Намерена на улицата

Глава тридесет и първа

Джак рисуваше извитата странична облегалка на едно кресло в пастелнорозов цвят, когато телефонът иззвъня. Остави го да звъни пет или шест пъти, докато не използува цялата боя от четката. Наталия бе завела този следобед Амелия на разходка из някои художествени галерии в северната част на града.

— Ало? — обади се Джак.

— Ало, Джак! — прозвуча напрегнатият глас на Марион от другата страна на слушалката. — Можеш ли да дойдеш? Веднага! Моля те!

— Какво се е случило?

— Елси е ранена! И то много тежко!

— Къде е тя?

— Тук, на Грийн стрийт!

— Какво е станало? Повика ли лекар?

— Н-не. Има… — Марион изхлипа сподавено.

— Марион, обади се на „Сейнт Винсънт“! Ако искаш, мога да се обадя аз.

— Ела по-скоро!

— Тръгвам. Но се обади на болницата, чуваш ли?

Джак грабна ключовете и портфейла си и се стрелна с мълниеносна скорост навън. Как се бе наранила Елси? От стълба ли бе паднала? Или някой бе нахълтал в апартамента й? Джак се втурна на бегом по Блийкър в южна посока, оглеждайки се трескаво за такси.

Реши, че ако зърне някъде такси, ще се затича с всички сили, за да го догони. Но това не означаваше ли, че би могъл да изпревари което и да е такси по пътя си? Опита се да уеднакви дишането си и бягането с вътрешния си ритъм, обмисляйки следващите си стъпки, като отскачаше от време на време от тротоара на уличното платно, за да не се сблъска с мудните минувачи.

От Хаустън се затича в източна посока и пресече на бегом булеварда, използувайки зелената светлина на светофара. Едва не връхлетя върху една бебешка количка, тъй като жената, която я тласкаше пред себе си, кривна в уплахата си встрани, но за щастие, само я разклати.

— Извинете! — извика Джак през рамо.

— Луд ли сте? — кресна зад него жената.

Най-сетне Джак натисна звънеца, на който името Гил бе надраскано с молив над някакво друго име. Спомни си, че Марион живееше в този апартамент под наем.

Звънецът на домофона забръмча и Джак влетя в малко квадратно фоайе. Вътрешната врата в коридора бе отключена.

— Джак! — извика Марион някъде отгоре.

— Идвам! — Джак вземаше задъхан по две стъпала наведнъж.

— Какво става тук, по дяволите! — чу се глас от долната стълбищна площадка през открехнатата врата на един апартамент. Джак забеляза за миг с ъгълчето на окото си смръщената физиономия на мъж на средна възраст, застанал отвън с ръка на валчестата дръжка.

— Джак, Джак, насам! — извика Марион, сгърчена и трепереща от уплаха.

Джак влетя през друга врата вдясно от стълбището.

Елси лежеше на пода по гръб, с една възглавница, пъхната под главата й. От горната част на главата й по лицето й се стичаше кръв.

— Господи! — простена Джак. — Какво, по дяволите, е станало?

— Нападнаха я долу на вратата! Чух я да крещи — когато слязох, забелязах, че някой побягна навън. Елси бе паднала на стъпалата, но беше все още… кълна се, беше жива, докато я извличах нагоре! Опита се да ми каже нещо!

Джак опипа с палец китката на Елси — стори му се доста студена, но самият той бе все още разгорещен. Полуотворените й очи го ужасиха.

— Обади ли се в болницата „Сейнт Винсънт“?

— Винс телефонира. Момчето от най-долния етаж… Мислиш ли, че е мъртва, Джак? — Марион трепереше.

Джак се опита да премери пулса й. Пулс нямаше. Приближи изпотените си пръсти до горната й устна, но не долови дишане. Разгърна бялото й яке и потресен забеляза още кръв на левия й хълбок и по-надолу, под сините й джинси.

— Божичко! Дай ми едно одеяло, Марион!

Марион прекрачи във вътрешността на мансардата, измъкна одеялото на едно от леглата, довлече го, дърпайки го за единия край и покриха с него Елси до врата.

— Джак, мислиш ли, че е мъртва?

— Не знам. За бога, кой беше долу? Можа ли да го видиш?

Марион поклати глава.

— Видях, че вратата се захлопна. Мярнаха ми се бели панталони, мисля. А Елси беше паднала някак с главата нагоре по стъпалата. После Винс, момчето от партера, дойде и ми помогна да я качим. Тогава мислехме, че само са я повалили на земята! Мислехме, че една мокра кърпа ще е достатъчна! Даже казах на Винс да си тръгне и тогава ти се обадих по телефона, после Винс дойде пак и го помолих да телефонира на болницата „Сейнт Винсънт“. Сега може да чака долу на улицата, за да покаже на хората от линейката апартамента.

— Боже мой — простена Джак. Стреснат, забеляза, че главата на Елси изглеждаше леко вдлъбната. Част от кръвта бе потъмняла, друга част все още бе яркочервена.

— Има чудовищна рана на главата! Мислиш ли, че е само в кома, Джак?

Не! Мислеше, че е мъртва. Чу отвън стоновете на линейката, унили и зловещи.

— Идват — каза Марион.

— Кой изверг, по дяволите… Не можа ли да видиш кой изтича зад вратата?

