Мъртвите сибирски полета

XXIV. СМЪКНАТИЯТ ОТ БЕСИЛКАТА

Държанката на Николин — Марушка — искаше да влезе при Николин заедно с Бояновски, който, както читателите знаят, се представи за доктор. Но Бояновски решително я отклони, като каза, че основно трябва да прегледа болния, поради което не е удобно да присъствува жена.

Въпреки желанието си, Марушка трябваше да остане отвън; това й подсказа и малкото останал у нея срам.

Бояновски влезе в стаята и видя смъртния си враг да лежи на едно ниско легло.

Можеше да тържествува, като видя здравословното състояние на най-непримиримия си враг.

Болестта тъй го бе съсипала, че той приличаше на същински скелет.

Бояновски вдигна голямата яка на шинела си, за да не може Николин да го познае.

— Ти ли си изкусният лекар, за когото са ми говорили? — попита толкова тихо болният, че едва можеше да се чуе.

— Да, аз съм — каза с престорен глас Бояновски.

— И живееш като заточеник в това скромно село?

— Тук съм по дипломатически причини — каза подигравателно Бояновски.

— Но сигурно копнееш за свобода?

— Денят, в който ще бъда освободен, ще бъде за мен празник за цял живот.

— Този ден наближава — прибързано рече Николин. — Кълна ти се, че ако ми възвърнеш здравето, аз ще те снабдя с позволение за връщане в Европа.

— Дайте да видя пулса ви — рече Бояновски и хвана ръката на болния. — Значи ми се заклевате, че ако ви излекувам, ще ми възвърнете свободата.

Очите на Николин необикновено заблестяха.

— Заклевам ви се в името на Бога — рече той. Бояновски се изсмя.

— Тогава предпочитам да остана вечно в Сибир като заточеник — заяви той на Николин, след като приближи до него, — защото ти, драги, ще умреш още преди стрелката на часовника да измине веднъж пътя си.

Николин започна да трепери от студ.

— Върви по дяволите, ти, пророк на нещастието! — възкликна той. — Не искам да умра, не искам да умра! Охо, ще видим кой е по-силен — аз или смъртта.

— Смъртта е по-силна — каза Бояновски, — защото тя има и помагач. Желаеш ли да го видиш?

— Кого? — попита Николин със страх. — Смъртта или помагача?

— Помагача. Погледни ме, клетнико, ако искаш да го видиш. Яката на шинела се смъкна и пред него се появи лицето на Бояновски.

Николин падна в леглото и с мършавите си ръце заскуба косата си.

— Ти си дошъл да ме убиеш? — каза той. — Ти искаш да ме убиеш, нещастнико?

Бояновски хладно се изсмя.

— Да те убия или да те удуша, както щеш. Ужасът, който се изписа на лицето ти, страхът, от който трепериш, ми показват, че съвестта сама ти говори какво трябва да очакваш от мене. Дошъл е часът на разплатата, Николин. Аз не стоя вече пред тебе като твой подчинен, нито съм окован във вериги. Погледни, ръцете ми са свободни поне толкова, че да мога да те удуша с тях. По-скоро се моли на Бога, защото ти остават броени минути живот.

Бояновски каза всичко това тихо и разбрано, след което се надвеси над леглото и додаде:

— Слушай, ако викаш за помощ, виждаш ли тези ръце? С тях ще удрям по главата и тогава ти сам ще станеш причина за смъртта си.

Николин умолително сключи ръце.

Лицето му бе бледо като стена, а от челото му капеше студена пот, което предричаше, че смъртта наближава.

— Остави ме да живея, Бояновски. Недей става убиец, защото душата ти никога няма да има спокойствие.

Не бери грижа за моето душевно спокойствие — каза Бояновски, — но помисли за твоя живот. Ти си убивал стотици пъти, клетнико, и най-безбожно си мъчил жертвите си само за да задоволиш животинския си инстинкт. Недей ме гледа така уплашено, а си спомни за миналото си. Дълбините на рудниците се отварят и се показват стотиците хора, които ти навеки си затворил там. Кръв тече по лицата им, тежки вериги се влачат след тях, а жалбите им изпълват пространството. Към теб, Николин, са отправени тези клетви. Тези хора ти бяха предадени от правителството, за да ги пазиш в рудниците, но ти превърна техните тъмници в клетки, а хората, които са имали същите права, каквито имаш и ти, превърна в животни, чиито страдания ти доставяха наслада. Само Нерон си е устройвал такива наслади. Но дойде часът да разчистим сметките си, Николин!

