Намерена на улицата

Глава девета

Последните дни на октомври и началото на ноември донесоха само неприятни удари в живота на Ралф Линдърман. През октомври той получи телеграма с известието, че майка му е починала от сърдечна атака и че се „нуждаят от услугите му“. Трябваше да се свърже с „долуподписаната Мейбъл Хаскингс“, която му бе изпратила телефонния си номер. Ралф разпозна името, сети се, че дори я е виждал — най-близката съседка на майка му и най-добрата й приятелка през последните няколко години. И така, Ралф телефонира и разбра, че майка му е прекарала близо двадесет и четири часа на пода в стаята, преди да я открият Мейбъл и домоуправителят, който имал ключ от квартирата. Ралф трябвало да пристигне веднага, ако желаел да присъствува на погребението.

Ралф не желаеше да присъствува на погребението, но уведоми канцеларията на гаража в Мидтаун, че му се налага внезапно да замине, за да изпълни моралните си задължения и пристигна в Ню Хемпшир шест часа, след като бяха погребали майка му. Съдебният лекар се отби в апартамента специално да го види. Погребалните служби се бяха погрижили съответно над застрахователната полица и здравната осигуровка на майка му. Погребението било прилично извършено, уведоми го Мейбъл Хаскингс, която остана заедно с Ралф при посещението на лекаря. Трябваше да се подпишат някакви документи и това бе свършено. Мейбъл Хаскингс бе слабо информирана за делата на майка му, но по-добре малко, отколкото нищо. Знаеше къде майка му държеше чековата си книжка и това, че дължеше дребни суми някъде в квартала. Ралф трябваше да се погрижи за овехтелите, почти без стойност мебели в апартамента — да ги продаде на търг или да ги предложи на Армията на Спасението. Мисис Хаскингс мило го покани да пренощува в дома й — тя също бе вдовица и разполагаше с една свободна стая — така че Ралф се възползува от поканата й. Но не успя да мигне цяла нощ поради наплива на неприятни мисли — чувствуваше се и неуютно в непознатата обстановка, пък и не бе свикнал да спи през нощта — както и да е, нямаше значение. Той бе измолил едни ден отпуск, за да се посъвземе и да махне с ръка окончателно на тази история. Имаше възможност да събере хиляда и стоте долара, необходими за разходите по погребението на майка му, към които сега разписа и чек за двеста долара, с обещанието да изплати остатъка до края на месеца. Майка му бе съхранила и няколко бижута — Ралф дълго се колеба и най-сетне реши да вземе само един пръстен, който бе отеснял в последните години за болните й, възлести стави. Определено не пожела да вземе нищо от бижутата на баща си — нито иглата за вратовръзка, нито копчетата за ръкавели. Даде на мисис Хейстингс най-различни вещи, които можеше да използува или дори да продаде. Тя бе прегърбена, но жива и пъргава дребна женица. Едно от кафявите й очи бе забулено в перде, дължащо се на някакво нараняване, както му обясни. В края на краищата той й дължеше благодарност за помощта. След двата дни, прекарани в Ню Хемпшир, той още не бе посетил гроба на майка си, а и нямаше никакво желание за това. По време на двете почти безсънни нощи Ралф лежеше загледан в ъгъла на тъмния, кремав таван на стаята и си припомняше детството, когато беше на десет или дванадесет години, силно привързан към майка си и леко ревнуващ от баща си поради чувствата на майка му към него. По-късно тя го бе отблъснала някак от себе си и детското му сърце остана дълбоко наранено, макар и да не издаваше болката си. Тя продължаваше да се грижи за него, да му приготвя храна и изобщо, да изпълнява семейните си задължения, ала Ралф чувствуваше ужасяващ хлад в нея. Трябваше да превъзмогне това и да намери някаква емоционална опора за себе си — известно време се преструваше, че мрази майка си, макар и сърцето му да кървеше — той никога не я бе мразил истински. Когато навърши осемнадесет и отиде за известно време в колеж, осъзна ограничеността й и тъкмо тогава реши да я приеме такава, каквато е, а по-късно, след смъртта на баща му — да изпълнява синовния си дълг към нея. Но да я обича? Не, повече не. Тя го бе насилвала да ходи на църква против желанието му, даже когато навърши петнадесет, че и повече. И баща му често бе изклинчвал от неделната проповед с плахо извинение пред тартора на семейството. Именно благодарение на майка си Ралф намрази църквата, което бе, от друга страна, за добро. Едва когато баща му почина и трябваше да напусне колежа, за да се захване за някоя работа, кракът му не стъпи повече в църква — в която и да е. Какво общо имаше тя с морала? Твърде малко, и то само що се отнасяше до някои основни норми и задължения за съблюдаване на закона. Ралф съзнаваше, че църквата обслужва паството си с прилични погребални ритуали, които събуждаха в хората себеуважение от благородната си постъпка да удостояват мъртвите с полагаемата им се почит. Правилно и добро. Но в продължение на историята църквата така бе извъртяла доброто и злото, че да обслужва самата себе си, подмазваща се пред властниците, което означаваше, че повечето време бе настроена против бедните, за да поддържа социалния ред. Сега заможните в Америка редовно ходеха на църква, гледаха сателитните програми, а Бог се бе превърнал в рекламен персонаж, вдигащ акциите на републиканската партия. Порочна институция! Изглежда само в Полша беше по-различно, където църквата бе войнствуваща опозиционна фракция. Ето какви мисли се въртяха в главата на Ралф в малките утринни часове, когато зимната зора печално се процеждаше през непознатите прозорци.

