Намерена на улицата

Глава двадесет и девета

— Вашата мммм! — Ралф Линдърман се въздържа и размаха юмрук във въздуха. Бос и по пижама, сграбчи дръжката на външната врата.

— Аа-уа — изквича в отговор дребосъкът, покатерил се на стълбищната му площадка. Обут бе в сини гащета, навлечени върху издутата между крачетата му пеленка, без нищо друго отгоре. Живееше на долния етаж и нямаше никаква работа тук.

— Ооу-уии! — изписка другият фъстък, още по-дребен и залази на четири крака нагоре по стъпалата.

— Къш! Мястото ви е долу! И на двамата! Марш оттук! — Ралф ги отпъди с ръце.

Писклив женски глас извика нещо на италиански от долния етаж.

Ралф се улови за перилата, наведе глава и се провиква:

— Мадам! Бихте ли била така любезна да свалите тези дечица долу? Стълбището е опасно за тях!

— Гледай си работата, мистър Линдърман! Както си ревнал, става два пъти по-лошо! — Но жената се качи да си прибере зверчетата.

— Ако това продължава, ще извикам полицията — просъска Ралф. — Нямате право да нарушавате покоя на хората по този начин!

— Кой крещи най-силно? Кой? — Едрогърдата, яка млада жена, новодомка в къщата, сложи малкото дете на рамото си, а другото хвана за ръка.

— Дръжте си само вратата затворена! Друго не ща! — Ралф влезе в апартамента си и с трясък затръшна вратата. — Дявол да ги вземе, копеленцата му недни — измърмори той в коридора.

Вече втора седмица трябваше да понася всичко това. Неприятностите бяха започнали със смъртта на възрастната госпожа от долния етаж, чиито внуци бяха дошли на погребението й, а после заседнаха в апартамента й, по всяка вероятност, за вечни времена. Тъй като там вече живееше едно семейство, отделно от брата на госпожата, и видимо нямаше кой знае колко голямо жизнено пространство за младата двойка с двете й бебета, а може би и трето бе на път да се роди, то Ралф бе длъжен да докладва за случая пред властите, тъй като сигурно съществуваше някакъв закон за разпределението на еди-колко си човека в тристаен апартамент, но подозираше, че ще му отвърнат: „Ако са роднини и така нататък, могат да живеят както си искат“. А внукът с двете маймунчета, разбира се, щеше да каже, че няма да останат дълго и са дошли само за погребението.

През последните няколко дни Ралф не бе насъбрал и четири часа спокоен сън заради тези малки влечуги, които сякаш бяха денонощно будни — подвиг, на какъвто Ралф не бе способен — и надаваха еднакво силен вой както в шест сутринта, така и в шест следобед. Нервите му бяха изтънели, бе крещял и проклинал прав в коридора, което го бе направило още по-неприятен за съседите му. Знаеше, че и без това го считат за ексцентричен, може би и за враждебно настроен особняк, макар и да поздравяваше учтиво с „добър ден“ и „добър вечер“ всеки член на семейството, когато се срещнеха на стъпалата, дори да бе някой груб и намусен малчуган. А откакто започна да крещи на бебетата, се уплаши, че хората от кооперацията могат да се настроят против него. Струваше му се невероятно, че другите обитатели могат да понасят този шум — може би се чувствуваха като у дома си, като в Италия или откъдето бяха дошли. Но не им се налагаше да си отпочиват през деня и да изкарват прехраната си с нощен труд. А и половината от тях въобще не ходеха на работа.

Ралф легна в малката си спалня и се опита да се овладее. Минаваше четири следобед. Мъчеше се да заспи от дванадесет насам. Трябваше да е на работа в седем и половина, а часовника си бе навил за шест и половина.

— А, Бог — обърна той измъчено лице към кучето, което легна до него с муцуна върху лапите си и го загледа въпросително — прости ми.