Николин се опитваше да се надигне в леглото, но не можеше, защото цялото му тяло трепереше. Погледът му беше насочен към отмъстителя.

— Дяволи! — извика той и пяна започна да излиза от устата му. — Ха, ха, ха, те се смеят! Дяволи, огън, пламъци, огън, ад… Те ме заобикалят… Стойте… назад… аз съм капитан Николин. Не се смейте… Аз… аз… ах… огън, пламъци, на помощ, горя!…

Бояновски го сложи отново на леглото и за да не вика, запуши устата му с покривката.

— Повече не трябва да протакам — каза той, — защото ще ме издаде. Умри, нещастнико, умри, страхливецо, убиецо, сибирски звяр!

Бояновски искаше да го удуши с покривката, но не сполучи.

Страхът от смъртта даде сили на болния.

Той се изтръгна от ръцете на Бояновски.

Бояновски цял пламна. Той разбра, че е крайно време да привърши своето дело, защото Николин ще го издаде.

Той вдигна ръка да го удари по главата.

Още една секунда само и Николин щеше да свърши.

Тъкмо в този миг обаче някой го хвана за ръката и го повлече назад.

— Убиец! — извика женски глас. — Убиец! Ще се каеш за това!

Бояновски се изтръгна; един глас му казваше, че е загубен. Когато се обърна, видя, че стаята е пълна с хора. Марушка, която стоеше до леглото, изкрещя:

— Капитанът умира! Хора, помогнете!

След това се нахвърли върху Бояновски. Скочи като тигрица и го стисна за шията.

— Убиец — извика тя. — Ако той умре, и ти няма да живеещ. Аз ще те удуша.

Бояновски се мъчеше да се отърве от тази жена, но не успя, тя го държеше здраво като с клещи.

Той усети, че кръвта нахлу в главата му, че дишането му спира.

Селяните се забавляваха, като гледаха тази сцена — една жена се бореше с един силен мъж.

Бояновски събра сили още веднъж и се помъчи да се освободи, обаче по-скоро можеше желязо да счупи, отколкото да се освободиш от ноктите на тази разярена жена.

Пред очите му притъмня, краката му отмаляха и той падна заедно с Марушка на земята.

Последната му мисъл бе за Наталия.

Това бе страшна картина: Бояновски лежеше на пода, а Марушка се забавляваше да удря, да души, да дращи този обезоръжен човек, като викаше непрекъснато:

— Ето ти бягство от рудниците!

Тя го удряше, без да спре, по устата, докато потече кръв.

— Ето ти, убиецо, това е за предателството ти! — Тя забиваше нокти в тялото му.

Селяните видяха, че тя може да го убие и я дръпнаха назад.

— Какво искате? Искате убиецът да остане ненаказан? Вие, сибирски голтаци, се страхувате от нашето отмъщение! Ха, ха, ха, не ме гледайте така безсрамно! Аз знам какво си мислите и ако ви пуснат, ще освободите всички затворници! Само да заведа Николин жив в Петербург, той ще ви научи. Той ще разкаже всичко на министъра на полицията и тогава ще си получите наказанието.

Селяните знаеха добре, че ако не послушат любовницата на капитана, злото няма да им се размине.

Един доста възрастен човек се приближи до Марушка и като й целуна полата, каза:

— Защо се сърдите, Марушке? Не бива да се ядосвате, от това ще се сбръчка лицето ви. Вие само кажете какво да правим и ние ще го изпълним.

— Всичко ще забравим, ако ме послушате. Какво ще кажете, ако за идущата година ви намалим данъка?

Чуха се радостни викове. Всички се приближиха до Марушка и един по един целунаха полата й.

— Спрете! — каза тя. — Сега имаме друга работа. — И като посочи лежащия безчувствен Бояновски, каза: — Вържете го здраво за ръцете и краката, така че да не може да се развърже.

След малко Бояновски бе вързан здраво. От силните болки той дойде на себе си.

Като отвори очи, този смел човек не се оплака. Марушка го ритна с крак в слабините, но той не трепна.

— Имали в това село затвор, не, нещо по-лошо от затвор под земята?

