Мъртвите сибирски полета

LVI. СВЕТО ОТРИЧАНЕ

Една седмица вече как Бояновски беше като готвач в царската кухня. Понеже беше протежиран от главния царски готвач, Той получи добро място за готварските си способности, нямаше защо да се страхува, тъй като и самите му другари се чудеха на неговите познания.

Той беше определен от Лафермо да приготвя сутрешната закуска на царя. Така че работното му време беше само сутрин, а времето след обяд можеше да използува, както пожелаеше.

Лафермо — французин по народност — беше крайно недоверчив към другите готвачи, но към Бояновски или по-скоро към Познански, както той го зовеше, имаше неограничено доверие и никога не преглеждаше ястията, които той приготовляваше.

— Вие ще направите чудна кариера — му казваше веднъж Лафермо. — Ето че вчера царят се заинтересува кой е приготвил закуската му. Говорих му за вас и навярно скоро ще ви представя на царя.

Веднъж Лафермо викна в кабинета си Бояновски и му каза:

— Ще предприема едно сериозно пътуване, което не може да се отложи. Трябва да ви съобщя, че ще ме замествате. В дневника е казано каква работа ви предстои и на кое ще обръщате по-голямо внимание. За покупките например: вземайте винаги най-скъпи работи, тъй като царят държи много на лукса.

Бояновски го увери, че доколкото зависи от него, ще положи всички усилия, та отсъствието на главния готвач да не се почувствува от царя.

Действително Бояновски се мъчеше достойно да замести Лафермо.

Старателно наблюдаваше ту един, ту друг готвач и проверяваше внимателно всяко ядене.

Съобщават му веднъж, че рибар донесъл в царската кухня риба от Волга — нещо, което нерядко се случва.

Рибарят влезе при Бояновски. Спазаряват се за цената на хубавата моруна, която беше добра за царското меню. Моруната беше голяма и още жива и Бояновски пожела да узнае цената.

— Господине — отговори рибарят, — цената ще ви съобщя, след като ви кажа насаме как съм уловил тази риба.

— Влезте вътре — каза му Бояновски.

След като влязоха в стаята, Бояновски го попита по какъв начин е хванал моруната.

— Господине, аз ще се постарая да ви предам историята на тази риба, въпреки че тя е твърде чудна. Улових тази риба една вечер, гребейки с лодката си по Волга. Трябваше здраво да я държа, за да не я изпусна. Моруната скачаше в мрежата ми. С мъка я извадих и занесох у дома. Пуснах я в бистрата вода, която налях в един басейн. Наоколо узнаха за рибата. Разбра и кметът, който дойде заедно с жена си да я види. Наблюдавайки как рибата скача във водата, съпругата на земевладелеца изтърва диамантения си пръстен. Моруната погълна пръстена като по чудо. Щом забелязах това, веднага взех влака и идвам при вас. Затова ще моля рибата пред вас да бъде разпрана и след като извадите от стомаха й пръстена, да ми го предадете.

Бояновски взе ножа и започна да разпаря рибата, но последният го задържа.

— Не е необходимо толкова да бързате, може и утре да сторите това, аз напълно се доверявам вам и утре ще дойда да си получа пръстена.

Той си взе шапката и се запъти към вратата, но като я наближи, се спря и добави:

— Нали ми обещавате, че сам ще разпорите рибата, господине?

— Чудна работа, но нали ви обещах, че сам ще я разпоря. Бъдете уверен в това. Все пак се съмнявам дали пръстенът е в стомаха й или в него ще има само храна.

— Може би се лъжа, но все пак може да го намерите — отговори рибарят, като въпросително поглеждаше Бояновски.

— Довиждане, господин готвач! — каза той и напусна стаята.

Това обръщение се стори доста подозрително на Бояновски и затова той любопитствуваше да узнае дали действително ще намери въпросния пръстен в рибата, затова, затваряйки се в стаята си, започна да разпаря рибата. След малко намери стомаха и го разряза с ножа. Чудно, от стомаха падна върху мрамора месингова кутийка. Вземайки кутийката, Бояновски замислено за почна да я разглежда от всички страни.

