Намерена на улицата

Глава деветнадесета

В средата на февруари Ралф Линдърман загуби работата си в Мидълтаун-Паркинг. Нов инженер-механик бе заел мястото на Джоуи, добрият и човечен Джоуи Фишър, който бе отишъл да работи в един гараж в северния район, по-близо до дома си, и веднъж Франк Конлън, пазачът, който обикновено застъпваше дежурство след Ралф и толкова често закъсняваше, го бе насолил пред управителя без всякаква причина, освен ако не се срамуваше от лошата си работа, знаейки, че Ралф не го обича затова. Конлън бе наговорил куп опашати лъжи за неспособността на Ралф да се споразумява с другите, за вечно киселата му физиономия и му бе приписал измислени грешки — и новият му шеф, глупав и скучен, с отегчено лице мъж на около четиридесетте му бе повярвал. Не че Франк Конлън бе казал това открито — о, не, наклеветил го бе зад гърба му, когато Ралф бе свършил дежурството си.

— Какви са тия приказки, че си насочвал револвера си срещу някакъв клиент? — попита го новият управител, който се наричаше Ролънд или нещо подобно.

— Никога не съм правил такова нещо.

— Франк каза, че е вярно. Франк каза…

Франк му бе казал едно и друго и Ролънд го бе повторил на Ралф с гадната и подозрителна усмивка, която сякаш говореше: „очаквам да отречеш тези обвинения, но аз няма да ти се хвана на въдицата“.

— Конлън можеше да каже всичко това в очите ми — отвърна Ралф. — Но не го е направил, понеже е знаел, че не е истина.

— В Ню Йорк има много места за пазачи — бе махнал с ръка Ролънд, напускайки стаята.

В последния ден на дежурството си Ралф се мотаеше из канцеларията — Франк бе закъснял даже и тогава — с намерението да му каже право в очите: „Ти си мръсен човек, Конлън. Отмъстителен и подъл като жена!“.

Каза му го и излезе сред помръкналата дневна светлина, с високо вдигната глава, пропускайки покрай ушите си псувните, които изригваше Конлън след него.

Такива извратени типове като Франк Конлън човек трябва бързо да изтрива от паметта си, каза си Ралф. Светът бе пълен с тях, но защо му трябваше да пълни със смрад душата си? Светът беше пълен и с много красиви неща, макар и мимолетни и по-рядко срещани. Ралф се отби в бюрото по труда, за да съобщи, че е изхвърлен от работа без основателна причина и че ако е имало някаква причина, то би се радвал да я научи. Без много въпроси му предложиха друго място, което отхвърли поради отдалечеността му от дома — бе някъде в източния район. Ралф каза, че ще намине отново след няколко дни.

Между другото, получи социална осигуровка за безработни, с която мислеше да помързелува две-три седмици, макар и посред зима, в неуютния, замърсен от снега град, с грозни, отвратителни кални буци лед, задръстили канавките.

Странно, но точно през тези дни, когато разполагаше с предостатъчно свободно време, за да намери някъде из улиците Елси, да я зърне само за миг отдалеч или да я проследи в някой час на денонощието, той я бе загубил от погледа си. Удивително. Няколко пъти се отбива в кафенето, но тя не бе там; за малко да попита някое от другите момичета — сега бяха три или четири, така че не бе изключено Елси да е отишла другаде — болна ли е Елси или е напуснала, но познаваше две от тях по лице, които много-много не го обичаха. Затова и не се обърна към никой, дори и към новите.

Разхождаше се и по Минета стрийт — веднъж в един часа по обяд, друг път в шест следобед, понякога в два посред нощ, но нямаше и следа от Елси, макар и третият етаж, където знаеше, че живее, да бе често пъти осветен иззад спуснатите завеси. Един ден дори бе срещнал дългокосото момиче, с което живееше, да излиза от къщата само. Два пъти отиде по тъмно до улицата, където се намираше барчето или нощният клуб „Звездни скитници“ и прекара половин или един час, тъпчейки до ъгъла на пресечката и обратно, но Елси я нямаше.

Дали не се бе преместила от Минета стрийт? Мисис Съдърланд трябваше да знае, помисли си Ралф, но едва ли би могъл да я попита. Виждаше я понякога в квартала, но явно тя никога не го забелязваше; имаше отвлечен и отнесен израз, сякаш мечтаеше за нещо или се двоумеше накъде да се отправи — за такси на булеварда или към спирката на метрото на Кристофър стрийт. „Извинете ме, мисис Съдърланд. Мога ли да ви попитам добре ли е Елси или е болна?“ — би могъл и да рискува да я попита, но не искаше да й даде възможност да го отблъсне или оскърби.