Селяните се спогледаха въпросително:

— Ние нямаме затвор, но все ще намерим подслон за това куче. Спомням си за една клетка, в която пазехме мечка.

— Каква е тя? — попита Марушка.

— Селският капитан бе уловил миналата година една мечка, не я уби, защото животното го развличаше, а я затвори в тази клетка. Един ден я намериха умряла. Според доктор Белон тя е умряла от липса на достатъчно въздух.

Марушка се усмихна доволно.

— Затворете го тогава в тази клетка! — каза тя. — Занесете го при вашия капитан и му кажете, че го моля да затвори това куче в мечешката клетка до ново разпореждане.

Вдигнаха Бояновски и го отнесоха.

Той се опита да се спаси и тъй като Марушка вече я нямаше, реши да помоли тези хора.

— Една дума само — каза бързо той, — чуйте последното желание на един нещастник.

Те продължиха пътя си, като се изсмяха грубо.

— Ако ме послушате, всеки от вас може да получи по 100 рубли.

— Говорете тогава — каза един от тях, — но накратко.

— Селяни! Аз зная, че вие не искахте да ме вържете, но сте принудени да сторите това. Вие всички ненавиждате вашите мъчители, но не можете да се отървете от тях; имате нужда от водач. Такъв човек аз бях в Петербург, затова ме хванаха и ме закараха в Сибир. За нещастие попаднах в ноктите на Николин. Той така нечовешки се отнасяше с мене, а също и с другарите ми, че аз исках да му отмъстя. Не съм обикновен убиец, а държавният съветник Бояновски и ще възнаградя добре ония, които ми помогнат.

— Що искате от нас? — попита един.

— Ако ме пуснете, ще дам на всекиго по една полица за 100 рубли.

Преди още да завърши Бояновски, друг го прекъсна.

— После ще ни изгорят къщите, няма да ни подмамиш със сто рубли, защото отмъщението на Николина ще ни струва десет пъти по-скъпо.

Той даде знак на другарите си да тръгнат.

Оставиха Бояновски пред стълбите на доста хубава къща, а един от тях влезе вътре, след малко се върна, като водеше някакъв добре облечен човек.

Този бе околийският началник.

— Моето село ли избра, клетнико, за мръсните си дела? Знаеш ли, че ако капитан Николин се оплаче в Петербург, ще ми хвръкне службата?

Той ритна с крак Бояновски.

— Куче такова, преди да те затворя в клетката, ще ти ударя един хубав бой.

И го стори. Удържа дадената дума. Даде заповед на няколко стражари да го съборят на земята и да го бият с камшиците. Биха го, докато бликна кръв.

— Или днес ще умре под ударите на камшиците, или утре — на бесилката.

— Не е все същото, това куче трябва да умре на бесилката. Това каза Марушка, която бе дошла да узнае дали е докаран нещастникът.

Капитанът даде знак да прекратят побоя, приближи се до Марушка и попита за здравето на Николин.

— Той дойде на себе си — радостно извика тя. — Няма да умре.

— Той няма да умре! — каза капитанът. — Каква голяма радост за Русия! Един такъв велик човек ще остане жив!

— Няма да забравим думите ви — каза Марушка. — Сега нека видим какво да направим с онзи нещастник.

— Ако искате, още утре ще го окачим на бесилката. Както знаете, в Петербург такива работи се отлагат, но тук, в Сибир, стават бързо.

— Сторете това, което е най-добро — каза Марушка.

— Ще присъствува ли капитан Николин на обесването? — попита капитанът.

— Едва ли. Николин е много слаб, затова ще побързам да го закарам в Петербург, там ще го лекувам по-добре.

— Нека Богородица да му помага! — рече капитанът. Той се обърна към подчинените си и нареди:

— Хвърлете това куче в клетката.

Те вдигнаха Бояновски, който, макар че чувствуваше страшни болки, не бе изгубил съзнание, и го хвърлиха в клетката.

Клетката бе голяма, колкото да се изправи един човек в нея. Тя бе оградена с големи железни прътове.

След като селяните си тръгнаха, Бояновски лежеше и гледаше пред себе си.

Едва сега можеше да размисли върху случилото се.

Преди един час надежда изпълваше душата му, вярваше, че ще може да се спаси. Мислеше, като отиде в Петербург, да продаде имотите си, да се оттегли в някой затънтен край и… да вземе със себе си и Наталия. Той искаше да й бъде като истински брат.

