Мъртвите сибирски полета

XXXVIII. ЗАВРЪЩАНЕ В ОТЕЧЕСТВОТО

Къщата, в която по-рано живееше Феодора Бояновска, бе запустяла. Тя я беше продала на строително дружество, което имаше намерение да я събори и да построи замък на същото място.

За да направят това, бяха нужни много пари; ето защо още не бяха започнали строежа.

Там живееше самичък старият Дашков — портиерът на семейство Бояновски.

Като се премести в новото си жилище, красивата вдовица го остави.

Неприятно й бе присъствието на стария слуга. Той бе станал като дете. И затова тя го повика един ден и му каза, че му отпуска пенсия от 10 рубли.

Дашков й поблагодари и като затвори вратата след себе си, като малко дете се разплака.

— Като остарее човек, така е. Колко хора имат същата съдба като моята!

Работа, но като дойде старостта и не сте така пъргави, както в млади години, изпъждат ви.

Десетте рубли, които му бе определила Феодора, бяха достатъчни за стария Дашков, като при това можеше да живее в старата къща.

Един ден по обед Дашков се качи на втория етаж на старата къща и взе да обикаля стаите. Това правеше често, защото си спомняше за младините, които бе прекарал в тази къща. В стаята, където се намираше сега, бе живял старият Бояновски — баща на по-сетнешния съветник Бояновски. Там той бе умрял.

Дашков си спомни как старецът на смъртното си легло бе съветвал сина си.

Четири седмици по-късно в съседната стая отвориха завещанието на стареца, в което той обявяваше сина си за единствен наследник на целия имот. Изказваше желание синът да гледа майка си до последната й минута.

Синът уважаваше последното желание на баща си. Но като си спомни всичко това, Дашков въздъхна. Ако знаеше синът, че добрата му стара майка бе умряла като луда! Умря луда — не е за чудене, че е полудяла при такава снаха. Не беше луда, въпреки че някои лекари твърдяха това.

Изведнъж старецът млъкна. Стори му се, че се звъни на вратата. Наистина, не се бе измамил; звънецът не спираше да звъни.

Старецът бързо слезе долу, отключи на един мъж.

Той бе висок, горд човек; дългата до гърдите брада обрамчваше хубавото му лице.

Старецът постави длан над очите си, за да види добре този човек.

— Това ли е къщата на семейство Бояновски? — запита господинът с плътен глас. Старецът се учуди, тъй като гласът на този човек трепереше.

— Едно време беше на Бояновски — каза Дашков.

— Беше? — повтори чужденецът. — Значи тази къща не е вече на семейство Бояновски?

Старецът поклати глава.

— След смъртта на свекърва си вдовицата Бояновска продаде къщата.

Чужденецът посърна.

— След смъртта на свекърва й — повтори той. — Значи старата е починала, преди да види сина си. А той, ако не се мамя, е заточен в Сибир? Умряла… мъртва… майко моя, майко, защо не можах да те видя жива?

Старият Дашков се изправи и подаде ръце на човека, който стоеше пред него.

„Стара главо, спомни си тоя глас, спомни си, някога трябва да си го слушал, не си го забравил! Спомни си детето, което ти, Дашков, държеше и люлееше на колене, това малко дете порасна и стана мъж, той е… той е…“

Дашков падна на колене и заплака, а след това взе да целува дрехите на Бояновски.

Очите на Бояновски бяха пълни със сълзи.

— Тихо, старче, не произнасяй името ми. Старецът целуваше дрехите му.

— Като казвам името ти, аз се утешавам — рече той, като плачеше. — Това си ти, Коля, моят любимец, моят господар, синът на стария ми господар. О, простете, това сте вие, господин съветник Бояновски. Благодаря Богу, че ви върна у нас.

— Успокой се, старче, стани — каза той, — не целувай дрехите ми, а подай вярната си ръка.

Старият Дашков се изправи и се вгледа в господаря си, като че искаше да разбере дали очите не го мамят, дали това е действителност.

— Благодаря ти, Боже, че ми продължи дните, та да видя моя господар!

