Намерена на улицата

Глава четвърта

Наталия позвъни на следващата сутрин, малко след като Джак изпрати Амелия до дома на мисис Вернън.

— Звънях преди малко… О, както си и мислех, семейство Вернънови — въздъхна тя с лека досада. — Исках да се уверя, че си у дома, тъй като не можах да си намеря ключовете — за апартамента, имам предвид. Може би съм ги опаковала без да искам в багажа.

— Чаках те. Откъде се обаждаш?

Телефонираше му от някаква бензиностанция и се надяваше да си бъде у дома след около час.

— Недей да бързаш. Внимавай, скъпа.

Джак се върна на работната си маса. Фасадата на неговата къща лежеше върху листа, леко екипирана с молив и вече готова за покриване с туш. Следващите няколко минути обаче Джак се засуети из апартамента, хвърли една възглавница на мястото й на дивана, макар че Наталия не обръщаше особено внимание подредени ли са вещите или не. Хладилникът беше зареден с храна и когато се прибереше, щеше да е време вече за обяд, но Наталия не държеше много на точните часове за хранене, така че човек никога не бе сигурен кога е гладна и кога не.

После потъна дълбоко в работата си и тъкмо изтегли тънка, изящна линия с островърхата си четка, за да нарисува клона на едно дърво, когато дочу двата познати тона от клаксона на колата, които можеше моментално да различи от останалите улични шумове. Приближи се до прозореца на хола и съзря на отсрещния край на улицата Наталия да затръшва багажника на червената си тойота. Асфалтът бе потъмнял от ръмящия ситен дъждец, който Джак не бе забелязал.

— Ей! — викна й той и тя се обърна по посока на гласа. — Чакай ме долу, слизам веднага! — Видя я да му маха с ръка.

Джак грабна връзката с ключове и се заспуска бегом по стъпалата.

— Здравей, скъпа. — Стисна ръката й, сгушена в широкия ръкав на стария шлифер с кожена яка и бързо я целуна по бузата. — Уморена ли си? — Извади куфара й от багажника.

— Не, но в Пенсилвания вали като из ведро.

Джак забеляза, че калниците на колата бяха изпръскани с мръсотия.

— И това, нали? — Той измъкна и голяма платнена чанта.

— Да. Аз ще взема книгите.

Затвори вратичката на колата, бръкна и извади от багажника ленена торба, издута от книги, с щампована емблема отгоре „Харвардски университет“ и затръшна капака му.

Горе Наталия се оплака, че е съсипана от умора — гласът й звучеше така, сякаш бе спала само два часа тази нощ или изобщо не бе мигнала. Бе се срещнала с Луис и някои негови приятели на вечеря и сетне Луис й бе телефонирал някъде в малките часове.

— Направо ми призля от всичко това и потеглих сутринта доста рано.

До този момент му бе разказала за хората, посетили я снощи в дома й, за досадната вечеря в клуба за голф с неколцина приятели на майка й, но не и за това, че й бе призляло от компанията на Луис.

— Нека сваля първо тези обувки. Малко да ми починат краката.

Носеше сандали с токчета, лятна пола и риза с остро изрязани крайчета, щръкнали леко и поизмачкани. Сигурно не се бе преобличала от снощи — помисли си Джак.

— Искаш ли да вземеш един душ? Или едно питие? Купил съм от любимото ти „Гленфидич“.

— Да — отвърна Наталия и приседна на дивана, за да освободи изморените крака от сандалите си. Запали цигара Марлборо и се излегна назад.

Джак сипа уискито върху кубчета лед в старомодна чаша, тъй като Наталия не обичаше високите чаши. Вдъхна с наслада от едва доловимото й ухание. Дори струйката дим от цигарата й му действуваше възбуждащо.