Бояновски не се съмняваше, че се намира на крачка от смъртта.

Сибирският звяр не знае що е съжаление.

Бояновски бе сигурен, че на следващия ден трябва да умре.

Смущаваше го мисълта за Наталия. Какво ли щеше да стане с нея? Той предварително знаеше какво ще сполети нея и нейната красота.

Този железен човек се наведе да хване железните пръчки, за да ги счупи и да излезе.

— Наталия! — викаше през плач. — Не оставай без мене на тази земя, не оставай без мене. По-добре умри, докато не са те унищожили — тебе, свежото цвете.

Той прекара цялата нощ, без да мигне. Денят вече приближаваше. Снегът престана да вали и слънцето се показа на изток.

— Моят последен ден! — каза си Бояновски. — Още тази вечер гарваните ще грачат около трупа ми.

Щом съмна, всички жители побързаха да отидат да видят човека в клетката. Вратата на полицейската градина беше отворена и всеки можеше да влезе.

Мъжете го мушкаха с тоягите си, а децата му хвърляха горящи сламки.

Още малко и Бояновски щеше да полудее.

Хора, и то разумни, постъпваха с него като с някакво животно. Бояновски сподавяше гнева си, иначе сам щеше да си причини още по-голямо зло.

На обяд толкова много хора се бяха насъбрани около клетката, че капитанът беше принуден да ги разгони, за да може да мине.

— Внимавайте да не нараните тежко това нищожество, защото, ако умре, тази вечер няма да имате удоволствието да го видите обесен — каза им той.

Бояновски разбра вече какво го очаква.

Значи щеше да свърши на бесилката.

Каква позорна смърт за един дворянин! Той легна безчувствен в клетката. Когато се събуди, чу, че някой говори наблизо.

Не говореше, както другите; в думите проникваше съжаление.

— Жалко, че трябва да умре.

Значи имаше някой, който скърбеше за него. Бояновски се огледа и забеляза една интересна фигура. Това бе красива горда жена, облечена по-добре от другите.

Изглежда, че принадлежеше към някое от видните семейства в селото, тъй като никой не я осъди за казаното. Капитанът се приближи до нея и подаде ръка.

— Значи тука е красивата и богата вдовица Симонова? Изглежда; че тя е решила да дойде да види убиеца. Харесва ли ви този клетник?

— Очите му го издават, че е убиец — каза вдовицата.

— Нали е голям вагабонтин?

— По-голям не съм виждала — заяви вдовицата.

— Не изпускайте случая да дойдете довечера на обесването му. Това ще бъде чудесна картина, госпожо Симонова.

— Ако не умре преди това.

— Да пази Господ — каза капитанът, който бе се изправил до Марушка. — Простите селяни няма да посмеят да го убият, аз ще ги пропъдя.

Симонова се засмя.

Ако капитанът бе забелязал тази усмивка, той нямаше да прогони селяните.

Като чу тези думи, Бояновски въздъхна дълбоко.

— Значи онова, което чух, беше чисто въображение!

Той се молеше по-скоро да се мръкне, за да се избави от мъките си.

Нощта най-после настъпи.

Никой не е очаквал толкова силно своята смърт, както Бояновски.

Внезапно се чуха стъпки.

— Те идват, ето ги — каза си Бояновски.

Той млъкна. Учуди се, като видя доктор Белон, но това го и зарадва много.

— Доктор Белон, това сте вие? — обади се той.

— За Бога, моля ви, не произнасяйте името ми. Той подаде ръка на приятеля си през решетката.

— Дойдох да се простя с вас, бедни човече — каза тихо Белон, — да се простя завинаги, тъй като не знаете що ви очаква!

— Всичко знам — отвърна Бояновски. — Щом се пукне зората, ще бъда обесен. Ах, приятелю, вие наистина сте верен приятел — аз не роптая против съдбата си, но ме мъчи мисълта за Наталия. Не зная какво ще стане с нея.

— Заклевам се, че аз няма да я оставя.

— Но как е тя? По-добре ли е?

— Още има треска и не е на себе си, но това е голямо щастие за нея, защото ако ви види така, ще умре. Тя бълнува и постоянно произнася вашето име.