— Добри ми старче! — каза Бояновски и го улови за ръката.

— Всички мислеха, че ти, мили синко, не ще се върнеш никога, защото отиде ли човек веднъж в Сибир, там намира и гроба си. Но на мен, стария Дашков, един глас все ми шепнеше: „Не роптай, стари Дашков, той ще се върне, той е жив!“ И ето, той е жив, той не почива в Сибир, в оная ледена земя, а е тук пред мене — жив, весел, здрав, красив, както никога досега.

Старецът потропваше и триеше доволно ръце като дете, което притежава желаната си играчка.

— Сега ще започне нов живот — каза той. — Старият Дашков пак ще стане старото величие. Ще облека утре старата си униформа с лъскавите копчета и златната яка, ще си сложа и казашката шапка и ще се возим из целия Петербург. Ще плескам с камшика, за да видят минувачите, всички да видят, че не сте вече в Сибир, че сте си дошли, ще викам колкото глас имам: Хора, свалете шапки и се поклонете на съветника! Това ще направя и…

— Ще почакаш малко, старче — прекъсна го Бояновски. — Аз си дойдох от Сибир, но ония, които ме изпратиха, не искаха да ме върнат — аз сам избягах. Ако ме намерят или само ако научат, че съм тук, загубен съм.

— Това е лошо — каза старецът, — но нека те търсят. Аз се заклевам, че няма да те намерят.

— Можеш ли да ме скриеш? — попита Бояновски, като се смееше.

— Дали мога? — каза старият Дашков. — Тази къща е удобна. Много време ще мине, докато я съборят, тук ще можем да живеем добре, освен ако господин съветникът не иска от стария Дашков неща, които той не може да изпълни.

— Освен тебе, никой друг ли не живее в тази къща?

— Никой друг.

— Старче, къде да намеря жена си? Не можеш си представи колко копнея да я видя. След такава дълга раздяла не е за чудене.

Старият Дашков огледа добре своя господар.

— Уважаемата госпожа — мънкаше той, като прехвърляше бялата си коса зад ушите, — уважаемата госпожа, да, тя се премести в една чудесна вила близо до града, там ще я намерите.

— Защо е продала тази къща? Какво я е накарало да остави мястото, където живяхме така щастливо?

— Откакто майка ви умря, Коля, на уважаемата госпожа не й се искаше да живее тука, като че някой я гонеше, та не можеше да остане.

Като чу отново името на майка си, Бояновски закри лицето си с ръце и дълго време мълча.

— От какво умря майка ми? — попита той Дашков.

Старецът се двоумеше.

— Кажи ми всичко, старче! — настояваше Бояновски.

— Полудя — колебливо каза Дашков.

— Луда — каза Бояновски, — луда! Възможно ли е това, всесилни Боже? Всичко си обяснявам: мисълта, че синът й е в Сибир и е измъчван непрестанно, трябва да е причината да полудее тази клетница. Нима жена ми не можа да й помогне в това нещастие?

— Не зная какво направи, та да облекчи болките на милостивата ви майка, това не зная, зная само, че много се стараеше хората да не научат, че свекърва й е полудяла.

— Това си обяснявам добре; навярно тя не е искала да научат хората, за да не достигне до моите уши.

Старецът гледаше умислено господаря си.

— Тази тайна жена ви добре опази, тъй като премести майка ви от уютната й стая в студения зимник. Такава бе нейната цел.

Бояновски се стресна.

— Казваш ми, старче, че моята майка е живяла в зимника. Повдигни старата си глава и ми кажи, че това не е вярно.

— Колко хубаво щеше да е, ако беше така, но, за Бога, това е истина. Старата бе захвърлена в зимника и ако не беше слугинята, едно добро момиче, Леония, дълго време щеше да чака за парченце хляб.

Бояновски се хвана за главата.

— Сънувам ли? — каза той. — Или пък ти внезапно изгуби ума си, Дашков? Така лошо ли се е отнасяла жена ми с майка ми? И то тогава, когато майка ми е полудяла?

