Намерена на улицата

Глава двадесет и втора

Джак тъкмо бе седнал на работната си маса, когато телефонът отново иззвъня. Какво ли му бе щукнало пак на този Линдърман.

— Ало?

— Здравей, Джак. Луис се обажда.

— О, Луис! Нат излезе само преди десетина минути, съжалявам — рече Джак. Единствено Луис на този свят можеше да нарича Наталия „Нат“.

— Е, така и предполагах. Работата с там, че търсех именно теб. Питах се дали не бих могъл да намина за няколко минути…

— Сега? — попита слисан Джак.

— Да. Обаждам се от Сакс. Ще взема такси. Бих желал да поговоря с теб. Освен ако не си зает, разбира се.

— Не съм чак толкова зает. Наистина, Луис.

— Тогава до скоро. Ще тичам като хала.

Странна работа, каза си Джак. Огледа се из хола, като че ли имаше значение разхвърлян ли е или не. Много важно като е разхвърлян. В четири следобед трябваше да се срещне с Трюз в „Дартмур-Егис“ и да му представи двадесетте илюстрации, пет от които щяха да бъдат нещо съвсем ново за него. Днес бе тринайсети март — надяваше се да е финалният ден на работата му.

Звънецът на входната врата иззвъня и Джак натисна копчето на домофона.

— Заповядай, това е за теб — каза Луис в коридора и му връчи пазарска найлонова торбичка от магазина Сакс на Пето авеню.

Това било специалитетът на магазина, „бяла бонбониера“ с шоколадови бонбони асорти, които всеки обичал, поясни Луис.

— Благодаря ти много, Луис. — Джак отвори кутията и я поднесе на Луис, но той учтиво отказа.

— Няма да ти отнема много време — каза сериозно Луис и застана в средата на стаята. Косата около плешивото му теме блестеше, големите му кафяви очи примигваха. — Просто, щеше ми се някак… да се видим насаме. Нали разбираш? Струва ми се, че досега не сме имали случай да си поговорим на спокойствие — засмя се внезапно Луис.

— Да… така е. Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря ти, Джак. Мога ли да седна?

Той седна на дивана.

Джак, както обикновено, се настани в зеления фотьойл.

— Исках да ти кажа… колко много ценя жена ти. За мен тя е… нещо изключително голямо. Неподражаема е! — изговори бавно Луис. — Ако имах възможност, щях да се оженя за нея.

— Може би щеше да ти откаже, тъй като бракът не би бил много удачен за вас.

— Точно така! Ха-ха! Ето това е Наталия — от главата до петите. Между другото, не й казвай, че съм идвал тази сутрин — обещаваш, нали? Ще й се стори твърде необичайно. Да, така е! — Луис отсечено се засмя, оголвайки големи равни зъби върху тясното си лице. — Никой не знае. Не казвай на никого. Нека си остане наша тайна — изговори провлечено Луис, преструвайки се на отегчен. — Излишно е да ти казвам, че Наталия е най-безценното нещо в живота ми. Обичам я даже по-силно от Боб. Е, по различни начини, разбира се, но така е. — Луис тихичко се засмя, както понякога се смееше и Наталия. — Но нямаш причини за ревност, пък и ти никога не си ревнувал или поне не си го издавал.

— Никога не съм ревнувал. Честен кръст — вдигна Джак очи към Луис, който втренчено го наблюдаваше, скръстил ръце върху кръстосаните си колене. — Освен това… може би разбираш Наталия по-добре от мен.

Луис елегантно пропусна тези думи покрай ушите си и за миг се загледа през прозореца.

— Другото важно нещо, което искам да ти кажа, е — радвам се, че Наталия се омъжи за теб. За човек като теб. По моите представи ти си единственият човек, когото тя би могла да изтърпи до себе си.

— Благодаря — искам да кажа, радвам се да го чуя.

— Тя те счита също така за много секси — произнесе тържествено Луис, — но не го изтъква, разбираш ли. Ти си сексуалният й обект и това е много важно, но разбира се, тя никога не го произнася с толкова много думи.

Джак притисна с длани пламналите си бузи.

— Добре, добре.

— Бих искал да запаля една цигара, стига това да не те смущава. Благодаря. Не трябва, но по дяволите, ще си позволя това малко удоволствие. — Луис все запалката на Наталия от масичката за кафе — запалката, инкрустирана със злато, която Наталия рядко взимаше навън, страхувайки се да не я забрави някъде. Луис я задържа в ръка и я загледа така, сякаш познаваше много добре тази вещ. — А какви са вестите от нашата малка приятелка Елси?

— Елси? Жъне главозамайващи успехи. Мисля, че изкарва добри пари.

— Но това е фантастично, нали? Не е ли тя ангел — дар Божи — паднал от небето! О-о, бих желал да я видя след пет години, когато ще достигне до онази чудесна зряла възраст на жената — двадесет и пет! Аа-ха-ха-ха! — Луис се засмя с цяло гърло.

Ако до този миг само бе подозирал, то сега вече беше напълно уверен, че това е прощалната визита на Луис. Джак прочисти гърлото си и каза:

— Елси взе две книги от нас. Трябвали й за училище, а не искала да харчи излишно пари.

— О, да, училището. Кои са тия книги?

— Скот Фицджералд и Сол Белоу.

