Намерена на улицата

Глава тридесет и втора

По същото време Ралф бе дежурен в „Пламтящата аркада“, от дясната страна на входа, когато съзря вестникът със сензационни новини, разгърнат от Уили Шапиро от отсрещната страна на широкия портал. Момичето на голямата снимка, поместена на първа страница, му заприлича на Елси и Ралф бързо се приближи, за да я разгледа. Да, това бе Елси, с русата си коса, пристегната отзад, и пълната си долна устна, облечена в черна рокля, а заглавието с огромни черни букви отгоре гласеше: УБИТ ФОТОМОДЕЛ!

Ралф сграбчи с провесени устни страницата на вестника.

— Ей, Линдърман, какво правиш, по дяволите… — Слисан, Уили Шапиро се опита да издърпа вестника от ръцете му.

— Това момиче! Искам само да видя…

— Ами добре де, помоли като хората! — кресна Уили. — К’во ти става, жегата ли те е пернала? — Уили, съсобственик на Аркадата, възпълен оплешивяващ човечец, значително по-нисък от Ралф, стана от стола и се опита да запази вестника си, който Ралф бе вече разкъсал.

— Познавам това момиче! Искам да зная мъртво ли е? — викна Ралф разгневен.

— Тази? Нея ли познаваш? — Уили се дръпна на безопасно разстояние от Ралф и отново разгъна вестника.

Ралф се пресегна с по-дълъг размах, сграбчи вестника, колкото да прочете под снимката името на Елси — Елси с големи обеци, повдигнала към устните си чаша шампанско, и остра болка го прониза в стомаха. Той се сгърчи на две, зашеметен и потресен.

— На ти едно текме за проклетата ти грубиянщина! — кресна Уили Шапиро, оголил зъби в нескрито злорадство, че е успял да удари по-едър от него човек. — Ти си извратен тип, Линдърман! Смахнат копелдак!

— Мръсен малък скопец — изхъхри Линдърман, — марш в Израел!

— Никога не съм бил в Израел, проклет нацист такъв! Уволнен си! Така и така мразиш това място, от този миг си уволнен! Хей, Еди! Едии! — Гласът на Шапиро се извиси над шума на Аркадата, заглушавайки воя дори на електронните автомати и врявата на тълпата около тях. — Еди! Дай му един як шут на този хайлазин — и вън!

— К’во има? — Високият непохватен момък, стърчащ с половин глава над Ралф, изпразваше паричните автомати в увеселителния парк и можеше добре да се защити с едрите си юмруци.

— Той е уволнен и искам да го изхвърлиш. Веднага!

— Я по-спокойно — обърна се Ралф към Еди и Уили. — Много ти здраве, сводник такъв. Чао-чао!

Неизвестен нападател… Многобройни тежки удари с тухла… — бе прочел Ралф няколко думи под снимката с неговата прекрасна Елси. В състояние на шок той мислено съзря образа на Съдърланд и в гърдите му кипна задушаваща ярост. Грабна сакото си от закачалката в помещението, зад касата. Еди се мотаеше наоколо объркан и озадачен, но Ралф не му обърна внимание, написа с уверена ръка в присъствената книга 00.22 и напусна „Пламтящата аркада“ без дума и поглед към никого.

От първата будка на Осмо авеню си купи вестника със сензационни новини, който четеше Уили Шапиро и го разгъна под уличната лампа. Случило се бе в четири следобед. Пред входа на жилищния блок на Грийн стрийт! Посред бял ден! „… фрактура на черепа…“ На вътрешните страници имаше още две снимки. Красива бе Елси, грееща като звездица! Ралф потрепери. А хитрият съблазнител Съдърланд бе дошъл при него минути след извършване на злодеянието, плувнал в пот от страх и угризения! Запитал го бе къде е бил този следобед! За да стовари вината за престъплението върху него! Намеренията му бяха ясни като бял ден. Съдърланд бе влюбен в Елси и изгаряше от ревност към предпочитаните от нея мъже — или се бе уплашил, че Елси може би ще издаде пред съпругата му тяхната връзка? Да не би да му бе отказала да се омъжи за него? Или да избяга с него далеч от очите на всички? А може би беше забременяла и Съдърланд бе пожелал да се отърве от нея? Гнусни подбуди!

Ах, каква цена бе платила за своята хубост!

