Намерена на улицата

Глава трета

Джак се взираше в тълпата, суетяща се за багажа си около автобуса. Как можеше той да побере толкова много хора? Къде бе дългата кестенява коса на Сюзън, сериозното й лице, приведено над Амелия, чиято мъничка крехка фигурка нямаше как да зърне сред множеството?

— Да ви взема…

— Не, за нищо на света — изписка един дребосък и изгледа кръвнишки мъжагата, кой го се канеше да похити багажа му с намерението да го качи на такси. Човечецът здраво стискаше по един куфар в двете си ръце, готов да защити правото си на притежание и с ритници, ако се наложи, срещу мастития шофьор.

Джак бе работил съсредоточено цялата сутрин и бе направил упражненията си на халки, провесени високо в коридора. Отново бе облякъл дънките си „Левис“ и синьото яке, с портфейла, мушнат този път във вътрешния му джоб.

— Сюзън! — извика Джак и размаха ръка, за да привлече вниманието й.

— Здравей, Джак! Остана още един, почакай! — Сюзън имаше предвид куфара.

— Здрасти, татко — отвърна спокойно Амелия. — Пусни ме на земята.

— Наддала си малко на тегло.

— Станала съм по-висока. — Амелия пое малкия си куфар. Джак на свой ред вдигна куфара на Сюзън и раницата, която бе купил преди известно време на Амелия.

— Как сте?

— Всичко е наред. Чувствуваме се чудесно.

— Ще дойдеш ли с нас на Гроув или…

— Не, освен ако не се наложи, Джак. Ако имате нужда от мен, разполагам с неограничено време.

Сюзън бе на двадесет и две години, сериозна и доста привлекателна, макар че изобщо не си правеше труда да се гримира. Живееше с родителите си в просторен апартамент на Ривърсайд Драйв.

— Неее — изкриви лицето си в отчаяно-комична гримаса Джак.

Запътиха се към такситата.

— Благодаря ти, че разчисти апартамента, чудесно от твоя страна. — Сюзън се бе отбила на Гроув стрийт тази седмица преди пристигането му, за да избърше праха и да понапълни хладилника. — Наталия си идва утре, нали?

— Надявам се! — спря поглед върху него с приятната си непринудена усмивка Сюзън и прокара пръсти през дългата си коса, отмахвайки назад кичур от челото си. — Не ми е съобщила за промяна в намеренията си.

Ако Джак има нужда някой да се погрижи за Амелия или да напазарува и приготви нещо за хапване, в случай, че някой се отбие на посещение, Сюзън е на негово разположение, уведоми го тя. Това бе уговорката му от години и нещо със Сюзън Бейли, завършила Нюйоркския университет, която работеше над дисертацията си вече цяла вечност, както се струваше на Джак.

— Ти вземи това! — Джак й посочи първото такси. — Настоявам! — Той натъпка куфара на Сюзън в багажника. — Ще държим връзка. Благодаря ти за всичко, Сюзън.

— Чао, писанче! До скоро! — викна от прозорчето Сюзън на Амелия, сякаш се обръщаше към родната си сестричка.

Джак веднага нае друго такси.

— Радваш ли се, че се върна в Ню Йорк, Амелия? — попита Джак, когато колата възви на юг.

— Да. — Амелия седеше изправила гръб и гледаше през прозореца. — Обичам да пътувам.

— Как е мама?

— Добре. Играе голф и…

— Голф? — Джак се разсмя.

Амелия също се усмихна, разкривайки очарователно неравните си млечни зъбки. В усмивката й Джак долови познатият му дяволит нюанс на кокетство и палава развеселеност, а и начинът, по който отмяташе косата си назад, му напомни за Наталия. Наталия се сресваше надясно на път, а Амелия — наляво.

— Но за да отидеш там, не е необходимо да играеш голф — отбеляза тя.

Джак разбра, че тя има предвид клуба. Таксито плавно заобиколи кръстовището на Двадесет и трета улица и се стрелна по Седмо авеню.

— И Луис ли беше там?

— О, Луис не би отишъл в клуб за голф! — игриво пропя Амелия последната дума и се разхихика.