„Не вярвам в задгробния живот“ — бе казал Ралф на мисис Хаскингс след една особено досадна нейна забележка. „И намирам за доста варварско балсамирането на трупове и поставянето им в дебели ковчези, които и без това няма дълго да изтраят — кремацията е по-хигиенична, а и пепелта заема по-малко място.“

Мисис Хаскингс заяви, че навярно в момента е малко разстроен.

Следващото си премеждие Ралф претърпя в гаража на Мидълтаун-Паркинг, когато двамина чернокожи с още един хлапак, приличащ повече на латиноамериканец, нахълтаха в остъклената канцелария. Един насочи револвер към него.

— Отваряй касата или ще те очистя! Хайде!

Другите се разкикотиха нервно, но го обградиха, вкаменени като статуи, с издадени напред крака в мръсни маратонки, приковали изцяло вниманието си върху него. Би било неразумно в този миг да дръпне чекмеджето и да грабне един от скритите там револвери. Джой тъкмо бе отишъл в полутъмния дълъг гараж, от лявата стена на който, точно по средата, се намираше тоалетната и тримата изглежда го бяха проследили и се бяха възползували от ситуацията. Ралф отстъпи крачка назад към ъгъла между бюрото и стената и незабелязано натисна едно копче с лявата си ръка. Това бе скритият ням сигнал за призоваване на полицията.

— Не мърдай! — просъска друг от хлапаците и изду със свит юмрук джоба си напред, сякаш в него държеше револвер.

— Не съм и помръднал. Ето, там са парите — кимна Ралф към касата, която стоеше върху друга маса в предната част на канцеларията — ако те насочеха вниманието си към нея или се опитаха да я отворят, Ралф смяташе да измъкне пистолета от чекмеджето.

Тогава Джой се върна тичешком, тримата зяпнаха към него, Ралф грабна револвера и освободи предпазителя му. Дангалаците изхвърчаха светкавично от офиса, а отдясно се чу воят на полицейската сирена. С това приключи и произшествието. Нищо не се бе случило. Полицаите изслушаха разказа на Ралф. Джой също ги беше видял. Как могат да се опишат човекоподобни маймуни? Къси, къдрави черни коси, всичките може би на около осемнадесет години. Нито сините джинси, нито изцапаните маратонки и найлоновите черни якета до кръста бяха някакъв отличителен белег, тъй като това облекло им бе обичайната униформа. Револверът им трябва да е бил фалшив, каза си Ралф, но не се реши да го произнесе на глас, тъй като много от фалшиво изглеждащите револвери впоследствие се оказваха истински, както и обратното.

Нищо особено не се бе случило, и все пак този инцидент се стори по-истински на Ралф, отколкото смъртта и отсъствието на майка му сега. Пристигането на полицията бе реалност. Постъпката на Ралф не получи похвала от никого, тъй като не заслужаваше кой знае каква похвала, но той бе изпълнил служебния си дълг. Нападението бе истинско и съзнанието му ярко отчиташе този факт.