Трябваше веднага да съобщи на полицията за Съдърланд. А може би полицията вече знаеше, може би вече го бяха заловили? На кое полицейско управление да се обади — в района на Грийн стрийт или в най-близкото в техния квартал? Ралф се бе запътил към входа за метрото, но съзря на тротоара униформен полицай и се приближи до него.

— Извинете, господин офицер. Искам да дам показания във връзка с едно убийство. Убийството на това момиче, ето тук във вестника. — Ралф показа снимката на първа страница. — Или вече сте информиран за залавянето на убиеца? Името му е Съдърланд.

Младият полицай поклати глава.

— Нищо не зная.

— Бихте ли записали името? Познавам убиеца!

Полицаят го погледна нерешително, дори без особен интерес.

— Къде живеете, господине? Имате ли постоянен адрес?

— Разбира се. Апартаментът ми е на Блийкър Стрийт.

— Добре, идете във вашия полицейски участък и там съобщете, каквото знаете. Удовлетворява ли ви това? — И полицаят отмина.

Ралф взе метрото до дома си, с шлифера под ръка и найлоновата торбичка, в която държеше шала, галошите си за дъжд и един сандвич за закуската си в един през нощта, който бе приготвил още преди посещението на Съдърланд и който възнамеряваше да изхвърли. Няколко пътници във вагона бяха разгънали същия вестник, още по-голям брой хора го четяха на спирката на Седемдесет и втора улица, от която трябваше да се прехвърли на експресния влак. На Четиринадесета улица той се качи на метрото в посока към Кристофър стрийт, след което закрачи припряно към дома. Най-близкото полицейско управление бе на ъгъла между Хъдсън и Десета улица, както провери в телефонния указател.

Докато наблюдаваше номера на Шесто управление, гореща вълна заля лицето му при мисълта как само след петнадесетина минути полицията ще нахълта в дома на Джак Съдърланд на Гроув стрийт. Обадиха се от дежурния пост на участъка и Ралф даде показанията си: във връзка с убийството на Елси Тайлър на Грийн стрийт, той, Ралф Линдърман, желае да информира полицията, че Джак Съдърланд — Ралф произнесе името по букви и съобщи адреса на Съдърланд — трябва да бъде заподозрян на първо място като извършител на престъплението.

— Ще го запишем, господине. Ако искате да дойдете лично при нас, заповядайте.

— Благодаря.

Ралф първо изведе Бог на разходка. Кучето беше изненадано да го види в този час и заподскача, тихо заскимтя и затърка нос в коленете на стопанина си. Бог имаше кратка, но щастлива разходка и Ралф му обеща по-късно да го изведе за по-дълго.

В полицейския участък повтори изложението си, даде името и адреса си, които дежурният офицер на бюрото не записа и само разсеяно почука с писалката си по регистрационната книга.

— Познавам убитото момиче — повтори Ралф. — Този мъж — Съдърланд — дойде да ме види днес около пет и половина или шест следобед — или вчера, би могло да се каже. Попита ме какво съм правел по времето, когато Елси е била убита. Можете ли… можете ли…

— Какво да мога?

— Можете ли да извикате хората, които се занимават с това… Имате специален отдел за убийства, нали?

— Да, няколко.

— Бихте ли телефонирали на някой от тях и да ги попитате могат ли да разпитат Съдърланд. Може би вече са го заловили? Бих искал да зная това.

— Роднина ли сте на убитото момиче?

— Не.

Мъжът бавно се размърда, сякаш спореше със себе си да вдигне ли телефонната слушалка или не. Ала после позвъни, заговори някого с полуразбираеми откъслечни срички, попита отново за името на Ралф и за голямо негово задоволство произнесе името „Джак Съдърланд“.

Последва дълго мълчание.

— М-м. А-ха. Разбирам. Да. Е, това вече е нещо. — Той се засмя. — Да, благодаря ти, приятел.

Кръглото, загоряло лице на полицая го изгледа с по-голям интерес.

— Да, вече са разбрали за Джак Съдърланд. Свързали са се с него.

— Задържали ли са го? — Гъстите вежди на Ралф се раздвижиха в напрегнато очакване, устните му бяха вече готови да се разтеглят в победоносна усмивка. — В затвора ли е вече?

— Ами… казаха ми, че Джак Съдърланд е бил извикан по телефона от приятелката на момичето веднага след убийството. — Полицаят кимна. — Благодарим ви за отзивчивостта, господине. Ще имаме сведенията ви предвид.