— Навярно е някаква тайна пратка — си каза той.

Ето защо той се огледа наоколо, за да се убеди, че е сам в стаята; взе ножа и отвори кутийката, която съдържаше една малка хартийка.

Той я взе и зачете:

Бояновски се извърна, да не би някой да го наблюдава след прочитането, и след малко наново прочете бележката.

„Пак ме откриха, значи нищо не е в състояние да им попречи да узнаят къде се намирам. Виждам глупостта, която ми предлагат с писмото си, но аз не споделям тяхната идея. По-рано, докато още не действуваха с отрова и динамит, имах техните идеи и исках да помогна на нещастния народ. Но откакто станаха жестоки убийци, не съм вече техен.“

След това изгори писмото на пламъка на свещта и пепелта изхвърли на боклука.

Неспокойствие го обхвана от тия минути, започна да се двоуми. Искаше му се да продължи спокойния си живот, от друга страна — желанието да си отмъсти за мъките, които е претърпял, го гризеше.

Няколко дни изминаха така.

Той вярваше, че щом се съгласи с нихилистите, те ще настоят да си остане готвач, затова се реши да отиде на определената в Екатерининския парк среща. Той реши да им открие, че не може да бъде вече техен. Искреността в случая ще бъде по-уместна, отколкото подлостта.

В 7 часа вечерта той се преоблече и отиде в парка. Взе за всеки случай и револвера си. Стигна в парка по една алея, която извеждаше до уговорения паметник. Пред него се изправи гордо една тъмна фигура. Това беше рибарят, който му бе донесъл моруната.

— Добър вечер — каза той, приближавайки се до Бояновски.

Без да продума, Бояновски отвърна с кимване.

— Благодаря ви за труда, който си направихте — каза рибарят, — иначе щеше да стане нужда да идвам наново при вас. Сам ли бяхте при разтваряне на рибата?

— Да — отвърна Бояновски.

— Намерихте ли в стомаха предмета, за който ви говорих?

— Да, но писмо, а не пръстен — каза Бояновски.

— Твърде добре. Но прочетохте ли го?

— Да, прочетох го.

— Два пъти повече имам да ви благодаря тогава. Значи вие сте съгласен да бъдете наш брат?

Бояновски нищо не отговори, гледаше земята.

— Няма ли да получа вашия отговор?

— Не, докато не ви видя лицето.

— Струва ми се, че ще си спомните за Яники?

— Яники ли? Аптекарят, който на драга воля прие да стане член на нашето общество?

— Да, аз съм Яники.

— Та какво ми говорите, по дяволите, вие ужасно сте се променили. Но разкажете ми: как можахте да узнаете, че съм избягал от сибирските рудници, а също и за местопребиваването ми сега?

— Това не беше тъй мъчно — отговори Яники, — тъй като ние ви следвахме винаги с будно око, а останалото научихме от евреина Марголински.

— С вас ли е евреинът? — попита Бояновски.

— Той беше шпионин, ала ние ще го накажем, задето ви е предал.

— Значи той ме е издал?

— Без съмнение. За да се отърве от бесилката. Кардов ви търси като скъпоценен камък. Кажете ми накъсо, Бояновски, съгласен ли сте с нашето предложение или не?

— Думите в писмото са двусмислени — рече Бояновски — и не знам как да ги разбера. Искате нещо от мене, но не зная какво.

— Мисля, че е ясно казано в писмото. Например вие имате възможност в кухнята На царя да турите отрова в яденето и така ще постигнем целта си и ще бъде щастие за всички ни.

— Вие наричате това щастие? — попита Бояновски.

— Да, това е най-голямото щастие, което може да се даде на някой брат от дружеството на смъртта.

— Аз ненавиждам враговете си, както и вие — каза Бояновски, — но отровата е подло средство за един честен човек. Отмъщението може да бъде извършено чрез оръжие или бой.

— Куршумът не всякога е сигурен — каза Яники, — отровата е по-сигурна.

