Намерена на улицата

Глава тридесет и седма

— Държахме вестниците скрити, но Джейсън или ги е намерил, или е дочул нещо от това, което сме си говорили с Макс — оплака се Илейн Армстронг на Джак по телефона. — Както и да е, разказал е всичко на Амелия. Съжалявам, Джак. И телевизорът ни също беше изключен.

Джак се опита да я успокои. Амелия все някога щеше да разпознае снимките на Елси, публикувани във вестниците, а можеше също така и добре да чете. Веднъж Наталия му бе споменала, че трите с Елси яли сладолед някъде във Вилидж. Колко ли пъти се бяха срещали заедно.

— Не се притеснявай излишно, Илейн. Сторихме всичко, което ни бе по силите. Кога ще ти бъде удобно да дойда да я взема?

— Мога и сама да я доведа. Даже още сега. — Илейн имаше желание да се поразходи, а и куфарчето на Амелия не тежеше много.

Няколко минути, след като Амелия се прибра в къщи, забеляза снимката на Елси върху понито, поставена на библиотечната лавица.

— Но това е Елси като мъничка! — възкликна Амелия и лицето й светна от удоволствие. — Елси ли е подарила снимката на мама? Кога ще се върне Елси?

— Да се върне ли?… — промърмори Наталия, разтревожено свъсила вежди. — Ами…

Джак стоеше безпомощен наблизо, а на Наталия не й хрумваше нищо подходящо за отговор.

— Не, няма да се върне, мила — промълви Наталия. — Но тя ни подари ето тази снимка. Чудесна е, нали? Струва ми се, че на нея е по-мъничка даже от теб. — Наталия впери унил поглед в Джак, сякаш искаше да произнесе: „О, боже мой!“.

— Но защо няма да се върне? — В наивния й въпрос се криеше известно предизвикателство.

— Защото вече е мъртва. Илейн ми каза, че си разбрала всичко, Амелия. Всички тъгуваме за Елси и ни е много тежко. Но това е истината, детето ми.

— Но защо не ми го казахте вие? Тя е била вече умряла, когато отидох при Джейсън.

Наталия въздъхна тежко и избърса челото си.

— Защото новината беше много тъжна, Амелия, сладка моя. — Джак я погали по главата и нежно разроши косата й. — Не искахме да те тревожим с тази тъжна вест. Разбираш ли?

— Но все пак, това е истина — каза Амелия.

— Да — пророни тихо Наталия.

— Някой я е ударил, нали? — Амелия премести поглед от Джак към майка си.

За тяхно облекчение Амелия бързо се отправи към стаята си. Но през следващия час и половина, докато обсъждаха напредъка на Сюзън в пренаписването на дисертацията си и вземаха по един душ, приготвяйки се да излязат някъде навън за вечеря, Амелия продължи да ги разпитва все в същия дух, търсейки потвърждение на това, което вече бе научила: че Елси е била наистина убита, че никога няма да се върне и че я ударила някаква жена. Амелия знаеше дори името на Фран и стряскаше Джак и Наталия винаги, когато го произнасяше.

Пред погледа на Джак изникваше неприятна картина: как малката му дъщеря наднича във вестниците и булевардните издания и разглежда съсредоточено снимките на Елси и Фран, на къщата на Грийн стрийт, която навярно често бе посещавала, разбирайки със сигурност поне половината от прочетеното. Джейсън, с година по-голям от Амелия, трябваше да се е натъкнал на вестниците, докато родителите му са били заети с нещо друго и бе споделил веднага новината с Амелия. Джак никога не пожела да ги запита как точно бе станало това.

На следващата сутрин, някъде между девет и половина и десет, Джак и Наталия започнаха да пренасят багажа си по стъпалата, подпомагани от Макс Армстронг, който им бе звъннал по телефона и както винаги, в спешни случаи, им бе предложил услугите си. Беше събота, свободен ден за Макс от работните му задължения в кантората.

Скоро Макс намери свободно такси — не се бяха осмелили да направят поръчка по телефона за точно определен час, тъй като винаги нещо в последния момент можеше да ги забави. И докато Джак вървеше към Блийкър с куфар и чанта в ръце, погледът му се прикова към едно русо момиче, вървящо по тротоара право срещу него. Джак се спря като вкаменен и сърцето му застина. Слънцето грееше зад нея и хвърляше златисти отблясъци по светлорусата й коса, а тя сякаш се рееше с леки въздушни стъпки, които едва докосваха земята, с високо вдигната глава и с палава усмивка на уста.

„Но тя все още е жива!“ — помисли си Джак.

Но не, това беше друго момиче, съвършено различно от Елси, и Джак силно притвори очи, докато тя минаваше край него, почти докосвайки рамото му. Сърцето му запулсира колебливо с няколко неравни удара и отново възвърна нормалния си ритъм. Изумително, такава прилика отдалеч! Изумително, такова вълнение, такава внезапна замаяност и опиянение при вида на едно напълно непознато момиче.

„Елси е жива“, промълви едва чуто Джак.

— Джак! — извика го Наталия от ъгъла, държейки отворена вратичката на таксито.

Джак усети остра болка в лявата половина на лицето и челото си, в миг пред очите му притъмня и ушите му забучаха. Блъснал се бе в една улична лампа.

На ъгъла Макс и Наталия се превиваха от смях.