Ралф остана вцепенен.

— Вие се шегувате с мен, тъй като това още не е доказано. Добре, но…

— Не, господине. Сега ме изслушайте внимателно. Направих си труда специално за вас да проверя този случай. Съдърланд е бил извикан от съквартирантката на убитото момиче. Опитайте се да го разберете. Лека нощ, господине.

— Лека нощ. Благодаря ви — произнесе Ралф с хладна любезност.

Напусна участъка с чувство на яростно безсилие и тръгна по павилионите да търси „Таймс“, макар и да се съмняваше, че вестникът е отразил престъплението на Грийн стрийт в четири следобед.

Ралф купи „Таймс“ и „Дейли Нюз“, надникна първо в „Таймс“ под мътната светлина на една улична лампа и намери на втора страница кратко съобщение, озаглавено „Убийство на млад модел“.

Ралф се загледа към Седмо авеню, мислейки си за осветените прозорчета от лявата му страна, които не се виждаха от мястото, на което беше застанал — кафенето, в което някога работеше Елси. Тя се бе издигнала в живота, започнала бе да печели повече пари, но за колко месеца? За шест? Или може би само за четири? Тя бе проблеснала като комета — или като жълта роза — и някой я бе стъпкал. Кой друг, освен Съдърланд?

У дома Ралф отново прегледа сензационните колонки, търсейки информация за разследването на полицията, взирайки се с алчно любопитство във всеки детайл от личния живот на Елси — но нищо, освен краткия отзив, нищо във връзка с някое заподозряно лице. Прочете единствено фразите „изключително привлекателна“ и „известен модел в рекламата на модно женско облекло“, „млада сирена по страниците на модните списания“, което намекваше за интензивен живот. Можеше да си го представи.

Представяше си Елси в съмнителното обкръжение на Съдърланд, сред тълпа от богати безделници — утайката на обществото — с нощни забавления, които са си подхвърляли Елси от ръка на ръка и са я тласкали към разврата, дрогите и алкохола.

Ралф реши да изчака до следващия ден, докато не научи повече новини от радиото и пресата (телевизор нямаше, а и не желаеше да си купи). Изяде, все пак, сандвича със салама, който възнамеряваше да изхвърли преди два часа и бавно закрачи из стаята. Бог го наблюдаваше объркан и притеснен от поведението му, очаквайки друга разходка. Да, щеше да изчака за по-обстойна информация, за някои мънички детайли, които биха уличили Съдърланд; той щеше да се опита да изклинчи, разбира се, достатъчно бе хитър за това — но твърде много обстоятелства бяха против него. Съдърланд бе добър бегач и разполагаше с предостатъчно време да извърши убийството и да се върне навреме у дома, за да отговори на телефонното обаждане на съквартирантката на Елси, Марион, ако изобщо бе имало такова. А не бяха ли Съдърланд и Марион съучастници? Ето, тази мисъл му бе убягнала. В последната колонка на вестника пишеше, че „момичето, с което Елси споделяла апартамента си“, телефонирало на болницата с помощта на „един приятел“, но жертвата починала секунди след нанасянето на фаталните удари. Полузадушен от ярост, Ралф си представи как напада Съдърланд с подобно оръжие, просто с една тухла, може би, и размазва неговия череп — а цената, която щеше да заплати за отмъщението — няколко годинки затвор — щеше да си заслужава, определено!

Ралф изведе Бог отново на разходка, мина западно по Гроув (прозорците на Съдърланд бяха тъмни), заобиколи по Бедфорд и Бароу към Седмо Авеню, но кафенето, в което работеше Елси, бе заключено, със спуснати завеси, сякаш беше в траур. Спусна се в южна посока към Хъдсън, но не пресече булеварда. Мисълта да мине по Грийн Стрийт, покрай дома на Елси, му се стори потискаща и ужасяваща. А и бе възможно там да е пълно с журналисти, „хора от пресата“, въоръжени с камери и микрофони, за да се доберат до някоя и друга пикантна новина от съседите.

Легна си изтощен към четири сутринта, макар и да не можеше да помисли за сън. Днес нямаше да ходи на работа, беше уволнен. Чудесно. Беше се измъкнал от тази воняща дупка, чиито съдържатели, два двукраки плъха, смучеха пари от пороците и разврата: проституцията, наркоманията и хазарта, лентяйството и джебчийството. Добре, че се бе отървал от Шапиро и неговата компания! Нека му дадат и „лоша препоръка“! Той бе стъпил устойчиво на собствената си земя — територия, която нямаше нищо общо със смрадта на „Пламтящата аркада“. Ралф се обръщаше и мяташе в леглото. Утре можеше да си отспи на спокойствие. Единствената му утеха.