Ралф затвори очи и задиша бавно, за да се успокои. Изпод клепачите му изникна къщата на Елси — мрачна и безрадостна, на четири високи етажа, със здрави и непроницаеми като на банка врати. Образът изцяло го потисна, дори събуди в него някакво чувство на уплаха и задвижи отбранителните му инстинкти. В тази мрачна къща една вечер в шест бе потънала малката, крехка фигурка на Елси. Трябваше да изтрие този образ от съзнанието си, за да може да поспи. Елси, разбира се, не можеше да фигурира в указателя на този адрес, нито Марион Гил, макар и името й да бе надраскано с молив под друго име отдолу пред тежката врата, тъй че не си направи труда да провери за него в телефонния указател и го забрави.

Ралф въздъхна и положи глава на възглавницата.

— Чук-чук-чук!

Сега пък някой тропаше по външната врата.

— Кой чука? — кресна Ралф.

— Сартори!

Ралф наметна хавлията си и пъхна за приличие крака в домашните си чехли. Открехна малък процеп във вратата.

— Ей, чуй ме добре! Предупреждавам те да престанеш да крещиш, в противен случай…

— Имам правото на тишина и почивка на този етаж! — В чернокосия младеж Ралф разпозна бащата на децата.

— Ти имаш своето право, аз пък имам моето да не търпя крещящ маниак в тази къща, ясно ли е?

— Тогава затворете си вратата долу!

— Горещо е, пък и готвим. Хората могат…

— Да, и вони! Защо не си отворите прозорците? — Тежката миризма на пържен дроб и неизбежния доматен сос се долавяше отвсякъде в квартирата на Ралф.

— Само да съм те хванал да закачиш някое от децата… — Сартори дръпна юмрука си заплашително назад. Беше по домашна риза с навити ръкави, а очите му святкаха гневно изпод навъсените черни вежди.

— О, крави свещени — изсумтя подигравателно Ралф. — Бъди сигурен, че ме е гнус даже да ги докосна. Мръсна човешка кал. Плъзнали са като хлебарки!

Очите на Сартори се наляха с кръв и той размаха юмрук.

— Човече, ти си побъркан! Ами твоето гнусно псе, да му пик…

— Какво ти е направило кучето ми? — не отстъпваше Ралф. — Не е излаяло даже! Остави Бог на мира!

— Божичко — отстъпи Сартори, поклащайки глава. — Ти си за лудницата. — И си тръгна.

Ралф захлопна вратата. Автоматът й щракна, но той сложи за по-сигурно и верижката. Бог бе застанал на четирите си лапи, озадачен и напрегнат.

— Всичко е наред, момчето ми. Ш-ш-т. — Ралф се опита да успокои кучето и себе си. — А папата чете проповеди против контрола над раждаемостта по цялата земя! Чисто безумие!

Беше безсмислено да се опита да заспи само за час и нещо. Ралф се избръсна на мивката в банята и се поряза. Сложи си стипца. После отвори консерва със супа от гъби и я подгря, прибавяйки канче с мляко, разредено с вода, отряза и малко хляб от един втвърден самун. Когато се пресегна да вземе супата, перна без да иска тенджерката с опакото на дланта си и съдържанието й се разля на пода.

— „Там-ти-там“ — затананика си под нос Ралф, забърсвайки локвичката с парцал и изкриви лицето си в принудена усмивка, която приличаше повече на гримаса. Винаги си налагаше да се усмихва в лицето на дребните злополуки, за да запази разсъдъка си здрав, когато беше достатъчно вбесен, за да пререже гръкляна на някого, в случая на Сартори, наперения, самоуверен и нахален първосъздател на двете малки свещени крави. Ралф задъвка парченце сух хляб и обеща на Бог да го нахрани и разходи навън.