— Пригответе се, докато не са дошли палачите ви. Бояновски се изправи и избърса сълзите си.

— Нека да дойдат, аз съм готов да умра.

— Ако действително сте готов, имам нещо, което може да ви спаси от бесилката.

Като каза това, той извади едно шишенце, пълно с тъмнозелена течност, и го подаде на Бояновски.

— Ако имате смелост, приятелю, да умрете един час по-скоро, изпийте тази течност. Това е отрова, която действува бързо и тогава тези безчовечни същества не ще могат да се наслаждават на вашата смърт.

— Отрова! — възкликна Бояновски, обзет от ужас. — Признавам, че нямам смелост, приятелю, като някое псе. Но вие имате право, защото в такъв случай няма да ме видят как се мъча и боря на бесилката със смъртта.

Докторът отвори шишенцето и го поднесе на Бояновски. Бояновски го взе, поднесе го към устата си, но веднага отдръпна ръка и падна на земята.

— Какво правите, приятелю? Нямам друго шишенце.

— Нека да ме обесят. Не желая да ставам самоубиец. Искам с чиста душа да застана пред Всевишния.

— Тогава Бог да ви е на помощ, аз не мога да ви помогна — каза докторът.

Той поиска да се отдалечи, но Бояновски го спря.

— Искам да ви помоля за нещо, но не отблъсквайте молбата ми. Моля ви да присъствувате, когато ме окачат на бесилката, защото ще зная, че в минутата на последното ми издихание ще отправите към небето една молитва и за мене.

— Давам ви обещание.

— Благодаря ви за това, а сега и една друга молба: щом си помисля за смъртта и един вътрешен глас ми казва, че ще ме закопаят полумъртъв в гроба. Затова ви моля, след като ме обесят и всички се разотидат, да дойдете и да разрежете вените ми; когато видите, че от тях излиза вода вместо кръв, вървете си.

— Това е ужасно, но и за него ви давам обещание.

— Сбогом тогава. Хиляди пъти ви благодаря, добри човече. Нека Бог ви награди за това, което ще направите за Наталия.

За да крие сълзите си, докторът се обърна и след това се отдалечи.

Когато се пукна зората, в къщата на капитана всички вече се бяха събудили.

Бояновски знаеше, че смъртта му приближава И наистина палачите му идваха.

Една кола с няколко души влезе в двора и приближи до клетката, от която извадиха Бояновски.

Развързаха въжетата и му поднесоха шише ракия, но той го отблъсна и се качи на колата. До него седна селският свещеник и зачете молитви. Бояновски не обръщаше никакво внимание нито на брътвежа на свещеника, нито на цялото село, което бе тръгнало след колата; погледът му бе насочен към къщата на доктор Белон.

Това тъжно шествие продължаваше да се движи и спря на един хълм, където се виждаше бесилката, покрита със сняг. До бесилката стояха двама души, в чиито очи се четеше жажда за кръв.

Щом свалиха Бояновски от колата, една жена дойде при него.

— Капитан Николин ти праща това — каза тя и му удари една плесница. Това бе Марушка.

От всички мъки, които бе изтърпял, най-много го заболя от тази плесница.

Той сви пестници, из гърдите му се изтръгна рев, какъвто издават кръвожадните животни, когато нападат жертвата си, и се спусна върху тази жена, но тя, защитена от стоящите до бесилката, успя да избяга.

— Заведете го на бесилката, но преди това го набийте с камшиците.

Камшиците започнаха да играят по гърба на Бояновски, който, за да ги избегне, изтича до бесилката.

Свещеникът се приближи до него, но Бояновски го отблъсна. Той коленичи и с вдигнати нагоре ръце сам се помоли Богу.

По време на молитвата погледът му диреше доктор Белон, за да се увери, че е тук. Той стоеше на една малка височинка зад тълпата и се молеше. Но не бе сам — до него се виждаше една жена. В нейно лице Бояновски позна Симонова.

Но ето че тя приближи до него. Той продължаваше молитвата си, но въпреки това я чу да пита капитана:

— Сложихте ли кръста на шията му? Капитанът кимна отрицателно и се усмихна.

— Не е необходимо един престъпник да го отнесе в гроба, той не ще бъде опростен и горе, тъй като много грехове е сторил на земята.

