Мъртвите сибирски полета

LXX. ВЪЗПРЕПЯТСТВУВАНАТА

Една пощенска кола вървеше по шосето от Петербург за Москва.

Никой от пътуващите с кола в Русия и до днес не би могъл да се похвали с бързината на пътуването.

Същото бе и преди 25 години. И тогава пощенските коли не бяха от бързите. Ако случайно някой караше бързо конете, то се знаеше, че има важни причини за това.

Същото бе и с пощенската кола, която една февруарска вечер пътуваше по шосето от Петербург за Москва. Някоя важна причина заставяше пощальона да кара конете така бързо. Когато конете спираха бързия ход, той дръпваше юздите, за да ги подкара бързо да вървят.

Нощта бе много тъмна и двата фенера от двете страни на колата светеха като две очи. Пощальонът познаваше пътя много добре. По-този път той е минавал много години. При всяка по-важна работа изпращаха него да пътува.

Навярно този път пощата не беше обикновена, защото управителят му каза да не щади конете.

— Днес ще пътува една дама — беше му казал той. — Ако караш добре, тя ще те възнагради хубавичко.

Феодора Бояновска — дамата, която пътуваше с пощата — беше обещала 20 рубли на пощальона, ако стигне по-скоро в Москва.

Така подкупваха в Русия.

Конете трябваше да хвърчат. Пощальонът в бързината си нямаше време да си сръбне от ракията, която беше взел със себе си.

Бяха изминали 5 километра, когато Бояновски даде знак на пощальона да спре и го попита има ли още много до Москва.

— Ако продължим пътуването, както досега, след 6 часа ще видим кубетата на Москва.

— Аз съм уморена и искам да си поотпочина. Няма ли наблизо някаква гостилница?

Пощальонът весело потривате ръце.

— След четвърт час ще бадем в една хубава гостилница, където ще се намери и хубаво легло. Ако обичате, да спра там?

— По-скоро карайте, за да стигнем до гостилницата. Аз трябва да си почина, защото възглавниците на колата май не са много удобни.

— Имате право — каза той, — но пък аз карах добре, за което заслужавам бакшиш.

— Ще получиш. Но сега карай по-бързо, за да пристигнем по-скоро.

Той шибна конете в галоп.

„И за мене е хубаво, че тя иска да си почине. И аз хубавичко се изморих, а и конете също.“

След четвърт час те пристигнаха пред гостилницата. Гостилничарят ги посрещна. Той беше чул дрънкането на звънците. Почтително свали шапка на важната дама. След като я поздрави с добре дошла, той я заведе в гостилницата, която се осветляваше само от една лампа.

Феодора, след като седна на една маса, започна да се озърта, като че ли търсеше някого.

— Какво обича госпожата — чай или готвено?

— Пригответе чай — отговори Феодора.

Гостилничарят даде нарежданията си да приготвят чай, а той се върна в гостилницата.

Феодора го повика и го попита не е ли пристигнала вчера някоя госпожица.

— Да, тя е на горния етаж, в една малка стаичка.

— Тя е моята слугиня, искам да поговоря с нея.

— Да я повикам ли, щом е тъй?

— Не, аз ще ида при нея.

Феодора взе чантата си и се покачи по тесните стълби за горния етаж.

Щом пристигна горе, посрещна я едно момиче, което държеше в ръцете си лампа, с която осветяваше тъмния салон.

— Вие ли сте, госпожо?

— Аз съм, Леония, заведи ме скоро в стаята ми.

Те влязоха в стаята.

— Значи всичко свърши благополучно? — попита Леония.

— Всичко стана както желаех — каза Феодора, като се опъна на един стол уморена. — Не видях Исидор, което ме много радва. Не искам никога да го видя. Обаче още се страхувам, като не дойде, да не би да ме е предал.

— Той да ви предадем Той толкова много ви обича, уважаема госпожо, че е готов в огъня да се хвърли за вас.

