Мъртвите сибирски полета

XI. САМОТНАТА КЪЩА НА СИБИРСКИЯ ПЪТ

Ето вече от няколко дни Бояновски живееше сред хора.

В малката къща, пред която той бе паднал в несвяст, живееха две жени, които не бяха тук по свое желание. Младото момиче се стори на Бояновски като ангел-хранител. То се казваше Наталия. Живееше с майка си в тази самотна къща.

Не всякога руското правителство изпращаше тези, които му изглеждаха съмнителни, в рудниците и сибирските тъмници. В повечето случаи то се задоволяваше да ги изпрати в тази тайнствена пустиня. Там полицията ги държеше винаги под око. Въпреки че можеха да си построят къщи, те не се чувствуваха сигурни, защото стражарите можеха по всяко време да влязат у тях. Нощем ги смъкваха от леглата им, претърсваха дрехите им, най-много опипваха жените и момичетата.

На тези изгнаници руското правителство не дава нито копейка, нито храна, с която да живеят. С работа те изкарваха само насъщния си хляб…

Повечето от заточениците умираха от лишения и глад. Изкарваха прехраната си, като обработваха земята, но често не успяваха да приберат плодовете на труда си; дохождат и ги отвеждат на 500 мили далече от къщичката им и така ги лишават от онова, за което се бяха трудили цяла година.

Няколко дни Бояновски бе между живота и смъртта, но здравият му организъм издържа и един ден, когато бабата, в чиято къща живееше, запали лампата, той отвори очи и погледна плахо наоколо.

На чистата постеля, върху която той лежеше, беше седнало младото момиче. Като видя, че Бояновски отвори очи, тя радостно извика:

— Той ще живее, мамо! Бог чу молитвата ми.

Бояновски се понадигна, подпря главата си с ръка, полека започна да идва на себе си и да си спомня за миналото. Спомни си, че вече е виждал ангелското личице на момичето — преди да падне в несвяст.

— Ангеле на моите сънища пошепна той, — тебе видях, когато силният огън ме зашемети. Оттогава ти не излизаш от ума ми. Страхувах се да не би да изчезнеш, но ти си жива, ти си пред мене. О, сега зная, че съм попаднал при добри хора.

— Да, вие сте при добри хора каза старата жена, на чието лице се отразяваха доброта и гордост. — Дъщеря ми Наталия ви намери един ден пред къщи и ние ви прибрахме, макар че ни е забранено да прибираме когото и да било без позволението на полицията.

— Дали ви разбирам добре? — каза Бояновски. — Значи и вие не сте свободни, и вие сте заточеници в тази земя на бедите и отчаянието.

— Ние сме изгнаници — каза старата. — Поне аз, а Наталия не искаше да ме остави сама и дойде с мене. От осем години живеем в беда и отчаяние. Каква е вината ми и досега не зная. Но по-сетне ще говорим за това. Сега да поговорим за вас, страннико.

— Мамо, недей му казва още нищо — молеше дъщеря й. — Той не е здрав, не може да си отиде.

Колко хубаво беше това момиче! В сивите му очи блеснаха сълзи.

— Моля ви, кажете ми. Какво искате да ми кажете? — попита Бояновски. — Аз разбирам, че не мога да остана за по-дълго време при вас.

— Бог ми е свидетел, че бих желала да останете по-дълго, но вие знаете какво тежко наказание ни чака, ако узнаят, че сме прибрали в къщата си беглец.

— Да, аз съм беглец. Избягах от сибирските рудници, но не съм осъден за някое престъпно деяние. Какво да ви кажа и аз сам не зная защо съм осъден. Не зная как да ви благодаря за това, че вие, две слаби жени, сте ме прибрали под вашия покрив, при това добре знаете на каква опасност се излагате. Вие сте така добри и благородни! Но аз не искам да ви излагам повече на опасност. Чувствувам се съвършено здрав и ще продължа пътуването си. Няма да остана и минутка повече, за да не излагам нито вас, нито любимото ви дете.

— Вървете и нека Бог ви пази и закриля! — каза старата жена. — Нека той ви защити от хилядите опасности и с негова помощ да достигнете желаната цел.

— Не, не, днес не, трябва, да тръгвате извика Наталия. — Не виждате ли, че навън е истинска сибирска нощ. Ще замръзнете и вълците ще ви разкъсат, ако тръгнете сега.

— Но какво от това дали ще умра един ден по-рано или по-късно?