Симонова рече сериозно:

— Не бива да разсъждавате така, господин капитан. Никой мъртвец не може да се погребе без кръст. Ако не направим това, ние самите съгрешаваме. Нали ще ми разрешите, господин капитан, да сторя онова, което вие пропуснахте?

Тя разкопча дрехата си и свали кръста, който носеше на шията си.

— Това е една семейна реликва — каза тя на полицейския, като му показа кръста. — Моята свекърва го е носила само в празник; на драго сърце ще го дам на този клетник, само Бог да ми прости греховете. Разрешете ми да сложа кръста на врата му.

— Не бих могъл да откажа на такава красива жена като вас — галантно рече капитанът и даде знак.

Палачът се приближи до Бояновски, скъса дрехата му около врата.

Заповядаха му да се изкачи по стълбата. Преди да стори това, вдовицата Симонова се приближи до него, постави кръста на шията му и му пошепна:

— Когато сложат въжето около врата ти, стисни кръста и не се отчайвай. Нека Бог ти помогне.

Каза това и се отдалечи, като го гледаше със съжаление.

Бояновски почувствува в сърцето си някаква топлота. Присъствието на тази жена го разстрои, тъй като за него нямаше надежда за живот.

— Вдигнете по-скоро това животно — каза Марушка, която вече нямаше търпение.

Един от палачите го повлече по стълбата и сложи халката на врата му.

Някой дръпна малкото сандъче под краката му. Тялото на Бояновски увисна и остана във въздуха между земята и небето.

Всички паднаха на колене и започнаха да се молят.

Трупът на обесения се мяташе ту наляво, ту надясно; очите му бяха изскочили от орбитите, потрепера още веднъж и след това се усмири. Бояновски беше мъртъв.

Селяните изпяха една погребална песен и започнаха да си отиват. Зловещо звучеше тази песен в снежната пустиня.

Изгрялото утринно слънце се скри зад тъмните облаци. Започна да вали сняг на големи парцали.

Капитанът и Белон си отидоха — с тази разлика обаче, че Белон скърбеше за загубата на приятеля си. В лицето на Бояновски той бе изгубил истински брат.

Скоро мястото, където висеше тялото на Бояновски, опустя. Само врани летяха във въздуха и се събираха около мъртвия Бояновски.

Защо ли и птиците не са без сърца като хората?!

Те го наобиколиха и се канеха да започнат да го кълват.

Изведнъж като подплашени гарваните хвръкнаха в небесните висини. Разпериха широко криле и отлетяха.

Гарваните не са глупави, те разбраха, че тази вечер няма да има храна за тях.

Те отлетяха далеч, далеч, в Сибир, за да намерят някоя друга жертва.

И без съмнение щяха да я открият, тъй като в Сибир лесно се намират трупове, незаровени край пътищата.

Съвсем отпаднал, докторът влезе в колибата си. Това, което видя и преживя, бе ужасно.

— Проклета земя — каза той, като седна на леглото на Наталия. — Ти умъртвяваш най-добрите си синове, така и себе си погубващ. По твоите долини има само мъки и страдания. Кога ли ще изгрее слънце в Русия?!

Наталия се събуди от треската и поиска да пие вода. Докторът веднага й направи едно много хранително питие и й подаде чашата.

Като го изпи, тя легна пак на възглавницата. Доктор Белон поклати несигурно глава.

— Кризата не е минала още и няма подобрение — каза той. — Тя още бълнува; трябва да приложа всичките си познания, за да прекратя треската.

Той се приближи до Наталия и впери внимателен поглед в нея.

Тя непрестанно повтаряше името на Бояновски и от несвързаните думи докторът можа да схване, че тя го предупреждава да се пази от някаква лоша жена.

— Ти си ми верен и предан — бълнуваше Наталия, — но тя не ти е вярна. Пази се; ако си отидеш, тя ще те убие.

Започна да се върти в леглото и да вика:

— Той е загубен, той е загубен!

— Да, той е загубен — каза докторът и сълзи напълниха очите му. — Аз не успях да го спася. Те го убиха.

Като каза това, той издърпа едно чекмедже на масата, отвори докторската си чанта, извади най-острия скалпел и го постави в джоба си. Излезе внимателно от колибата и тръгна към мястото, където бе обесен Бояновски.

Времето му помагаше, тъй като снегът валеше на големи парцали. Земята вече бе покрита със сняг.