— Глупак! — извика презрително Феодора. — Честите му посещения и ухажванията му ми станаха непоносими. Благодарна съм, че съм тук и че скоро ще напусна Русия завинаги. Ти ще ми направиш, Леония, последна услуга, за която ще ти заплатя 2000 рубли. Ще се качиш на колата, а аз ще остана тука за известно време, за да заблудим тези, които ме преследват.

— Така да бъде, съгласна съм на всичко. Но струва ми се, че няма от какво да се боите, тъй като няма кой да ви преследва. Но щом желаете това, аз се покорявам.

— Тихо! Чувам стъпките на гостилничаря.

В тази минута на прага се показа гостилничарят със самовара.

Щом той излезе, Феодора извади кесията и даде на Леония обещаната сума.

— Тук има 2000 рубли, вземи ги. Ти си ми служила вярно, за което съм ти много признателна. Ние ще се разделим сега и никога не ще се видим. Не се колебай, а обличай моите дрехи. След половин час трябва да си на път. Щом стигнеш в Москва, ако искаш, можеш веднага да се върнеш тук.

Като изпи Феодора чая, двете си размениха дрехите.

— Много добре е, че сме и двете на една височина и като те гледам, мисля, че виждам себе си. Ти ще стигнеш в Москва без всякакви препятствия, в това ти се заклевам. Време е да се разделим.

Феодора слезе долу и заповяда да впрегнат конете. След четвърт час Леония, преоблечена в дрехите на Феодора и с гъст воал на лицето, слезе долу.

Пощальонът бе впрегнал конете и с рог в ръка очакваше нетърпеливо госпожата. След като плати на гостилничаря, Леония се качи в колата. Пощальонът наду рога и колата потегли.

След четвърт час колелото на колата внезапно се счупи.

— По дяволите! — извика пощальонът. — Аз съм прекарал колата през града, но дяволите ще вземат този, който я е поставил на пътя.

Повредата бе по-голяма, отколкото мислеше пощальонът. Единият край на оста бе на земята и не можеше да се вдигне.

Докато се забави за миг около оста, в тъмнината се чу един глас:

— Стой, нито стъпка напред!

Бедният пощальон, като се озърна, видя, че дулото на един револвер бе насочено към него.

Същият глас се повтори.

Пощальонът се разтрепера. Той знаеше, че разбойници често нападат пощата и вярваше, че и сега случаят бе такъв, тъй като караше една богата вдовица. Оставаше му да избере от двете злини едната: или да препусне конете, или да се предаде на тези нощни разбойници. Ако направеше второто, той знаеше, че ще отговаря пред началника си. Затова извади револвер, но преди да си послужи с него, един куршум свирна край ушите му. Той разбра, че тия нощни видения не се боят от нищо и че са готови на всичко.

Нека се върнем половин час назад, за да видим какво стана преди тази случка.

Преди пощальонът да стигне до въпросния пост, двама мъже се бяха изправили до него и се ослушваха. Единият от тях тури ухото си на земята да прислушва.

— Чуваш ли нещо? — попита го другият, облечен богато и обвит до лицето с наметало.

— Нищо не чувам. Всичко е спокойно на шосето. По моята сметка пощальонът трябва да е вече тука, но както изглежда, е закъснял.

Като се изправи от земята, той попита:

— Не вярваш ли, че Феодора се е отказала в последната минута от намеренията си и е останала в Петербург? Ако е така, напразно чакаме тук.

— Не е възможно — каза Бояновски. — Не те повиках, Бакунин, напразно. Аз съм напълно уверен, че тя е тръгнала от Петербург и че е вече на път за тука. На всяка гара имаме хора, които всичко ни съобщават. Тя трябва скоро да мине. Не зная как да ти се отплатя, че се съгласи да ми помогнеш в отмъщението ми.

— Няма защо да ми благодариш — каза Бакунин. — Не сме ли и двамата синове на една и съща майка, която се казва отмъщение? Тази жена потъпка брачната ти чест и ни предаде. По чудо се отърва от нашето отмъщение. Фактът, че се намирам тука да отмъстя, показва, че аз турям в действие присъдата, произнесена от нихилистите.

— Ще я убием ли наистина?

— Какво друго да й сторим?