— Благодаря ти, Джак. — Тя му се усмихна със затворени устни и сиво-зелените й очи заискряха. Под долните й клепачи избиха няколко ситни бръчици, които гримът лесно би прикрил, ако тя се бе постарала. Очите й не бяха големи, а клепачите й леко прихлупваха вътрешните им ъгълчета. Рядко се усмихваше широко, освен ако не се смееше от сърце, тъй като се срамуваше от зъбите си — не толкова бели, колкото би й се искало, макар че цветът им не се дължеше на цигарите. Краката й също не отговаряха на нормите за безупречност — бяха малко по-тежки, отколкото беше нужно. Какво тогава й придаваше този невероятен сексапил не само за Джак, но и за толкова много други хора? Може би гласът й, тъмен и наситен, издаващ темперамент и интелигентност, понякога леко пресипнал. Когато я чуваше по телефона, Джак често си мислеше, че Наталия просто кашля или прочиства гърлото си и по това я разпознаваше веднага. Надяваше се да й предаде настроението си да си легнат час по-скоро, преди да се завърне Амелия, може би към четири и половина.

— Как върви работата ти? — запита го Наталия.

— О, после ще ти разкажа. Ще ти дам да хвърлиш поглед на някои неща. Правя обложките на книгите. — Джак бе прегънал колене в големия фотьойл, обгърнал с ръце облегалката. Искаше му се да скочи, да се нахвърли върху Наталия и чашата й с уискито и да правят любов на дивана. — А майка ти как е?

— О, мама — простена Наталия, комично обърна очи към тавана и се засмя. — Теди се връща в неделя. Той ще й прави компания.

Теди бе по-младия несъщ брат на Наталия от втория брак на майка й. Когато бащата на Наталия се спомина, майка й се омъжи повторно, а след това се разведе със съпруга си. Двадесетгодишният Теди учеше в някакъв Калифорнийски колеж. Отгледа го баща му, който имаше върху него попечителски права.

Наталия отбеляза, че апартаментът изглежда чудесно. Това не бе привично за нея. Подобни забележки не бяха в стила й. Джак почувствува, че нещо я гнети. Още не изпила скоча си, тя заяви, че иска да вземе един душ и рязко скокна от дивана. Докато Наталия беше в банята, Джак пренесе куфара й в спалнята и разтвори ключалките, без да повдигне капака. Сърцето му преливаше от нежност и кротка възбуда. „Как върви работата ти?“ Джак се усмихна. Тя толкова рядко проявяваше интерес към заниманията му. Работата му, мислеше си навярно, е приятна разтуха за него и може би начин да спечели мъничко пари. Намираше някои от рисунките му за находчиви, но се увличаше повече от живопис; да съзерцава добро изкуство за нея бе начин на дишане, сякаш изкуството й заместваше витамините и слънчевата светлина. Джак не бе добър художник, поне в областта на изящните изкуства. Пък и съвсем ясно му бе, че тя нямаше нужда от неговите пари.

Наталия се появи от банята в жълтата си, дълга до земята широко набрана роба и със сините си пухести чехлички; потъмнялата й коса обрамчваше лицето й също както на Амелия вчера и Джак отклони поглед, защото се улови, че я зяпа втренчено. Наталия ненавиждаше робското преклонение, припомни си той, дори му се присмиваше.

— Трябва да помогна малко на Изабел следващата седмица. — Наталия взе уискито си от масичката за кафе. — Очаква да пристигне изложба на Пинто. — Отпи глътка. — А той е цял ужас в добре знаеш какво. Знаеш ли?

— Ъмм. — Джак си припомни разказите й за нервния, но самоуверен Пинто, скорошен преселник от Бразилия с няколко изложби вече зад гърба си в Амстердам и Париж. — И кога е това?

— Изложбата ли? След около седмица. Ще й помогна при окачването на картините, изобщо в цялостното оформление на залата. А тя ще ми плати все нещичко, което би ми било от полза. На нас, искам да кажа. — Тя се позасмя на думата „полза“.

— Значи на твоя гръб стовариха този Пинто! — Гласът на Джак трепереше от ненавист към него.

— На двадесет и шест години е само, а вече си въобразява, че е гений. — Тя запали цигара. — Е, не е чак пък толкова калпав. Но е… — Тя повдигна рамене. — Просто не е надарен художник.

Джак знаеше това. Въпрос на няколко добри рецензии и отзиви в печата, както би казала Наталия, и акциите му се бяха вдигнали. Помнеше творбите на Пинто, няколко репродукции от диплянката, която му донесе тя — мораво-червеникав фон и сребристосиви кръгове в различна големина, размазани върху гъстата, релефно изсечена, както личеше, маслена паста.