— Не можах да видя, Джак, кълна се. Подозирам, че е отвратителната, гнусна Фран. Кълна се в Бога! — Марион го погледна с широко разтворените си, изпълнени с ужас очи. — Кой друг може да бъде?

След няколко секунди лекарите от болницата, в бели униформи, се надвесиха над Елси, полицай с още един-двама човека, внезапно изпълнили голямата стая, започнаха да задават разни въпроси. Всичко, което успя да дочуе, бе думата „смърт“, общото мнение бе, че Елси е мъртва. Всички трябваше да се отдръпнат встрани, докато един човек правеше снимки първо с одеялото, после с откритото тяло. Попитаха Марион за името й като наемател на апартамента и за връзката й с „момичето тук“, за нейното име и за най-близките й роднини и познати. Марион отиде някъде да потърси адресите.

После се заеха да разпитват Джак. Той носеше документи за самоличност в портфейла си, потвърдени и от Марион, която обясни, че му е телефонирала след четири и го е помолила да дойде тук. Попитаха и двамата имат ли представа кой може да е нападнал момичето; след известно колебание Марион отвърна „не“, а Джак само поклати глава.

По пода заскърцаха обувки. Отнасяха тялото на Елси на носилка.

Марион последва носилката в коридора. Джак стоеше до нея. Страхуваше се да не припадне, но тя бе изправила глава със сурово и неумолимо изражение на лицето. Един мъж фотографираше стълбището долу, а полицаят разговаряше с четирима или петима души, явно обитатели на жилищната сграда.

— Онзи тлъстия, с мустаците — каза Марион на Джак. — Показва си физиономията, само когато трябва да кресне на някого. Винаги пише нещо на машина и не обича да му се вдига шум. Защо не излезе, когато вън, когато Елси… — Гласът й се пресече.

Джак разбра, че тя имаше предвид мъжа на средна възраст от долния етаж, който го бе запитал пред вратата си какво, по дяволите, става тук.

— Кълна се, че Елси ми каза нещо, когато я подхванах — продължи Марион. — Кълна се, че я чух да стене „вдигни ме“ или „помогни ми“.

Джак не можеше да й повярва, не и след като бе забелязал хлътнатината в черепа й. Подхвана Марион за ръка и я поведе към апартамента, който в момента бе празен. Едва сега Марион сякаш се прекърши, раменете й се свлякоха.

— Седни за минутка, Марион.

По челото на Джак се стичаше пот, цялата му риза бе подгизнала. Тюркоазносинята възглавница, която бе пъхната под главата на Елси, беше изплескана с големи, тъмни петна засъхнала кръв, и той бързо я обърна. Кръв се бе просмукала и по синьо-сивия цимент на пода, но биеше по-малко на очи, отколкото върху възглавницата. Нехайно запокитено, встрани лежеше одеялото, с което бяха увили Елси.

— Има ли нещо за пиене, Марион? Един топъл чай би ти се отразил добре.

— Топъл чай! — горчиво се засмя Марион. — Обзалагам се, че в този дом все ще се намери нещо за пиене. Провери горе, вдясно. Налей малко, Джак.

Джак бръкна в шкафчето над мивката, взе бутилка „Къти Сарк“, наля по два пръста в две стъклени чаши и подаде едната на Марион.

Марион отпи.

— Тя седеше точно тук! — Марион се поизпъна на дивана и после рязко скокна.

— Не, сядай долу, Марион. — Но Марион вече се олюляваше към двойното легло в ъгъла, и Джак с мъка успя да я задържи да не падне.

Марион приседна на ръба на леглото.

— Те ще се върнат, Джак. Още не са свършили.

— Кой?

— Полицията.

— Разбира се, че ще се върнат. Нали трябва да открият кой го е извършил. Марион, защо не се обадиш на някой? Искаш ли да дойдеш с мен у дома? При нас? Не можеш да останеш тук самичка. Изпий това.

Тя отпи голяма глътка и червеникавокафявите й клепачи за миг се притвориха, след което погледна по-твърдо Джак.

— Вече се посъвзех.

Джак вдигна поглед към високия бял таван, видя няколко китари, окачени и на двете стени и три или четири рисунки, направени от един и същи човек, които не бяха никак лоши.

— Къде беше Елси днес следобед?

— Имаше работа в два часа в едно студио на източната Тридесет и осма улица. Каза, че ще бъде заета около час и нещо и ще се прибере у дома към четири. Тя беше… Тя… — Гласът на Марион затрепери.

— Ела с мен вкъщи, Марион. Или се обади на някоя приятелка. Няма да те оставя сама тук.

— Ще се обадя на Мира, добре. — Марион потърка челото си.

— Наблизо ли живее?

— Да. — Марион вяло се вдигна от леглото, залитна отново назад, после се изправи и застана като войник, преди Джак да се е пресегнал да я подхване.

— Вече наистина съм по-добре, Джак. И ще намеря кучия син, който го е извършил. Кълна се!

— Не се страхувай за това. Ще го открием.

Марион телефонира, а Джак намокри лицето си на мивката в кухненския бокс, плисна и шепа вода по гърдите си под ризата-кимоно. Чу гласа на Марион:

— Добре, тогава освободи долната врата, тръгвам веднага. След няколко минути. След пет минути.