Но смъртта на майка му — не. Тя бе сякаш само един фиктивен „някой“, на когото Ралф изпращаше писма веднъж или два пъти месечно. Би трябвало да му липсва, макар и писмата, които понякога му изпращаше, бяха все едни и същи, като изрязани по калъп, при това ужасно отегчителни. Хиляда и стоте долара, които трябваше да плати за погребението й, лесно прежали; чувствуваше се по-скоро засрамен и безсърдечен, когато написа чека за остатъка от деветстотинте, които дължеше, сякаш заплащаше за това, да каже последно „сбогом“ на майка си, без да му трепне сърцето.

Друга негова тревога, която занимаваше мислите му постоянно, бе момичето Елси и донякъде младия Джон М. Съдърланд, за когото Ралф бе имал толкова високо мнение само допреди няколко месеца. Елси навярно бе стигнала вече до дъното, нямаше и съмнение, но положението все още не бе неспасяемо поради младостта й. Надяваше се само да не забременее или да не прихване някоя от онези ужасни венерически болести, като сифилис например, за който казваха, че е неизлечим, или херпес — излечим, знаеше Ралф, да не говорим за най-голямото зло, наречено СПИН, който хомосексуалистите предаваха на нормалните хора. В тия дни всичко беше объркано: хомосексуалистите често пъти се женеха, малко хора обичаха истински някого или имаха само един любовен партньор. Например, Джон Съдърланд. Ралф не бе сигурен дали има промискуитетни връзки, но според него имаше вид на надут и егоцентричен човек. Ето, не бе отговорил на писмото му — макар и да се сети по-късно, след като бе пуснал вече плика в кутията, че не бе написал адреса си на обратната му страна — а освен това умишлено не му бе обърнал внимание на улицата, когато се опита да го заговори. Толкова старание положи да съчини това писмо, да го напише в любезен и издържан тон. Ако мистър Съдърланд нямаше нищо общо с Елси, защо тогава бе избегнал срещата им на улицата? Можеше поне да отвори телефонния указател, да открие името му и да се обади по някакъв начин — но не го беше направил.

Ала проблемите около личното благоденствие на Елси и Джон Съдърланд бяха от различна величина — Елси му бе по-голямата грижа, а Джон — малкото облаче на небосклона, колкото една човешка длан, както пишеше някъде в хубавите книги. Бе зърнал Елси веднъж или дваж през последните няколко седмици, макар и вече да му бе трудно да я склони да остане повече от миг в разговор с него. Тя все още работеше в кафенето в долната част на Седмо авеню, но изглежда сменяше постоянно работните си часове. Освен това, само като го видеше да влиза, се втурваше панически в кухнята или молеше друго момиче да сервира кафето му или каквото си беше поръчал. „О, престанете, до гуша ми дойде!“ — бе казала навъсено веднъж, когато се опита да я заговори и дори не пожела да му сервира. Ралф забеляза, че другите две момичета си размениха иронични усмивчици и се запита дали не знаеха нещо повече от него за нощните или дневни свободни и извънработни занимания на Елси. Следващият път, когато той настоятелно, но тихо я извика няколко пъти по име, опитвайки се да я задържи за половин минута, тя дълго време не отбелязваше присъствието му, а сетне застана зад гишето, точно пред него и извика: „Остави ме на мира, или ще извикам ченгетата. Вече не ми е до смях“. Спомена още, че ще извика управителя от кухнята (Ралф не вярваше, че има някакъв управител в кухнята) и ще му каже да не го пуска вече в заведението. Достойна за съжаление постъпка. Но тъкмо хората, които се нуждаеха от съвет или напътствие, винаги издигаха пред другите каменна преграда. Ако й бе чел проповеди да следва пътя на Исус, или някаква подобна глупост, би разбрал разярения й вик да се пръждосва от очите й — но той я наставляваше само да бъде по-благоразумна. Тя беше толкова наивна и уязвима! Ралф изпитваше гняв, когато си я представяше зад бара през всички тези часове — от пет или шест следобед до два през нощта, или от осем сутринта до четири следобед, млада и хубава, излъчваща здраве и невинност. Невинност! Винаги магнит за сексуално перверзните момчета и мъже, които я зяпаха с потекли лиги! Денем и нощем Ралф можеше да види похотливите им усмивки! Бе забелязал Елси да се спира пред някои от тези гамени и да размахва пред муцуните им парцала, с който забърсваше гишето, а те едва не падаха от столовете си, очаровани от вниманието, което им обръщаше. Всички се опитваха да си уговарят срещи с нея и Ралф вече не се и съмняваше, че тя се среща нощем, по чуждите квартири с някой от тях. Ако работата й свършваше в два, близко до ума беше, че отиваше да пийне нещо в компанията на тези хулигани, които се надпреварваха да я изпращат до дома й. А след това? Ралф бе открил къде живее — на Минета стрийт, видял бе и съквартирантката й. Веднъж я зърна да излиза от един супермаркет на Шесто авеню — бе съботен ден, в който не работеше — и я последва до дома й на Минета стрийт. Другото момиче изглеждаше на около двадесет и пет години, беше по-високо от Елси, с тъмна червеникава коса, а в дрехите, с които се беше наконтила, приличаше на излязла от турски харем: издути розови панталони от трико, вързани за глезените с метални синджирчета, позлатени островърхи чехлички — през октомври! — изобщо, с типичния вид на проститутка. Може би дългокосата млада жена въртеше бизнес с момичета на Минета стрийт и Елси получаваше повечко пари като една от нейните питомки. Спомни си чудовищното зелено върху клепачите на момичето от харема, а може би беше пурпурночервено? Грим, размазан от предишната вечер. Във всеки случай, изглеждаше неумита, но Ралф нямаше намерение повече да мисли за нея. Елси бе по-различна в този съботен ден, много по-различна от друг път — припкаше в белите си обувки за тенис, макар и ръцете й да бяха претъпкани с пакетчета и торбички, погълната в разговор с момичето от турския харем. Ралф си помисли, че ще й подаде пакетите и ще се сбогува с нея на вратата, но двете влязоха заедно вътре, като в собствения си дом. Преди това живееше на Кинг стрийт — бе я проследил два-три пъти — после се бе преместила за няколко седмици на Осма улица, без съмнение, в нечий чужд апартамент. На мъж или на жена принадлежеше този апартамент? Ралф така и не разбра. Как може едно младо момиче да има чувството за собствен дом, за порядъчност, приличие и безопасност, местейки се като безпризорна от квартира в квартира?

