Мъртвите сибирски полета

XXIII. ЖЕНАТА С ЖЕЛЯЗНАТА МАСКА

Град Иркутск, един от най-красивите градове в Сибир, лежи на северния бряг на река Ангара.

Белите камбанарии със своите позлатени кубета се извисяват над къщите и предават на Иркутск изглед на източен град. Но когато гледа улиците му, човек забелязва, че това е град на голямата работническа провинция.

Само на 40 мили блести брегът на планинско езеро.

Шест години преди нашия разговор в Иркутск избухнал пожар, който опустошил всички къщи и от тях останала само една ковачница в долния край на града. По покрива на тази къща израснали трева и дръвчета — нещо, което му придаваше запуснат и необитаем вид. Все пак някой живееше в нея, защото една вечер, когато валеше сняг, подпрян на вратата, стоеше човек с малка брадичка. Това лице бе познато и на децата в Иркутск.

Той бе Волков — ковачът.

Старият Волков, тъй го наричаха всички, живееше от 18 години в Иркутск, ала не бе дошъл тук доброволно.

Когато разправял историята си, старите хора му се чудели.

На младини старият Волков бил много знатен московски гражданин, притежавал собствен дом и градина, файтони и голямо богатство в пари, но не се гордеел с това.

Голямото му богатство бил неговият син.

Този син не беше негова плът и кръв, а Волков бе прибрал от съжаление както него, така и майка му, понеже бяха станали жертва на кредитори, които ги изпъдили от дома им.

Тогава Волков не бе женен, тъй че се смили и прибра жената и детето при себе си. След две години се ожени за нея и по този начин стана баща на детето.

Волков обичаше много малкия Михаил — такова бе името на детето — и употреби богатството си за образованието на детето. Когато порасна, Волков го прати в университета и Михаил се разви добре телесно и умствено, защото запомняше всичко много лесно и беше много чувствителен.

От ранните си години Михаил разбра що е беднотия и лишение, почувствува тормоза на богаташите, които бяха съсипали първия му баща.

Не след дълго той стана член на бунтовнически дружества, борещи се за правдивите народни. Скоро той стана опасен за правителството.

За да се осведоми за народните теглила, той пропътува цялата държава. Чу риданията на окаяниците против господаря им, чу за тяхната тирания и видя окаяния живот на селяните. Като се върна у дома, по цели дни не ставаше от писалищната маса: пишеше труд, който щеше да ужаси правителството.

Заглавието на този труд бе: „Люлка на бедните“. В него се разказваше как чрез потисничество и отнемането на народните права, на лишение от наука и свободно развитие на човешкия дух Русия се бе превърнала в окаяна страна.

Волков не се радваше на това, но клатеше загрижено глава, като гледаше сина си, тъй като той бе привърженик на царя и никак не можеше да си представи как така изведнъж в Русия могат да се появят злини.

— Щом Михаил казва това, значи има право — казваше си той понякога с въздишка. — Той е умен и никога не лъже.

Един ден преди обяд някакъв офицер и няколко казаци влязоха в къщата на Волков и поискаха да им предаде сина си, за да го затворят, както било заповядано.

Волков успя навреме да съобщи на сина си да избяга.

Офицерът — млад и буен човек — се нахвърли върху Волков, наричайки го изменник на царя, и искаше да влезе насила.

Волков грабна чука, замахна и удари офицера, който падна на земята с пукната глава.

Волков стана убиец, ала даде време на любимия си Михаил да избяга. Цяла Москва съжаляваше Волков, ала никой не бе в състояние да му помогне.

Изпратиха го в Сибир — именно в Иркутск, ала по особено царско благоразположение му разрешиха да упражнява занаята си. Оттогава Волков живееше в Иркутск.

А полицията не му напомняше, че е заточеник.

Старецът бягаше от хората, защото ги мразеше. Скоро след като го пратиха на заточение умря жена му, а за любимеца си нищо не знаеше, защото на заточениците бе строго забранено да четат вестници. Писмата първо им се преглеждаха от полицията и тогава им се предаваха. Мисълта за Михаил измъчваше Волков и затова странеше от хората. Ех, ако знаеше, че Михаил е жив! Но той не знаеше между кои да го смята — между живите или умрелите, и може ли да се надява, че ще го види още един път, за да го притисне до старческите си гърди.