— Навярно скоро ще се провали — прибави Наталия.

Джак знаеше и това, и близкият провал на Пинто му достави известно удоволствие. Наталия и преди бе работила в галерията на Катц. Бе добра секретарка, можеше дори да продава и картини, случвало й се бе неведнъж. Наталия имаше приятна външност, любезни и предразполагащи обноски, но й липсваше напористостта и ексцентричната нахаканост на продавачка на изкуството.

— Не огладня ли вече?

— Обзалагам се, че ти си гладният. Какво има за ядене?

— Телешко печено. С настърган хрян.

— Амм! — Тя затанцува на пръсти и поглади стомаха си като палаво дете.

Заедно приготвиха масата, от вчера бе останала малко картофена салата, а тази сутрин той купи топла франзела. От отворените прозорци на хола нахлуваше уханен, ароматен ветрец и се разнасяше из целия апартамент, в дъното на който прозорците също бяха открехнати, а зелените връхчета на тополите надничаха иззад перваза. Джак наля на себе си чаша Кианти2, а Наталия си сипа още уиски. Беше се посъживила сега и необичайно посърналото й лице днес бе придобило нежен прасковен цвят. Наталия рядко излагаше лицето си на слънце и нехаеше за модния кехлибарен тен. Джак забеляза, че с всяка минута й се приспиваше все повече.

Джак си намаза последната филийка хляб с масло.

— В сряда вечерта изгубих портфейла си и един непознат ми го донесе у дома. Всичко си беше на място, даже и парите, и кредитните карти, всичко!

Очите й се разшириха от интерес.

— Загуби го? Къде?

— Точно пред входната врата, долу. В канавката. Очевидно, след като съм платил за таксито — около пет и половина следобед. Както и да е, час и нещо, след като открих, че го няма и ми стана много тягостно за кредитните карти — не, всъщност за твоите снимки, телефонът иззвъня и глас на възрастен човек ме запита не съм ли този и този и дали не съм изгубил нещо. Каза, че е намерил портфейла ми и ще ми го върне след десет минути. Долу, на тротоара. Пристигна точно навреме и не прие никаква награда — нито стотачка, нито дори двадесет долара!

Джак тропна с пръсти по ръба на масата и се засмя.

— Всичките ли пари бяха вътре?

— Даа, току-що се бях върнал от банката. Над двеста — той знаеше точния им брой. Явно всичко е прегледал.

Тя отривисто се засмя.

— Сигурно е прероден християнин.

— Всъщност, обясни ми, че е атеист: „За мен е съвсем естествено да ви върна портфейла“. Изрече го доста нафукано. Ха-ха! Навярно мрази църквите. О-о, има и куче, което се казва Бог. Някаква смесена порода, на черни и бели петна.

— Куче, наречено Бог! — Тя се засмя и тръсна глава. — „Куче“, произнесено наопаки.

Джак въздъхна щастливо.

— Защо не подремнеш малко? След това дълго шофиране няма да ти се отрази зле.

Но тя се пресегна за още една цигара от пакета върху коктейлната масичка.

— Бог ми е свидетел, хубаво е да си у дома!

Забележката направи Джак още по-щастлив, но не го издаде с нищо. Бавно заразчиства масата, отменяйки Наталия от това задължение, която сега можеше да прави каквото си поиска. Тя занесе няколко неща в кухнята, отиде в банята да си измие зъбите и преди да прекрачи в спалнята, му каза:

— До скоро. Събуди ме след час, ако още не съм станала.

Когато след час и нещо Джак открехна вратата на спалнята, Наталия спеше, дръпнала чаршафа чак до раменете си — чистият й профил бе ясно очертан на бялата възглавница, лявата ръка бе свита под брадичката. Странно замислена поза, усмихна се Джак. До нея лежеше разтворен художествен каталог с лъскава бяла корица, думата „изкуство“ бе изписана с големи черни букви отгоре. Над лявото й рамо видя, леко прихлупена от възглавницата, дебела книга от Ървин Хау.