— Дали е полудяла — каза старият Дашков, — това не зная, защото в града има хора, които твърдят, че тя не е била луда, а напротив — много умна, и затова жена ви трябваше да я отстрани, та да не говори пред хората за нещата, които се случиха, тъй като в последно време се говореше много, че синът й е изпратен в Сибир и че жена ти те е предала на полицията като нихилист и…

Бояновски тихо извика:

— Спри, спри!

Той изтича към Дашков.

— Дай ми доказателства, че не говориш само от ненавист и злоба.

— Ненавист, злоба? — извика Дашков. — Наистина аз ненавиждам тази жена, която като куче ме изпъди, но всичко, което казах, е вярно и ще докарам свидетели да го потвърдят.

— Но кога почина майка ми? — попита Бояновски бързо, като че го гонеше някой.

— Преди два месеца.

— Къде е заровена?

— Там, гдето я измъчваха — в зимника. Закопаха я като някоя грешница, която не заслужава да бъде погребана като хората.

Бояновски сви ръце, странен пламък блестеше в очите му.

— Старче, заведи ме в зимника. Тогава ще повярвам.

— Ей-сега, само почакай да запаля фенера, щото долу е много тъмно.

Той отвори вратата на своята стая и влезе вътре. Бояновски се облегна на стената, докато старецът се бавеше.

Той бе съкрушен от това, което чу.

„За Бога! Не е възможно да има толкова лоши хора. Нима Феодора не беше любезна към майка ми, а колко плака, когато ме затвориха, прегръщаше ме, като че не искаше да ме пусне. Колко печално ме гледаше тя, безсилна да ми помогне. Не, не, творецът не може да направи жената тъй прикрита. Ако е истина това, което ми разправи Дашков, то трябва да пропадне светът и не ще има отмъщение, което да ме задоволи. Ще трябва тогава да отида в ада, да се съветвам с дявола как да й отмъстя.

Феодоро, моли се на Бога това, което каза този старец, да не е истина и да се не открият престъпленията ти, защото…

Смили се ти, Боже в небесата, не ме оставяй да полудея, тъй като само мисълта за станалото ме смразява и ако престъпленията й се докажат, то се страхувам да не се превърна в самия сатана или във вампир, който иска кръв!“

— Готов съм — извика в този миг старият Дашков. — Ще ме последвате ли, господине?

— Добре, старче. Тръгнаха към зимника.

Като слизаха по стълбите, усетиха колко ужасен, плесенясал е въздухът вътре.

— Как живееше жена ми? — запита Бояновски, докато Дашков отключваше вратата.

— В игри и веселие, господин съветник. Когото желаете разпитайте в Петербург що се мълви за вдовицата Бояновска.

— Вдовица? Значи тя се е отказала от мене — възкликна печално Бояновски. — Да, да, нали съм сибирски заточеник!

— И обожателите й не бяха малко — рече Дашков. — Тя има добри приятели, а най-добрият от тях е директорът на петербургската тайна полиция.

— Смили се над мене, Дашков, и не прибавяй нищо. Кажи ми само цялата истина, без да ме съжаляваш.

— Знам много неща за почитаемата госпожа, а мене тя изпъди. Аз носех писмата й до директора, макар че никога не бяха адресирани, но знаех за кого са предназначени — за Иван Кардов.

— Иван Кардов? Чие е това име, старче?

— На директора на полицията.

— Кардов — Шепнеше през зъби Бояновски. — — Какво ли ми напомня това име? — запита се Бояновски. — Да, Наталия, Наталия, ако ти беше тука, по твоето лице щях да прочета истината.

— Вратата е отворена, господине.

— Нека влезем тогава.

Дашков носеше в ръце фенерчето, което осветяваше едва-едва зимника.

— Тук е живяла майка ми! Тук е по-лошо, отколкото в сибирските рудници!

Дашков ровеше нещо в зимника.

— Ето стомната за вода, ето и чинията, в която е яла. Колко лошо мирише трупът, просто не мога да търпя.

Бояновски беше блед като платно. Не каза нито думица, стоеше като вдървен.