— Покушението може да стане на улицата, но работата тука е съвсем друга, когато това става тайно.

— Отровата действува сигурно и човек свършва за няколко минути.

— Имате ли отрова, която действува така ефикасно?

— Това ще е моя работа — каза Яники. — Ненапразно съм химик.

— Направете я тогава и я поставете в яденето, аз не желая да омърся с това ръцете си.

Яники се отдръпна, като да имаше насреща смъртен враг.

Бояновски схвана това и отговори бързо:

— Няма защо да се боите от мене, Яники.

— Кой знае? От този, който не държи на клетвата си, може всичко да се очаква — каза Яники.

Бояновски гордо се изправи.

— Аз не съм потъпкал клетвата си. Когато се заклех пред Бакунин, бе съвсем друго. Тогава вашите мисли и разбирания бяха и мои. Вие мислехте да помагате на народа с добри дела, а не както сега — с убийства.

Яники отпусна рамене.

— Ти си мечтател, Бояновски! Личи си, че си бил дълго в Сибир, тогава времената са били други, а сега се измениха: тогава полицията не ни преследваше, както сега. Днес сме принудени да си служим с разни лукавства, само и само да се укрием. Ти сам бе жертва на царската немилост; той и нас така преследва и иска да ни отмъсти. Кажи ми: защо бе изпратен ти в Сибир? Не беше ли това голяма подлост от негова страна?

— Да — каза Бояновски, — това бе подло и нечестно, тъй като те ме издебнаха и ме отвлякоха, когато спях, и ни най-малко не ги очаквах.

— Не знаеше ли това твоята жена? Бъди сигурен, че тя те е предала, тъй като днес е полицейски шпионин. Кажи — честно ли е всичко това?

— Това е отвратително, мръсно — каза Бояновски.

— И ти да не им отмъстиш? Ти не си мъж, ако не им отмъстиш, Бояновски! Но какво ли приказвам напразно — каза Яники, като видя, че Бояновски още не се решава, — ти не мислиш така… Сега ела с мене, имам нареждане да те заведа при другите братя, които имат събрание.

Бояновски се колебаеше. Душата му се разбунтува. Вместо доброта, желание за мъст се настани в нея.

— Ще дойда с тебе — каза след малко Бояновски, — желая да чуя какво ще ми кажат те.

Като чу, че Бояновски се съгласи да вземе участие в съзаклятието, челото му се разведри.

Той знаеше добре, че Бояновски е влиятелен и ще бъде от голяма полза за дружеството.

Двамата излязоха от парка и като преминаха през много улици, стигнаха до едно голямо здание.

Яники похлопа на вратата и тя се отвори.

Озоваха се в един светъл коридор. Чуваше се весела музика от горния етаж.

— Нима е възможно — каза тихо Бояновски — да се крият тук, където свири весела музика и се събират хора да се веселят?

— Именно затова, защото тука най-малко ще се съмняват, че се събират нихилисти. Най-после ние имаме и друго здание за гласуване. Тук правим само събранията си. Постъпихме така, защото се намери един измежду другарите ни да ни издаде. Ти знаеш, че по-рано се събирахме в моята къща.

— Да, спомням си и знам, че там бяхме на сигурно място — каза Бояновски.

— Погледни там — Яники посочи с пръст нагоре, — там е салонът за игра и песни, а ние сме няколко стълби пой тази улица.

Той го улови за ръката и тръгна по една стълба, която водеше под къщата.

В края на коридора Яники отвори една врата и двамата пазачи насочиха пушките си към него.

— Паролата — извикаха те.

— Нова кръв и нови времена — отвърна Яники.

Край една маса бяха насядали около 40 маскирани нихилисти.

— Време е да се приближим — каза Яники. — Тъй като Михаил Бакунин не е тука, аз ще председателствам вместо него.

Той се доближи до масата, взе един нож и го заби в нея.

Това беше знак за откриване на заседанието.

— Поздравявам ви с добре дошли, братя в смъртта, и надявам се, че помежду ни няма предатели — каза Яники.