Заключиха апартамента и се спуснаха по стъпалата. Мъж и жена все още стояха долу във фоайето и възбудено приказваха нещо.

— Вярно ли е, че приятелката ти е мъртва?

— Да — простена Марион и рязко се отдръпна от протегната ръка на жената.

— Полицията още ли е горе, Марион? — обърна към нея сериозното си лице русоляв младеж, облечен в джинси и черна риза.

— Отидоха си. Благодаря ти за помощта, Винс.

— Каква помощ! Нищо не е това! Господи, Елси! — прошепна той и облиза пресъхналите си устни. — Страхувах се да се кача горе, докато полицаите те разпитваха. Ще се върнеш ли тази вечер у дома, Марион?

— Не зная. Отивам у Мира.

— Добре, ние сме си у дома. Обади се, когато се прибереш.

Тръгнаха в южна посока. Марион обясни, че Мира живее съвсем наблизо, през два жилищни блока. Джак леко бе подхванал ръката й — ненужен може би жест, който преди всичко придаваше сила на него и вероятно донякъде успокояваше и Марион.

— Защо мислиш, че Фран го е извършила? — попита я той.

— Защото е изверг. Болна психопатка, а и толкова мразеше Елси. Не зная, Джак, не съм сигурна, но подозирам, че е тя.

Едно хлапе се блъсна в Джак с кормилото на велосипеда си и изкрещя нещо неприлично зад гърба му.

— Но не го спомена пред полицията. Защо?

— Нямам намерение да се забърквам в тази каша. Фалшиво обвинение? Ха! Ще си помислят, че съм истерична. Бой между лесбийки, ще си кажат може би. Имам още много време пред себе си, все ще ми се удаде случай да спомена за Фран. Да видим какво ще излезе от цялата тази неразбория.

Завиха вляво зад ъгъла.

— Не мислиш ли, че може да е Линдърман?

— Лин… Дъртият помияр? Неее, не го виждам в картинката. — Марион внезапно се показа откъм здравомислещата си страна. Обърна сериозните си очи към Джак. — Не, наистина не ми се вярва да е той. Ето, пристигнахме. Или поне аз. — Тя се канеше да изкачи стъпалата на малката площадка пред входа.

— Искам да се уверя, че си влязла — каза Джак и зърна слабата усмивка на Марион, преди да натисне звънеца. — Тази вечер ще си бъдем у дома, Марион. Обади се по телефона, ако желаеш. Дори и ако не е наложително.

— Благодаря ти, Джак. — Гласът на Марион вече звучеше ясно и уверено. Звънецът на домофона избръмча и тя потъна във входа.

Джак постоя няколко секунди нерешително на тротоара, след което пое към дома си с приведена глава, дишайки учестено, като от време на време поглеждаше бегло пред себе си, колкото да избегне сблъскването с някой минувач. В ума му напираха проклятия, гняв, удивление и невяра, и неусетно очите му започнаха да парят — единственият нормален и понятен факт в този момент. Щипещи сълзи измиваха лицето му от праха и предизвикваха остра, палеща болка в очите.

Какво ли правеше Ралф Линдърман в този час? Джак се запъти към дома му, както му бе хрумнало още в мига, когато наливаше „Къти Сарк“ в апартамента на Марион. Щеше да зададе на Линдърман няколко въпроса. Разбира се, можеше и да не го намери в дома му. Не бе сигурен и за номера на къщата му, но щеше да я открие по входа с малката площадка отпред и черната очукана врата. Сега на последното стъпало бе пролазило малко дете и няколко момчета хвърляха мръсна топка за тенис срещу вратата — всички обърнаха глави към Джак и го зазяпаха, когато мина между тях и натисна звънеца на Линдърман. Предната врата не беше заключена.

— Този звънец не работи — каза едно от хлапетата и се разкикоти.

Джак не знаеше да му повярва или не.

— Искате да видите смахнатия стар глупак ли? Качете се направо горе.

Двамата хлапаци писнаха пронизително и се запревиваха от смях.

Джак натисна дръжката на вътрешната врата, която се оказа също отключена и се заизкачва по стъпалата. Гласове и миризми на ядене, плесен и прах. В горещината вратата на всеки апартамент бе мъничко открехната. Най-горният етаж, спомни си Джак, и вратата в дъното, вляво. Джак почука.

Отвътре се разнесоха стъпки.

— Ако си отново ти, няма да ти отворя вратата!

Джак почука по-силно.

— Тук е Съдърланд!

Мълчание.

— Съдърланд?

— Точно така, мистър Линдърман — отвърна Джак, застанал леко разкрачен на площадката. Избърса с опакото на ръката потта от челото си.

Линдърман отключи вратата. Бе наполовина избръснат, с насапунисано лице и самобръсначка в ръка.

— Какво се е случило?

— Мога ли да вляза?

Линдърман сковано отстъпи встрани и покани Джак в жилището.

Някой от долния етаж крещеше на италиански и гласът не бе напълно заглъхнал, когато Линдърман затвори вратата.

— Извинете ме за вида ми — каза Линдърман, — но в тази къща цял следобед се вдига невъобразим шум и нямам и миг спокойствие, а вече се приготвям за работа.

Джак кимна. Линдърман беше по панталони и долна риза. Кучето на черни и бели петна задуши краката на Джак и помаха полусърдечно с опашка. Линдърман зашляпа с чехлите си из апартамента, за да спре шуртящата отнякъде вода.