— Право да ти кажа, мисля, че смъртта ще бъде най-лекото наказание за нещастницата, която безсрамно се подигра с мене. Бих предложил да я хвърлим в някой затвор. Не, невъзможно е да избяга Оттам и пак да ни застрашава. Тя трябва да почувствува отмъщението ни: трябва да изживее всичките мъки, които аз претърпях. Затова искам да я заведа в лудницата и да се споразумея с директора да я измъчва като най-опасна луда жена. Затова нека да се обърнем към директора Калчов, който е известен в цяла Русия като най-страшен мъчител.

— С какво е известен този Калчов?

— Не ме питай сега — каза Бояновски, — такива мъки няма нито в Сибир, нито в Петропавловската крепост. Да ти опиша точно мъките не мога. Ще ти кажа само, че той за пари е готов всичко да направи.

— Тогава да я заведем там.

— Тихо! — извика в същата минута Бакунин и доближи ухото си на земята.

— Чуваш ли нещо?

— Да, конски тропот.

— Да заемем тогава позиции.

След това и двамата се скриха зад един храст до шосето.

Луната се показа зад облака и освети шосето. Бояновски, забеляза при тази слаба светлина приближаващата се кола. Ръката му започна силно да трепери.

— Ти трепериш, Бояновски?

— Аз треперя, приятелю, не от страх. Треперя, защото чувствувам часа, в който ще отмъстя на тази долна жена, която безсрамно се подигра с мене.

— Тихо! Колата наближава.

— Напред тогава! — извика Бояновски и прегърбен излезе на шосето.

Те бяха поставили на шосето една греда, за да задържат колата. И постигнаха целта си. Извикаха на пощальона да спре и когато последният не стори това, Бояновски изгърмя с револвера си с цел да го уплаши. Независимо от силата на неприятеля, пощальонът пожела да остане верен на дълга си и извади оръжието си, но стана жертва. Изведнъж неговият револвер светна и куршумът щеше да улучи Бакунин в челото, ако Бояновски не бе го отдръпнал. Когато Бакунин видя, че пощальонът не се шегува, скочи на колелото и насочи револвера срещу гърдите му.

— Ще стоиш ли мирно, глупец? — извика сърдито Бакунин.

— Ти, клети разбойнико! — извика пощальонът и вдиша револвера. Това бяха последните му думи, тъй като куршумът от револвера на Бакунин прекрати живота му.

— Умря ли? — попита Бояновски.

— Да. Остави го, времето ни е скъпо.

След това Бояновски отвори вратата на колата.

Едно женско същество в несвяст се бе наклонило, като че не искаше да слуша и вижда какво става наоколо.

— Тя е в безсъзнание — каза Бояновски.

— Това са хитрости — каза тихо Бакунин, после прибави високо: — Я постави револвера си на челото й, да видиш дали е в безсъзнание.

— Излезте от колата, госпожо! — каза Бояновски.

Госпожата сякаш не чу заповедта. Тя не мръдна от мястото си.

— Чухте ли моята заповед или желаете да ме предизвикате да ви убия в колата?

И на това не последва отговор.

След малко се зачу силен плач, като че излизаше от дълбочините на душата й. Бояновски я взе и изнесе от колата. Тя падна на колене и вдигна ръцете си.

— Не се трудете напразно да ни накарате да ви съжалим. Ние знаем с каква лицемерка имаме работа. Пред вас е човекът, на когото отровихте живота. Аз съм водителят на нихилистите, когото вие предадохте на палача Иван Кардов.

Жената се разтрепера и дълбоко въздъхна.

Бояновски я гледаше втренчено.

— Стани скоро и ела с нас. Настъпил е последният ти час. Махни този воал от лицето си, желая да видя предателското ти лице.

Той скъса воала, но изведнъж се отдръпна и извика:

— Тази… тази не е… О, Бакунин, ела веднага тук!

— Какво се е случило?

Бояновски се засмя.

— Напразно убихме този човек, Бакунин. Тази жена не е Феодора Бояновска.

— Как, нима не е тя?

— Не, не е оная жена. Но тази не мога да я позная.