— Предчувствие някакво ми подсказва, че пак ще го видя — бъбреше си той, — че няма да пропадне, защото е по-умен от всички тях.

След това влезе в една стая и като се разхождаше, започна сам да си говори.

— Докога ще лежа като заточеник на това креватче тук? Няма да е за дълго. Току виж, един ден ме намерили вкочанясал на него. Да, смъртта разкъсва всички вериги, ако ще да ги е направил и самият Волков, който е добър майстор.

Старикът замълча. След няколко минути в стаята се чуваше тихото му равномерно дишане.

Беше около полунощ, когато на вратата се чу глухо почукване, след което един глас извика отвън:

— Отвори, стари Волков! Отвори, в името на закона, отвори!

Старият Волков спеше много дълбоко, ала колкото и дълбоко да спи, щом чуе думите „в името на закона“, сибирският заточеник трябва да се събуди. Волков се стресна и започна да трие очите си.

Отново се чуха гласът и чукането.

— Много бързате! Ами не знаете ли, че ще трябва да запаля първо свещта и да се облека.

— Та побързайте, старче — извика някой отвън. — Капитан Масковски ме изпрати, има да ви съобщя нещо много важно.

Изминаха няколко минути, след това се чу как ключът щракна в бравата.

Вратата се отвори и един полицейски офицер влезе. Като видя офицера, Волков се разсмя.

— Такова нощно посещение никак не съм очаквал. В последните години полицията ме щадеше, защото бе уверена, че старият Волков никога няма да избяга. Не зная на кого трябва да благодаря за тази услуга? Полицията започна пак да се съмнява в мене.

Офицерът доверчиво сложи ръка на рамото на Волков.

— Ами че чуйте ме, преди да сте започнали да осъждате. Нека всяка мисъл за съмнение стои далеко от нас. Щяхме ли да ви търсим нощно време, ако не бяхме заставени от важни причини. Има обаче нещо много важно, тъй като капитан Масковски ми заповяда още тази вечер да ви заведа при него.

— Добре. Все едно ми е — отвърна старият Волков, като навъси вежди. — Та какво ще иска от мене капитанът? Ще ме пуснат може би на свобода. Види се, моето присъствие в Петербург е необходимо.

— Може би — каза офицерът, като сви рамена.

В това време Волков наметна кожуха и сложи шапка на главата си. Подир малко излязоха на улицата.

— В полицейското управление ли ме очаква капитанът? — попита Волков.

— Не, в градския затвор!

Няколко минути след това двамата стояха пред едно двуетажно здание.

Офицерът прошепна нещо на стражаря, който ги пропусна през двора, откъдето се изкачиха по едни стълби и се намериха в един коридор.

Полицейският тихичко похлопа на една врата и отвътре се чу глас: „Влез!“

Волков влезе и застана мирно пред един млад човек с приятна външност.

Последният даде знак на полицая да излезе, след което сложи резето на вратата и сърдечно подаде ръка на Волков.

— Значи вие сте старият Волков — каза той. — Много съм слушал за вас. От Петербург ни заповядват да се носим добре единствено с вас. Мисля, няма да се оплачете от стоенето си тук, в Иркутск.

— Не, аз трябва да благодаря на полицията, защото в Иркутск намерих второто си отечество. Ако имате намерение да ме върнете в Москва, аз ви моля да не правите това, а да остана в Иркутск.

— Не, Волков, такова намерение нямам. Повиках ви, за да ви кажа, че властта иска от вас една услуга.

Волков се дръпна.

— Властта… иска… от мене услуга? От мене, един изгнаник, когото е изтръгнала от отечеството, на когото е отнела всичко, каквото е имал: жена, син, състояние, имот.

— Тъкмо сега можете да видите какво доверие има във вас държавата — каза шефът на полицията, — поне държавата знае, че сте от ония хора, които ако се закълнат, ще изпълнят клетвата си.

— До днес старият Волков не е престъпил клетва, нито пък е пропуснал да удържи на дадената си дума — рече Волков.