Джак скръсти ръце и се облегна безшумно на рамката на вратата, но клепачите й потрепнаха и тя отвори очи.

Наталия се обърна и протегна към него ръце с лека усмивка. С три светкавични движения той свлече дрехите си и се мушна до нея. Нашият собствен дом, помисли си Джак, най-сетне, след три безкрайни месеца в Ардмор. Обичаше копринените светли косъмчета на бедрата й, талията й, гладка и заоблена — не плоска над корема и гърба като талиите на повечето жени. И той я зацелува страстно.

Но накрая не изпита онова блаженство, което бе очаквал. Чувствувайки, че е вече подготвена, той проникна нежно в тялото й и долови дишането й в ухото си. Усети после спокойния му ритъм и разбра, че не е достигнала до кулминация. Целуна гърдите й.

— Извини ме. Не зная какво ми стана… Нищо.

Джак обходи с устни още веднъж стегнатата плът под гърдите й.

— Следващия път. — И стана от леглото.

Но през следващите няколко часа Джак почувствува странна тежест. Определено не бе от виното и от прегръдката с Наталия, но усещаше краката си оловни. Очакваха Амелия да си дойде скоро. Разговаряха за училището й на западната Дванадесета улица, „Златната академия за начинаещи“, име, което обикновено караше Наталия да повдигне горната си устна в иронична, полупрезрителна усмивка.

— Да не мислиш, че училището е „златно“, като имаш предвид цената? — попита Наталия язвително.

Бяха отишли да го разгледат предварително. Приличаше на смесена детска градина с деца от ранна и предучилищна — чак до деветгодишна възраст, в която вероятно ги учеха на нещо — на четене, смятане и писане. До училището се стигаше бързо пеша, а след уроците Амелия се връщаше с придружителка, освен ако Наталия или Джак не се обадеха предварително, че ще я вземат сами. Двеста долара седмично, при петдневна работна седмица, заедно с един хубав обяд.

— Нали ми каза, че семейство Вернън много го харесват — попита Джак с чувството, че повтаря репликата за трети път — и отдавна са записали дъщеря си в него?

„За какво ли е разтревожена Наталия?“ — попита се той. Навярно за нещо не чак толкова сериозно, но и най-дребната тревога винаги се изписваше на лицето й.

— Необходима ни е баба — измърмори тя, — с достатъчно голямо търпение, за да я научи на четене, на смятане и всичко друго.

— Баба, която да живее у нас? — засмя се Джак.

— Не, имам предвид някоя… — Тя скочи и размърда нервно и възбудено пръсти в мига, когато телефонът и звънецът на входната врата иззвъняха едновременно.

— Аз ще се обадя — каза тя и изтича към телефона.

Джак натисна копчето на домофона, за да отвори долната врата, остави вратата на апартамента открехната и се спусна по стъпалата, за да поздрави мисис Вернън и да й благодари за грижите за Амелия.

Но Амелия бе доведена от едно момиче на около двадесетина години, което Джак не бе срещал преди, по всяка вероятност, заместничката на Сюзън.

— Здравей — каза той. — Аз съм Джак Съдърланд, бащата на този фъстък.

— О, здравейте. Ето я и Амелия. — Момичето се усмихна широко. — Мисля, че всичко е наред. Мога да ви уверя, че няма обелени коленца или други бели. — По акцента й Джак разпозна, че е англичанка.

— Добре. Хиляди благодарности.

Момичето кимна, каза „Чао, Амелия“ и си тръгна.

Двамата се заизкачваха по стъпалата. Амелия му бърбореше нещо, но Джак я слушаше разсеяно. Наталия трябваше да смъмри дъщеря им, че не бе казала „Довиждане“ на момичето, което я доведе. Признак на лошо възпитание.

— Добър ден, мистър Хартман — поздрави Джак един мъж на средна възраст, който тъкмо излизаше от апартамента си на втория етаж. — Да, върнахме се за известно време.

— Радвам се да ви видя отново. Здравей, Амелия. — Мистър Хартман се усмихна приятелски и се заспуска по стъпалата с найлонова торбичка за смет в ръце.

