Мъртвите сибирски полета

LIII. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЦИГАНИТЕ

Михаил Бакунин и Хуго се бяха изправили пред транспорта на циганите, държейки револверите си насочени към тях.

Предводителят на циганите не се уплаши при появяването им; той спря коня си и запита с груб глас:

— Какво искате от нас, нищо не сме ви направили, вървете си по пътя.

— Нито крачка напред! — извика Бакунин с висок глас. — Трябва да отговорите на въпросите ни, ако ви е мил животът.

— Не се страхуваме от вас — каза предводителят им, — тъй като вие сте само двама, а ние сме 14 души. А ако имате да ни питате нещо, ще ви отговорим на драго сърце.

Като разбра, че няма да успее със сила, Бакунин се приближи до главатаря им и каза:

— Кажете къде е детето, което откраднахте в гората?

— Дете? Какво дете? — каза главатарят. — Никакво дете не сме откраднали. Видяхме дете край един огън в гората, но не го откраднахме.

— Нека тогава да ви претърсим — каза Бакунин.

Главатарят се замисли и каза:

— Ще ни забавите само. Ако искате да ни заплатите загубеното време, като ни дадете 10 рубли, ще се съгласим.

Главатарят се обърна и заповяда високо:

— Спрете, слезте от колите. Ще си починем.

Като чуха гласа му, всички слязоха.

Бакунин и Хуго започнаха да претърсват, ала напразно — циганинът бе казал истината.

Бакунин извади 10 рубли и ги даде на циганина.

Като взе парите, той даде заповед да тръгнат и всички се качиха на колите.

В това време Бакунин съзря една кола, която не бе претърсвал.

— Какво има в онази кола там? — попита той главатаря. — Да не е там детето?

— Вие се мамите — каза главатарят. — В онази кола се намира дъщерята на нашия княз, Роза Терез, която откраднах за моя жена.

— Как? — извика Бакунин и погледна в колата. Видя една красива циганка, която изглеждаше много слаба. — Вие казахте, че сте откраднали тази жена, но иска ли тя да избяга с вас?

— Да — каза главатарят, — тъй като тя ме обича.

— Къде я водите?

— При игуменката Ана в манастира „Св. Дева Мария“ — каза главатарят. — Лекарите не можаха да помогнат на Роза, затова я водя при калугерката Ана, много добра жена, да я благослови. Това, вярвам, ще й помогне.

Бакунин извади от джоба си лист хартия.

— Ще напиша няколко реда, които ще дадете на игуменката. Сигурен съм, че ще я приеме на драго сърце.

Циганинът благодари и след малко керванът тръгна. Бакунин и Хуго се отправиха за Москва, където пристигнаха сутринта.

Манастирът „Св. Дева Мария“ се бе променил във всяко отношение.

Добротата, с която управляваше предишната игуменка, беше изчезнала и сега царуваше строг деспотизъм.

Откакто сестра Габриела стана игуменка на манастира, управлението бе напълно монархическо. Тя колеше, тя бесеше. Бе измислила такива наказания, каквито ги има в Петропавловската крепост.

Тя наказваше дори с глад. За една малка грешка — наказваше със стоене на голи колене върху снега.

Бившата игуменка Ана бе затворена в най-дълбокия зимник на манастира. Тя бе тук от няколко седмици, получаваше храна от най-долното качество, която не хапваше. Когато гладът я измъчваше, тя го уталожваше само с хляб.

Ако не бе здравият й организъм, щеше още първия ден да отпадне. Поради своята доброта и богобоязливост тя предпочиташе да страда, отколкото да посегне на живота си.

Сестра Ана не бе така усамотена в тази подземна дупка. Нощем, когато всички спяха, една черна женска фигура се промъкваше, като носеше под мантията си малко фенерче. Щом затвореше вратата на зимника, тя сваляше мантията и зимникът светваше. Винаги когато тази фигура дохождаше, сестра Ана разтваряше ръцете си да я прегърне, като казваше:

— Благодаря, благодаря ти, Клариса, че дойде.

