Мъртвите сибирски полета

XLIV. НАТАЛИЯ

Един ден пред хотел „Париж“ спря каляска. Когато гарсонът излезе да посрещне гостите, от каляската излязоха един доста възрастен мъж и една жена, обвита в шал.

Възрастният господин не би могъл да се вземе за старец, ако това не показваха бръчките на лицето му.

Косата му бе прошарена с черни и бели влакна, които той изкуствено бе преправил, за да изглежда млад.

Той носеше скъп кожух. Когато подаваше нещата си, на пръстите му се видяха брилянти и диаманти.

— Искам да ми приготвите две стаи — каза той, влизайки в коридора — или на партера, или на първия етаж. Стаята за годеницата ми трябва да бъде особено добре наредена.

— За годеницата ви? — попита момчето, като погледна любопитно момичето, което се бе изправило до стареца.

„Възможно ли е това хубаво и младо момиче да е годеница на този стар мъж?“ — чудеше се келнерът.

Старецът улови младото момиче под ръка и го заведе на първия етаж. Келнерът посочи с пръст стаите и запита дали желаят нещо.

Старецът се обърна към младото момиче и го попита дали иска да хапне нещо.

— Не съм гладна, благодаря ви — отвърна Наталия.

— Кажете, моля, името и професията си — каза келнерът, — тъй като според новия закон хотелиерът трябва веднага да съобщава имената на гостите.

— Пишете тогава: Василевич от Астрахан, а това момиче е моя годеница.

Когато Василевич, търговец на хайвер, остана сам с Наталия, тъй като това бе тя, услужи й да си свали палтото, после свали и своето. Доближи се до Наталия и я погледна в очите.

— Колко бледа изглеждаш, Наталия, навярно си уморена от пътя.

— Уморена съм и бих искала да си полегна.

— Мисля, че стаята ти не е още готова, тъй че ще трябва дотогава да стоиш при мене. Право да ти кажа, Наталия, ти не бе никак любезна към мене из пътя. Беше тъй бледа и неразположена, като че отиваш на смърт, а не в Петербург за покупки по сватбата ни.

— Нищо не желае моето сърце — каза тя печално.

— От казаните думи, Наталия, аз разбирам, че ти би предпочела да скочиш във водата, отколкото да се омъжиш. Нима не можеш да бъдеш по-любезна?

— Трябваше да ви лъжа, а не искам.

— Разбирам. Аз ще те направя, Наталия, най-щастливата жена в света. Ако не можеш да ме обичаш, то поне трябва да си ми благодарна. Или и това не заслужавам?

— Само Бог на небето знае колко съм ви признателна за това, господин Василевич, тъй като вие ме взехте в своята къща, след като вашите хора по чудо ме спасиха от водата, и се отнасяхте с мене като с дъщеря.

Василевич прекъсна Наталия, когато тя изговаряше „дъщеря“.

— Ти ми хареса, Наталия, още от първия път, когато те видях. Дотогава не бях мислил за женитба, но като те видях, веднага го реших. Аз нямам никого — освен един милион рубли, които съм спечелил с труд, а нямам никакъв наследник. Когато те видях, си казах: „Ето жената, ето моя наследник.“ Нима е глупост да си въобразявам, че ще ме обичаш?

— Аз ще ви обичам като баща — каза Наталия — и ви моля да не ме насилвате да се омъжа за вас.

— Глупаво дете — каза Василевич, — ти си мислиш, че това е страшно, но като стане, ще видиш колко е хубаво и ще разбереш, че напразно си се плашила. Ти ще подсладиш дните ми, когато станеш моя, а аз в награда ще те направя единствена наследница на целия си имот. Не се колебай! — Той хвана главата й и я целуна горещо.

Наталия потрепера от тази целувка като гълъб, уплашен от ястреба.

— Иди сега, мила Наталия, да си починеш, а аз ще отида в Петербург да накупя някои неща за украсяване на нашата къща.

Той я улови за ръката и я целуна горещо.

Наталия заплака, тъй като не можа повече да търпи.

— Ти плачеш? Нима е толкова лошо да станеш моя жена?

— Не мога да ви мамя, господин Василевич, аз не ви обичам, обичам другиго.

— Кой е той, как се казва?

— Този, за когото съм ви разправяла, моят спътник от Сибир, казва се Бояновски. Не мога да го забравя, всяка минута мисля за него и ми се струва, че другиго не бих могла да обичам.

— Ако не се мамя, ти сама си ми разправяла, че не си сигурна дали е жив.