— Какво ли е това на стената, като че са издълбани някакви букви и после са замазани с въглен, за да не могат да се четат.

— Приближете се, господин съветник, тук ще намерите доказателствата, които търсите.

Бояновски се доближи до стената и се наведе.

— Това е заветът на майка ми — каза той. След това се поотдалечи и започна да чете с разтреперан глас думите, които бяха издълбани на стената.

„Затворена съм от две години — жената на клетия ми син ме провъзгласи за луда. Феодора е шпионка на полицията. Пази се, Коля, аз те благославям.“

Повече от десет пъти с тих глас прочете той тези думи.

— Ясно ми е, те са те убили, майко, и срамно са те убили! Гласът му се задави в сълзи.

— Затова значи си дойдох аз. Затова ли счупих оковите, затова ли търпях толкова мъки, докато дойда? За да намеря този ад?! Защо не можах да хвръкна и по-рано да дойда, за да предотвратя престъплението? Сега щях да прегръщам милата си майка. Много късно дойдох, за да те спася, ала не е късно да отмъстя за тебе. — Той се изправи и свали палтото си.

— Светни, Дашков, искам да видя трупа на майка си. Ще трябва да я изровим.

— Аз забравих лопатата — каза Дашков. — Но ще ида да я донеса.

Бояновски го спря.

— Не трябва да губим нито минутка. Аз ще изровя майка си с нокти, не ми е нужна лопата.

Той се наведе и започна да рови пръстта с пръсти. Пот течеше от челото му, но той все копаеше.

Старият Дашков се бе изправил до него и се чудеше на господаря си.

— Тук съм, майко, аз се завърнах, още малко и ще си в ръцете ми.

Той изведнъж извика — държеше една студена ръка.

— Мъртва е — каза Бояновски. — Ах, ето че си вече в ръцете ми. Махни се, махни се, пръст, не скривай майка ми, искам да я видя, да я прегърна. Каква страшна картина!

Наистина това бе страшна картина. Пред него лежеше един гниещ труп. Лицето не можеше да се познае, тъй като бе изядено от червеите, а вместо очи Бояновски видя две дупки.

Като видя трупа в това състояние, и той сам се уплаши.

Спомни си, че от тези две дупки някога са го гледали две любими очи и започна да плаче. Изправи се и погледна Дашков, който се уплаши от изражението на лицето му: на него се четеше ненавист и отмъщение.

Бояновски вдигна ръка и размаха заканително пръст.

— Бъди проклета, убийце! Ще дойде ден, когато и теб ще убият. Умрелите възкръснаха от гроба, за да те обвинят. Сибирските рудници разпратиха своите отмъстители. За още едно ново отмъщение ще чуят хората и ще видят как се наказва невярната жена, която е продала и предала мъжа си. Моето отмъщение ще е страшно! Тук, над трупа на майка си, се заклевам, че ще те преследвам дотогава, докато не ми върнеш жива майка ми. Сега, Дашков, нека се помолим на Бога над гроба на майка ми и после ми разкажи подробно за всичко, което знаеш, ти, вярна душо, за да се увековечи отмъщението ми.

Господарят и слугата паднаха на колене и казаха по една молитва, станаха след това и напуснаха зимника. Влязоха в стаята и Бояновски каза:

— Ще чакам, докато се стъмни и тогава ще потърся неверницата, тъй като могат лесно да ме познаят.

— Господине, господине — рече Дашков, — пазете се добре, да не ви омотае в мрежите си тази лоша жена. Тя шпионира навсякъде и щом научи, че сте в Петербург, ще ви предаде. Всичко възможно ще направи, за да ви затворят, още повече че Иван Кардов е неин приятел.

— Тогава те ще ме убият, но аз заявявам, че това няма да стане, преди да й отмъстя. Всичко зависи от тебе. Ти трябва да ми намериш скривалище.

— Няма ли да останете при мене?

— При тебе? Страхувам се, че ще ме потърсят първо в тази къща. Спомни си, Дашков, дали нямаш някой познат или роднина?