Веднъж бе зърнал Елси на Седмо авеню, тичаща на среща с мисис Съдърланд, която я очакваше на тротоара. Закрачиха по онзи ъгъл на Шеридън Скуеър, който се сливаше с Уейвърли Плейс, бърборейки безгрижно по пътя. Защо Елси не беше толкова свободна, толкова щастлива с него? Можеше да тръгне след тях да ги проследи тогава, но не бе пожелал. Съзнаваше, че се страхува да не го забележат — тогава и двете биха се нахвърлили върху него, вдигайки врява на обществено място. Кога бе това? През януари, спомни си Ралф, когато Елси все още работеше в кафенето.

Сега, на петия ден от почивката си, от неограничената си свобода, Ралф почувствува, че е нещастен, объркан и някак изплашен. Толкова пъти бе минал по добре познатите улици, удължавайки скитането по магазини и разходките на Бог. Огледал бе всяко ъгълче, където я бе зърнал някога, в книжарницата на ъгъла на Шеридън Скуеър, по протежението на редицата малки евтини магазинчета на Кристофър стрийт, в долната част на Седмо авеню и разбира се, в пространството, заключено между кафенето на Даунинг и Кармийн стрийт, в която и посока да свърнеше Елси на път към Минета стрийт.

Дали не се беше прибрала у дома — питаше се той — в малкото градче на север? Изглеждаше му неправдоподобно, Елси бе толкова влюбена в Ню Йорк. Дали не бе отвлечена от някоя банда и изнасилена, със запушена уста? От тази мисъл Ралф се сгърчи целия и ръцете му се разтрепериха. Но човек никога не знае! В Ню Йорк можеше да се случи всичко, което изглежда на пръв поглед невероятно и невъзможно.

„Би могло“, произнесе гласно Ралф, замислен за бандата похитители, стана и надникна през прозореца. В пет следобед небето бе вече притъмняло. Безрадостни часове! Прозорчетата на съседските къщи в задния двор прорязваха калносивия здрач с унила, жълтеникава светлина. Ралф се почувствува самотен, изоставен и отчаян. Трудно му бе да анализира емоциите си. Елси не му бе приятелка или добра компания, далеч бе от тази мисъл. Тя бе за него нещо скъпоценно, по-мила и от кръщелница или дъщеря, красива малка фея, която можеше да зърне за миг понякога — не често, може би, но Ралф бе възлагал толкова надежди на радостта от тези кратки мигове, че забравяше за времето… — и която сега бе изчезнала.

Няколко дни по-късно Ралф насъбра кураж, сложи хубавото си палто и черната шапка от заешка кожа и в настроение на кротка, смирена любезност потегли към кафенето без Бог. Бе около пет следобед, заведението бе полупразно, няколко младежи дъвчеха хамбургери. Ралф си поръча кафе на едно момиче с надуто изражение на лицето и с кестенява коса. Когато сервитьорката донесе кафето, Ралф я запита:

— Извинете, госпожице. Случайно да знаете къде работи Елси сега?

— Елси? — Явно момичето беше от новите.

— Работеше доскоро тук. Светлорусо момиче. Бихте ли попитали за нея, ако обичате?

Момичето заговори с една от сервитьорките, която Ралф познаваше отпреди. Тя го изгледа, поклати глава и промърмори нещо на ухото на другата, което би могло да означава: „Не се занимавай с този тип“.

— Не зная, господине, съжалявам — каза новото момиче и забърса няколко капки кетчуп от бара.

След миг се отправи към кухнята и се пъхна зад вратата. Дали не възнамеряваше да им съобщи, че той е тук и е попитал любезно за Елси? След малко оттам надникна една по-възрастна жена в синьо-бяла униформа, в която Ралф разпозна управителката на заведението, озърна се и прикова поглед в него. Но не излезе, а само размаха ръка в знак на отрицание и новото момиче се върна към задълженията си.

Джон Съдърланд му бе споменал, че Елси посещава някакво училище. Но кое, по-точно? Ню Йорк беше пълен с училища. Или Съдърланд го бе излъгал, за да се отърве от него, за да измъкне, един вид, Елси изпод контрола му? Ралф не считаше, че Джон Съдърланд е способен да излъже. Някак не му отиваше. Съдърланд бе от хората, които казват истината право в очите. И ако го бе посъветвал толкова настоятелно да престане да додява на Елси, дължеше се само на това, че не бе проумял отношението му към нея. Твърде жалко.

Щеше ли Елси да изкара курсовете? Не за дълго, ако правилно бе предугадил новите й съблазни. Ето защо това момиче се нуждаеше постоянно от напътствия! Но Ралф чувствуваше, че мисис Съдърланд ще накара Елси да упорствува, тъй като идеята бе очевидно нейна. А Елси изглеждаше много привързана към нея.