Лекарят се приближи до бесилката и улови ръката на обесения; бе студена, но не вдървена.

— Трупът още не е вкочанен — каза докторът. — Но при все това ще е много глупаво да не прережа жилите ти, тъй като ти си мъртъв и няма да се пробудиш никога. Ти пожела това и съм длъжен да го сторя.

Той взе ножа и се готвеше да прободе крака на Бояновски, когато някой улови ръката му и я отстрани.

— Стой настрана от обесения. Кой ти позволи да оскверняваш тялото? — каза вдовицата Симонова, която бе дошла тук.

Докторът учудено се обърна и погледна жената в лицето.

— И ти си също заточеник! За тебе съм слушала, че си благороден и великодушен, а си дошъл тук и искаш да прободеш крака му с нож?!

Докторът й разправи накратко всичко.

— Бог те е пратил — каза тя, след като той млъкна. — Ти не си дошъл тук да убиеш приятеля си, а за да го спасиш. Разбра ли, за да го спасиш?

— И най-прочутият лекар в света не е в състояние да го стори — каза той. — Бояновски е мъртъв, въжето е разкъсало врата му.

— Ако не бе моят кръст, това щеше да стане — каза вдовицата. — Аз повтарям, че приятелят ти не е мъртъв. Помогни по-скоро да го махнем от бесилката и ще видиш, че ще го съживим.

Докторът остана учуден.

Като помогна на селянката да повдигнат стълбата, каза:

— Как можа нещастният ми приятел да привлече вниманието ти?

Симонова се изчерви.

— Сега не е време да отговоря на въпроса ви — каза тя. — Друг път ще ти разправя. Трябва да го съживим и да го пренесем на някое безопасно място.

— На безопасно място — повтори лекарят. — Ако приятелят ми оживее, къде ще може да се скрие в Сибир?

— Това остави на мене, аз ще се погрижа. Ето я моята кола, ще го закарам там, където никой няма да го намери.

Тя се покачи на стълбата, в ръката й блесна нож; отряза въжето, на което висеше Бояновски. Докторът пое тялото в ръцете си.

Завиха го с един вълнен плат и започнаха да го разтриват.

Бояновски бе затворил очи, но на лицето му се четеше радост.

Белон скъса дрехата му, допря глава до гърдите му и го прислуша щателно.

С разтуптяно сърце вдовицата очакваше да чуе какво ще каже докторът.

— Нищо не мога да чуя — каза той, — всичко е спокойно, като че няма живот.

— Не е възможно — рече Симонова. — Не може да бъде, верижката трябва да го е запазила. Прешлените й не са дървени, а от камък и халката не е могла да се счупи. Тя не е стегнала толкова силно врата, че той да не може да диша. Значи не е възможно да е мъртъв.

— Ще се помъча още веднъж да го преслушам, само стой тихо — каза лекарят.

— Добре — каза тя, като притисна ръце на гърдите си. Докторът се наведе и се опита да разтрие Бояновски, за да раздвижи кръвта му. И двамата полагаха големи усилия за съживяването на Бояновски.

Пет минути се изминаха в мълчание и ето че Белон извика радостно:

— Чува се слабо туптене на сърцето, продължавайте да разтривате, госпожо Симонова. Ние ще му върнем живота.

— Ела на помощ, пресвета Богородице!

Тя започна с радост да разтрива вдървеното тяло на Бояновски и не след дълго той започна да диша. Тялото оживя, на лицето му се появи червенина.

Симонова извади от джоба си едно шишенце и го сложи под носа на Бояновски.

— Това е едно лекарство, което има силата да съживява духа — каза Белон. — Моята майка много пъти изпадаше в безсъзнание и щом вдъхнеше от това лекарство, идваше на себе си. Вижте, той отваря очи.

Очите на Бояновски полека се отвориха и той се огледа наоколо си.

Помъчи се да проговори, но от устата му излязоха неясни слова, след което се отпусна на земята.

— Кръвта му още не се е раздвижила хубаво, затова не може да говори. Но и това ще стане — каза лекарят.

— Той е спасен — възкликна красивата вдовица и очите й светнаха от радост.

— Спасен е от смъртта, но дали ще се оправи напълно ще видим по-после.

— Нека се съживи само, аз ще го избавя от неприятелите му.

— Как? Ние живеем в една земя, която е препълнена с шпиони. Ако го открият при тебе, ще загинете и двама.