Събуди го звънът на телефона. Минаваше осем. Ралф вдигна слушалката.

— Ало?

— Прощавайте, с Ралф Линдърман ли говоря?

— Да.

— Обаждаме се от полицията… — Останалата част на изречението потъна в шума на преплетените телефонни линии. Важното бе, че искат да разговарят с него.

— Да, цял ден съм си у дома. Да, господине.

— Чудесно, обаждаме се от съседния ъгъл.

Ралф бързо се облече и затвори вратата на малката си спалня. Гостната му имаше представителен вид, бе изчистена и подредена, и Ралф отиде да направи кафе. Чу звън и натисна копчето на домофона, независимо, че вратата долу често зееше отворена. Но какво ли щяха да си кажат обитателите на къщата при вида на изкачващите се по стъпалата полицаи? Щяха да си помислят навярно, че се е оплакал от постоянната врява на съседите, или че е извършил някакво злодеяние.

В апартамента влязоха двама полицаи. Ралф им предложи да седнат, но само единият се възползува от поканата, а другият остана прав, загледан в надписа на вратата „Пригответе се за среща с вашето куче“. Попитаха го за местоработата му и той им даде адреса на „Пламтящата аркада“, тъй като нямаше намерение да ги информира за скандала с работодателите си.

— Бяхте ли приятел на Елси Тайлър?

— Познавах я като своя съседка, когато живееше наблизо в квартала. Известно време обитаваше апартамент на Минета стрийт.

— Кога я видяхте за последен път?

Ралф дълбоко се замисли.

— Може би… преди шест седмици… не, преди два месеца, ако трябва да бъда по-точен. Кой ви отпрати при мен? Мистър Джак Съдърланд?

— Не, ние… Разпитваме всеки, който е имал някаква връзка с нея. Говорихме с хората, с които момичето е работило преди тук. Те ни дадоха името и адреса ви.

Ралф кимна едва доловимо. Разбра, че става дума за кафенето. Управителката, без съмнение, се бе изказала с непристойни думи за него.

— Откога познавате Елси Тайлър, господине?

Ралф отново се замисли.

— Може би от година… или малко повече.

— Посещавала ли е апартамента ви?

— О, не, господине! Не. Само се поздравявахме на улицата… при случайна среща.

Полицаят записа нещо в бележника си.

— Хората в заведението, където е работела, ми казаха, че често сте разговаряли с нея. В кафенето, а което почти ежедневно сте се отбивали.

— Да. Само когато ме обслужваше.

— Съобщиха ни, че момичето панически е избягвало контактите с вас.

Ралф почервеня от досада, макар и да го напуши саркастичен смях.

— Как не! Опитвах се да я предпазя от контактите с разни хулигани, които се навъртаха около нея.

— Имате ли някого предвид?

Ралф се подсмихна, като се замисли за компанията на Елси, но не можа да назове никого по име.

— Гамени от квартала, маскирани като маймуни. Не бих могъл никого да разпозная, даже да ги видя на дневна светлина. Могат като нищо да убият човек — и вече са го сторили.

Ралф осъзна, че целият трепери и пъхна ръце в джобовете си.

Полицаят внимателно го изгледа.

— И не можете да ни съобщите никакви имена?

— Извинете ме! — Ралф отиде в кухнята, където кафето вече бе изкипяло и съскаше в газта. Затвори кранчето. — Не познавам никой от хулиганите, с които общуваше — каза той, връщайки се в стаята. — Но съобщих в полицейското управление на Десета улица, че имам сериозни основания да подозирам лицето Джак Съдърланд. — Ралф произнесе бавно фразата и многозначително поклати глава.

— Разговаряхме вече с Джак Съдърланд.

— И той е споменал навярно моето име. Така ли е?

— Не, не, нямаме такава информация. — Полицаят се спогледа с колегата си, който крачеше лениво из стаята, сякаш безучастен към разговора. — Вие явно се познавате със Съдърланд. Откъде?

Ралф подозираше, че се опитват да го подведат. Какво ли им бе наговорил Съдърланд, което не искаха да му съобщят?