— Какво е станало — попита връщайки се Линдърман. — Вие май сте тичали? В тази горещина?

— Не. — Джак не сваляше поглед от Линдърман.

— Искате ли чаша студена вода?… Защо ме гледате така? Предполагам, че писмото ми ви е подразнило.

Джак чувствуваше гърдите и лицето си като пламтяща фурна. По цялото му тяло се стичаше пот.

— Какво правехте този следобед?

— Ха! Опитвах се да заспя. Едно младо семейство наскоро се премести да живее долу. Дечицата им пълзят къде ли не из къщата, чак до тази площадка! — Линдърман посочи с ръка. — А аз съм дежурен от осем. Трябва все пак малко да поспя. Ако това бяха работни звуци, винаги съм го твърдял, не биха ме влудявали толкова, но слушам по цял ден излишни шумове. Децата пищят, хората крещят!

Наблизо се чу силен удар — тряс! — и Джак подскочи като ужилен, вперил поглед във вратата.

— И така е всеки ден! Ритат топка срещу вратата ми! — заговори Линдърман със саркастично презрение. Все още държеше самобръсначката в ръка. — Правят го нарочно, разбира се.

В коридора писна детски гласец.

— Бих искал да тренирам Бог — да ги изчисти всички от този етаж, но те ще се оплачат от кучето ми и ще спечелят! Никой вече не го е грижа за спокойствието и реда.

— Къде бяхте днес в четири часа? — попита Джак.

— В четири? — Линдърман изглеждаше изненадан. — Тук си бях.

— Кога разходихте кучето си за последен път?

— Кога съм разхождал Бог? На обяд, около дванайсет. Трябва да го изведа още веднъж, преди да отида на работа. — Линдърман се обърна и неволно докосна насапунисаната си буза с ръка. — Какво има, мистър Съдърланд? Да не са обрали дома ви? Кражба с взлом?

Докато тичаше към дома на Линдърман, Джак толкова живо си представяше как Елси се прибира вкъщи, забелязва го, казва му нещо грубо през рамо и Линдърман грабва първото, което му попада пред очи, някаква тухла от канавката, след като чашата на страданието му прелива от обидите и отблъскването му от Елси, и я удря по главата, след като е отворила вратата със собствения си ключ, удря я може би още два пъти, докато тя пищи, после хвърля тухлата и побягва, когато дочува как Марион отваря вратата на фоайето. А ето че сега Линдърман се ядосваше със своите съседи, твърдеше, че си е бил вкъщи през целия следобед, а може и наистина да е бил. Можеше ли да му повярва?

— Мистър Съдърланд…

— Не, не е кражба с взлом — отвърна Джак.

— Да не би да се е случило нещо с малката ви дъщеричка?

— Не.

— С Елси? — Линдърман го погледна разтревожено.

— Не, не.

— Е, хубаво… Бихте ли ме извинили само за минутка. Можете да се разположите удобно. Трябва да се доизбръсна, а после да изведа кучето на разходка. — Линдърман му посочи креслото и се скри в банята, явно някъде вдясно от двата прозореца.

Джак тихо пристъпи към отворената врата, през която бе излязъл Линдърман. Видя малка спалня с неоправено легло и чу водата отново да шурти. Леглото изглеждаше така, сякаш Линдърман току-що се бе събудил от сън, но не бе ли възможно и да е излязъл още в три следобед? Джак се приближи до вратата на апартамента и забеляза над нея рекламен афиш, обрамчен в кафяв кант, на който бе написано с големи черни букви: ПРИГОТВЕТЕ СЕ ЗА СРЕЩА С ВАШЕТО КУЧЕ. Линдърман бе преправил с четчица думата БОГ. Такива афиши се продаваха в будките за сувенири.

— Ха-ха! — изкриви лице в саркастичен смях Линдърман, връщайки се от банята с кърпа в ръка. — Моето последно изобретение. „Пригответе се да…“

— Къде работите сега, мистър Линдърман?

— Аа. Мръсен вертеп. Наричат го „Пламтящата аркада“, между Бродуей и Осемдесет и първа улица. Хляб и зрелище за масите. Отворено е по всяко време на денонощието. Омразна клиентела, не мисля, че би ви допаднала… Мистър Съдърланд, колко сте пребледнял!

— Пребледнял?

— Само до преди една минута бяхте червен като цвекло, а сега имате вид на ни жив, ни умрял! Ако искате да поговорим за това, което ви написах за Елси, то — не бихте ли… — Линдърман протегна ръка, сякаш искаше да придружи Джак до креслото в голямата стая.

Джак се дръпна рязко назад и улови дръжката на вратата.

— Благодаря ви, но трябва да тръгвам. Извинете, че ви обезпокоих. — Джак бързо излезе.

Отново беше на слънце, крачейки с поуспокоена стъпка. Въздухът приятно галеше измъченото му тяло. Пресегна се за ключовете си.

Наталия и Амелия си бяха у дома. Наталия се суетеше из кухнята.

— Здравей, Джак! Познай какво ще… Какво има, Джак?

— Нищо.

— Господи, не приличаш на себе си! Къде беше?

Джак осъзна, че леко трепери. Треска ли имаше?