— Само честен човек може да говори така — каза шефът на полицията. — Ела до масата. Виждаш кръста и Евангелието. Ето Евангелието, сложи ръка и се закълни, че това, което видиш зад оградата на затвора, никому и никога няма да кажеш.

Волков колебливо се приближи до масата и хубаво изгледа полицейския. Чудна усмивка заигра на лицето му.

— Да се закълна, без да знам за какво? Това ми изглежда съмнително, господин капитан, тъй като не зная какво ще върша и каква награда ще получа.

— Всякакво възнаграждение можеш да искаш!

— Пари не искам — каза Волков, — но имам едно условие и, ако го изпълните, ще се съглася.

Капитанът поглади брада.

— Кажи условието си.

Очите на стария Волков светнаха. Той бе дочакал тъй дълго желания час.

— Желая да узная съдбата на един човек, за когото отдавна копнее сърцето ми. Цели 18 години нищо не съм чул за него. Ще трябва да ми обещаете, че като научите името му, ще се погрижите да разузнаете и после да ми кажете жив ли е и ако е жив, какво става с него.

— Но защо искате да узнаете за него? — попита капитанът.

— Кълна ви се, че разпитвам за него, защото искам да спася царя от някаква опасност.

— Давам тогава честна дума, че ще се осведомя за него — и той сърдечно стисна ръката на Волков.

— Сега ще се закълна — каза Волков. Той се доближи до масата и се закле.

— Благодаря, Волков, надявам се, че ще опазиш клетвата си. Седни сега при мене и аз ще ти доверя една тайна, която е само за теб, царя, неговия помощник Кардов, за мене и за никой Друг.

Капитанът се облегна на стола и почна да разправя:

— От една седмица зад стените на затвора в Иркутск има една млада хубава жена, която бе доведена една нощ, добре загърната с наметало. Тя имаше блед вид, изглеждаше болна и отпаднала. По лицето й личеше, че дълго е работила в някой живачен рудник. Въпреки че не ви е нужно нейното име, ще ви го кажа — Елисавета. С нея заедно получих и един акт, който капитан Николин е пратил в Петербург до Иван Кардов. От него разбрах в какво е обвинена тази жена. Тя направила опит да убие капитан Николин и след това да избяга заедно с другарите си. Не се знае защо е била пратена в Сибир, тъй като не се споменава нищо за това в акта. Причина все ще има, но това ще разберем по-после. Заповядаха ми да приема Елисавета и да я пазя добре. Почувствувах състрадание към нея и още в началото й дадох най-добрата стая в тази къща. Тя ми благодари с поглед. Това, което ще ти съобщя сега, Волков, никой не трябва да знае. Право да ти кажа, омръзнала ми е службата, защото много пъти онова, което ни заповядват, е ужасно и трябва да имаме в гърдите си не сърце, а камък. Желаех да смекча колкото мога съдбата на Елисавета, но не успях, тъй като на другия ден дойде телеграма, от която останах учуден.

Елисавета бе осъдена на смърт!

В телеграмата се казваше, че на утрешния ден трябва да умре. Това много ме трогна, но аз не можах да отложа присъдата.

Отидох в стаята на осъдената. Когато влязох, тя стана и ме посрещна.

— Знам какво ще ми кажете — рече тя. — В ръцете си държите смъртна присъда.

Подадох й мълком телеграмата.

Тя я прочете, без да каже ни думица, падна на колене и изрече с треперещ глас:

— Благодаря ти, Боже, че ме избави от мъките. Как ще ме убиете? — попита, като стана.

— Чрез разстрел — отговорих аз.

— Това е хубаво, защото мисълта, че ще ме обесите, ме измъчваше.

Попитах я дали иска да й пратя свещеник, но тя отклони думите ми.

— Ще свърша и без поп. След това си отидох.

Цялата нощ не можах да заспя, пред мен постоянно се явяваше образът на Елисавета, която — така хубава и млада — трябваше да умре.

Сутринта в четири часа изпратих да изведат Елисавета, а на няколко казаци наредих да направят дървен кръст.

Вързаха Елисавета за този кръст, така че куршумът да я улучи право в сърцето.