— Направете това заради мене каза Наталия, като го молеше със скръстени ръце.

— Добре, тогава утре рано тръгвам.

— Благодаря, хиляди пъти благодаря — радостно извика Наталия, като стискаше ръцете му.

След това отидоха с майка си да приготвят вечеря за гостенина.

В това време Бояновски използува случая да се повдигне от постелята и забеляза една блуза, сложена на най-близкия стол. Блузата беше от платнище и изработена твърде добре.

Наталия бе ушила тази блуза през нощта, когато стоеше до леглото му, беше забелязала, че дрехите му са съвсем изпокъсани. Той взе една ножичка, която намери пред огледалото, и подряза дългата си брада.

Макар че беше блед, правото му и гордо телосложение и сериозното му лице бяха запазили приятния си вид.

Когато Наталия влезе с вечерята, извика от изненада и цялата пламна.

Четвърт час по-късно Бояновски и двете жени седяха около масата, на която вреше самоварът.

Пръв Бояновски почна да разправя и винаги с нежност изговаряше имената на жена си и на майка си.

— Вярвате ли, че сред оня светски шум и разкош в Петербург тя ви е останала вярна и мисли за вас?

— Майко, как можа да помислиш подобно нещо и да задаваш такива въпроси! — добави Наталия. — Възможно ли е жената да не мисли за знаменития си мъж, толкова повече, че той нито е бил виновен, нито пък длъжен.

Майката сложи ръката си върху главата на дъщеря си.

— Нека Бог увеличи светлата ти вяра. Но когато се разочароваш в мъжа си, нека това стане късно, много късно. Но все пак прибави тя с разтреперан глас тъкмо ти знаеш как се лъжат любещите сърца. Помисли за брат си, за това как ме направи нещастна. — Очите й заблестяха.

— Нейната история е твърде скръбна пошепна Наталия на Бояновски. — Вижте как погрешно разсъждава майка ми. Тя мисли, че причината за нейното заточение е брат ми. Но това е нейно предположение, невъзможно е синовете да бъдат толкова лоши, че да пращат майките си на заточение.

— Все пак това е вярно — каза старата, като скочи от мястото си. — Тя е още дете и не умее да се преструва, господине! Но вие като възрастен, вие трябва да ми кажете дали това е въображение или е истина, че моят син, когото съм носила в утробата си, продаде майка си, както Юда Христа. Чуйте моята история.

За няколко минути старата жена впери поглед в пода, след което започна отначало полека, а после по-бързо да разправя историята си:

— Мъжът ми беше лекар в Петербург, когато се ожени за мене, бедната. Макар че бяхме сиромаси, роди ни се дете и го кръстихме Иван. То беше всичката ни надежда и мъжът ми много се трудеше. По това време в Петербург имаше много лекари и ние често живеехме в оскъдица и може би отдавна щяхме да пропаднем, ако мъжът ми нямаше един приятел, който ни спаси и ни помогна. Този човек се казваше Фридрих фон Пал. Той принадлежеше към най-добрите семейства в Курландия. Имаше голям имот в околностите на Рига. Никога не ни оставяше в нужда.

Един ден пристигна у нас и убеди мъжа ми да напусне Петербург и да се засели в едно негово село, където щял да има добра работа. До неговия замък имало една вила, той щял да ни я даде без наем. Радваше се, че ще бъдем близо до него.

След един месец се преселихме в селото и наистина ни тръгна много добре. Мъжът ми имаше добра работа и скоро стана известен. За нещастие един ден се разболя жената на графа и моят мъж трябваше да я лекува. Въпреки големите му старания, тя почина.

Оттогава баронът се грижеше повече за нас и за децата си един син и една дъщеря, те идваха всеки ден у дома и ние ходехме у тях и така изминаха доста години на веселие и щастие, докато ни сполетя нещастието.

Мъжът ми падна от коня си й умря. Тогава Фридрих фон Пал се показа истински приятел. За мене беше добър съветник, а за децата истински баща. Но за съжаление трябваше да доживея да видя как получи лоша награда за добрите си дела.

Иван, моят син, който бързо израсна, се спречка с барон Фон Пал. Говореха си по политически въпроси, но не се разбираха.

Аз бях много щастлива, когато Иван напусна селото и постъпи в университета.

Тъй като имотът, който ми остави покойният ми мъж, не даваше достатъчно доходи, за да задоволя нуждите на Иван като студент, то баронът ни помагаше, без да казва на Иван.