— Нека си помисля. — Той постави пръста начелото си и като помисли малко, каза: — Да, при него ще е най-безопасно. Евреин е, и то от най-лошите. Прави всичко за пари.

— Аз имам доста пари — каза Бояновски, — една жена, на която дължа живота си, ми даде толкова пари, че да мога да прекарам добре няколко месеца.

Бояновски си спомни за Симонова. Тя бе изпълнила обещанието си точно. Бе го изпратила до Европейска Русия и там се бе разделила с него. Раздялата беше много трогателна. Тя го прегръщаше и не искаше да го пусне.

— Прощавай — каза, — завинаги сбогом; аз си отивам пак в Сибир и ще мисля непрестанно за тебе, докато милостивият Бог ме повика в по-добрия свят.

Въпреки че Бояновски не обичаше тази жена, обзе го съжаление към нея. Струваше му се, че той я е използувал, докато се спаси, и като нямаше повече нужда от нея, остави я да си отиде, а знаеше колко мъчно се живее в Сибир без любов.

Те най-после се разделиха.

При раздялата тя му подаде едно пакетче и му каза:

— Не можеш да живееш без пари в Петербург, вземи това и ако някога имаш нужда от нещо или ти трябва вярна приятелка, да, вярна приятелка, спомни си за мене. Напиши ми само няколко реда и аз ще дойда.

Бояновски не искаше да приеме тези пари.

— Не ми са нужни — каза той. — В Петербург ще намеря големия си имот. Вярвам, че жена ми го е запазила.

— Жена ти! — каза тя грубо. — Страхувам се, че ти се лъжеш, защото ако мислеше за тебе, щеше да дойде с теб в Сибир, макар и с въоръжени хора.

— Жена ми е нежно петербургско цвете. Тя не е като теб, тя не е в състояние да понася тия опасности.

— Жените понасят всичко, когато обичат — рече тя, като се изчерви. После шибна конете и те потеглиха напред. — Върви при жена си и дано бъдеш щастлив.

Така се разделиха със Симонова.

— Как се казва този евреин? — попита той Дашков.

— Казва се Абрахам Марголински — отговори Дашков. — Той има хотел и чайна, която полицията не държи под око. При него за пари ще намериш всичко.

— Да ида там денем, струва ми се, ще е глупаво.

— Ще ви познаят — каза Дашков, — аз ще се помъча това да не стане. Ще се преоблечете.

И извади униформата си.

— Облечете тази дреха, господин съветник, носил съм я, когато бях млад и когато идваха на гости при баща ви високопоставени особи.

Бояновски се преоблече бързо и когато бе готов, Дашков се учуди колко добре стои на господаря му тази дреха. И двамата излязоха. Разговаряха и крачеха по Невския проспект. Бояновски често се спираше, за да събере мислите си — така му хареса тази улица, като че се намираше в някакъв нов свят. Преди един месец в сибирските рудници той бе загубен човек, а сега свободно и безгрижно се разхождаше по петербургските улици.

„Безгрижен и свободен — каза си той, — но кой знае? Сега ще играем с маски, ще има борба на живот и смърт и ще видим кой ще победи.“

Той спря внезапно и задърпа Дашков.

— Погледай там — каза Бояновски.

Една тройка спря пред магазина на най-богатия златар в Петербург. На седалката се бе разположила хубава млада жена, загърната с кожи. Тя носеше червена шапка със златни украшения, всеки се вглеждаше в хубавата, прелестна жена и казваше:

— Днес вдовицата Бояновска е по-хубава от всякога.

Бояновски чу всичко и думите се забиха като остър нож в сърцето му. Това бе жена му. Законната му жена бе седнала в тройката като владетелка.

— Оставете ме, аз трябва да отида при нея, трябва да я попитам… — Той искаше да се освободи от ръцете на стареца и да изтича сам.

Старият Дашков здраво го държеше.

— За Бога, човече, какво смятате да правите? На явна гибел отивате.