Спомни си за онзи мразовит ден, когато Елси лежеше трескава, с посинели устни на леглото им в спалнята — февруари ли беше тогава? Свали ризата-кимоно през глава.

— Ще взема един душ. — Прекрачи в банята и завъртя кранчето с топлата вода.

Наталия го последва.

— Джак, какво има? Да не би си се сбил някъде?

— Нее! — Джак едва не се разсмя, пристъпвайки под горещия душ.

Благословена вода, за миг забрави всичко около себе си, опиянен от живителните струи, подложи глава под тях и извърна нагоре лице, усещайки приятни тръпки по цялото си тяло. Зъбите му престанаха да тракат.

— Топъл душ в тази жега… Искаш ли нещо студено за пиене?

— Само чаша горещ чай.

— Сериозно.

— Да, моля те.

Джак нахлузи хавлията си и пренесе чая в спалнята. Кимна на Наталия:

— Седни.

Наталия се поколеба, но той посочи с настоятелен жест стола до леглото.

— Добре. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво има? — Наталия нетърпеливо приседна на крайчеца на стола с права облегалка.

— Елси е убита — промълви едва чуто той.

Наталия трепна.

— Убита! Какво искаш да кажеш?

— Днес следобед. Марион ме извика по телефона. Станало е около четири часа.

— Убита… как!?

— Някой я е ударил много силно с тухла по главата. — Джак вдигна отново треперещата си ръка към чашата с чай.

— И къде е станало това?

— Точно пред входа на къщата. Марион я е чула да крещи, и… когато слязла долу, я намерила на стъпалата и я качила в апартамента. Мислила, че е само в безсъзнание, ала тя вече била мъртва. Полицията дойде… и една линейка от болницата „Сейнт Винсънт“. Марион мисли, че…

— Не мога да повярвам — простена Наталия. — Не мислиш ли, че онова влечуго Линдърман… — Наталия се изправи. — Видяла ли е нещо Марион?

— Не. Някой се стрелнал зад вратата, някой в бели панталони, но тя е още в състояние на шок, скъпа, може и да се е излъгала?

— Не вярвам! Кажи ми, че не е истина, Джак! Не е възможно!

— Отбих се у Линдърман — каза Джак. — Твърди, че си е бил целия следобед вкъщи и изглежда, че наистина е така… Марион спомена за онова момиче, Фран. Сещаш ли се? Онази кранта, с физиономията на боксьор.

— Фран, да.

— Как й беше фамилията?

— Не помня… Боже мой, Джак… видя ли Елси?

— Естествено. Да. След като ми се обади Марион, пробягах разстоянието до Грийн стрийт. Мислех си, че Елси е само ранена… че е изгубила съзнание, но… — Джак не искаше да описва раните по тялото й. — Марион подозира Фран… О, ченгетата рано или късно ще я открият. Сигурен съм, че ще разпитат и Линдърман. Но колко ли извратени типове са се навъртали край Елси. Нямам и представа. А ти?

Наталия изглежда не го слушаше. Лицето й бе сгърчено от болка, главата й безсилно отпусната надолу, а очите — сухи и безжизнени.

— Господи, Елси! Не! — внезапно изкрещя тя, стресната от ударите по затворената врата.

Амелия леко открехна вратата, явно желаейки нещо.

— Сега ще се върна — каза Наталия и излезе. — Не, скъпа, с татко ти си говорим за нещо. Само пет минутки. Да, за пътуването. Ние… — Гласът й затихна в коридора.

Пътуването за Югославия. Бяха го запланували за края на месеца, със самолет до Белград, през Виена. В ъгъла на коридора вече ги очакваха два куфара, единият с отворен капак, в който бяха опаковали някои неща.

Наталия се върна с чаша „Гленфидич“.

В следващите пет минути Наталия го разпита за всяка подробност — къде е била ранена Елси, какво е казала Марион, къде е тя сега (Наталия бе виждала Мира, но не бе сигурна за фамилията й — Джаксън или Джонсън); какви въпроси е задавала полицията, как се е държал старият Линдърман.

— Отивам да я видя — съобщи Наталия.

— Кой? Марион?

— Елси.

Джак не успя да я разубеди. Наталия смяташе да посети първо болницата „Сейнт Винсънт“ и ако не я откриеше там, да отиде направо в моргата.

— Тогава ще дойда с теб — заяви Джак и стана, готов да се преоблече.

— Искам да остана сама.

Нещо в решителния й глас и плътно стиснатите й устни го накара да отстъпи. Тя наистина предпочиташе да отиде сама.

— Не позволявай на Амелия да гледа новините тази вечер. Могат да съобщят нещо по телевизията, разбираш ли? — прошепна Наталия.

Джак бързо се облече след захлопването на външната врата. Навлече леките си памучни панталони и ризата, провесена навън. Взе от банята джинсите си „Левис“, потъмнели в горната част от потта.

— Тат-коо! Небу-коо! — извика Амелия от всекидневната.

— Какво? — Завари дъщеря си, легнала на пода, подпряла главицата си върху лакът, с паднала над лицето й коса.

— Ето го тука! Мога да го прочета! Какво е това?

Джак се наведе над картата на Югославия, която Амелия бе разгънала върху килима, но видя само един голям правоъгълник на хартията.

— Някакво селище. Какво друго има?