— На драго сърце бих се пожертвувала, за него — рече Симонова. — Няма защо да се страхуваме, тъй като има начин да се спасим с Бояновски.

Тя се доближи до лекаря и го улови за ръката.

— Ти си странник в тази земя, докторе, и не познаваш законите на Сибир. Слушай от моите уста един стар чуден закон, който е в сила тук.

Тя се изправи и тържествено каза:

— Законът гласи: Ако на някой сибирски заточеник се удаде да влезе в къщата на някоя вдовица и ако тя в срок от четири недели реши да му стане жена, заточеникът се освобождава както от наказанието, така и от заточението.

— Ти искаш да се ожениш за приятеля ми навярно за да го избавиш?

— Аз го обичам и затова искам да му стана жена.

— Помогнете ми сега да го пренесем на колата. Трябва да го заведа на сигурно място в моята вила, която е на една миля разстояние оттук.

Занесоха Бояновски в колата. Симонова хвана юздите и конете тръгнаха.

— Бедният ти приятел има нужда от теб, затова утре те очаквам.

— Разчитайте на мене, утре ще дойда.

Тя шибна конете и колата се изгуби от погледа на Белон.

Той стоеше неподвижно и се чудеше на преживяното. Неговият приятел бе жив, Бояновски не бе умрял. Вече нямаше защо да се страхува, когато Наталия го питаше къде е Бояновски. Щеше да й разкаже истината.

— Аз ще излекувам Наталия и тя ще живее.

Като размишляваше така, той бързаше за дома си. Когато влезе вкъщи, пот течеше от челото му. Отиде в стаята на Наталия. Погледът му се спря на леглото на Наталия и той се сепна — там нямаше никой! Всичко бе разхвърляно.

— Къде ли са дрехите й? — рече си Белон. И те липсваха.

Докторът претърси цялата къща, но не намери никаква следа от Наталия.

— Трябва да е минала оттам.

Прозорецът бе отворен. Всичко му стана ясно — в бълнуването си тя е скочила през прозореца.

Той го отвори бързо и изскочи навън, за да я настигне. Обходи цялото село, но никъде не я намери.

— Тя е изгубена — каза Белон. — Ще попадне в ръцете на тези ужасни хора. Бедната Наталия!

На другия ден се носеше мълва в селото, че Бояновски бил изчезнал от бесилката. Мълвата тръгна от уста на уста и стигна до капитана. Той счете за нужно да иде на мястото да провери.

И наистина така беше. Бояновски го нямаше на бесилката. Стана ясно, че и въжето е прерязано. Ако Николин се научеше за това, лошо се пишеше на капитана. Николин можеше да съобщи в Петербург, че той немарливо изпълнява службата си.

Капитанът не желаеше повече да се занимава с това, познаваше добре своите хора и бе сигурен, че никому нищо не ще издадат. Той се върна назад и каза на първия, когото срещна, че Бояновски е невинно обесен. Тялото било изчезнало, до бесилката той видял пет пламъка във вид на кръст.

Селянинът, на когото каза това, го съобщи на други и на трети и така в разстояние на един час из цялото село се разпръсна новината за изчезналия труп и петте пламъка.

Когато селяните минаваха покрай мястото, кръстеха се и четяха молитви. Само една жена не можеше да повярва: това бе Марушка. Тя изтича като луда в канцеларията на полицията.

— Къде е това нищожество полицейският? — извика Марушка.

Чиновникът се приближи до нея и целуна дрехата й.

— Истина ли е, че тялото е изчезнало? — сърдито попита тя.

— Да, истина е. Бог е направил чудо, защото и аз видях пламъци до бесилката.

— Глупак! — извика Марушка. — Не ми разправяй такива басни. Кажи ми, че ти си го направил и че обесването е било привидно.

Бедният полицейски убеждаваше Марушка, че той не е виновен, ала нищо не помота.

— Готвех се днес да замина с капитана — каза Марушка, — но сега ще отложим пътуването, докато намерим Бояновски, жив или мъртъв. Ти ще ми помогнеш, капитане, иначе да му мислиш.

Тя си отиде, като се заканваше на полицейския.

— Би било жалко развратницата на някой си Николин да ме лиши от служба. Ние, бедните руски чиновници — въздъхна той, — ние сме за съжаление.