Наталия, все още бъбреше и мърмореше нещо гальовно, облегната на стената край прозореца с цигара в уста. Джак веднага разбра, че от другата страна на слушалката бе Луис Уонфелд и побърза да напусне периметъра на стаята. Разговорът щеше да се проточи поне още петнадесетина минути.

— Добре ли прекара? — попита Джак Амелия.

— Да. Жадна съм. — Престори се, че залита към стената. — Имахме лири стерлинги, шилинги и пенита — ооо!

— Сега ще ти налея вода — пророни Джак, едва сдържайки усмивката си. „Лири, шилинги и пенита“, боже мой.

— Да, и сега се чувствувам страхоотно!

Амелия се облегна с кръстосани крака на кухненската стена и положи всички усилия да замъгли погледа си.

— Тихо, майка ти говори по телефона. — Джак наля чаша вода и й я подаде.

— … Не, не може да бъде… ужасно… — чу гласа на Наталия. — Ще ти се обадя по-късно, сега е толкова… След десет минути, съгласен ли си? Добре.

— Мамо, имах лири, шилинги и пенита! — Амелия разтвори ръчички и се притисна към скута на майка си.

— О-о-о — изстена Наталия, щом детето се спусна към нея. — Не вярвам нито дума от всичко това.

— Мамо, татко, какво казала майонезата на марулката? — попита Амелия, сменяйки ролята, тъй като номерът й с лирите и шилингите се оказа плосък и не можа да мине.

Наталия въздъхна.

— Много ме интересува. Тези ужасни детски шеги, Джак. До гуша ми дойде от тях.

— Не зная. Какво казала майонезата? — попита Джак.

— Затвори вратата. Преобличам се! — извика Амелия.

— О-о-х. — Джак се престори на отегчен и изведнъж почувствува, че наистина му става досадно. Или просто нещо го бе обезпокоило? Искаше да се затвори в кабинета и да спусне пердето. Погледна Наталия.

— Искам да се поразведря. Нали и без това ще се обаждаш — кимна той към белия телефон.

Наталия понечи да му обясни нещо, погледна към детето и с припрян жест го покани в спалнята. Едва притворила вратата, с ръка все още върху дръжката й, тя прошепна:

— Това беше Луис. Смята, че е болен от рак. Сега вече мога да ти го съобщя.

Да му го съобщи — помисли си Джак — като че ли това щеше да разбие сърцето му.

— Рак? Къде?

— На стомаха. Е, така си мисли. Лекарят му от Филаделфия…

— Не е ли по-скоро язва?

Наталия се засмя нервно и някак отсечено.

— Близко е до ума — с тия негови нерви. Има и кръвоизливи. Спомена ми за тях още преди два месеца. Лекарят му от Филаделфия настоява да се консултира със специалист от Ню Йорк и той отиде днес следобед да се прегледа. Пътувахме заедно.

— О… Ами… възможно ли е да разбрал нещо до сега? Толкова бързо?

— Мамо! — изхленчи Амелия иззад вратата. Почувствувала се пренебрегната, тя търсеше внимание.

— Каза ми, че днес са му направили някакво изстъргване. Звучи ужасно, нали? — Наталия потрепери, сякаш сама трябваше да претърпи болката. Внезапно погледна Джак право в очите. — Страшно смело го понася.

Това е вече нещо, помисли си Джак.

— Разбирам, че искаш да говориш с него… Да купя ли нещо за вечеря? Или ще излезем навън?

— По-добре да хапнем у дома.

След няколко минути Джак бе вече на улицата и крачеше широко към Блийкър, движейки се този път от дясната страна, а не отляво, както винаги. Магазините, в които всекидневно се отбиваше, бяха на отсрещната страна. Беше само пет и нещо и спокойно можеше да не се връща у дома до седем. Устремната походка толкова го ободри, че скоро започна да подтичва. За кратко време се озова на Вашингтон Скуеър, където забави хода си до обикновена крачка. Деца с колела или с ролкови кънки се катереха по асфалтираната височинка и стремглаво се спускаха надолу. Тя представляваше миниатюрно хълмче, което в сравнение с размерите на Манхатън приличаше на детска пясъчна кула, с диаметър тридесет фута и четири стъпки висока, но малчуганите го обичаха и му се наслаждаваха.