— Ще ходим ли там? — Изгубила търпение, Амелия изхленчи: — Не е град, прилича ми на село. Тук, в крайчето. Виж!

От прозореца зад гърба й струеше слънчева светлина и огряваше със златисти отблясъци светлата й коса, което му напомни за Елси. Последната слънчева светлина за последния ден от живота на Елси. Джак затвори очи и извърна глава настрана.

— Ще отида да приготвя нещо за вечеря. Не си ли гладна вече?

— Не — нацупи се Амелия. — Къде е мама?

— Излезе за малко. Скоро ще се върне.

Наталия бе започнала да прави вечерята, така че не му оставаше много работа. Тъкмо бяха седнали на масата и телефонът иззвъня. Мъжки глас се представи за еди-кой си инспектор и запита дали може да намине тази вечер и да поговори с Джак.

— Разбира се. Сега ли?

— След десетина минути.

Джак се опита да положи Амелия в креватчето, но тя бе заподозряла нещо и започна да го разиграва: „щяла да си легне, не, нямало да си легне, защото някой щял да дойде у дома“.

— Разбира се, че можеш да останеш с нас — опита се да я подлъже Джак. — Ще има весел маскарад. Ще играем на стражари и апаши.

Златистите очи на Амелия се разшириха.

— Кой ще дойде? Кога?

— Някои ще бъдат облечени в пижами. Хайде, бързо се преобличай!

Звънецът иззвъня. Двама униформени полицаи в сини ризи с къси ръкави се заизкачваха по стъпалата. Джак разпозна в единия от тях полицая, който го бе разпитвал в апартамента на Марион.

— Мистър Съдърланд?

— Да, господине — отвърна Джак.

Представиха се един на друг и Джак ги въведе в стаята и им предложи да седнат.

Амелия влезе по пижама, с боси крачета и изрази желанието си да се присъедини към „играта“.

— Амелия, скъпа, остави ни само за пет минути. — Джак я прегърна през раменете и я тласна към детската стая.

— Нали ми каза, че ще дойдат стражари и апаши!

— Апашите още не са пристигнали — изохка Джак.

— Никъде няма да ходя — троснато отвърна Амелия и се изплъзна от ръцете му.

— Съжалявам — каза Джак на полицаите, един от които се усмихваше. — Мога ли да ви поканя в спалнята?

Мисълта за това му беше неприятна, но не искаше да заключи Амелия в стаята й. Джак донесе още един стол. Полицаите го последваха. Затвори вратата под носа на Амелия.

— Ще разговаряме само няколко минутки, скъпа! — Знаеше, че може би ще подслушва зад вратата. Неохотно приседна на ръба на леглото.

— Били сте добър приятел на момичето, така ли? — попита непознатият полицай от криминалния отдел.

— Добър приятел… би могло да се каже, но не и интимен — отвърна Джак.

— Откога я познавате?

Джак се замисли.

— Може би от година. Почти една година.

— А как се запознахте?

Джак погледна към вратата, чийто ключ бе превъртял, макар и да не чуваше шум зад нея.

— Работеше в едно кафене на Седмо авеню. Един ден й направих скица на гърба на една бланка. — Джак потръпна. — Тогава живееше съвсем наблизо, на Минета стрийт. Започнахме да се поздравяваме на улицата.

— И после?

Джак се размърда притеснено на леглото, желаейки да избегне епизода с Линдърман.

— Тогава… тя се запозна с жена ми и… тя я препоръча на един фотограф. Като модел. И така тя започна да работи в рекламата на модно облекло. Получаваше многобройни поръчки.

— Да, това е вярно, виждал съм я в модни списания — каза полицаят от криминалния отдел — плещест мъж в средата на трийсетте, с права, елегантно подстригана кестенява коса. — Да сте чували да има някакви врагове? В нейния бранш? Завистливци? Ревниви мъже?

Джак бавно поклати глава.

— Приятелката й Марион Гил може би познава хората, с които работи. Аз никого не познавам.

Полицаите записаха нещо в бележниците си. Джак попита:

— Разговаряхте ли още веднъж с Марион?

— О, да, преди малко — каза другият полицай. — Тя се свърза по телефона с нас и ние отидохме да я видим. Много симпатично и разбрано момиче.

Джак си помисли за Фран.

— Надявам се, че вече сте попаднали на някаква следа?

— Все още не — предпазливо отбеляза полицаят от криминалния отдел.

Джак забеляза, че дръжката на вратата се задвижи и се опита да не й обръща внимание. Макар и да не бе топло, почувствува челото си да се изпотява.

— С какво е била ударена? Научих, че може би с някаква тухла, намерена в коридора, на долната площадка.

— Да, тухла, покрита с цимент — каза полицаят от отдел „Убийства“ и внимателно погледна Джак. — Тежка около два килограма.

Джак потрепери.

— Какво мислите по въпроса, мистър Съдърланд? — попита го полицаят.

Джак си пое дълбоко дъх.

— Две неща. Че убиецът трябва да е бил… доста силен, за да нанесе такива удари. И после, чудя се откъде ли е намерил тази тухла. — Джак говореше много тихо, с надеждата, че Амелия не подслушва зад вратата. — Но предполагам, че това не е от голямо значение.

— Подозираме откъде е взета. На около десетина метра от вратата. Там има две боклукчийски кофи, в които са изсипани разни парчетии от строеж.