— „Жертвата“, предполагам. Или „Планетата на мистър Самлър“. Но знаеш ли, „Жертвата“ изразява самата същност на Сол Белоу и неговата параноя. Истински шедьовър. Не мислиш ли?

И Луис се отплесна на тема Сол Белоу, колко добър писател бил той — а мислите на Джак се зареяха надалеч, уловили откъслечните фрази като „честен и благопристоен“ или „води разпуснат живот“ по отношение на Елси, които силно му напомняха начина, по който говореше Наталия; напомняха му, че Наталия познаваше Луис далеч по-преди, отколкото него самия. Кракът му, доста голям, в лъскава черна обувка, се поклащаше около тънкия му глезен. Странна професия имаше Луис, помисли си Джак — продаваше къщи и апартаменти, стягаше занемарени жилища, изчаквайки спокойно у дома си някое поредно позвъняване по телефона, от което внезапно получаваше солидна сума.

— Елси да е в опасност сега? — попита Джак в отговор на недоразбрана реплика, произнесена от Луис. — Новата й приятелка доста ми харесва.

— Марион? О, и на мен. Те ни гостуваха няколко пъти. Не, когато казвам „опасност“, имам предвид внезапния й успех. Той може да промени… характера на човека, особено като знаем колко млада е Елси. Е, може и нищо да не се случи, в края на краищата. Тя е ужасно откровена, а понякога даже и рязка. Не мислиш ли? — Луис внимателно погледна Джак. — Тя би казала „довиждане“ на Марион, без да й трепне окото, щом й дотегне. Да се надяваме, че няма да е скоро. Елси е крайно амбициозна — ето, сега позира, това е чудесно — а за тази професия не са й нужни английска граматика и литература, но тя се готви за следващата си стъпка.

— И коя е, според теб?

Луис се загледа в тавана.

— Някоя и друга роля в телевизията… В киното… Знае ли човек? Нищо не може да ме изненада. О, Джак! Какво ново около онзи старик, който я преследваше?

— Слава богу, откакто се премести на Грийн, той й изгуби следите. Днес ми се обади по телефона — малко преди да звъннеш ти.

— Сериозно? Звънял е тук? И какво иска от теб?

— Адресът й. — Джак се засмя. — Казах му, че не го зная, тъй като се мести постоянно. Лошото е, че я е видял да излиза няколко пъти оттук. Знае също, че се среща с Наталия. Шпионира всички ни, разбираш ли?

Луис го погледна замислено.

— Стар ерген е, нали? Сам ли живее?

— Да. Каза ми, че някога бил женен. Жена му отдавна го е напуснала.

— Не знаеш кое е по-лошото — самотният извратен тип или жененият. Мнозина от тия изнасилвачи-убийци, които е толкова трудно да хванеш, се оказват впоследствие женени мъже с по няколко дечица и доходна работа. А такива влечуги като онзи дъртак, с лопата да ги ринеш — никой не иска да се омъжи за такъв и той намразва целия женски свят, разбираш ли?

— Ти виждал ли си го някога, Луис?

— Не, но Наталия ми го описа. Срещнала го на улицата. Навъртал се покрай дома ви. Навярно изгаря от нетърпение да изнасили Елси, но не му се удава. Нищо чудно да се опита да я нападне, или дявол знае какво.

Джак неловко се усмихна.

— Трудно ми е да си представя — каза той, съзнавайки, че не е много убедителен, тъй като едва ли напълно разбираше мотивите на Линдърман. — Той мисли — зная го от собствената му уста — че жените са по природа съблазнителни и се гримират и носят високи токчета, за да отклоняват мъжете от правия път. Изкусителки — така ги нарича.

— Ами че това е класическият тип — смръщи вежди Луис нетърпеливо и разтревожено.

— Е, след като е изгубил следите на Елси, да се надяваме, че ще се прилепи към някой друг.

— Да. — Луис се изправи. — Време е да се изпарявам, Джак. Извини ме, че нахълтах така в дома ти. Не те попитах какво става с книгата за яковете.

— Благодаря, всичко е наред. Днес имам последен… м-м… преглед на материалите. Искам да кажа, че трябва да занеса илюстрациите на художествения редактор.

— Желая ти успех!

— Една глътка, Луис? — попита Джак, както би направила Наталия. — За настроение?

— „Ферне-Бланка“ — усмихна се широко Луис. — Наталия би го одобрила. Само един пръст, Джак.

Джак му наля в чашата.

— А ти?

Джак си наля малко „Джак Даниелс“, колкото да се здрависа с Луис.

— Наздраве!

— Наздраве!

Когато се обличаше в коридора, той забеляза халките на Джак, провесени на тавана.

— Все още ли се упражняваш?

— Когато съм в настроение.

Луис отново се усмихна.

— Може ли да ми демонстрираш нещо?

Джак нямаше никакво желание за това, но си пое дълбоко дъх, хвана халките и се вдигна на мускули, изправил крака нагоре, след което се преметна през глава назад, после напред и отново назад, вдигна се на ръце така, че главата му едва не докосна тавана и отново вирна крака.

— Прекрасно. Нямам думи — промълви тихо Луис с възхищение. — Бог да те благослови, Джак. Довиждане и отново ти благодаря.

Вратата се затвори.