— Какво от това? — рече Бояновски. — Искам да я попитам какво е направила с майка ми. Колко е красива — каза тихо той, — по-хубава от по-рано. Колко издокарана е тя в каретата. Прилича ли на жена, която оплаква мъжа си, дето гние в Сибир? Не, хиляди пъти не. Тя е жена, която се радва на земните сладости, е царица на веселието, а не жена на скръбта. Тя ме е изтрила от тефтера си, назовава се вдовица, погребала ме е в сибирските рудници! Аз ще празнувам възкресението си така, че тя ще се уплаши.

— Чия ли е тройката? — попита той стария слуга.

— Тя е на най-богатия човек в Русия — на милионера Ягодкин.

— Сещам се. Той е лъжец, спекулант и крадец.

— Хората днес му клатят шапка, защото е необикновено богат.

— В какви отношения е той с жена ми?

— Вие не сте в такова положение, господине, че да можете всичко да знаете — каза Дашков.

— Всичко искам да зная, Дашков, всичко.

— Добре — каза той. — Носят се слухове, че Ягодкин е неин любовник.

Бояновски изрева като ранен тигър.

— Любовник на жена ми! — възкликна след няколко минути той. — Хе, хе, значи докато съм бил в Сибир, те са проиграли и честта ми.

— При това Ягодкин е женен.

— Женен! Що думаш? И на това отгоре любовник на жена ми! Как мислиш, Дашков, не е ли по-добре да изтичам и пред очите на всички да я удуша с ръцете си?

— За Бога, недейте върши такава глупост, стойте си мирно и се успокойте. А ето че и Ягодкин иде.

Ягодкин излизаше от магазина. Лицето му бе бледно и по него се четеше гняв.

— Нещо неприятно трябва да е чул — каза Дашков.

— Гледай как интимно говори с жена ми — рече Бояновски. Банкерът не се качи при Бояновска, а само каза на кочияша накъде да кара.

Феодора му каза няколко думи и бързо замина, а той тръгна пешком.

Дашков повлече Бояновски, който още продължаваше да стои като слисан.

— Да си вървим. Този, когото търсим, не е вече тук, отиде си.

Бояновски се стресна и тежко въздъхна.

— Изгуби се, но аз ще съумея да я намеря. Весело, весело лети, хубава вдовице Бояновска, скоро ние ще отпразнуваме нашата среща, но както никога досега — на ужас и гибел.

Свел глава, той крачеше до Дашков, с нерешителни стъпки вървеше към дома на Марголински.

— В отечеството — шепнеше си той, — в отечеството. Но що е отечеството, когато я няма старата любов? По-лошо от сибирските рудници.

Ягодкин бързаше по лъкатушната улица закъм къщи. Лицето му трепереше от гняв.

Не виждаше дори хората, които учтиво му сваляха шапка. Бе потънал в собствените си мисли и затова никого не забелязваше.

Старият Пристов се изсмя, като видя, че господарят му влезе. Той взе от масата една телеграма и му я подаде.

Банкерът обаче не я взе, а блъсна ръката му.

— Остави ме, искам да бъда сам — каза той и гневно затвори вратата на кабинета си.

Хвърли палтото и шапката си на една страна, седна на един стол и дълго мисли.

— Е, хе, глупости, ще съумея да накажа безобразника. Този нещастник не иска да ми даде на кредит. Та не трябва ли да се счита за щастлив, че откупих сепиите му за триста хиляди рубли? А сега, когато пожелах да взема един обещан на Феодора накит за триста хиляди рубли, да ми откаже. Най-добре щеше да бъде, ако му бях залепил една плесница. Не зная какво да сторя, а трябваше да сдържа гнева си, понеже навън ме очакваше Феодора, на която обещах да купя накита.

Той започна да звъни.

Малко след това в стаята влезе един човек на средна възраст с дълга брада.

Ягодкин му даде една картичка, на която бе написал адреса на златаря.

— Изплатете по тази записка на този адрес двеста хиляди рубли — каза той.

— Още днес ли, господин Ягодкин?

— Разбира се, още днес. Та вървете и изпълнете заповедта ми. Защо стоите като вдървен?

