Мъртвите сибирски полета

LXXI. БЛАГОРОДНИТЕ СЪРЦА

Разбойникът Кал Ахмед продължаваше да живее в къщата на свещеника Неандрович. От няколко седмици той прекарваше тук като желан и очакван гост.

Свещеникът не казваше нищо. Напротив, той му бе дал пълна свобода да използва къщата му като сигурно убежище от преследването на полицията.

Кал и не искаше друго. Къде би могъл да намери по-сигурно убежище? Все пак искаше му се да избяга в гората, ако една причина не го задържаше в тази къща.

Причината беше неговата любов. От ден на ден той все повече и повече обикваше младата и хубава вдовица Симонова. Приликата й с Роза Терез го караше да забрави старата си любов.

Но хубавата вдовица не го любеше. Тя го съжаляваше за страданията му. Удивляваше се на решителността му и на снажното телосложение на този красив човек.

Това бе една чудна нощ. Кал Ахмед и Симонова бяха седнали пред камината. Той й разправяше как беше спасил едно селско семейство от ръцете на вагабонти.

Като го слушаше, Симонова ту плачеше, ту се смееше. Когато Кал Ахмед свърши разказа, Симонова му подаде ръцете си.

— Вие сте благороден човек — каза му тя. — Въпреки че ръцете ви са изцапани с кръв, аз не се плаша от тях. Ето, аз давам ръцете си в знак на вечно приятелство.

— Само приятелство? — попита учудено Кал Ахмед, като стана.

— Нима желаете нещо повече?

— Дали желая? — извика изведнъж синът на гората. — Тебе искам, искам да бъдеш моя, само моя! — И Кал прегърна тънкото й тяло.

Вдовицата го погледна изненадано. Тя не очакваше подобна сцена.

— Стани, стани, Ахмед, ние се намираме в дома на един свещеник, на един син Божи, не е тука мястото да се приказват любовни копнежи.

Ахмед продължаваше да стои коленичил. Погледът му бе устремен към жената, която обичаше до полуда.

— Ти не знаеш какво става в моето сърце! Аз те обичам не по-малко от гората, където орлите царуват. Там с тебе ще бъда най-щастливият човек. Аз ще те украся със злато и брилянти като царица, тъй като ти наистина си хубава. Ти си царицата на моето сърце.

Красивата вдовица само клатеше глава.

— Какво каза, Кал Ахмед? Ти искаш да ме кичиш с откраднатото злато и брилянти!? Нима мислиш, че аз ще приема тези подаръци!? Много се мамиш. Не, Кал Ахмед. Ние не сме един за друг.

— Навярно затова — извика сърдито Кал Ахмед, като стискаше юмруци, — защото съм разбойник? Ако искаш, и аз мога да работя. Аз ще стана трудолюбив и честен човек. У мене не липсва воля; достатъчно е да кажа и ще го изпълня. Ако пожелаеш, ще го направя. Няколко пъти полицията ме кани да се предам. Като награда може да ме направят съдебен следовател или полицейски чиновник. Ако желаеш това, аз съм готов да заема някоя длъжност.

Вдовицата се доближи до него, сложи ръка на рамото му и каза кротко:

— Колко бих искала, Кал Ахмед, да изговоря тази дума! Но не за да стана твоя жена, а да те вкарам в правия път. Ала аз не мога да кажа, че те обичам, тъй като устата ми не може да изговори лъжа.

Кал Ахмед се изправи.

— Как да разбера това? — каза той с разтреперан глас. — Значи ти не ме обичаш? Защо ли питам? Да не би да си обещала другиму?

— Може и така да е — каза вдовицата, като се приближи до него.

— Ако е така — каза той, като извади една кърпа от джоба си, — ще смачкам този човек, както мачкам тази кърпа.

— Не приказвай глупости, Кал Ахмед! Наистина ли искаш да убиеш този човек, на когото съм обещала сърцето си? Ти не знаеш, че този човек е далеч и не можеш да го намериш.

Вдовицата мислеше за Бояновски.

От думите й Кал Ахмед разбра, че това се отнася за свещеника, на когото бе много признателен, загдето бе спасил живота му. Той не трябваше да остане задълго в тази къща. Той трябваше да се върне в гората, и то още тази вечер.

Вдовицата налучка мислите, които се въртяха в главата му.

— Нека останем, Ахмед, добри приятели — каза му кротко тя.

Ахмед сграбчи ръцете й и каза бурно:

— Аз те обичам и ще те обичам, жено, докато съм жив. До днес се радвах на гостоприемството на този дом и съм много признателен както на свещеника, така и на тебе, но още сега ще си отида. Ние ще се видим пак, аз не ще се отдалечавам много от тебе.

Кал Ахмед прегърна Симонова. Целуна я страстно и се изгуби в гората.

Симонова дълго гледа след него.

„Наистина благороден човек — помисли си тя. — Такъв човек заслужавала се обича.“

Като се обърна, тя видя зад себе си свещеника, който се смееше приятно.

— Чу ли, отче? — попита го тя, като му подаваше ръка.

— Всичко чух и не се чудя, че и този човек те обича, тъй като ти си създадена за обич.

— Ахмед си отиде, без да се видите — каза тя, като искаше да промени темата на разговора.

— И добре е сторил — в селото се говори, че го търсят навсякъде. Говори се още, че има и полицейски шпиони. Не ни остава друго, освен да се помолим на Бога да го пази.

И двамата паднаха на колене да се помолят. И двамата се молеха на Бога да закриля Ахмед от враговете му, да го укрепи и да му помогне да се върне отново между хората.