— Върнах му портфейла. Беше го загубил пред дома си на Гроув стрийт и аз лично му го занесох.

— Сериозно? Кога се случи това?

— Миналият август. Попитайте самия Съдърланд. Вътре имаше документи с името и адреса му и аз му се обадих и му върнах съдържанието на портфейла непокътнато, с всичките пари вътре.

— Да? И после какво стана?

— Ах, после… После забелязах, че Елси го посещава в дома му. Запознал се с нея в онова кафене. Завързаха любовна връзка. Той не ви ли каза за това? Е, как няма да го отрече!

— Охо! — възкликна полицаят и отново се спогледа с колегата си, който този път бе проявил внимание към разговора. — Сигурен ли сте, мистър… ъ-ъм… Линдърман? Любовна връзка?

— Да. Аз съм пазач. Нощна охрана. Забелязах няколко пъти Елси да влиза и излиза от дома му. В най-различни часове на денонощието.

Полицаят отново записа нещо в бележника си.

— Кога, по-точно?

Ралф почервеня от нетърпение и досада.

— Най-важното е, че са имали любовна връзка! Или Съдърланд я е използувал като обикновена проститутка!

Полицаят се стори на Ралф не човешко създание, а безчувствен робот, който само регистрира фактите, но не осмисля дълбокото им съдържание.

— Нима не разбирате какво искам да кажа? Съпругата му всичко бе подразбрала. Мисис Съдърланд. И двамата имаха любовни връзки, изневеряваха си взаимно.

— Кой? Казвате, и двамата…? — Сега и другият полицай се заслуша внимателно.

— Мисис Съдърланд имаше интимен приятел. Видях го веднъж. Висок, полуплешив човек.

Полицаят, който водеше разследването, вдигна поглед от бележника си леко усмихнат и поклати глава — жест, който се стори на Линдърман скептичен и снизходителен.

— Мистър Лин…

— Джак Съдърланд беше тук — прекъсна го Ралф — тук, в тази стая — и той посочи към пода. — Само няколко минути, след като беше убил Елси. Дотича тук обезумял, не на себе си, запъхтян и плувнал целия в пот. Попита ме къде съм бил вчера, в четири следобед. Опитваше се да…

— Твърдите, че Съдърланд е бил тук вчера?

— Да, сър. Не ви ли е съобщил тази малка подробност? Че как би могъл! Той се опитва да стовари вината върху мен, ала не може, тъй като…

— Седнете спокойно, мистър Линдърман. Нека всички седнем и обсъдим внимателно нещата заедно. — Полицаят нетърпеливо се размърда върху стола си.

Другият полицай и Ралф послушаха съвета му. Ралф избърса потта от челото си.

— Да, Джак Съдърланд дойде при мен вчера следобед около пет и половина. Тъкмо се бръснех. Опитвах се безуспешно да заспя целия следобед. Попитайте който и да е от къщата, ако не ми вярвате! — Ралф махна с ръка към вратата на апартамента. — Те ще ви информират най-добре, че се оплаквах от тупурдията, която вдигаха на стълбищната ми площадка. Шумна къща е това, децата пищят, родителите вдигат скандали. Принуден съм да спя през деня, тъй като дежуря нощна смяна. Трябваше да съм на работа в осем вечерта.

Думите му изглежда направиха впечатление. Полицаят или детективът записваше всяка негова дума в бележника си. Имаше късо подстригана кестенява коса. Промърмори на колегата си:

— Съдърланд не ни спомена нищо за посещението си тук. Не спомена и името на Линдърман. Записал съм показанията му.

— Да, сър.

— Съдърланд е чудесен бегач, не забравяйте това обстоятелство — подхвърли Ралф.

— Какво искате да кажете с това? — попита другият полицай.

— Рано сутрин прави кросове из квартала, поддържа идеална спортна форма. Лесно би могъл да пробяга разстоянието до Грийн стрийт и обратно — за не повече от шест или седем минути. А вчера, когато пристигна у дома, бе целият плувнал в пот. Направо си помислих, че ще припадне от умора.

Полицаят с късо остригана коса се облегна на стола и вяло се усмихна.

— Около пет и половина ли дойде у вас?

— Да, между пет и тридесет и шест.

— И колко време остана?