Да, това беше дъщерята на Ягодкин, която въпреки препятствията, идваше всяка вечер в зимника, макар да знаеше, че ако сестра Габриела научеше, щеше да я накаже строго. Тя смяташе за свой дълг да услужи на предишната игуменка.

Клариса винаги носеше със себе си подкрепителна храна или питие. Получаваше ги от калугерката, която раздаваше храната в манастира.

Сестра Ана научаваше от Клариса всичко, което ставаше горе в манастира. Клариса й разказа подробно за случилото се онази вечер, когато бе оставила Хела, за да отиде в църквата. От тази случка сестра Ана разбра за отвратителния план на сестра Габриела. Така в разговори те прекарваха по цели нощи.

Сестра Ана много се безпокоеше да не би някой да забележи идването на Клариса и често я молеше да не идва вече при нея. Клариса я уверяваше, че не се страхува, тъй като винаги била предпазлива. Тя не предполагаше колко близо е до опасността.

Една нощ, когато Клариса бе до вратата на зимника и вече бе вкарала ключа в бравата, някой я улови отзад.

Клариса изпищя. Обърна се и извика — разбра, че е загубена, като видя пред себе си игуменката.

— На колене, нещастнице! — извика Габриела.

— Аз коленича само пред Бога.

— Какво? Ти се противопоставяш? Не знаеш ли какво правя е непокорните? Ела след мене в моята килия!

Не след дълго и двете бяха в килията на Габриела. Игуменката потропа и се явиха пет калугерки.

— Набожни сестри на манастира „Св. Дева Мария“, повиках ви да видите как наказвам непокорните. Ето тук една — тя посочи с пръст Клариса, — която не е изпълнила моята заповед, като е дръзнала да отиде в зимника при онази нещастница. Аз трябва да я накажа. Нека дежурните сестри излязат напред.

— Какво ще заповяда нашата игуменка? — извикаха всички в един глас.

— Заведете тази грешница на камбанарията и я вържете вън на кръста.

Калугерките се разтрепериха, но нито една не се осмели да възрази. Те я уловиха за ръка, като й шепнеха да моли за прошка.

— Ако се помоли, ще смекча наказанието, с което Бог я наказва — каза игуменката.

— Няма да се помоля — каза Клариса.

— Заведете я и я вържете за кръста на камбанарията — повтори Габриела.

След няколко минути вързаха Клариса за кръста.

— Прощавам ви — каза тя на калугерките, които се отдалечиха с наведени глави. Клариса бе вързана на най-високото място и изложена на голям студ. — Аз скоро ще умра, Боже, нека се изпълни волята ти!

Игуменката заповяда на другите калугерки да се отдалечат, а тя отиде в спалнята си и спа до сутринта.

Като се събуди, отиде да види жертвата си. Увери се, че е жива, върна се в килията си. Видя през прозореца група хора, които приближаваха манастира. Бяха цигани. Габриела се намръщи, когато видя, че главатарят им се приближава до нея.

— Мога ли да поговоря с добрата игуменка на този манастир? — попита главатарят.

— Аз съм игуменката — каза гордо Габриела.

— Вие се шегувате, аз добре познавам игуменката на този манастир, тъй като тя е била винаги любезна и гостоприемна.

— Възможно е, но сега съм аз игуменката и не мога да търпя да ме безпокоят всякакви хора.

Главатарят на циганите съвсем спокойно отговори на игуменката, че има да й предаде едно писмо; извади от джоба си писмото и го подаде, но Габриела го отблъсна.

— Не се приближавайте, а вържете писмото за един камък и ми го хвърлете.

Циганинът направи, каквото му заповядаха.

— Смилете се, госпожо, съжалете една болна, моята жена, и я приберете в манастира. Понякога докторите не могат да излекуват една болна но тя намира облекчение в манастира.

— Може да е така — каза игуменката, — ала ние приемаме по — добри хора, разни скитници нямат работа тука.

Циганинът цял пламна — очите му светнаха необикновено.

— Какво казваш? Според тебе това място е за богатите, а не за бедните и болните, така ли?