— Положително не зная.

— Никой не се е върнал от онези, които се заблудят в Сибир.

— Не правите добре, като ме карате да мисля, че вашият съперник не е жив. Бъдете уверен, че и да не се е спасил Бояновски от Сибир, и да е загинал, аз ще го обичам и почитам винаги, дори тогава, когато бъда ваша жена.

Очите на стария човек светнаха необикновено:

— Въпреки всичко ти ще бъдеш моя, макар и да не ме обичаш. — Той се доближи до нея и я целуна по челото. — Ти ще се измениш по-нататък. Сега — лека нощ!

„Майко, моя майчице — каза си Наталия, като коленичи, — погледни ме и ми кажи какво да сторя? Не мога да остана тука повече, трябва да бягам. Съвсем самичка съм в Петербург, нямам никого, при когото да отида, аз съм безпомощна и нещастна. Бъди мой ангел-хранител, майко моя, и ме пази от зло.“

Наталия се почувствува по-силна и по-храбра, като се помоли така горещо. Тя се готвеше да излезе, за да не се върне никога, но изведнъж се сети за нещо.

„Не е добре така да си отида, без да му кажа причината, която ме кара да направя това.“

Тя намери перо и хартия на писалището и с разтреперана ръка написа следните редове:

Тъкмо привърши писмото и една сълза се търколи по него.

Благородната девойка и пред себе си изглеждаше лоша в този час. Тя бързо запечата писмото и написа върху него адреса на търговеца на хайвер.

— Щом господинът, с когото дойдох тук, се върне, бъдете тъй добър, предайте му това писмо — каза Наталия на гарсона.

— Ще направя, както вие поръчате — отговори слугата. — Желаете ли да отидете някъде?

— Имам да направя някои покупки, както виждате.

— Позволете да ви кажа, уважаема госпожице, че ще бъде много неприятно за една госпожица, ако ходи нощно време сама.

— Благодаря ви за съвета, но пак ще изляза, само моля предайте писмото.

„По дяволите, тази госпожица трябва да е много решителна“ — каза си гарсонът, след като Наталия изтича по стълбите и се озова на улицата.

Без да знае къде отива, тя тичаше по улиците на Петербург.

Струваше й се, че е направила някакво престъпление и сега стражарите я преследват.

Тя се спря на ъгъла на една улица да си почине и забеляза, че две лица я следяха. Като видя това, тя започна да бяга, но и преследвачите не отстъпваха. Единият беше вече тъй близо до нея и има куража да я обхване за талията и да я приближи към себе си. Наталия беше като полумъртва, когато усети топлия дъх, но в тоя миг приближи един висок господин с цилиндър, който я попита:

— Тези господа навярно ви преследват?

Наталия не можа нищо да отговори. Тя наведе глава и започна да плаче.

Като видя това, господинът се обърна към двете лица и им каза:

— Тази девойка е под мое покровителство, разбирате ли, господа! Заповядайте в най-близкия участък, за да дадете сметка за лошата си обноска.

Двете лица веднага се обърнаха и се изгубиха от очите на Наталия и господина.

Покровителят на Наталия я хвана за ръката и приятно я попита:

— Къде квартирувате, мило дете? Аз ще ви придружа до дома ви, за да не ви се случи пак нещо неприятно.

Наталия му обясни, че няма жилище и че е с намерение да вземе къща под наем.

— Вие сте избрали неудобно време за целта — каза странникът, — тъй като сега в мрака всеки ще се подвоуми да прибере едно момиче, което е тръгнало само да дири квартира.

— Но где тогава ще отида, за Бога? Ах, не мислете за мене лошо, господине, позволете ми да разкажа накратко съдбата си и вие ще видите, че аз не съм лоша и че се нуждая от подкрепа.

— Разкажете — каза господинът с цилиндъра, който не беше никой друг освен комедианта. — Разкажете ми всичко, нищо не скривайте от мене и аз ще ви помогна с нещо повече от това, което сторих сега.

Наталия разказа цялата история с търговеца.

— Ах, любезни господине — завърши Наталия, — вие чухте вече всичко, но какво ще стане сега с мене?

— Не се страхувайте, мило дете — успокояваше я комедиантът, — аз ще ви намеря прибежище.

— Но къде мислите да ме водите? — попита Наталия.

— В едно семейство, гдето ще ви бъде много добре.

Той даде знак на Наталия да върви след него.