— Не мога ли да умра свободна в Русия? — извика тя. Заповядах да я отвържат.

След това изкомандувах: „Стреляй!“ Пушките на казаците изтракаха.

— Сбогом, Владимире! — каза Елисавета. — Сбогом, дете мое, нека Бог чуе молитвите ми. Сбогом!

Слънцето разпръсна мъглата и първите утринни лъчи озариха лицето на тази мъченица.

Не можех повече да чакам, вдигнах сабята; барабаните започнаха да бият.

Започнах да броя с разтреперан глас: „Едно, две…“

В тази минута гласът на куриера извика: „Стой!“

Конникът слезе от коня и ми даде едно писмо.

Писмото беше от дирекцията на полицията в Петербург.

Като прочетох първите редове, онемях; след като дойдох на себе си, изкомандувах: „При нозе!“ Осъдената бе помилвана.

Елисавета извика:

— Значи искат още да ме мъчат? Какви ли мъки ми са приготвени?

— Тя бе права, бе помилвана, но на каква цена?! Ето, четете, Волков, кръвта ще замръзне в жилите ви — на каква цена я помилват. В този акт е означено какво ще правите. Клетата Елисавета е осъдена никога да не види човешко лице. Не бе достатъчно, че я затвориха между тези стени, но са измислили нещо по-страшно и по-странно, за да не би някой да я познае. Лицето ще бъде закрито с желязна маска. Никой не ще дръзне да махне тази маска от лицето й. Две дупки ще има — едната за очите, а другата за устата. Заповедта гласи по-нататък, че маската не може да бъде махната и когато Елисавета умре: ще я погребат с нея. Вие трябва да направите тази маска, Волков, и при това още тази вечер, за да може утре преди разсъмване да й я поставят. Ще направите ли това?

Волков стана, лицето му гореше като от треска, гърдите му се повдигаха бурно — душата му се мъчеше.

— Заклех се — каза той.

— Вие сте почтен човек, Волков, подайте ръката си и бъдете уверен, че и на мен е толкова тежко, колкото и на вас.

— Знам, знам — каза Волков, — ако искате да свърша работата до утре, не ме задържайте.

— Кога ще дойдете пак? — попита капитанът.

— След два часа най-късно; ще трябва да взема мярка.

— Аз съм направил това. — И като му подаде едно парче картон, каза: — Ето я.

Волков се отдалечи; това, което научи, бе страшно, невероятно. И тъкмо той трябваше да помогне за изпълнението на тази ужасна присъда.

Но не можеше да не го направи.

Беше се заклел, че ще изработи маската, сега трябваше да изпълни клетвата си.

Влезе в ковачницата, запали огъня в огнището и сложи една желязна пръчка.

Не след дълго маската бе готова. Като изтри потта от лицето си, той зави маската в една кърпа.

Затвори след това ковачницата и след няколко минути се яви в полицията.

Масковски прегледа добре маската. Очите му се напълниха със сълзи.

— Волков, елате — каза той толкова тихо, че гласът му едва се чу.

Взе една малка лампа и тръгна напред, а Волков след него.

Започнаха да се изкачват по някаква стълба и стигнаха до най-високата част на една камбанария. Човек не можеше и да помисли, че някой е живял на тази камбанария.

Капитанът и Волков се спряха пред една вратичка, на която беше окачена голяма картина, и никой не можеше да се досети, че тук може да има някаква врата.

С леко натискане картината се отмести встрани и зад нея се откри една врата, която беше замрежена с желязна тел.

Капитан Масковски извади ключове и отвори вратата. Влязоха в един долап — това наистина беше долап, защото на дължина дори не беше и шест крачки.

През едно малко прозорче с решетка проникваше светлина.

В тази стаичка беше окована с железен синджир Елисавета. Нямаше нито легло, нито слама, за да може нещастницата да си отпочине, когато сънят я налегне.

Пред нея имаше една пръстена паница, в която Волков забеляза остатъци от храна.

Като видя капитана, Елисавета каза:

— Капитане, защо не заповядахте на войниците малко по-рано да стрелят? Тогава нямаше да се мъча повече.