Депресията го връхлетя внезапно като тъмна сянка, от която не можеше да се отърси, задъхана го преследваше с темпа на учестените му стъпки. Бе настъпил един от онези моменти, продължаващи понякога с часове, когато чувствуваше, че той и Наталия всъщност не си принадлежаха истински, че и най-слабия трус помежду им можеше да ги раздели завинаги. Мисълта за това го съсипваше, тъй като чувствуваше, че Наталия е единствената жена, в която щеше да е влюбен вечно. Можеше да си представи да се влюби малко в някое друго момиче, дори да се ожени за него — макар и това да не бе от най-щастливите мисли — но знаеше, че това ще е нещо второстепенно, несравнимо с любовта му към Наталия.

Или напразно се самоизмъчваше? Не бяха ли повечето бракове смесица от разтърсваща тревога и щастливо удовлетворение? По-различен ли бе от останалите или споделяше общата участ на всички — млади или на средна възраст, дебели или слаби, богати или бедни?

А, богати… Семейството му не бе тъй богато като семейството на Наталия или на Хамилтън със сигурност, но баща му бе, отгоре на всичко, и голям скъперник. Само майката на Наталия можеше да раздава със спокойна ръка последния половин милион от парите си, но Наталия и без това бе дяволски безразлична към парите. Джак бе сигурен обаче, че тя не би се омъжила и дори не би си позволила да забременее от някой бедняк без пукнат петак в джоба си. Това бе толкова истина, колкото и пристрастието й към художниците — а много добри художници фалираха в началото на своята кариера или, може би, след краткотрайния блясък на славата си. Във всеки случай семейното обкръжение на Джак, образованието му и социалните кръгове, в които се движеше, без съмнение й допадаха. И тогава Джак, завършил току-що Принстън с основни специалности английска филология и изобразителни изкуства, се впусна в четвъртата си голяма обиколка на Европа, този път на собствени разноски и приключи пътешествието си в един югославски затвор с двамина пропаднали типа, които бяха заловени на границата за контрабанда с хероин. Четири месеца Джак гни в отделенията на този затвор и пощеше въшки, докато чичо му Роджър, по-блага и мекосърдечна душа от бащата на Джак, Чарлз, не раздвижи всички свои връзки във Вашингтон, за да освободи племенника си под гаранция. Приятелчетата на Джак нямаха този късмет. На тях също им лепнаха по три годинки и доколкото беше осведомен, вече бяха излежали присъдите си. Неясно и объркано минало — дори лицата на тези хлапаци се мяркаха в спомените му като през зацапано стъкло — размазани петна, обрасли с набола четина, с глуповати и нагли усмивки. Американски туристи, беше ги срещнал някъде в Австрия. Лесни пари, бяха му казали, само пренасяш стоката и ти плащат веднага на място, след като веднъж се добереш до Канада и оттам се прехвърлиш в Америка, където възнаграждението е още по-щедро.

Най-страшното, помисли си Джак, докато крачеше към търговската част на града по Мърсър стрийт, настръхнал от неизбледнялото чувство за срам и вина, бе, че той сам започна тогава да смърка прашец и да си бие инжекции заедно с австрийските си спътници. Забавно му бе да пътуват на автостоп, да разглеждат маршрутните карти и да преспиват понякога на открито в гората. Можеше да е с по-добро здраве сега, мислеше си Джак. Вместо това, той се бе държал като разглезен хлапак, подивяващ бавно и изгубващ човешкия си образ, точно когато си въобразяваше, че е по-цивилизован и по-истински от всякога. Баща му никога не му прости злощастното премеждие. И досега Джак носеше на челото си срамен белег — дълга един инч бяла драскотина, прихлупена от косата — не от юмручен удар на югославската милиция, а от рязкото халосване в ръба на вратата първия ден от престоя си в затвора. Бе силно замаян тогава. Това да ти е за урок, често си мислеше Джак, разглеждайки с нескрито отвращение белега си в огледалото. Искаше да каже: ако някога забравиш, че си се държал като последния дръвник, драскотината нека ти припомня преживяното, за да не ти се случва повторно. Всъщност четиримесечното изпитание на Джак продължи в дома на родителите му, където майка му го обсипваше с грижи, склонна всичко да забрави, докато баща му, фактически господар на положението, яко затягаше ярема. Джак трябваше да изтърпи няколко назидателни лекции на четири очи с баща си, а обещаните двадесет хиляди долара за финансиране на кариерата му като журналист или художник на свободна практика, докато си намери работа в някоя от тези две области, впоследствие не бяха отпуснати. За сметка на това пък се вдигнаха акциите на по-младия му брат Кристофър, тъй като на него сега възлагаха всички надежди. Кристофър, по-млад с три години от Джак, бе влязъл в правия път и след завършването на Харвардския университет зае веднага длъжност в компанията на баща им.