Но беше в къщата — пожела да уточни Джак, но се въздържа. „Не се присмивай на прислугата“, го бяха учили в детските му години и той следваше напътствието, включвайки и педагогичното правило „Не дразни децата“. Луис постоянно се въртеше около Наталия като нейна сянка, не, по-скоро като неоспорим факт, или като отличително свойство на характера й. Луис Уонфелд притежаваше къща във Филаделфия и апартамент в Ню Йорк на източната Шестдесета улица в Ийстсайд, която споделяше с приятеля си Боб. Работеше като борсов агент или финансов съветник в същата сфера — професии, от които Джак малко разбираше. Луис можеше да стои до три сутринта, увлечен в разговор с Наталия в дома и в Ардмор или в някой нощен клуб в Ню Йорк и навярно му харесваше Наталия да си поспива до обяд на следващия ден, за да бъде в добро настроение за поредното вечерно „рандеву“ — мислеше си Джак. Тъй като Луис беше хомосексуалист, Джак съзнаваше, че няма причини за ревност, но все пак от време на време малко ревнуваше. И за какво, за бога, намираха толкова да приказват от десет вечерта чак до късните часове? „Той е част от душата ми“ — заявяваше Наталия неведнъж по адрес на чувствата си към Луис. „А минавало ли ти е през ума да се омъжиш за него?“ — искаше да я запита Джак, но сдържаше ревността си. Наталия със сигурност би му отвърнала „И да разруша всичко?“.

Амелия приемаше Луис като близък член на семейството. А Луис посвоему приемаше Джак и Амелия, считайки навярно собственото си присъствие за невинно, но и неопровержимо — предполагаше Джак — тъй като бе приятел на Наталия от юношеските й години, далеч преди времето, когато те двамата се бяха запознали.

Таксито зави наляво, по Бароу стрийт и вече наближаваше Гроув. Джак извади портфейла си, като вече си имаше едно на ум и сега внимаваше да не се изплъзне от вътрешния му джоб.

— Мога да взема куфара си и сама! — заяви Амелия и Джак й разреши, тъй като куфарчето бе детско.

Горе тя се огледа с вирната брадичка и промълви:

— Харесвам този дом! — каза тя, сякаш никога не го бе виждала преди, макар да бе прекарала по-голямата част от живота си тук. Закрачи в апартамента от единия до другия му край и надникна през почти всички прозорци, през фронталните, и гледащите към задния двор.

— Стаята ти е тук. Не си забравила, нали? — Джак постави по-големия й куфар на австрийския фолклорен сандък, боядисан в бледосиньо с украса от розови цветчета — старинна мебел, наследена от лелята на Наталия.

Телефонът иззвъня.

— Навярно е за теб — каза Джак. — Да ти предам ли слушалката, Амелия? — надяваше се, че е Наталия.

— Дом Съдърланд — обади се Амелия. — О-о, здравей Пени… Ааа… Не знам. Може би, да.

Амелия беше поканена на детско събиране следващия ден в дома на Пени на източната Осемдесета улица — разбира се, само с разрешението на баща си. Джак записа адреса за всеки случай, може би го нямаше в указателя. Добре. В единадесет часа.

— Ще доведа Амелия около четири следобед — заяви любезно майката на Пени. — Върна ли се Наталия?

— Очаквам я да се прибере утре — отвърна Джак. Затвори слушалката и се обърна към дъщеря си: — Светска дама си, няма що.

Не знаеше нищо за майката на Пени, но си припомни, че Наталия бе споменала името й няколко пъти. Децата се познаваха от училището на Амелия на западната Дванадесета улица.

— Какво ще правите с Пени утре?

— О, ще се съберем с неколцина приятели. Може би четири или пет. Пени има няколко нови видеокасети. Мога ли да взема една вана?

— Разбира се!

Амелия поиска да пръсне във водата няколко сини топчета ароматизирана есенция за баня от голямата стъкленица, които и Наталия понякога употребяваше. Джак долови приятното им ухание в кухнята. „Като си помислиш само каква миниатюрна Наталия сме създали двамата“ — каза си той усмихнат, докато приготвяше обяда. Нареди на масата бели чинии и зелени салфетки. Шунка, картофена салата и цвекло, мляко. За десерт — пай с яйчен крем. До чинията на Амелия постави дълъг, тънък предмет, обвит в станиол на червеникави ивици.