— Много съжалявам, Елисавета, че съм заставен да увелича мъките ви. Вие сте помилвана, ала едновременно с това сте осъдена отсега нататък да носите маска, за да не може никой да ви познае.

Елисавета изпищя и падна на пода.

— Такива мъки само дяволите могат да измислят — извика тя. — Това е много повече, отколкото съм в състояние да изтърпя.

— Но нареждането трябва да бъде изпълнено. Този човек дойде с мене, за да извърши грозното дело.

Елисавета плачеше.

— Ще бъда скрита зад маска значи! — каза си тя. Волков се приближи до нея.

— Извинявайте, трябва да изпълня длъжността си. Клетва ме обвързва.

Той я повдигна, за да постави маската на лицето й, но тя го отблъсна с думите:

— Искам още един път да погледам наоколо и да видя човешки лица. Ах, аз не можех и да помисля, че ще е толкова ужасно да ме покрият с вечен мрак. Изпълнете длъжността си, майсторе! — рече след това.

Наведе глава и я опря на гърдите на Волков. Тихо, съвсем тихичко се спусна през лицето й тъмната маска. След това се чуха тъпи звуци и маската се затвори. Елисавета се строполи на пода.

— А сега, Волков, никой не бива да узнае тази тайна — каза капитанът. — Като излезем от този затвор, трябва да забравим случилото се.

Капитанът даде знак на Волков да тръгват.

— Една минутка — каза Волков. — Аз искам тук, на това място, наградата, задето изпълних длъжността си. Отговорете на въпроса, който ще ви задам.

— Ах, да, вие се интересувате за съдбата на оня човек. Добре, питайте тогава.

— Какво стана с моя син Михаил? — попита той.

— Син ви Михаил ли? Това име ми е съвсем непознато.

— То не е Михаил Волков — прекъсна го ковачът. — Той не е мой роден син. Неговият баща, първият мъж на жена ми, се казваше…

— Кажете тогава истинското име на вашия син. Как му е името?

— Михаил Бакунин — отговори Волков. — Тъй се казва. Масковски посърна и отскочи назад. За да не падне, се улови за стената. Лицето му пребледня и като трепереше, каза:

— Михаил Бакунин е ваш син? Значи за този човек копнее вашето сърце?

— Да, това е той — каза ковачът почти тържествуващо. — Моят Михаил, Михаил, когото обичам безгранично, заради когото ме заточиха в Сибир, за когото бих умрял, ако с това мога да го спася. Той живее, той е жив — това ми говори вашето лице, вашата уплаха, когато споменах името му. Да, той е жив и от неговото име мнозина треперят.

Масковски улови двете ръце на стареца и го дръпна към себе си.

— Ако искате да се ползувате с добро име пред полицията, не говорете повече за вашия син — прошепна му той.

— Да не говоря за сина си Михаил? — попита простодушно ковачът. — Че защо?

— Защото Михаил е най-опасният враг на царя, от него царят най-много се е страхувал. Видни хора също се страхуват от него, защото е водач на едно дружество, което има за цел да премахне сегашното положение в Русия, като унищожи и изгори всичко.

— И върху праха да съградят по-добър свят! — извика в този миг един женски глас.

Елисавета чу всичко и добави:

— Само гнилото и деморализираното иска да унищожи Михаил. Онова, що е добро, той пази. Той не е разбойник, а спасител и отмъстител на поробените!

Волков плачеше от радост.

— Михаиле! — извика той. — Значи ти удържа обещанието си. Ти се издигна над праха на днешните хора и си човек, който живее за народа. На драго сърце ще прекарам останалата малка част от живота си тук, в Сибир. За теб ще сложа побелялата си глава и на смъртната си постеля ще извикам: Слава на тебе, Михаиле, слава на тебе, Бакунин.

— Слава на тебе, Бакунин! — чу се изпод маската на Елисавета. — Да, старче, ти с право можеш да се гордееш със сина си. Милиони го благославят и милиони се надяват на него да ги избави от тиранията.

Сълзи течаха от очите на стареца. Той неспирно повтаряше:

— Слава на тебе, Бакунин. Слава на теб, велики сине.