— Аз не съм Феодора Бояновска — каза Леония. — Аз съм нейната слугиня. Тя е далеч оттук.

Бакунин тури ръка върху рамото на приятеля си.

— Ние имаме работа с една лукава жена. Феодора навярно се е надявала на подобно нещо, затова е изпратила слугинята си, а тя е отпътувала но друго направление.

— Вие няма защо да се боите — обърна се Бояновски към Леония. — Но пък трябва да отговаряте на всички въпроси, които ще ви задаваме.

— Ще отговарям — каза Леония.

След това Бакунин се приближи до умиращия пощальон и му каза:

— Човече, ние не сме крадци. Ти си виновен, че стрелях срещу тебе. Но кажи ми, имаш ли семейство, за което ще се погрижим.

Нещастникът отвори уста и каза:

— Жена и две деца.

— Откъде си? — попита го Бакунин, като извади бележника от джоба си.

— От Петербург, живея на улица „Св. Георги“ 5.

— Заклевам ти се, че ще се погрижа за тях. Бог ми е свидетел.

Пощальонът се навдигна малко, продума няколко неразбрани думи и издъхна.

Бакунин затвори очите му. След това помоли Бояновски да го вземат и да го отнесат до някоя дупка, за да го заровят. Всичко свършиха за няколко минути.

Двамата другари се запътиха към Леония, която стоеше неподвижна на мястото си. За да се спаси, тя реши да предаде господарката си.

Бакунин, с револвер в ръка, й каза:

— Вие знаете, че ако кажете истината, не ще ви направим нищо лошо. Кажете ни най-напред откога сте на служба при госпожа Бояновска и как ви е името?

— Аз постъпих при нея няколко месеца преди нещастието с господаря. Казвам се Леония.

— Значи вие сте били вкъщи през оная нощ, когато ме отвлякоха?

— Да, почитаеми господарю, аз видях всичко. Но зная и нещо повече.

Бояновски искаше да зададе още няколко въпроса, но Бакунин го спря, като му каза, че по шосето не бива да правят това. После отидоха и тримата в гората, където продължиха разпитванията.

— Откъде сте взели тази кола?

— Аз трябваше да отпътувам до Москва по заповед на господарката си.

Бояновски погледна въпросително Бакунин.

— Знаете ли целта на това ваше пътуване?

— Не знаех, но се досещах.

— Какво предполагахте?

— Аз си обясних, че за да прекъсне тя пътуването си, сигурно има причини.

— Къде се разделихте с господарката си?

— В една гостилница, която е отдалечена оттук на няколко километра.

— Ах, онази същата, където бяхме се спрели и ние.

— Тя остана там, след като се разделихме. Разменихме си там дрехите и аз се качих в колата.

— Знаете ли къде може да замине господарката ви?

Леония се мъчеше да ги увери, като сложи ръка на сърцето си, че нищо не знае по това.

— От кого бяга тя? — запита Бояновски.

— Тя ми разказваше немного отдавна, че не може да спи, тъй като постоянно вижда сянката на свекърва си. Това непрестанно я измъчва и тя мисли, че като се отдалечи от Петербург, ще престанат да я преследват духовете.

— Духът на моята майка! Чуваш ли, Бакунин, духът на моята майка я преследва! Тя е тази, която уби майка ми!

— Да, тя я уби — каза Леония с увереност.

Бояновски я погледна учудено. Той разбра от думите й, че тя знае нещо от тази тайна.

— Можеш ли да ми разкажеш, момиче, как прекара майка ми последните си дни?

Очите на Леония се изпълниха със сълзи.

— Ах, уважаеми господине, това е лош спомен. Аз се мъчех колкото можех да облекча последните дни на уважаемата госпожа.

— Вероятно жена ми е измъчвала майка ми след моето заминаване?