Амелия се появи в бели шорти, гола до кръста и с боси крачета. Измърмори, че в Ню Йорк е по-горещо, отколкото в Ардмор, но тук повече харесва въздуха. Джак се засмя, понеже разбра какво искаше да каже.

— Какво е това? — запита Амелия, когато седна на масата и протегна ръка за подаръка.

— За теб е. Разтвори го.

Момиченцето развърза тънката панделка. Русата й коса, потъмняла от банята около лицето й, бе със същия пепеляв нюанс като косата на Наталия, веждите й — със същата необичайна и някак неженствена тежест, но устата й приличаше повече на неговата — по-тънка от устата на Наталия, по-подвижна и по-артистична. Всеки път, когато я виждаше отново, Амелия му се струваше пораснала и променена, макар и раздялата му с нея да не превишава никога повече от две седмици — и това бе другата причина, поради която Джак не можеше да откъсне очите си от нея.

— Ооо, флей… флейт!

— Флейта, миличка. Истинска. Можеш да свириш много хубави неща на нея.

Амелия веднага изпробва инструмента, смръщвайки чело от усърдие.

— Използувай всичките си пръсти, недей забравя това. Почти всичките. Купих малък самоучител за нея и после ще ти го покажа. Хайде, нека първо хапнем.

До здрачаване Наталия още не се бе обадила, което навярно бе знак за скорошното й пристигане. Амелия се упражняваше вече половин час на флейтата с малкия самоучител в стаята си, но звуците, които издаваше, не безпокояха ни най-малко Джак. Сетне, за негово удивление, тя се унесе в продължителен сън. Събуди се гладна, но Джак я помоли да отложат вечерята с още половин час, тъй като я приканваше да отидат на ресторант.

— Зная едно местенце, където сервират огромни чинии с много вкусни неща. Ей такива — и той разпери ръце.

— Къде е това?

— Мексикан Гардънс. Можем да отидем пеш. Никога ли не си била там? Струва ми се, че сме ходили и друг път.

Амелия не можа да си спомни.

— Пръстът ти е изцапан с туш.

Джак се вгледа в средния пръст на лявата си ръка. Често при работа си го изцапваше с туш.

— Е, а сега? Ще ти разкажа една забавна история.

Разказа й как бе загубил портфейла си и много се бе разтревожил, че никога няма да види снимките отново, а освен това в него имало и много пари. Тогава последвало загадъчно телефонно обаждане и се срещнал долу, на тротоара, с един непознат, чието куче се казвало Бог. Докато говореше, Джак взе молив и един бележник от кухненската маса.

— Изглеждаше ето така, косата му леко щръкнала, с набола брада — усмихваше се и се мръщеше едновременно. А ето и кучето, което прилича на прасе — но симпатично прасе, и то също усмихнато.

Амелия се смееше и наблюдаваше играта с молива.

— Но той донесе портфейла ми и всичко вътре си стоеше непокътнато, заедно с парите, и не стига това, ами и не пожела да вземе дори двадесет долара за награда. Забавна история, нали? И много симпатичен човек, нали?

Амелия приведе главица и се усмихна замислено над рисунките.

— На каква възраст е?

— О, може би над петдесет, на петдесет и пет.

— Петдесет и пет?

— Е, баба ти е почти на петдесет и пет. Да, определено. Но това е по-забавно от библейските истории, нали? — подметна Джак, понеже Наталия му бе разказала, че майка й често чете на Амелия преразказани притчи от една „Библия за деца“, макар и педагогическите й опити едва ли имаха дълготраен ефект. Лили не бе особено религиозна. — А това е една съвсем истинска случка.

— А библейските истории не са ли истински?

— Даа. Е, повечето от тях. Както и да е, Амелия, ако някога намериш портмоне или чантичка и ако можеш да откриеш притежателите им, надявам се да постъпиш като този възрастен човек, и да ги върнеш на хората, които са ги изгубили.

Амелия отново сведе глава.

— Ами ако намеря кесия с много пари?

— Да! — засмя се Джак. — Трябваше да видиш колко щастлив бе този човек, когато ми върна портфейла! Бе на върха на небето!