Той продължи с по-кротък тон:

— Смилете се, набожна сестро, съжалете болната ми жена!

— Напразно се молиш, циганино! Нито ти, нито жена ти може да прекрачи прага на този манастир.

Очите на циганина пламнаха:

— Пази се, немилостива жено, пази се от моето отмъщение! Аз не съм обикновен циганин, а Кал Ахмед — разбойникът, когото полицията търси навсякъде и чиято глава е оценена. Кал Ахмед ти казва, че ще си отмъсти — както на тебе, така и на манастира!

Като чу това име, Габриела се разтрепера. Имаше защо: Кал Ахмед беше разбойник, от когото се страхуваше цяла Русия. Той беше турчин, живял първо в България, после в Русия, където се прочу с храбростта си. Той не беше обикновен разбойник. Говореше се за него, че не нападал никога бедни хора, дори се говори, че е взимал от богатите, за да помага на бедните.

И този известен Ахмед, от когото се страхува всеки жив човек в Русия, стоеше пред Габриела и я заплашваше, че ще й отмъсти. Габриела се уплаши да не би да изпълни заканата си, затова избяга и се скри в манастира.

Ахмед постоя още малко на топа място, обърна се после към своите хора и се изгуби в гората.

Когато Габриела се увери, че Ахмед не бе вече там, почна да мисли какви мерки да вземе против него, тъй като беше сигурна, че той ще удържи на думата си.

Тя повика една калугерка и й поръча да отиде бързо в Москва и да съобщи на полицията, че е видяла известния разбойник Ахмед, да изпратят едно отделение стражари.

Калугерката забърза към Москва.

— Ако не дойдат стражарите до вечерта, изгубени сме всички — помисли си Габриела.

Циганите се бяха вече отдалечили в гората. Кал Ахмед свали дюшеците от колата и положи на тях любимата си, полумъртва. Роза бе изпила отрова, за да се спаси от човека, когото искали насила да й наложат, без да го обича. Кал Ахмед пристигна късно, докторите не можаха да й помогнат. Въпреки това той не изгуби надежда, вярваше, че набожните молитви ще й помогнат.

— Рекох си, ще дойда в манастира „Св. Дева Мария“ и дойдох, но онази никаквица ме отблъсна. Но чакай, сестро, с главата си ще заплатиш за това!

Беше се мръкнало. Тъмнината се спусна тихо и бързо. Кал Ахмед можеше сега да напусне гората и да се доближи до манастира.

Той се спускаше от гората като вълк — желаеше първо да разгледа манастира и после да го нападне.

Като разглеждаше така, стори му се, че чу тихо шепнене, като че някой се молеше на Бога за помощ.

Отначало си помисли, че му се е сторило така, но когато това се повтори, той вдигна очи и видя с проницателния си поглед, че имаше нещо живо на кръста. Забеляза въжето, с което бе вързана клетницата. По облеклото й позна, че е калугерка. Той се сети веднага, че тя е жертва на лошата игуменка. И си помисли, че ако я спаси, тя ще му помогне да му покаже пътя, който води към игуменката.

Намислено и сторено. Той се покатери по едно дърво до покрива и оттам на камбанарията.

Видя една много бледа фигура с увиснала глава.

Това бе Клариса.

Кал Ахмед извади от пояса си нож и отряза въжето, с което бе вързана за кръста. Занесе я след това в камбанарията и я постави на една дъска. Извади от хайдушката си торба шише вино и наля малко в устата й. Подкрепителното питие веднага показа своето действие: Клариса почна да диша и след малко отвори очите си.

— На небето ли съм или Бог ме спаси, когато хората ме изоставиха? — шепнеше Клариса.

— Не се страхувай, драга сестро — каза Ахмед. — Не те спасих, за да ти направя някое зло, но кажи ми само кой те върза на онзи кръст горе?

— Игуменката Габриела — каза Клариса.

— Добрата игуменка? — попита сърдито Ахмед. — Тя е по-лоша от дявола!

— Тя е голяма грешница, но всичко й прощавам — каза Клариса.