Три години Иван не се върна от Петербург, чухме, че бил прилежен в учението и в някои петербургски вестници писали, че Иван получил някаква награда за научна работа. Никой се не радваше толкова на това, колкото Фридрих фон Пал, който като чуеше за неговата прилежност, пожелаваше в големия град да се измени и характерът му. Най-после дойде писмо, в което синът ми пишеше, че във ваканцията ще дойде да види майка си и сестра си.

Ние с Наталия много се зарадвахме и един ден преди пристигането му украсихме цялата градина с цветя в чест на посрещането му. Тогава именно ни завари барон Фридрих фон Пал, който дойде разтревожен и тъжен и ме помоли да поговорим насаме.

Когато останахме сами, той отвори една книжка и каза с развълнуван глас:

— Госпожо, по-добре позволете да ви нарека приятелко, ще ви помоля за една услуга. Недоволни от работите на правителството, курландските богаташи имахме събрание и протестирахме против начина му на действие. Тези книжа са много важни. Това са плановете на тайното ни събрание. Досега ги пазих у мене. Научих се, че полицията знае за тайното ни събрание и тия дни щяла да ни претърсва. Заповядано било на тези нещастници да ни уловят. Не можем да изгорим книжата, защото са много важни, затова трябва да ги скрием на такова място, че никой шпионин да не може да ги намери. Не бихте ли ги скрили у вас, скъпа приятелко, докато мине опасността?

Вместо да му отговоря, аз стиснах ръцете на приятеля си и заключих писмата в писалището.

Баронът ми благодари и като си тръгваше, ме попита:

— Венците, които сте окачили, са навярно за вашия Иван? И аз искрено се радвам. Вярвам, че петербургският живот го е изменил и поукротил.

На следния ден Иван си дойде. Притиснах го до гърдите си, изпълнена с майчинска обич, и го гледах с гордост.

Той бе станал голям и сериозен. Смелостта и бързината не приличаха на годините му. Приказваше малко, но това, което казваше, бе разумно и енергично, като че говореше възрастен човек. Държеше се като интелигентен човек, бе общителен и Фридрих разбра, че онази прежна упоритост бе изчезнала.

Иван прекара доста седмици в нашето село и за голямо мое учудване, не странеше вече от хората. Обиколи всички села наоколо; интересуваше се от курландските богаташи. Когато оставаше у дома, пишеше дълги писма до разни лица в Петербург.

Един ден се случи нещо ужасно; няколко полицейски офицери влязоха в къщата ми. Единият от тях, без да каже думица, заповяда да разбият писалището.

Обзе ме страшно предчувствие. Офицерът искаше да вземе на всяка цена писмата, оставени от Фридрих фон Пал. Разбиха писалището и взеха онова, което търсеха.

Иван беше блед и стоеше до мене, навел поглед към земята. Когато искаха да ме арестуват, аз извиках: „Синко, не ме давай, не давай да затворят насила майка ти. Ти не смееш да ми помогнеш?“ Той се обърна гърбом, отблъсна ръката ми и каза:

— Ти си извършила предателство към царя, сега търпи наказанието си.

— Клетнико — казах. — Това ли имаш да отговориш на майка си?

Фридрих фон Пал се изправи между мен и сина ми, спря се пред Иван и каза:

— Навън, клетнико, иначе ще те убия! Никой освен тебе не е могъл да извърши това предателство. Сега виждам кой е бил шпионинът, когото руското правителство изпрати в Курландия.

Със свити юмруци Иван се нахвърли върху барона, но в същия миг Фридрих фон Пал вдигна камшика и удари Ивана през лицето.

На удареното място се яви синкав белег.

— Ето ти, клетнико. Нека клеймото на Юда завинаги остане върху лицето ти, като знак, че си продал майка си.

Какво се случи после не зная, защото припаднах. След като се свестих, разбрах, че пътувам за Петербург, заобиколена от казаци. Казаха ми, че без съд съм осъдена на вечно заточение в Сибир.

— Какво стана после с Фридрих фон Пал? — запита Бояновски.

— Аз не го издадох, затова не му сториха нищо. В книжата нямаше нищо, което да го издаде, че той е бил между съзаклятниците. Най-лошото е, че обесиха тринадесет души в Петропавловската крепост. Те бяха от най-добрите фамилии.

Докато тя разказваше тази история, Наталия хълцаше.

— Какво стана с Иван? — попита след малко Бояновски.