Заедно с него тя мина през една голяма врата на някаква голяма и обширна къща. После започнаха да се изкачват по една стълба, докато най-после се спряха пред малка врата, на която имаше надпис: „Йосиф Рагун — резач на бакър“.

Комедиантът почука няколко пъти на вратата и не след дълго тя се отвори и се показа една жена на средна възраст, която втренчено гледаше, но като позна лицето на комедианта, се успокои и с доста приятен глас, каза:

— А, това сте вие, комедианте. Че влезте де, влезте вътре. А кой е след вас? — попита тя, като съгледа Наталия.

— Едно младо момиче, с което, надявам се, скоро ще се сприятелите. То е моя родственица, която никъде не ще се чувствува по-добре, отколкото във вашата къща.

Наталия не можа да види, когато комедиантът смигна на тази жена, с което искаше да каже, че от това момиче ще има да очакват полезни неща.

— Добре сте ми дошли, мила госпожице! — каза жената, като хвана Наталия за ръка. След тях влезе и комедиантът.

В стаята, в която влязоха, до печката седеше едно особено човешко същество. Това беше човек на възраст около 40 години, който имаше един много лош изглед. Главата му беше съвсем оплешивяла, тук-таме само стърчеше по някой бял косъм.

Освен това той беше сляп, но макар и така, оживено работеше над една медна тепсия, която стоеше пред него на масата.

— Кой е там, жено? — попита Рагун, като чу повече гласове в стаята.

— Аз съм, драги Рагуне, аз, комедиантът — каза Андрей Ягодкин. — С мене е и едно хубаво момиче, ха, ха, ха, едно хубаво момиче, което доведох във вашата къща… Драги Рагун, свършихте ли с онази медна плоча, която ви поръчах преди няколко дена?

— Остават само няколко резки да й направя — каза Рагун. — Ако почакате няколко минути, ще я имате, а колкото за цената…

— Навярно си спомняте, че ви дадох аванс 30 рубли.

— Обаче цялата работа коства 50 рубли — каза Рагун, — останалото, моля ви, дайте на жена ми, тъй като имаме голяма нужда от най-необходимите домашни неща.

„Всевишни Боже — каза си Наталия, — тука ли, в тази беднотия, трябва да остана? Нима ще трябва да стана тежест за тия бедни хора?“

— Любезни майсторе — каза комедиантът, облегнал се на едно голямо канапе, — ако се не мамя, казахте ми преди време, че имате нужда от ученичка.

— Това е вярно, но коя ще приеме такава тежка работа.

— Чухте ли, Наталия, желаете ли да приемете тази тежка работа?

— С удоволствие — каза Наталия, — ще бъда винаги признателна на майстора за това.

— Но ще ми обещаете ли, че като научите занаята, не ще ме напуснете?

— Обещавам — каза Наталия. — И мой дълг ще е да ви Помагам. Печалбата ще деля винаги с вас.

Комедиантът триеше доволно ръце.

— Виждате ли, че при стария човек тук намерихте тихо прибежище?

— Остава само да съобщя на жена си — каза старецът, — тъй като не мога нищо да сторя без нейното знание.

— Оставете това на мене, аз ще се потрудя тя да се съгласи Наталия да остане при вас.

Комедиантът излезе от стаята и отиде при жената на Рагун.

— Как се казвате? — обърна се тя към Наталия с не много приятен глас.

— Казвам се Наталия.

— Желаете ли да останете у нас?

— Ако разрешите — каза Наталия.

— Аз не обичам да приемам в дома си чужденци, но ако вие сте такава, каквато комедиантът ви препоръча, ще ви взема и вярвам, че ще сте благодарна.

— Благодаря ви — каза Наталия, — аз ще работя без почивка и ще ви бъда винаги признателна.

— Това ми харесва — каза тя, като се обърна към мъжа си, който изрязваше рисунки на медта.

— Ще свършиш ли скоро? — попита тя стареца.

— Сега ще бъде готово — каза той.

— Това е чудесна работа — обърна се тя към комедианта. — Зная защо ви са тези фигури.

— Нима? — извика комедиантът.

— Зная, че искате да правите фалшиви пари.

— Доста сте хитра — каза комедиантът, — вие ще ни правите банкноти, никому не казвайте ни дума, в противен случай и вие ще пострадате.

— Не искам да се излагам на никакви опасности за някакви си 50 рубли, които ми давате, затова искрено ви казвам, че няма да ви ги дам, ако не ми платите добре.

Комедиантът се намуси и каза:

— Не трябва да се нервирате, ние така ще наредим, че и вие ще останете доволна. Дайте ръката си.