— Драга набожна сестро, знам, че дълг на хората е да си прощават, както и ти прощаваш, но аз като загубен човек тълкувам работите другояче. Аз искам да й отмъстя за това, което ми стори.

— Остави отмъщението на Бога, а кажи ми сега как можа да дойдеш тук? — попита Клариса.

— Исках да те спася — каза Ахмед, — тъй като те видях отдолу.

— Самият Бог трябва да те е изпратил! Не знам как да ти благодаря.

— Много лесно: само ми покажи някой таен вход, за да вляза в манастира.

— Наистина аз знам един таен вход, но няма да ти го покажа, тъй като виждам, че си се озлобил и очите ти гледат особено, страхувам се да не направиш нещо лошо…

— Когато те спасих, аз нищо не те попитах — каза Ахмед. — И ти недей ме пита нищо, а ми покажи пътя за манастира. Аз съм грешен човек, но не съм толкова лош, колкото изглеждам.

— В манастира има една личност, която управляваше по-рано. Това е сестра Ана — каза Клариса.

— Какво стана с нея, къде е сега сестра Ана? Защо не е игуменка?

— Защото сестра Габриела я свали — каза Клариса. — Сегашната игуменка го направи, за да стане тя игуменка.

— Къде се намира сега сестра Ана?

— В най-дълбокия зимник на манастира. Защото пожелах да облекча болките й с моето посещение, игуменката ме наказа, като ме завърза на кръста.

— Заведи ме, сестро, и ми покажи пътя, който води за тъмницата, искам да я спася — каза Ахмед, като стискаше ножа си.

Клариса едва се държеше на краката си, но мисълта, че ще направи добро, я насърчи и тя събра последните си сили и тръгна към олтара. Кал Ахмед вървеше след нея. Взе една свещ от черквата, за да освети пътя в зимника. След няколко минути двамата слизаха по една ниска стълба под черквата. На последното стъпало Клариса извади ключ и го постави в ключалката.

— Иди и изпълни длъжността си — продума Ахмед и пое нагоре по стълбата. Той добре познаваше манастира, за да не се лута много. Скоро намери килията на игуменката.

Вратата на килията не бе заключена. Той отвори тихо и влезе вътре. Игуменката лежеше на леглото и навярно сънуваше нещо лошо, понеже движейки устните си, тя произнасяше несвързани думи.

Кал Ахмед издигна ножа и в момента, когато щеше да го забоде в гърдите й, той го изтърва и каза:

— Не, няма да я убия така мъчително, ще я събудя, за да знае кой й е убиецът.

За миг завърза ръцете й.

Отваряйки очи, тя не можеше да изговори нито думица от страх.

Кал Ахмед вдигна ножа наново да убие омразната игуменка, но някой хвана ръката му. Той се обърна изненадан. Зад него стоеше сестра Ана.

— Какво си решил да направиш, грешнико? Да станеш убиец ли?

— Желая да си отмъстя на тази безмилостна жена. Ти едва ли би предположила какво зло ми е сторила — отговори Ахмед.

— Нещастнико, в мое присъствие не проливай кръв. На мен тя причини по-голямо зло, но аз й простих.

— О, достойно е заслужила смъртта си — каза Ахмед, — не ми пречи!

— Дали е заслужила смъртта, това само Бог ще отсъди за лошите дела, а за добрите — ще възнагради.

— О, света жено, добродетелта ти е голяма, аз знаех това, да бъде твоето желание — каза Ахмед, коленичи и целуна полата й. Сестра Ана постави върху къдравата му коса бялата си ръка и тихо добави:

— Да те благослови Господ, човече!

Ахмед стана, извади камата си, разряза въжето, с което бе вързал Габриела.

Сестра Ана я доближи и й каза:

— Прощавам ти за всичко, сестро Габриела, и не се страхувай, че ще ти отнема игуменството. Тъй както аз ти простих грешките, ще моля Бога и той да ти прости. Единственото ми желание е да ме освободиш, за да напусна свободно манастира.