— В каква посока?

— Посока? — недоумяваше полицаят от криминалния отдел.

— От външната врата на къщата.

— О, в южна посока — съобрази полицаят. — Кофите за боклук се намират южно от входа. Мистър Съдърланд… имате ли някаква представа… някакви подозрения, кой би могъл да извърши това?

Джак изтри с ръка потта от челото си.

— Не. Не познавам обкръжението й. Хората, с които общува. Но бих желал да ви бъда с нещо полезен. Съпругата ми и аз много обичахме Елси. — Джак нервно стана от леглото, внезапно загубил охота за по-нататъшни обяснения, почувствувал, че разговорът потъва в задънена улица.

— Бихме искали да поговорим със съпругата ви — каза полицаят от отдел „Убийства“. — Знаете ли кога ще се върне? И къде е тя сега?

Джак не знаеше какво да им обясни, имаше ли правото да премълчи и нужно ли бе въобще да скрива нещо от тях.

— Нямам представа къде е сега.

— Тя знае ли за убийството?

— Разбира се — промълви едва чуто Джак. — Казах й веднага, щом се върнах от… — Помисли си за посещението у Линдърман — щом се върнах у дома, след като изпратих Марион.

— Но не знаете ли къде е отишла? Да не би при Марион? Познават ли се с Марион?

— Да. — Какво ли им бе казала Марион за Наталия? — Всъщност, тя отиде да види… да разбере къде е Елси. Каза, че първо ще се отбие до болницата „Сейнт Винсънт“.

— Наистина ли? — попита полицаят. — Значи съпругата ви е силно обезпокоена?

— Да. Всички обичахме Елси. Всички. — Джак не пожела да седне отново. Искаше му се по-скоро да се махнат и сами да се заемат с откриването на убиеца.

— Често ли се срещахте с нея?

— Нее. Поканихме я с жена ми на няколко събирания у близки приятели.

— Бяхте ли влюбен в нея, мистър Съдърланд? — Въпросът бе зададен с безизразен и учтив тон.

— Не — отвърна Джак.

— Напълно естествено, като си помислиш — подсмихна се полицаят и се спогледа с колегата си.

— Бихте ли… — сержантът от криминалния отдел извади визитна картичка от папката си, — бихте ли ни се обадили, когато се прибере жена ви? Вероятно я очаквате да се прибере тази вечер?

— Да, разбира се.

Двамата се изправиха. Джак отключи вратата. Амелия не се виждаше никъде. Полицаят от криминалния отдел се огледа внимателно и тихо притвори вратата, уверил се, че никой не ги подслушва.

— Между жертвата и момичето Марион е имало интимна любовна връзка. Знаехте ли това?

— О, да, чувал съм да говорят — отвърна Джак.

Полицаят от отдел „Убийства“ понечи да сложи фуражката си, но се отказа, после тихо отвори вратата и тримата излязоха.

— Тук ли работите? — попита познатият на Джак полицай и се огледа из апартамента.

— Да — отвърна Джак.

— Тат-коо! — Амелия излезе от стаята си в коридора, но сега това вече нямаше значение. — Къде са апашите? — Тя се приближи до Джак. — Дадоха ли ти талон за неправилно паркиране?

Един от полицаите се засмя. Другият поиска да надникне в ателието на Джак. Излязоха в коридора, изненадани от висящите от тавана спортни халки, попитаха го как ги достига и Джак бе принуден да подскочи, за да ги смъкне до подходящата за упражненията височина, макар и да не се преметна нито веднъж, както пожелаха.

— Поддържате добра спортна форма — отбеляза познатият на Джак полицай.

Джак дръпна докрай и полуотворената завеса на ателието си. Имаше някои току-що започнати рисунки, поставени не върху статива, а на работната му маса, тъй като понякога предпочиташе дифузното осветление. Четката му беше поставена вляво, със засъхнала по нея розова маслена боя. Въздухът беше просмукан от миризма на терпентин. Джак наля няколко капки в едно бурканче и пъхна четката в разтворителя.

— Рисувате ли нещо?

Джак махна с ръка.

— Работех, когато телефонът иззвъня. Беше Марион. — Опита се да ги изведе от ателието.

— Това не е ли… — попита криминалният инспектор и се приближи до рисувалните дъски, облегнати вдясно на масата, върху които бяха прикачени няколко снимки на Елси. — Това е момичето, нали?

— Да — отвърна Джак.

— Но тя е красавица. Беше… — отбеляза другият полицай и поклати глава.

Джак смръщи вежди и сложи пръст на устата си. Амелия бе застанала в коридора и подслушваше разговора. Джак се запита колко ли време ще може да запази тайната от нея. Чувствуваше антените на дъщеря си плъзнали из целия дом.

— Благодаря ви, мистър Съдърланд — отсече твърдо на вратата полицаят от криминалния отдел. — Съпругата ви може да ни се обади по всяко време тази вечер, в случай, че не успеем сами да я открием. — Той слабо се усмихна. — Ще заминавате ли някъде? — Погледна към разтворените куфари в коридора, с капаци, облегнати на стената.

— Да, след около десетина дни. Съпругата ми и аз. В Югославия — отвърна Джак, мислейки си за билетите и готовите паспорти. Щеше ли да пожелае Наталия да заминат?