— Защото нашата каса не може да изплати такава сума.

— Намерете пари, шконтирайте полици, а в най-лошия случай заемете от наши приятели банкери.

— Много съжалявам, че и това не мога да сторя, господин Ягодкин, тъй като вече си послужихме с това средство.

Ягодкин се отдръпна, сякаш че бе настъпил с крак някоя мишка.

— Клетнико, да не искаш да кажеш, че нашите източници са изчерпани и не можем да намерим такава нищожна сума?

— Боя се, господин Ягодкин, че може би сме близо до това. Ягодкин сне очилата си и започна да ги бърше с кърпичката си.

— Та помислете, човече. Сигурно още може да се намери някакъв изход — каза той.

Касиерът повдигна рамене.

— Вярвайте, господин Ягодкин. Ние вече сме загубили всякакъв кредит. Аз положих всички усилия — каза касиерът, — ходих и при банкерите, но всичко бе напразно, тъй като навсякъде сме лишени от кредит.

— Лошо — каза Ягодкин, — трябва обаче да опитаме всякакви средства, за да си помогнем.

— Фирмата „Ягодкин и съдружие“ не може тъй лесно да се спаси — отвърна касиерът. — А плащания от всички страни дохождат. Трябва да се намери един милион.

— Милион? Че това няма да е тъй трудно. Ако в Петербург нямаме кредит, на друго място ще намерим. Телеграфирайте незабавно в Брюксел да ми позволят да изтегля от тукашната им банка един милион.

В това време на вратата се показа високата фигура на книговодителя Пристов.

— Сега нямам време, Пристов. Това, що имаш да ми кажеш, не ще е толкова важно, че да не може да остане за друг път.

— Но все пак ще ви кажа, господине, понеже чух да говорите за Брюксел, нося ви телеграма оттам — рече Пристов и сви рамене.

— Телеграма от Брюксел? Дай я тук. Вероятно съдържа одобрение да изтеглим един милион от банката.

Той отвори телеграмата и проследи съдържанието й. Изведнъж извика и ритна стоящия отпреди му стол.

— Да не би да ви е лошо? — попита Пристов.

— Значи и последната надежда е вече изгубена — каза той, като се разхождаше нагоре-надолу из стаята. След това прочете телеграмата още веднъж. Тя гласеше:

Експресът Париж-Брюксел дерайлира. Седем убити. Причината, за нещастието открита. Материалът на релсите лош. Прекратете всякакви изплащания. За всички последствия виновен предприемачът.

Управление на Белгийските железници.

— Прекратете всякакви плащания! — повтори Ягодкин. — Сега вече се провалих, защото разчитах само на Брюксел.

Книговодителят наблюдаваше внимателно господаря си.

— Ще преустановим ли плащанията? — попита Пристов. Ягодкин гневно го изгледа.

— Струва ми се, че вие се радвате на нещастието ми — рече той. — Ала много се мамите. Достатъчни ми са само 24 часа, за да намеря изход.

В тази минута касиерът се приближи до Ягодкин и тихо му каза:

— Един човек желае да говори с вас.

— Сега не мога да го приема.

— Страхувам се, че не иска да си отиде.

— Ще видим това. Кой ли е този, който непременно иска да говори с мене?

— Полицай, господин Ягодкин.

— Какво? Какво искате да кажете с това?

— Господинът е държавен съветник, каза ми, че имал да говори с вас за нещо много важно.

— Нека влезе — рече Ягодкин, след като избърса потта от челото си.

След няколко минути в стаята влезе един нисък човек, облечен с чер салонен костюм.

— Аз се казвам съветник Порфирий и ида от страна на полицията.

— Какво искате от мен? — попита Ягодкин, ставайки от стола.

— Имайте любезността да отпратите тези господа, тъй като работата се отнася само до вас.

Ягодкин даде знак да излязат.

— Повтарям въпроса си: какво искате от мене? — попита Ягодкин.

— Да ви задам въпроси за една фалшификация, в която сте обвинен от самото правителство.

Ягодкин клюмна на стола си.