— Върви си, аз не ще те спра — викна Габриела.

— Нека се опита да стори това — извика Кал Ахмед, вдигайки десница.

Сестра Ана, без да обръща внимание на казаното, се обърка още веднъж към Габриела и каза:

— Сбогом, сестра Габриела, ние няма да се видим вече. След това излезе, последвана от Кал Ахмед.

Сестра Габриела вдигна заканително ръце и рече:

— Ако войниците пристигнат навреме, ти не ще си отидеш свободно!

В коридора намериха Клариса, която молеше Бога да ги пази от всичко лошо, което би им се случило. Сестра Ана приближи и притисна Клариса до гърдите си.

— Ти си отиваш — натъжено каза Клариса, — а мен оставяш в ръцете на тази безсърдечна и безмилостна жена. Ах, мила сестро, вземете и мен, пък дори в ада да идем. Желая да съм с вас, тъй като между тия стени не съм сигурна за живота си.

— Понеже ще наруша законите на манастира не се осмелявам да те взема със себе си. Сам царят ме понижи, отне длъжността ми, затова аз мога да си отида.

— Как, нима желаете да ме оставите, да погубите моята младост?

— Тя е права, сега не трябва да я изоставяте — каза Ахмед.

След като помисли, сестра Ана отговори:

— Добре, ела в моя празен замък, който имам в наследство и който е на няколко часа път оттук. Това ми е останало, всичко друго държавата ми отне. Е, Клариса, желаеш ли да дойдеш в такава самота? Предупреждавам те, че там е по-самотно и от манастира.

— Там, където си и ти, сестро, самотата е по-приятна, ще последвам съдбата ти, ще дойда с тебе.

Сестра Ана страстно прегърна Клариса.

— Сега нека напуснем манастира, додето сестра Габриела не си е още отмъстила, като ни причини някое зло. Но къде ще бъдем тази вечер?

— При мен, в моята палатка. Не мога да ви предоставя удобно жилище, но поне място, където ще бъдете в безопасност.

— Нищо не ни остава, освен да се съгласим с предложението ви — каза бившата игуменка.

Съгласието на игуменката много се понрави на Ахмед, тъй като му се удаваше случай не само да изкаже гостоприемството си, но и игуменката да види болната му жена. Той се надяваше, че молитвите на игуменката ще излекуват жена му.

Тримата напуснаха манастира.

Беше голяма тъмнина и едва виждаха пред себе си.

— Страхувам се да не паднете в някоя пропаст, затова ще разрешите, тъй като наближаваме, да дам знак на моите хора.

Той изсвири с пръсти и звукът се разнесе из гората. Ехото повтори звука и след малко пред него се яви един човек.

— Вие ли сте, капитане? — попита той, застанал мирно.

— Да, аз съм — отговори Ахмед.

Скоро светнаха запалени огньове. Като изминаха около 20 крачки, те стигнаха до самия лагер. Край шатрите на земята бяха налягали мъже и жени и зад тях добитъкът. Ахмед мина през лагера и спря пред една голяма шатра. Вътре гореше огън. Една маса с покривка, а срещу нея — постлан с чаршафи, походен креват.

В тая именно шатра Ахмед покани и накара гостите си да седнат около огъня. Не след дълго им донесоха чай и студено печено месо.

Никой не очакваше покана за ядене. След дневните мъки тази закуска беше добра подкрепа — особено топлият чай.

След закуската Клариса, облегнала се на меката постелка, сладко заспа.

Кал Ахмед се приближи и започна да разговаря с игуменката.

— Чувал съм за добрината ти и че охотно помагаш на бедните. Ще приближиш ли леглото на една полумъртва, която аз обичам повече от всичко на света. И би ли отправила благословията си над нея — моята жена?

— Заведи ме при нея — каза игуменката, — всичко ще направя, стига само молитвата ми да й помогне.

— Много е болна — добави Ахмед, — може би не ще доживее до утре.

След малко сестра Ана бе заведена в друга шатра, където на вълнени дюшеци лежеше Роза Терез.