— Смърт на предателите! — едногласно се провикнаха 40 души.

— Понеже днес председателят отсъства, аз ще трябва да го заместя.

— Сигурен ли си, че отсъствувам? — обади се гласът на Бакунин от другия край на масата.

От всички се изтръгна вик на радост.

— Това е Бакунин! Върнал се е значи помежду ни! — викаха почти всички.

— Няколко часа, откакто съм в Петербург, и едва-що съм отърсил праха от дрехите си и дотърчах на събранието. — Като се приближи до Яники, той му подаде ръка. — Тук е и Пал, който ме придружаваше.

— Е, взехте ли детето от старата? — попита Яники.

— Не — отвърна Бакунин, — не можахме, понеже детето не беше там.

Яники сви юмруци.

— Значи аз съм изигран от Оргел?

— Не — отвърна Бакунин. — Оргел и съпругата му са хора честни, а детето е изчезнало по тайнствен начин. Търсихме го из околността, но напразно. Сега остави това настрана, детето все пак е живо.

Няколко минути по-късно Бакунин говореше от председателското място.

Той даде отчет на организацията, говори за напредъка на нихилизма, за несполучливия атентат и най-после за успешното завръщане на Бояновски, който трябва да бъде поздравен за това от дружеството.

Поиска след това осъждане на евреина Марголински като предател на дружеството.

— Смърт на предателя! — извикаха из едно гърло всички.

— На същото мнение съм и аз — добави Бояновски, — но понеже със смъртта наказанието свършва изведнъж, смятам, че трябва да го мъчим още малко.

— На идното заседание аз ще направя по-подробно изложение — каза Бакунин. След това, обръщайки се към Бояновски, заповяда му да свали маската си и да се приближи до него.

Бояновски изпълни заповедта му.

Бакунин го прегърна.

— Братята на смъртта те поздравяват с добре дошъл! Разкажи ни сега как успя да се завърнеш и къде пребиваваш в момента?

Вместо него Яники обясни за срещата им в парка.

— Така значи! Бояновски е в царската кухня — подеха всички. — Нему в такъв случай е най-удобно да отрови царя.

— Не — отговори Бояновски, — аз не желая да извърша това. Всичко друго, но не отрова!

— Бояновски има право донякъде — отговори Бакунин. — Такава смърт е недостойна и нечестно е да се постъпи така. По-умно би било, ако с негова помощ няколко царски хора успеят да се промъкнат в двореца, където чрез динамит да хвърлят цялото царско отделение във въздуха.

Настъпи одобрителен шум от цялата дружина, понеже изказаната от водача им идея се хареса.

Бояновски обясни, че не ще бъде удобно да влизат повече от двама души, за да се избегне всякакво съмнение. Двама души са достатъчно, за да извършат необходимото. Отдавна е нужна една поправка на газовите тръби в избата. Ето защо двама души, облечени като зидари, биха могли да влязат в двореца. Останалото ще се помъчи да уреди. Няма нужда да се казва, че тия зидари трябва да вземат всичко необходимо за случая.

— Браво, това ми харесва! — извика Бакунин.

— Чудесен план — извикаха всички, — да живее нашият брат Бояновски!

Бакунин закри събранието и прегърна Бояновски.

— Благодаря ти, брате, че се върна отново в нашата дружина. Нека девизът ти бъде занапред: „Смърт на мъчителите!“ Време е вече да си вървим — каза той, като се обърна към останалите.

След няколко минути Бояновски, придружаван от Яники, напусна къщата. Яники и Бояновски тръгнаха по различни пътища, като си пожелаваха лека нощ.

Бояновски успя да влезе в двореца и после в стаята си, без да бъде забелязан.

Развълнуван от събитията през деня, той си легна на леглото.

Беше се съгласил да извърши страшното дело, което трябваше да изпълни още на другия ден.

„Добре ли направих, като се съгласих да извърша това? — питаше се той. — Изтерзаха ме страшно и всичко, което ще им се случи, ще е от главата им! Нека тяхната кръв да тежи на душата им!…“