— Около десетина минути. Не пожела дори да седне. Попитах го защо е толкова разстроен, дали не се е случило нещо с малката му дъщеричка или с Елси, а той ми отвърна: „Не, няма нищо“. Все още чувам гласа му! И изглеждаше сякаш вбесен от това, че съм си бил целият следобед у дома.

Полицаят с късо остригана коса поклати глава унило или уморено.

— Мистър Линдърман, разбрахме от Марион Гил, приятелката на Елси…

— Да, чувал съм за това име, Марион Гил — наостри уши Ралф.

— Е, тъкмо тя е повикала по телефона Съдърланд след нападението, сварила го е у дома и той е пробягал целия път до Грийн Стрийт. Можете да забравите това име като убиец на жертвата, мистър Линдърман.

Линдърман го изгледа недоверчиво.

— Тогава той също може да забрави за мен! Бих оценил високо това!

Другият полицай леко се подсмихна.

Ралф възненавидя ехидната му усмивчица и цялата атмосфера внезапно му опротивя. Значи Съдърланд си е бил у дома?

— Мислите ли, че Марион ви е казала истината?

Късо остриганият полицай избърса челото си.

— Да, господине. Тя е била горе, в апартамента си, когато се е случило нещастието. Ние…

— Но откъде знаете? — На Ралф внезапно му хрумна друг сценарий: Марион ревнува Съдърланд от Елси, тъй като той я харесва повече от нея. Възможно ли бе Марион да я е убила?

— Оставете ме да довърша, господине. Действията на Марион са потвърдени от няколко човека на Грийн стрийт. Те са чули писъците на входа и са забелязали Марион да се спуска надолу по стъпалата. Двама човека са я видели.

Ралф прехапа долната си устна и процеди:

— Навярно не сте осведомени, че Съдърланд е имал любовна връзка и с двете.

Другият полицай се приведе напред, ухили се на колегата си, който записваше нещо в бележника си и понечи да каже нещо, но късокосият припряно махна с ръка. При все това другият полицай тихичко се разкиска.

Какво смешно имаше в това, Линдърман не можа да разбере.

— Проверихме ли къщата тук? — попита вторият полицай.

— Да.

Станаха, благодариха на Ралф и го запитаха къде ще бъде днес и следващите няколко дни.

— Тук. Живея тук — отвърна Ралф.

След като си тръгнаха, Ралф затвори вратата на апартамента, поколеба се и сложи предпазната верижка. Кафето! Запали отново газта. После се приближи до вратата и долепи ухо до бравата.

Чу приглушени гласове на долния етаж и острите, но неразбираеми крясъци на тантурестата млада жена — новата обитателка на дома, която го ненавиждаше. Е, можеше и да го мрази, но поне бе първата, която щеше да се закълне, че си е бил вчера целия следобед у дома и е крещял на децата, заплашвайки ги, че ще ги изрита надолу по стъпалата.

Бог го погледна и размаха опашка, щастлив да види господаря си усмихнат. Ралф го погали по главата на черни петна.

— Който се смее последен, най-добре се смее, Бог — тихо произнесе Ралф.

Той отиде да провери да не изкипи кафето отново. Справедливо възмездие! Не „кръвно отмъщение“, както надаваха вой евреите, а старото изпитано правосъдие с доказани факти, нямащо нищо общо с примитивната максима „око за око“ и „зъб за зъб“, тъй като в днешни времена осъждаха престъпниците на много по-мъчителния за гузната съвест затвор, а не на смърт. Ралф бе твърдо уверен, че Съдърланд е замесен в престъплението. Възможно ли бе да е използувал наемен убиец? Защо не бе споменал за подозрението си на полицията, докато беше все още тук? Не, добре че се бе въздържал. Класически случай бе престъпниците да се опитат да прехвърлят вината си на чужд гръб. Не трябваше нито за миг да издава тревогата си пред полицаите.

Докато наливаше кафето си, Ралф си спомни за един ярък, жив сън, който бе сънувал миналата нощ: две малки момченца в дома му бяха нападнали Бог, хванали го бяха за лапите и го ръгаха с нож в корема. Озверял от ярост, Ралф бе ритнал едното момче в корема, а другото бе пернал по врата със силен каратистки удар и бе убил в съня си и двете деца. На съдията или някой друг, който го разпитваше, отвърна: „Бог е по-важен от тази гнусна паплач!“. Или може би бе произнесъл „моето куче“? Както и да е, бе имал предвид кучето си, а не Бога, но в съня му съдията изглеждаше доста озадачен.