Игуменката веднага разбра, че Роза е сериозно болна. Тя едва дишаше. Ахмед просълзен коленичи пред леглото й.

— Не трябва да ме оставяш, Роза, не, не трябва да умираш. Остани при мене, моля те!

— Съвземи се, Ахмед — бъди мъж! — каза игуменката.

— Ти знаеш как я обичам, ако, не дай Бог, я загубя, ще стана още по-лош, отколкото съм сега.

Болната, като триеше очите си, потрепера — нещо, което по-рано не вършеше.

При това нейно движение Ахмед радостно извика, струваше му се, че тази жена бе извършила някакво чудо и че болната оздравя. Той се наведе и горещо я целуна по челото.

Като обви врата му с ръце, болната каза:

— Ахмед, обещай ми, че ще станеш друг, ще промениш живота си, като изоставиш този, хайдушкия!

— Обещавам ти — извика Ахмед, — само не ме напускай. Ти не трябва да ме изоставиш, а да оздравееш.

Той се наведе над нея и целуна студените й устни.

Роза се наклони. Ръцете й се отпуснаха. Трънки преминаха по тялото й и тя издъхна.

— Умря — каза игуменката.

— Кой е умрял? Нея ли да оставя? — извика Ахмед. — Тя е жива и аз я целувам, погледни! — В същото време той постави на постелката студеното тяло и започна да плаче.

— Студена, като лед студена! Сестро, чуй ме! Ах, тия очи! Те се сковаха! Ах, Роза, Роза, аз те загубих!

— Тя се прости с мъките — каза игуменката с тих глас. — Но ти обеща да изпълниш последното й желание. Остави тия хора да си идат, а ти се върни в света, където още би бил полезен.

— Да се върна в света ли? И къде, в Петербург ли? Държавата ме е осъдила на изгнание, кой ще се замисли за мене? Нима за моята глава не е обещана награда и всеки, който ме срещне на пътя си, може да ме убие.

— Русия е голяма, затова ти можеш да избереш някое малко кътче, където мирно да живееш. Обещай ми това, Ахмед, моля те.

Тъкмо когато Ахмед се гласеше да отговори, заби барабан, чу се войнишка тръба.

— Войници — каза Кал Ахмед. — Те идват за нас. Но нека дойдат, ще ни намерят готови.

Като видя жадното за мъст лице на Ахмед, игуменката пребледня.

— В името на Бога, нима така скоро ще се откажеш от дадената си дума? Мислиш ли да се противиш на толкова войници?

— Трябва ли да се предам жив в ръцете им? — каза Ахмед. — Аз ще се явя насреща им като противник, който се защитава, а не като човек, който иска да убива.

В същата минута няколко разбойника влязоха в шатрата.

— Капитане — извикаха всички в един глас, — идват войници, ще трябва да се бием с тях!

— Да се бием, така прилича на добрия юнак — каза Ахмед.

След малко и Клариса дойде и падна на колене пред игуменката.

Кал Ахмед погледна още един път умрялата; после грабна брадвата и извика:

— Последвайте ме, братя!

Той не бе направил още ни крачка и игуменката остави Клариса и се изправи пред Ахмед.

— Назад, клетнико! Нима искаш да проливаш кръв напразно — както своята, така и на своите другари?! Не прави това, остави ме да помоля войниците да не те измъчват в затвора и да не се отнасят зле с тебе, както…

— Стой, сестро! — извика Ахмед. — Ти говориш за затвор?

— И стисна по-силно брадвата. — Можеш ли да забраниш на орела да хвърчи през планините? Така също не е лесно да накараш Кал Ахмед да гине в затвора. Не, ще бъда хиляди пъти по-доволен да умра тук и да бъда разкъсан от хищните птици, отколкото да се предам в ръцете на войниците. Надявам се, че и другарите ми мислят като мене.

— Ние предпочитаме смъртта, отколкото да се предадем! — извикаха повече от 30 гласа.

— Следвайте ме тогава, приятели! — извика Кал Ахмед, като отстрани игуменката от пътя си. След това изтича навън и другарите му го последваха.