Тъкмо тогава, малко преди да изхвръкне от семейното гнездо, или по-право, от кокошарника и да опита щастието си в Ню Йорк, Джак срещна Наталия на едно събиране, на което майка му настоя да отиде — някакъв благотворителен прием с нафукани господа в черни костюми и вратовръзки. Бе в някакъв частен дом, близо до Трентън. Родителите на Джак имаха по това време лятна къща край Трентън и Джак бе заминал заедно с тях. Дали от скуката, дали от унинието или от срама, който все още го преследваше, Джак веднага се прилепи към Наталия, която му отправи присмехулна забележка с дълбокия си прелъстителен глас — когато и двамата стояха с чаша шампанско в ръка в някаква голяма стая преди официалното откриване на коктейла. Навярно съществуваха и такива неща на света — от първия миг той се влюби в гласа й. Загуби я сред множеството за половин час, сетне отново я намери, и я запита направо за телефонния й номер. „Имам кола“ — искаше да й каже. „Имам кола“ — изпревари го тя. „Хайде да се измитаме оттук.“ Думи, които се врязаха дълбоко в паметта му.

Как се случи така, че в онази вечер съумя да намери най-подходящите думи? Не помнеше да е проявил брилянтно красноречие, нито да е блеснал с особено замайващ чар. Смяха се много, поне за него това се дължеше на една потисната възбуда. Срещнал бе момичето на живота си. И по някакво чудо, както се казваше в старите песни, тя също го хареса. Знаеше добре защо — за нея той бе кратък отдих, временно откъсване от досадното й обкръжение — и навярно не от най-удачните. Всичко можеше да си остане само една любовна авантюра, ако тя не бе забременяла. Сега Джак си даваше сметка, макар и тогава да не бе напълно уверен, че Наталия щеше да абортира, ако не искаше от него дете. Семейството й не се възпротиви, тъй като, в края на краищата, Джак произлизаше от добра среда, от прилично, материално обезпечено семейство и макар и да не бе направил до момента кариера, можеше да се вразуми, да остави нерентабилната си, лековата професия на художник, и да се включи в бащиния си бизнес, състоящ се главно в производството на лечебни билки и лекарства.

Джак влезе в едно кафене. Не знаеше, пък и не го интересуваше къде се намира — помисли си, че може би, бе някъде в началото на Грийн стрийт. Поръча си кафе със сметана.

А ето, че сега и Луис се намираше в кризисно състояние. Рак. Може би. „Страшно смело го понася“, бе изрекла Наталия с несвойствена за нея, но подобаваща за случая сериозност, считайки, че ракът е нещо твърде опасно.

Ето ти добра възможност да проявиш християнското си милосърдие. Най-добрият приятел на Наталия, нейният душеприказчик, който живееше в аристократичен квартал на Филаделфия, подобен на Ийст Сайд. Името му не бе точно Уонфелд, а слабо видоизменение на друго име — Джак си спомни, че Луис бе наполовина евреин. Луис дори не четеше много, във всеки случай не книгите, които харесваше Наталия. При все това бе любимецът на Наталиния дом в Ардмор, дори когато водеше със себе си и приятеля си Боб Кемпбъл. Дали защото никога не бе представлявал заплаха за брак за младата Наталия? Или защото Лили… Не, Лили едва ли си придаваше важност с демонстрираната проява на толерантност и широкомислие. Не беше толкова голям сноб. Луис бе кротък, с деликатно и ненатрапчиво, почти невидимо присъствие сред хората, а маниерите му бяха изящни и чаровни, трябваше по джентълменски да признае Джак. И най-претенциозната компания не можеше да обезсърчи и извади Луис от равновесие, той винаги запазваше хладнокръвие. Джак пресуши последната глътка от кафето си и блъсна чашата пред себе си, раздразнен, че е неспособен да избяга от натрапчиво преследващите го мисли. С какво, за бога, му пречеше Луис? С нищо, освен че поглъщаше безразсъдно количество време на Наталия. Но не беше ли това за добро? Така Джак разполагаше с повече време за работа, а и Наталия, може би, се отегчаваше по-малко от присъствието му. А Луис бе идвал и друг път в Ню Йорк, нали?

