Мъртвите сибирски полета

CXV. СМЪРТТА НА ВЛАДИМИР

Вървейки бързо, Владимир се отправи за стаята си и след като влезе в нея, за по-голяма сигурност заключи вратата.

„Това трябва да бъде! Връщане няма. Трябва да умра така, както прилича на един потомък на Романовци.“

Още с влизането си Владимир извади револвер от едно чекмедже и го прегледа.

„Драмата започна още от първия ден на раждането ми. Тя ще свърши с трагедия, защото и най-последният бедняк в Русия не е бил по-нещастен от мене. Жалко, но факт. Има хора на света, които се раждат само за да търпят мъки. Аз също съм един от онези, които са се родили в нещастие и свършват живота си в нещастие, макар че в жилите ми тече кръвта на Романовци. Самото ми раждане е едно престъпление, тогава и смъртта нека бъде престъпление.“

Неочаквано пред него се намери Вера.

— Вера, ангел мой, прости ми, че прибягвам до това средство, защото трябва да се пожертвувам, за да измия както моята, така и твоята чест.

Като каза това, Владимир насочи дулото на револвера към сърцето си.

Всички останаха вкаменени след излизането на Владимир от стаята. Само тихото хълцане на Елисавета се чуваше.

Вера остана като закована на мястото си. След малко тя като че се пробуди от дълбок сън и изплашено извика:

— Той ще се самоубие!

— Да, дъще моя, той ще се самоубие — каза, прегръщайки я, Елисавета.

— Кой ще се убива? — попита Данишев.

— Владимир — отвърна Елисавета.

— Това не трябва да стане! Той е мой арестант и ако не го предам жив… А, сега разбирам!

Вера изтича в стаята на Владимир и като видя, че вратата е затворена, извика силно.

— Владимире, ти не трябва да умреш! Ти трябва да живееш.

— Да живея?!

— Да. И това трябва да стане заради мене.

В същия миг до вратата дойде и Елисавета.

— Късно е, късно е… Неочаквано се разнесе гърмеж.

Когато изкъртиха вратата, намериха Владимир прострян на пода, целият потънал в кръв. Вера и Елисавета коленичиха до него.

— Вера, любима моя! — каза Владимир.

— Владимире, мили мой Владимире! — извика Вера и го прегърна, за да го целуне за последен път.

Сълзи потекоха от очите й.

— Умря, свърши вече! — каза тя, задавяйки се от плач.