Като капак на всички неприятности, в мрачния сезон на несправедливостта, обидите и злото, Ралф откри, че някой си бе присвоил едно от изобретенията му. То представляваше прост и евтин начин за добиване на сол от морската вода. Диаграмата бе поместена във вестник „Таймс“ — съвсем като онази, която Ралф бе начертал в тетрадката си преди четири или шест години. От заградена морска плитчина топлата вода минаваше през камера, където се превръщаше в пара — Ралф бе измислил вакуума, за да се намали въздушното налягане и водата да се изпарява по-бързо. Разбира се, това изискваше генератор и турбина, които също бе включил в устройството — но те бяха начертани и във вестника! Чертежите и бележките на Ралф си стояха в тетрадките му с чисти бели листи върху полицата над работната му маса. Защо не се бе досетил преди една година да извади скиците? Просто не се беше постарал достатъчно. Вината му бе, че не довърши и не изпрати веднага малкия си модел — колкото и несъвършен да беше той — в Бюрото за патенти във Вашингтон. Колко пъти му се бе случвало все така? Пет, шест? Не смееше да пресметне. Това щеше окончателно да го ядоса.

Вкъщи имаше бяла боя, купи още няколко кутии емайл. През двата си свободни дни в средата на седмицата боядиса отново двете си библиотеки, изтупа прахта от книгите, тетрадките и старите списания и докато чакаше боята да изсъхне, изчисти горните лавици в кухнята и се готвеше да ги пребоядиса изцяло, но се справи само с външната им страна. Тези полици бяха прикрепени към стената. Сигурно изглеждаше все още мрачен, тъй като едва пристъпи в магазинчето за хранителни стоки и Джони се провикна:

— Не ми четете морал, мистър Линдърман, днес не съм в настроение! Бях много добър, кълна се! — Джони се прекръсти и се засмя. — Не съм задявал момичетата, кълна се!

— Кой ти чете морал, Джони? — попита Ралф, правейки нещастен опит да се усмихне.

— Аз вярвам само в Бога. Бог! — засмя се отново Джони, приведе се над тезгяха и се зазяпа в кучето, опънато на каишката, което въртеше опашка.