— Не е възможно да узнаем нещо за него, но ако Бог ви помогне да се върнете в Петербург, разпитайте и ще се уверите, че руската държава добре възнаграждава ония, които продават майките си.

Щом старата жена изрече последната дума, Наталия скочи и отиде да отвори прозореца. Отдалеч се чуваха звънчетата на някаква шейна.

— Мълчете, за Бога! — каза момичето и затрепера. — Бояновски, скрийте се, това може да са руски шпиони.

Старата жена скочи и отвори един шкаф, пълен с дрехи. Бояновски се скри вътре. Щом тя затвори вратата, в стаята влезе една дама, загърната с топла шуба.

— Вие сте заточеници, нали? — попита тя със суров, заповеднически тон, като огледа Наталия и майка й отгоре додолу. — Виждам, че имате вкъщи топла вода, пригответе ни чай. Господинът в шейната е капитан Николин, комендантът на рудниците в Тоболск.

Двете жени настръхнаха, като чуха това име. Капитан Николин бе познат в целия Сибир като човек без чувства и без сърце.

— Бързо, избършете масата и сложете каквото имате за ядене нареди повелително дамата, която се казваше Марушка.

Тя се обърна и тръгна към вратата; в същата минута прозвуча суровият глас на капитан Николин.

Бояновски слушаше внимателно всяка думица, която каза Марушка. Като си помисли, че смъртният му, непримирим враг се намира наблизо, силно се развълнува. С големи усилия се сдържа да не излезе и да не удуши тази ужасна жена.

Двама души вдигнаха Николин от шейната и го донесоха в стаята на ръце. Раната му беше зарасла, но върхът на единия му дроб беше закачен с ножа и затова Николин беше толкова изнемощял, че не можеше да се държи на краката си. Седна на един стол и се подпря на шашката си, като огледа с остър поглед цялата стая. В това време Марушка наливаше чай и мажеше масло на хляба.

Госпожа Кардова и дъщеря й следяха всяко движение на този човек.

— Вие сте се настанили добре — каза Николин. — Както изглежда, полицията не си върши работата, щом е позволила да си строите къщички като палати.

Той посочи няколкото картини на стената, изработени от Наталия.

— Ей, Михаиле, Петре, Осипе, къде сте, по дяволите? — извика той. И когато един мъж застана до вратата, каза: — Свалете тези дрипи от стената. Не ми трябват картини на заточениците, вместо тях нека рисуват с въглен бесилки по стените.

Слугинята се канеше да изпълни заповедта, но госпожа Кардова се изпречи пред Николина и му каза:

— Съжалете се над нас, капитане. Не вземайте единствената ни радост. На всяка картина е едно възпоминание, дъщеря ми е забравяла за минутка бедата, която ни заобикаля, когато ги е рисувала.

Николин полека се обърна да види Наталия. Той нахално я изгледа. В това време Марушка беше излязла да донесе приборите за вечеря.

— Това дъщеря ви ли е? — попита той. — Ела насам, момиче!

Наталия се приближи плахо и свенливо. Тя се разтрепера като сърна, която съглежда хиена в гората.

— Ела по-близо и седни при мене, детето ми! — каза Николин с усмивка, закашля се и не можа да продължи.

— Стой настрана, Наталия каза госпожа Кардова, — дори най-голямото зло да ни сполети, не ще позволя детето ми да бъде осквернено от дъха на капитан Николин.

Нечовешки вик се изтръгна от устата на капитана. Той скочи като рис, извади шашката си и я заби право в гърдите на старата. Гневът навярно му даде сили, тъй като ударът беше страшен.

Госпожа Кардова падна на земята и струя кръв потече из устата й. Наталия с вик се хвърли върху тялото на умиращата си майка.

Когато Николин разбра, че е извършил убийство, отиде до вратата и извика Марушка и слугите. Той се страхуваше да остане сам с жертвата си.

За голямо щастие веднага се качи на шейната, тъй като Бояновски, забравил, че е в опасност, изскочи от клетката си с намерение да го убие с юмруци.

— Ще го убия — извика Бояновски, — това е краят на безчовечните им дела. — Остави ме, Наталия, аз трябва да го настигна и да го…

— Стойте! — хълцаше Наталия, като стискаше ръката му. — Вижте, освен вас, нямам никого, погледнете в какво състояние е майка ми. Майко, майко, не ме оставяй!…

Бояновски взе умиращата на ръце и я положи на леглото. Тя въздъхна дълбоко и затвори очи завинаги.