— Лесно не се научава такова нещо — каза тя. — Давам клетва, че ще запазя тази тайна.

— Аз си отивам, мило дете — каза комедиантът, като се обърна към Наталия, — а вас оставям при тия добри хора.

Наталия улови ръката на комедианта и каза:

— Благодаря ви, господине, но ми се струва, че госпожа Рагун не ме приема на драго сърце в дома си.

— Тя е винаги такава, любезно дете; тя е груба, но въпреки това има добро сърце и се надявам, че скоро ще станете приятели.

— Обещавам ви, че ще се старая да спечеля благоволението и уважението на госпожа Рагун. Вам, господине, благодаря от все сърце за услугата, която ми направихте. Историята си ще ви разправя друг път, господине, сега трябва да мълча.

— Аз не ще пожелая това, освен ако вие сама го сторите.

Като каза това, той стисна ръцете на Наталия и излезе.

Наталия остана сама, госпожа Рагун я улови за ръцете и каза:

— Елате да ви покажа спалнята ви.

Тя запали свещта и преминаха коридора, после влязоха в едно тъмно място, дето нямаше прозорци.

— Тука ще живеете, Наталия, нали така се казвате? Тази е най-хубавата стая, която мога да ви дам. Едно време тука живееше една слугиня, която изпъдих, защото се бъркаше в домашните ни работи. Съветвам и вас, каквото и да се случи, да не се бъркате в нашите работи.

И тя бързо излезе от стаята.

След известно време Наталия ги чуваше как се карат:

— Бедни човече, може би небето да ме е пратило тук да ти помогна — каза Наталия. — Заклевам се, че ще ти помогна, доколкото мога.

Изморена и измъчена, тя падна на един стол и заспа.

Сънят й не бе спокоен, тя сънуваше, че я люлеят вълните на Волга. Изведнъж пред нея се яви една фигура, която не приличаше нито на човек, нито на дявол. Лицето й бе познато. Това бе Василевич. Той бързо плуваше след нея, за да я улови, но тъкмо когато я бе настигнал и искаше да я улови, се показа Бояновски.

— Сега си вече в ръцете ми, мой драги, не ще те оставя да избягаш от мене.

В отговор на това Бояновски я прегърна, а тя бе облегнала главата си на рамото му, после той се наведе и я целуна. Как на драго сърце му даваше да я целува! Струваше й се, че в неговите обятия беше опазена от зло.

Но когато поиска да притисне по-силно Бояновски, показа се една човешка глава, която не бе този път на Василевич, а на някой друг. Това бе главата на Рагун, тя я допря със студената си ръка и искаше…

Наталия се събуди и извика. Тя мислеше, че това бе сън, а не действителност. Но когато отвори очите си, видя бледото лице на Рагун, който я гледаше строго.

„Какво ли иска този човек, милостиви Боже? Защо ли е тук?“

Устата му се отвориха и тя чу следното:

— Искам да ви кажа нещо важно. Станете! В тази къща вие не сте опазена, тъй като жена ми смесва отрова.

Наталия се уплаши.

— Тя се мъчи постепенно да ме отрови, за да остане вдовица; а тебе ненавижда, въпреки че няма още един час, откакто те е видяла. Дойдох да ти кажа да не погубваш младините си, докато е рано и можеш да се спасиш. Махни се оттука, защото после ще е късно!

Наталия се двоумеше, тя не искаше да остави бедния старец сам.

— Ти не можеш си въобрази какви страшни работи стават в тази къща — каза старецът. — Косите ти ще настръхнат, ако ти разкажа що съм прекарал в тази къща. Не мога да остана по-дълго при тебе, времето е скъпо. Докато е рано, бягай, защото чу какво те очаква.

— Въпреки това — каза Наталия — искам да остана.

— Искаш да останеш, когато те очаква погубване?

— Ще остана, защото Бог ме е пратил в тази къща, за да ви пазя.

Старецът я помилва по красивата глава.

— Нека Бог те възнагради за това, дете — каза старецът. — Ти не можеш да си представиш какво добро ми правиш. Хиляди пъти ти благодаря.

Когато по-после се качваше по стълбите, сълзи капеха от очите му.

— Като че не съм на земята, а на небето — каза си той.

Наталия остана сама и размишляваше. Колебаеше се. Един бе пътят да се избави от тази опасност. Да се върне при Василевич.

„По-добре е да умра от отровата на тази жена, отколкото да се върна при него.“