Когато вратата се затвори, Джак се укори, че не им бе задал няколко въпроса. Беше ли споменала Марион за подозренията си към Фран, например? Джак притисна длани към изпотеното си лице и отиде в кухнята да се напръска със студена вода.

— Татко, имаш ли квитанции за неправилно паркиране?

— Цяла купчина — отвърна Джак. — Но полицаите се оказаха много любезни.

— И сега трябва да платиш много пари, така ли? — попита Амелия, вживяла се истински в играта.

— Да. Вярно е.

— Колко?

— Още не са изчислили — Джак поклати тъжно глава.

Амелия се затича към телевизора. Когато наближи времето за новините, Джак влезе в хола.

— Днес няма да гледаме новини, мила. Загаси телевизора. Време е за лягане.

— Но още няма десет! — изхленчи Амелия и погледна часовничето на ръката си.

— Без излишни спорове. Измий си зъбите и се отправяй към леглото. И повече никакви шмекерии! — Той я хвана здраво за ръката.

Безпрекословният му тон й подействува.

Джак влезе в ателието си и внимателно проми четчицата си в терпентина, тъй като не можеше сега да гледа розовия цвят. Огледа се за някоя книга, подозирайки, че няма скоро да заспи.

Час по-късно, след като бе взел още веднъж топъл душ и бе полегнал върху неоправените завивки на леглото, телефонът иззвъня. Вдигна слушалката от деривата върху нощното шкафче на Наталия.

— Здравей, Джак — прозвуча спокойният глас на Марион. — Наталия е тук. Искаш ли да я чуеш?

— Да… Добре ли е? Какво ново има?

— Пипнаха Фран. Сега я разпитват.

— Сериозно? Сигурна ли си? Какво казва полицията?

— О, измислила си е някакво фалшиво алиби. — Марион леко заваляше думите, сякаш бе уморена или подпийнала. — Една от гнусните й приятелки се обади тук — заплашваше ме, мръсницата.

— Полицията задържа ли я?

— Не зная, във всеки случай я държат под око.

— Добре. — Остра тръпка на задоволство прониза Джак. — Какво прави Наталия?

— О, тя е чудесна. Опитва се да ме успокои. Седнала е на леглото — пие кафе с лед. Господи, каква нощ! Сякаш никога няма да свърши…

— Кога ще се прибере у дома? Ще си дойде ли изобщо?

— Не зная. Трябва сам да я попиташ. Наталия?

— Здравей, Джак — обади се Наталия. — О, добре съм, нищо ми няма — каза тя леко раздразнена. — Да, видях я… след хиляди молби — отвърна тя на въпроса на Джак.

В гласа на Наталия Джак долови онази хладна самоувереност, която често прикриваше гнева й — черта, която бе забелязвал у силните хора, принудени в дадена ситуация да се огънат, за да постигнат целта си.

— Марион ми каза, че вече са по петите на онази Фран. Как й беше фамилията?

— Дилън. Тя използува две имена.

— Ще я задържат ли?

— Може би. Заловили са я тази вечер на някаква гара, натъпкана с наркотици.

— От полицията ли ти го съобщиха?

— Мм… Само ми намекнаха. А една от приятелките й се обади преди малко на Марион, силно натряскана.

Джак схвана, че Марион се е върнала на Грийн стрийт около седем, след като полицията я бе потърсила у Мира, тъй като Марион им бе оставила телефонния й номер. И тъй, Наталия бе сварила Марион у дома. Сетне се бе обадила „една от онези гангстерки“ на Фран и я бе обсипала с вулгарни псувни и заплахи, тъй като Марион бе съобщила на полицията подозренията си Фран да е възможният убиец на Елси и името на момичето, в чиято квартира биха могли да намерят Фран, както и в действителност се бе оказало. След това полицията бе посетила отново Марион и си бе тръгнала само преди десетина минути — а дали това не бяха същите двама полицаи, с които бе разговарял Джак, това не пожела да попита. Наталия съобщи, че телефонирали с Марион на родителите на Елси в родното й градче.

— Полицията вече ги е уведомила — каза Наталия. — Те пристигат утре сутринта.

— Господи! Но това е ужасно! — промълви Джак.

— Бащата прие новината много твърдо, но майката не е на себе си. Боже мой!… Резервирах в хотела стая за тях.

Наталия обясни, че щяла да прекара нощта при Марион, тъй като било ужасно да я остави сама в този момент, а и полицията искала да знае къде е и да й осигури охрана пред входа на дома й. И двете били крайно изтощени.

Джак затвори телефона и легна по гръб с отворени очи, безцелно вперил поглед в ъгъла на тавана. Дженивиев се обади — му бе съобщила накрая Наталия. Новината е вече разгласена по радиото и телевизията. Във вестниците също. Но не си купувай нищо, ще ти призлее. Вестниците! Предполагаше, че са публикували рекламни снимки на Елси.

Около полунощ се обади и Илейн Армстронг. Тази вечер гледали някакъв филм и след като излезли от киносалона, зърнали репортажите в новоизлезлите вечерни вестници. Знаеха ли за новината вече Джак и Наталия? Да. Наталия сега е у приятелката на Елси, отвърна Джак. Не, не знаят още кой е убиецът, имат само известни подозрения. Кой?

— Някаква психопатка — отвърна Джак.