След десет минути Ралф бе вече долу на улицата с Бог, вирнал високо глава, твърдо решен да не поглежда към синьор или синьора Сартори, ако ги срещне случайно по стъпалата, нито към отломките на това семейство, било то старият брат и чичо на не знам кой си или който и да е друг обитател на апартамента. Остър глад глождеше стомаха му — нямаше значение, това щеше да крепи духа му бодър. Можеше да си купи сандвич от „Пламтящата аркада“ по всяко време, когато пожелае. Печални осем часа го очакваха сега, печална част от живота му в тази аркада, в тази клоака, а ето че и Елси бе тръгнала по пътя, от който най-много се страхуваше, и то не с кой да е друг, а с Джак Съдърланд. Нима можеше да забрави изражението на мисис Съдърланд в онзи неделен предобед, малко преди да се прибере в апартамента си? И когато бе видял Елси и мисис Съдърланд да се разхождат по Седмо авеню ръка за ръка и мисис Съдърланд във внезапен порив на горест бе стиснала ръката й, говорейки възбудено, вероятно умолявайки я да остави съпруга й на мира. Колко лудост, грях и злочестина криеше този свят! И сега Елси се бе преместила в луксозен апартамент — или поне така му се струваше — издържана от Джак Съдърланд, а може би и от други. Елси бе станала проститутка и живееше с проститутка — момичето с къса кестенява коса, което бе видял с Елси и Съдърланд в шест сутринта в онази фатална неделя. То изглеждаше по-възрастно от Елси, която понякога му приличаше на петнадесетгодишно дете. Момичето, което наричаха Марион Гил, без съмнение си присвояваше част от парите, които Елси изкарваше.

А отгоре на всичко Съдърланд не бе имал почтеността или смелостта да отговори на писмото му!

Ралф рязко се извърна и затегли Бог за каишката към дома. Спомни си за учтивите полузагатнати намеци в писмото си по отношение на новото увлечение на Съдърланд, напомнящи му с най-сдържан и любезен тон за непоправимата вреда, която щеше да нанесе на Елси. Ралф бе намекнал и за възможността да се обърне към властите, тоест към полицията, но дори и тази заплаха бе изразил с най-меки думи. На двадесет години, Елси бе вече на „юридически валидна“ възраст, когато съгласието й важи пред закона, но едно полицейско разследване можеше да я принуди да даде името и адреса на родителите си, а Ралф тъкмо това и желаеше, тъй като бе сигурен, че родителите й щяха…

Мислите му се преплетоха. Всъщност, срамуваше се да отиде в полицията. Не беше ли на шестнайсет юридически валидната възраст при момичетата? Не би ли могла Елси да откаже да даде адреса на родителите си?

— Здрасти, шашльо — изхили се едно дванайсетгодишно хлапе и запрати топката си за тенис към вратата на Ралф.

Ралф не го удостои с внимание.

Няколко минути по-късно, когато вървеше забързан към спирката на метрото на Кристофър Стрийт, Ралф зърна Джак Съдърланд. Съдърланд вървеше срещу него и го поздрави широко усмихнат.

— Добър вечер, мистър Линдърман, как сте? — попита Съдърланд. Мускулестото му стройно тяло бе в сини джинси и пуловер с остро деколте.

— Благодаря, много добре, а вие?

— Чудесно. Между другото, Елси се премести пак, този път в Уест Сайд. Мисля, че преди живееше по на изток. Чувствува се много добре и възнамерява да замине за месец извън града. Пролетна ваканция… Струва ми се, че има някакъв млад човек в картинката.

И Ралф забеляза как Съдърланд му намигна. Съдърланд пристъпваше от крак на крак в спортните си обувки, сякаш желаеше час по-скоро да се втурне напред.

— Млад човек? Какъв? — недоверчиво попита Ралф.

— Едно момче, с което се запознала в училището, което посещава. Чух, че бил много симпатичен младеж. До скоро, мистър Линдърман! — И Джак Съдърланд хукна напред.

— Къде по-точно живее? — извика Линдърман след него, но безрезултатно.

Съдърланд бягаше в тръс сега и почти се бе изгубил от погледа му. Ралф не му повярва.