— Не само я измъчваше, но се отнасяше с нея като с най-лоша жена. Преди да напусне Петербург, вашата майка е казала на жена ви, че синът й е невинен и че тя го е предала на полицията. Отначало жена ви я наричаше лъжкиня и я заплашваше, че ще я даде под съд. Един ден тя повика всичките слуги и ни запита дали сме забелязали нещо ненормално у старата госпожа. Когато й казахме, че не сме забелязали нищо, тя ни изпъди и каза, че ще повика лекари да прегледат дали старата не е полудяла. Няколко лекари констатираха, че старата е луда — освен един, който се казва д-р Греч.

Аз присъствувах лично, когато старата повика д-р Греч и му каза да я прегледа, тъй като от станалите събития напоследък се чувствувала нервна, обаче мислеше, че е напълно здрава.

Докторът, след един разговор от половин час, напусна къщата, като ми каза, че на всекиго пожелава такава памет, каквато има майката на Бояновски.

Като си отиваше, докторът обеща често да навестява старата, но госпожа Бояновска успя да осуети неговите посещения.

— Нещастница! — извика Бояновски раздразнен, като сви дланта си в юмрук. Очите му светеха ядовито.

— Най-после Феодора не можа да търпи старата госпожа в дома си — каза Леония — и затова я затвори в зимника.

— Тази безсрамница е дръзнала така да постъпи с бедната ми майка?! Но защо питам повече! Не стоях ли аз пред гроба й в зимника! Продължете, моля — обърна се Бояновски към Леония.

— Храната, която се даваше на старата, бе много лоша, но аз скришом у носех друга.

— Благодаря ви — каза Бояновски, като стисна сърдечно ръката на Леония. — Довършете, моля, разказа.

— Най-после отровиха майка ви!

— Сама ли й даде тя отровата?

— Тя караше мене да сторя това.

— Как? Тя е искала да ви направи убийца на майка ми?

— Да, за това тя ми обеща една скъпоценност.

— И ти отблъсна предложението й, нали?

— Да — каза Леония, — тъй като исках да спася старата госпожа от отравяне, защото много я обичах. Обещах й привидно, че ще отровя старата, обаче всъщност…

Тук Леония се спря, като погледна Бакунин.

— Какво стори? — запита нетърпеливо Бояновски.

Леония не можеше повече да мълчи. „Не, аз не мога да го мамя повече, трябва всичко да му кажа.“ Като се обърна към Бакунин, тя каза:

— Позволи ми да му съобщя тайната.

— Какво значи това? — извика учудено Бояновски. — Защо те поглежда така това момиче, Бакунин, стига толкова думи?

— Чуй тайната, Бояновски — прекъсна го Бакунин. — Тайната, която пазя досега от тебе. Трупът, който си видял в зимника, не е на твоята майка.

— Нима моята майка е жива! — извика изненадан Бояновски.

След малко той погледна Бакунин строго в очите.

— Ти говориш истината, ти не мамиш, затова кажи ми — жива ли е майка ми?

— Да, тя е жива й ти ще я видиш пак в Петербург.

— Но къде?

— На сигурно и добро място. Бъди уверен, че майка ти отмъсти ужасно на Феодора. Тя се е споразумяла с Леония и всяка нощ й се явява. Има ли по-страшно нещо от това да ти се явява всяка вечер духът на твоята жертва? Бягството на Феодора показва явно, че тя е уплашена от майка ти и бяга не от Петербург, а от сянката на майка ти.

— Ти много се мамиш, ако мислиш, че моето отмъщение ще бъде по-леко.

— Достатъчно вече говорихме по това, сега да побързаме към гостилницата, докато Феодора не е избягала оттам.

Бояновски поблагодари на Леония за грижите, които е положила за майка му.

— Бог да те възнагради за всичко това — каза й той. — Сега всичко е наред. Остава да видим къде ще настаним това момиче, защото то не бива да се върне в гостилницата. Трябва да го настаним някъде и утре с първа поща да тръгне за Петербург.

— Добре, но къде? — попита Бояновски.

— Можем да я изпратим в най-близкото село. Но ние не ще можем да я съпроводим и за да може да се защитава в случай на някаква опасност, ще й дадем револвер.

— Имате ли пари?

— Имам достатъчно — отговори Леония, като смяташе двете хиляди рубли, които й беше дала Феодора.

