам достатъчно пари, за да живеем там. Казах ти да ми направиш тази рицарска услуга. Нали ще избягаме? Но защо си толкова умислен? — запита го Вера, като го видя печален. — Да не мислиш, че не ще изпълня плана си?

— Не, в това не се съмнявам. Аз ти обещавам, че с мотика в ръка ще изкарвам прехраната, за да можем да преживяваме и да се радваме на взаимната ни любов, но…

— Но? — питаше нетърпеливо Вера.

— Ти може да се разкаеш за постъпката си, може сърцето ти да те влече към великолепните веселия в Петербург. И ако ние се венчаем, тогава само смъртта ще може да ни раздели.

— Да, само смъртта ще може да ни раздели — отвърна Вера, като го прегърна.

Те сляха устните си в дълга целувка, която замайваше и двамата.

Чуваха се отдалеч веселите звуци на музиката, която като че настройваше наивната любов на тези две млади същества. Те не мислеха за нито друго.

В тази минута те си казаха най-сладките и най-приятни думи. Принцеса Вера изговаряше същите думи, които казваше и най-бедната девойка в прегръдките на обичния си. Тук всички създания са равни. Когато човек люби, короната пада от главата. В такива минути сърцето на принцесата, както и на всяко момиче, копнее и се топи в обятията на любимия човек.

Ако Владимир беше по-буден в това време, щеше да забележи две светли очи, които го наблюдаваха от храста: очите на един от чуждите посланици. Той бе чул всичко. И можеше да си послужи с тази тайна.

Отдалечи се, като мислеше, че това, което бе чул, бе достатъчно.

В същото време младите се отделиха от прегръдките си.

— Всичко е свършено — каза Вера. — Ние се заклехме във вечна любовна вярност.

— Има още време, Вера, да се отречеш от клетвата си. По-късно ако се разкаеш, ще ти се разсърдя.

— Никога — отвърна Вера. — Аз ще ти бъда вярна до смърт.

— Това няма да стане никога. Вие не ще се свържете никога — чу се в същата минута глас, който идеше от храсталака до водоскока.

Двамата погледнаха уплашено натам.

— Чу ли нещо? — попита Вера, като се притисна до Владимир.

— Да, чух. Изглежда, че някой ни е подслушвал — каза Владимир, като се запъти към храсталака.

Човекът бе избягал.

— Няма никого — каза Владимир, като се върна. — Трябва да ни се е счуло.

— Страхувам се да стоим повече тука. Нека да вървим — каза Вера.

Владимир я взе под ръка и се отправиха към мястото, където другите танцуваха.

— Къде бяхте досега, принцесо Вера? — чу се гласът на Павлина.

Вера се стресна. Тя пусна ръката на Владимир и изтича при графинята.

— Къде сте, за Бога? — попита пак графинята, когато Вера отиде при нея. — Императорът непрестанно пита за вас.

Тя отиде веднага при чичо си.

След малко се започна нова игра на кортежи. Малки, окичени с цветя колички, карани от деца, минаваха край императора, който бе седнал до племенницата си под веселите звуци на музиката. Във всяка количка имаше по една дама и един кавалер.

Дали бе нарочно или не — не се знае, но Владимир беше в една количка с Павлина. Той бе отправил погледа си към мястото, където седяха императорът и Вера.

Вера държеше в ръцете си букет, който императорът й беше подарил и чакаше да види на кого ще го даде тя.

В минутата, когато количката на Владимир минаваше край императора, Вера хвърли букета, който падна в скута на младия офицер. Владимир издигна букета и страстно го целуна, въпреки че императорът го гледаше.

— Какво правите, за Бога? — каза му Павлина. — Не виждате ли, че императорът ви гледа?

Това не остана незабелязано от императора, който видя също така, че племенницата му се изчерви.

— Вера, кой е този младеж, на когото хвърли букета? — попита той.

— Владимир Рошински, личният адютант на баща ми — отговори Вера.

— Ах, да. Той е онзи храбър офицер, които спаси живота на Константин — добави императорът.

— Да, чичо. Той не е принц, но струва повече от тях.

— Ти май много се застъпваш за него. Надявах се, че не ще дадеш повод да се обръща внимание. Ти знаеш, че принцесите не се женят по любов. Аз още преди шест години те обещах на един благороден принц.

— Обещали сте ме? — извика учудено Вера.

— Да, на пруския престолонаследник. Но дотогава има още три години.

В един ъгъл стояха аржентинският консул Исо де Маргента и неговата жена Феорина. Те разговаряха помежду си, без никой да ги чуе.

— Виждаш ли онзи млад офицер — питаше посланикът, — който е с онази млада графиня?

— Да, виждам — отвърна жена му.

— Аз го видях преди половин час да се целува с принцеса Вера в парка.

— Това не може да бъде! Тя е толкова млада, че не знае още какво е любов.

— Въпреки това аз видях как тя приемаше целувките на младия офицер. Какво мислиш, дали няма да е добре да се възползуваме от този случай?

— И аз съм на това мнение — каза Феорина.

Въпреки че този посланик застъпваше интересите на една малка държава, той бе познат като добър дипломат. Имало е случай, когато самият император се е обръщал за съвет към него. Затова именно той имаше достъп в най-висшето общество на Петербург.

Чудно беше, че този дипломат обичаше да се събира често с Ашинов, директора на полицията.

— Както ти казах, мила жено, ще гледаме да се възползуваме от тази тайна. Никой не предполага, че ние сме избягали от Петербург и че ти си тази, която избавих от лудницата на доктор Калчев и с която избягахме в Париж. Никой също така не знае, че с малкото пари прекарахме три месеца в Париж, а после отидохме в Аржентина, където бях за малко време секретар и после ме назначиха за посланик в Петербург.

— Защо ти трябва да се занимаваш с нашето минало? — каза Феорина. — Чудно ми е как така бързо се издигнахме. Кой може днес в мое лице да познае някогашния Исидор Марголински, а в твое — Феодора Бояновска?

— По-тихо приказвай — каза Феорина, сиреч Феодора Бояновска.

— Не се страхувай, никой не ни подслушва. Не се ли радваш, че победихме враговете си и че направихме такава бляскава кариера? Но какъв ли е този шум?

В същата минута се разнесе глас на лекар, понеже принцесата беше припаднала. Вера беше затворила очите си и не показваше признак на живот.

Множеството се отправи към тази страна, същото стори и Владимир, който с голяма мъка се сдържаше.

Великият княз и жена му се погрижиха за детето си, като го отстраниха от вечеринката.

Внезапното заболяване на принцесата развали настроението. Постепенно всички си отидоха.

Императорът беше последният. Великият княз го придружаваше до дома му.

— Ще ти кажа причината за внезапното припадане на Вера — каза императорът, преди да се разделят. — Причината е, че й казах, че съм я обещал на пруския принц. Тогава тя ми каза, че обичала един прост офицер. Обръщам вниманието ти за това и ти припомням да внимаваш да не се повтори и с нея същата история. В нейните жили тече кръвта на Романовците, затова, Константине, внимавай!

Без да отговори, великият княз се върна у дома си с наведена глава и с лошо настроение.