Плати сметката и напусна заведението. Имаше достатъчно време да се пошляе из улиците и да купи нещо вкусно за вечеря — може би някакъв китайски специалитет, ако попаднеше на отворен кулинарен магазин по това време. Амелия се радваше особено много на пица, но на родителите й вече им бе втръснало от нея. Джак неочаквано се натъкна на едно гръцко магазинче за хранителни стоки, от което купи няколко намаслени кутийки и торбички и тръгна на запад с по-бодро настроение. Очакваше го работата му и приятната възможност за сключване на договор с някоя фирма за издаване на книгата им с Джоуел „Полуразбрани мечти“, стига, разбира се, илюстрациите да подхождаха на текста. Няколко издатели вече бяха заинтересовани, но искаха да видят все пак рисунките. Когато Джак прецени резултата от цялата си работа, почувствува, че можеше да се справи и по-добре, „ако се бе постарал повече“, както пишеха някога в училищния му бележник. След югославския инцидент баща му не му отпусна обещания кредит за завършването на университета, така че Джак не успя да се усъвършенствува в специалността си. Скромният приход от кредита би му осигурил възможност да живее в Ню Йорк и да посещава курсовете на Студентското художествено дружество, както и да опита перото и четката си в областта на журналистиката и рисуването. Чичо Роджър, напротив, възложи на него всичките си надежди и го подкрепи с няколко солидни хилядарки, които, заяви той, му подарява от сърце. Баща му не одобряваше избора му на професия в която и да е от двете области, но прие с охота брака му. Предсказуемо — така и следваше да се очаква. През последните няколко години Джак наблегна повече на художественото творчество, отколкото на журналистиката, макар че съчини и няколко измъчени, банални пътеписа и десетина кратки репортажа, рекламиращи някои кухненски принадлежности или домашен дизайн. Рисуването му доставяше далеч по-голяма наслада и удовлетворяваше духовните му потребности. С внезапен остър прилив на благодарност Джак си спомни как чичо Роджър го подпомагаше финансово при завършването на курсовете му в Студентското художествено дружество, докато Амелия беше още бебе.

Когато Наталия му отвори външната врата, Джак внезапно се почувствува щастлив и уверен. Апартаментът изглеждаше прекрасно. Какво ли бе направила тя в негово отсъствие? На масата бе сложена бяла покривка. Амелия се бе изтегнала на пода, пред телевизора, който бе пуснат не твърде силно. В кухнята Наталия се нахвърли на покупките му, сякаш той бе ловец, връщащ се у дома с някакъв рядък, дълго преследван дивеч.

— Бузите ти са порозовели — отбеляза тя, опитвайки от черните маслини.

Той я прегърна, притисна я силно към себе си и със затворени очи вдъхна аромата на косата и тялото й. Луис никога нямаше да я държи по този начин, нито би поискал. Защо му трябваше да се тревожи и да се съмнява в Наталия, запита се Джак, да се удивлява на това чудо, присъствието на собственото им дете, да се съмнява в реалността на всичко около себе си? Нормално бе навярно, човек да не може да поеме толкова много щастие наведнъж и да се съмнява, може би дори това бе по-здравословно, по-мъдро? Кога щеше да бъде най-сетне наясно със себе си?

Наталия тихо промърмори, че ще подреди масата за вечеря, а той през това време можеше да вземе един душ. Довечера ще спят заедно в едно легло, помисли си Джак, и още безкрайно много нощи, които тепърва им предстояха.