— Довиждане в Петербург — каза Бояновски. — Вървете в тази посока. Там ще попитате за земеделеца Оргел, когото ще поздравите от Яникиевия приятел. Ако той попита за Яники, кажете му, че великият му дух не съществува, кажете му, че Яники умря. Сега още веднъж довиждане в Петербург.

След като се разделиха с Леония, двамата се запътиха към гостилницата по шосето.

Феодора Бояновска, като видя, че Леония замина с колата, помисли, че планът й се изпълни.

„По такъв начин — мислеше си тя — аз измамих преследвачите си. Те ще помислят, че съм продължила пътя си и ще следват колата. Щом пристигнат в Москва, ще видят грешката си. Но сега по-скоро на работа. Аз не трябва да остана повече в тия дрехи.“

Тя свали дрехите, които беше взела от Леония, и се облече в хубав салонен мъжки костюм. В този костюм тя изглеждаше като 18-годишен момък. След това извади от чантата си един блок и с него приличаше на студент. Тя се огледа в огледалото и си помисли: „Ако някоя госпожица от Петербург ме види, веднага ще се влюби в мене. Само така, преоблечена, аз ще мога да премина в Германия. Веднъж да стигна в Берлин, няма от какво да се страхувам. Берлин е голям град и не ще могат да ме намерят. Скоро ще бъда далеч оттук. Добре щеше да бъде, ако не бях така уморена. Но дано силите не ме напуснат в тая решителна минута. Трябва непременно да си поотпочина, иначе не мога да издържа. Пък и вън е доста студено.“

Тя заключи вратата, постави револвера си на масата и си легна.

„Три часа сън ще ми бъдат достатъчни, за да набавят силите ми — мислеше си тя. — След това ще мога да продължа пътуването си.“

Тя скоро заспа.

Бакунин и Бояновски пристигнаха, преди гостилничарят да легне да спи. Той отвори, макар че не му беше особено приятно късното им посещение. Попита ги какво обичат, но преди да получи отговор, им съобщи, че няма празни стаи.

— Ако ли пък търсите ракия или друго някое питие — също нямаме. По-добре ще направите да отидете в друга някоя гостилница.

Бакунин просто се вмъкна заедно с другаря си.

— Ако друго няма, то поне подслон и топла стая ще намерим, а освен това ще трябва да отговаряш и на зададените от нас въпроси.

— Да ме пази Бог от подобно нещо! — възрази гостилничарят. — Когато хората влизат насилствено някъде, полицията им отговаря.

— Глупец! — извика Бакунин и безгрижно се облегна на стола. — Ще кажеш ли дали е пристигнала тука една важна дама? Чуваш ли какво те питам, момче?

— Да, пристигна, и то доста заможна дама.

— Тук ли е още?

— Не, тя спря само за половин час и си замига.

— Разбира се — пошепна Бакунин на Бояновски, — той не знае, че вместо Феодора е отпътувала слугинята.

Той попита няма ли и друга освен нея.

— Друга… Друга някоя… Не зная…

— Не се колебай, човече. Нямаме време да питаме по два пъти. Заведи ни горе и ни кажи къде се намира тая госпожа.

— Щом се двоумиш да ни кажеш къде е, ние сами ще я намерим.

— Добре, направете го да видя! Да не мислите, че нямам слуги и че не ще ги повикам?

В момента, когато гостилничарят искаше да направи някакъв знак, Бакунин подскочи, запуши му устата с кърпа и го завърза добре.

— Така, сега ще ни почакаш малко, защото който не е с нас, той е против нас. Хайде, Бояновски! Ние и така знаем стаята от разказа на Леония.

Те стояха пред вратата на Феодора, която спеше тихо и не сънуваше каква опасност я грози.

— Тази врата само пречи за отмъщението ми! — извика Бояновски и стисна ръката си.

— Счупи я! — каза му Бакунин.

Един силен удар бе достатъчен, за да я счупи. Със силен трясък вратата падна на земята.

Бояновски беше вече пред жена си, пред оная, на която той искаше страшно да си отмъсти.