— Тя е мъртва! — отчаяно извика момичето. — Аз нямам вече майка. Сам-самичка съм в страшния Сибир!…

Покъртен дълбоко, Бояновски стоеше край трупа на умрялата. В стаята царуваше мъртва тишина, която се нарушаваше само от плача на бедната Наталия.

— Стани, майко, стани! — викаше скръбно момичето, като се мъчеше да повдигне мъртвото тяло на майка си. — Нима не чуваш, че твоята Наталия те зове. Майко, майко, стани!

Изведнъж момичето се отдръпна и извика отчаяно:

— Студена е — каза тя, — лед студена е. Тя е мъртва, майка ми е умряла!

— Нека Бог я приюти във вечния мир! — каза Бояновски, трогнат дълбоко, наведе се над старата жена и затвори очите й.

Наталия гледаше пред себе си като обезумяла.

— Нека са проклети! — извика тя. — Убиха я. Сега съм сираче.

— Не сте самичка, Наталия — каза Бояновски, като й подаде ръката си. — Въпреки че съм непознат за вас, вие сте ми близка. Тези няколко часа ни сближиха.

Наталия не отговори, но закри лицето си с ръце и заплака горчиво.

— Вие плачете, Наталия — каза Бояновски. Не — ще ви прекъсна в тази скръбна минута. Вашата майка не е мъртва, тя само се освободи от земните тегла и мъки.

Момичето вдигна глава към небето и каза тържествено:

— Спи спокойно, майко! — Приближи до трупа и целуна майка си по студеното чело. — Не, аз не ще оплаквам твоята смърт, тъй като ти се отърва от теглата си. Погледни, изтривам сълзите си и няма да плача повече… На вас благодаря за утехата и ви се доверявам, въпреки че се познаваме едва от вчера. Ще се опитам да дойда с вас в Петербург, стига да не ви преча.

— Вие не ще се измамите в мен, Наталия — каза Бояновски искрено, — за мен ще бъдете свята като честта на жена ми, но едно искам да знаете, преди да тръгнем. Аз съм беглец и ме заплашват опасности. Не се плашете от смъртта!

— Аз не се страхувам; ако умра, поне ще отида при мама. Бояновски стисна сърдечно ръката й.

— Добре дошла, съдружнице в бедите и нещастията! Имате ли поне приятели в Петербург?

— Никого нямам в Петербург, а при брат си няма да отида, защото съм сигурна, че той предаде майка ми.

— Това е честно и благородно от ваша страна, Наталия! Не очаквах друго от вас.

— Не ме е страх, че ще трябва да търпя лишения в Петербург — отговори момичето. — Не рисувам само на книга, но и на порцелан и дърво. И затова все ще се намери някой, който да плати. Ден и нощ ще работя, но ще запазя девическата си чест.

— Не, вие няма да живеете в нужда — отговори Бояновски, — защото ако Бог ни помотае заедно да пристигнем в Петербург, аз ще имам достатъчно средства, за да ви осигуря бъдеще. Въпреки че когато ме заточиха, нямах милиони, пак разполагах с достатъчно имот, който жена ми навярно добре е опазила.

Те си стиснаха ръцете и си обещаха, че ще се борят заедно с трудния път.

Когато се съмна и слънцето разпръсна гъстата утринна мъгла, Наталия и Бояновски стояха в градинката пред малката къщица. След като изкопа гроб за мъртвата, Бояновски каза на Наталия:

— Гробът за майка ти е готов, Наталия.

После изнесе на ръце покойната със сандъка, който бе направен предния ден.

В този сандък почиваше убитата заточеница. Спуснаха го в гроба, след което Бояновски скръсти ръце и каза:

— Почивай тихо и спокойно! Прости на неприятелите си и благослови тия, които са ти били предани. Почивай в студения Сибир, чиито буци хвърляме върху гроба ти.

Наталия взе три буци и ги хвърли върху сандъка, в който почиваше майка й.

— За това място, където си погребана, майко, ще си спомням през целия си живот. За мен в тоя свят нищо не е по-свещено от него.

Бояновски нежно отдръпна от гроба плачещото момиче. Когато първите слънчеви лъчи осветиха студения Сибир и проникнаха в самотната къщичка, Бояновски и Наталия потеглиха на път, а на дървения кръст, поставен на гроба, кацна гарван, който махаше с крила и тъй грозно грачеше, сякаш пееше песен на смъртта.