Те си казаха „лека нощ“ и се оттеглиха да спят, за да си починат за следния ден.

На другия ден свещеникът побърза да отиде при приятеля си — пустинника, за да разговаря с него. Той го срещна на половината път в гората.

— Благодаря Богу — каза старецът, като протегна ръцете си към свещеника, — че те срещнах. Тъкмо бях тръгнал при тебе.

— Жалко, че не можах да те дочакам у дома и да те нагостя — каза свещеникът. — Нещо като че ме теглеше към тебе, затова и тръгнах толкова рано към колибата ти.

— Ела тогава в колибата ми.

— Да нямаш нещо важно да ми съобщиш?

— Исках да те помоля да ми дадеш лекарско съдействие.

— Как е болната?

— Телесно е много добре, но духом е много зле.

— Тогава тя не е развратница, както помислих, а навярно е побъркана.

— За нещастие — така е. Клетата, доколкото разбрах, бълнува за царски дворци, за великия княз, за другите от царската фамилия, а най-много за някакво дете. Аз мисля, че болната е сторила някакво зло на Владимир, тъй като в бълнуванията си се обвинява в най-лоши дела. Понякога говори за някакъв пожар, след това проклина детето, защото то й развалило брачното щастие…

— Какво желаеш от мене?

— Досега болната бе спокойна, но от вчера е съвсем друга. Вчера като се върнах от гората в колибата си, видях, че в стаята е задимено. Болната бе подпалила леглото, на което лежеше.

— Това е ужасно! — каза свещеникът трогнат. — Можеше да удуши детето.

— Това щеше да стане, ако бях се забавил само с 5 минути. Стоенето на болната в колибата е опасно както за мене, така и за детето. Мисля, че ще е най-добре да я заведем в някоя лудница.

— И аз съм съгласен да я заведем в лудницата, но в коя? В нашата околност има само една лудница — на доктор Калчов. Въпреки че хората говорят лошо за доктор Калчов и за строгостта му, аз не вярвам на тези слухове.

— В такъв случай води я в лудницата.

— Много добре.

— Дали ще искат да се плати предварително за болната на този доктор Калчов?

— Това е частна клиника — каза свещеникът. — Ако помоля лекаря, надявам се, че ще я приеме без пари.

— Има ли някакви новини из селото?

— Да, преследват Кал Ахмед. Той снощи избяга в гората.

— Жалко ще бъде да свърши така живота си. Но що ли е това? Защо ли лае кучето?

— Нищо не чувам — каза свещеникът, като се ослушваше.

— Нима? Мене ми се чини, че чух лаене. Това е сигурно моят фазан, дава ми знак.

Лаенето се усилваше.

— Бързо, трябва нещо да се е случило в колибата. Лудата трябва да е направила пак нещо.

Преди да бяха направили няколко стъпки, кучето дотърча до тях и започна да се умилква около господаря си.

— Какво има, Фазане, защо лаеш?

В отговор кучето залая по-жално.

— Нещо се е случило. Гледай, отче, кучето се върти и показва мястото, където е станало нещастието.

Фазан изтича по същата посока, от която бе дошъл. Двамата побързаха и не след дълго бяха в колибата. Пустинникът отвори вратата, като мислеше, че вътре гори нещо, но всичко бе спокойно.

— Къде си, Владимире? — извика той.

Никакъв отговор. Те повториха същия въпрос още веднъж.

— Тя не е тука. Трябва да е избягала с детето. Къде е Фазан? Той трябва непременно да я следи по дирите й. Фазане, Фазане — викаше пустинникът.

Зачу се лаене недалеч от колибата. И двамата се запътиха по посоката, от гдето идеше гласът.

Когато стигнаха до един хълм, страшна картина се показа пред очите им: лудата с детето в ръце тичаше към реката и още няколко крачки бяха нужни, за да паднат и двамата в нея. После лудата се покачи на едно парче тънък лед, като държеше Владимир, който се бе уловил за ръката й.

Тъй като ледът бе тънък, спука се и двамата паднаха във водата.

— Нека Бог ги прости — набожно се помоли свещеникът.

— О, Боже, не може ли да се помогне на нещастниците? — печално попита пустинникът.

В същата минута Фазан се показа на брега. Преди да се качи на леда, умното животно намери за нужно да огледа мястото, където се намира.

Свещеникът падна на колене и горещо се замоли към небето, дано Бог стори чудо чрез Фазан и да спаси Владимир.

Изведнъж Фазан отиде до леда, за който се бе уловил Владимир с малките си ръчички. Кучето сграбчи внимателно със зъбите си Владимир за дрехите.

— Спасение! — извика радостно пустинникът, като изтича да помогне на кучето и пое детето. — Кой ще спаси лудата?

— Нека Бог се смили! — каза свещеникът. — Нейното спасение е невъзможно.

— Нима ще гледаме така хладнокръвно, без да помогнем?

— Не, тук не са необходими молитви — каза свещеникът, — трябва да сторим нещо.

Без да губи време, той съблече калугерските дрехи и скочи в реката. Пустинникът гледаше вцепенен приятеля си и реши, че той вече е загубен.

Свещеникът потъна във водата до кръста и въпреки големия студ, се доближи до лудата, която се дърпаше от него. Тя бе решила да не живее повече.

— Остави ме, зли дух, защо ме държиш? Там долу, на дъното, ме чака великият княз — аз трябва да отида при него!

— Трябва да те спася! — каза свещеникът, като я дръпна силно към брега, но тя го бутна и го хвана за врата. — Тя ме души, тя ме души! — извика той.

Свещеникът изгуби съзнание и почна да потъва в дълбочините.