Намерена на улицата

Глава двадесет и шеста

Понеделникът бе не по-малко необичаен от неделята.

Джак се събуди преди седем и видя мястото до себе си празно. В първия миг си помисли, че Наталия е в банята, но леглото не беше разхвърляно — явно изобщо не се бе прибирала у дома.

После си спомни, че Боб Кемпбъл спи в другата стая. Той трябваше да отиде на работа днес — освен ако не се бе събудил по-рано и не бе вече излязъл.

Джак стана от леглото и се ослуша — в апартамента бе тихо. Амелия сигурно още не се беше събудила. Джак внезапно изпита непреодолимо желание да облече спортния си екип и да направи утринния си крос около Бедфорд и Хъдсън за двадесетина минути, но какво би станало, ако Боб се събуди точно тогава и намери къщата празна, с изключение на Амелия? Джак неволно се засмя с уста, все още пълна с паста за зъби.

Затова облече един халат и приготви масата за четирима човека — в случай, че в кухнята се появят и Амелия, и Наталия — наряза хляб за препечени филийки, макар и Боб да му се струваше от този тип хора, които стриктно пазят диета и рядко слагат сутрин нещо в устата си, с изключение на чаша чисто черно кафе. Бе красив пролетен ден с обещание за ярко, топло слънце в по-късните часове.

Къде ли се губеше още Наталия? Какво бе правила цяла нощ? Да не би да беше пийнала малко повече с Елси и Марион и да й се бе наложило да остане там поради крайно изтощение? По свое желание ли бе останала? И в едно и също легло ли бе спала с Елси? Джак разбираше подтика на Наталия да смени обстановката, да се събуди в чужда къща, дори и да се наложи да прекара една нощ на неудобния диван, което бе за предпочитане пред това, да се събуди рано сутринта и да седне да закусва на една маса заедно с Боб Кемпбъл. Но защо не му бе телефонирала късно вечерта?

Боб Кемпбъл влезе в кухнята откъм хола, освежен от банята и избръснат — от главата до петите приличаше на истински бизнесмен — чак до маникюра на ръцете си.

— Добро утро, Джак! Добре ли спа?

— Да, чудесно, а ти?

— Много добре, благодаря. Наталия ми даде хапче за сън, но не се наложи да го гълтам. С какво мога да ти помогна, Джак?

— Сядай на масата и ми кажи какво предпочиташ за закуска.

— Кафе и една препечена филийка. И сок, ако има.

Джак му сипа кафе и се погрижи за останалото.

— Къде е Наталия? Сигурно още спи. Не трябва да приказвам толкова силно.

— Ъ-ъ-ъ… Наталия не е у дома. Снощи отиде да види Елси и приятелката й Марион, сещаш ли се? Долу, на Грийн стрийт.

— Сериозно? — Боб намести пълното си тяло на стола, бодър и свеж, сякаш приятелят му Луис не бе мъртъв, сякаш утрото приличаше на което и да е друго.

— Да — отвърна Джак и погледна изпод вежди Боб. Любопитно му бе да види реакцията му — внезапно се усети, че леко преиграва, изговаряйки натъртено думата „да“, което предполагаше някакъв по-изчерпателен отговор.

Боб отпи от кафето си, забил поглед в захарницата.

— Мога да си представя колко съм потиснал Наталия снощи. Цялата тази бъркотия около Луис… Разбира се, че най-уместно би било да се махне за известно време и да забрави. — Той хвърли нещастен поглед към Джак. — Искам отново да благодаря и на двама ви. Каква каша забъркахме вчера. Потресаващо. Наталия… тя е единствения човек, на който можех да се обадя. И така и направих. Много съм задължен и на двама ви. Затова, че ме приютихте.

Той привърши тирадата си тихичко, сякаш произнасяше молитва.

— О, няма защо — бързо отвърна Джак. — Приятелите затова са приятели, да си помагат в беда.

Боб задъвка филийката си само от любезност — апетитът му се беше изпарил.

— Бил ли си на гости у Елси?

— О, да. Ние им гостувахме… два пъти, мисля. Луис и аз.

— Хубава ли е квартирата?

— Да — усмихна се Боб. Имаше златна коронка на кътника до кучешкия си зъб. — Висок таван, всичко боядисано в бяло, ниски легла. Марион е проявила чудесен вкус по отношение на мебелировката. Китарите не са чак толкова много, може би само шест. — Боб се изкиска още веднъж. — Марион е много добра към Елси, пази я от излишни… Е, Елси прилича понякога на хвърчило, подмятано от вятъра. Марион, един вид…

Джак търпеливо изчака. Щеше ли Боб да извърти разговора към темата за Елси и Наталия? Или приказваше само, за да превъзмогне скръбта си?

— Един вид я държи със здрава ръка — подметна Джак.

— Да. Нещо такова… Трябва да тръгвам, Джак — каза Боб и се изправи.

Джак също стана от масата.

— Боб, ако за нещо имаш нужда от нас… Галерията „Катц“ е затворена днес, тъй че Наталия ще си бъде у дома. Надявам се, че след малко вече ще се е прибрала — добави той усмихнат. — А аз няма къде да ходя.

Боб му благодари още веднъж и спомена, че от крематориума — или където и да се намираше тялото на Луис в този момент, могат да се свържат с него в службата му.

— Снощи им дадох всички необходими телефонни номера. Днес трябва да съм там в шест. — Боб сякаш изведнъж свлече непринудената си маска, под която изглеждаше съсипан и отчаян. — Трябва да се стегна — да имам нормален вид в кантората. Не смятам да информирам за нищо когото и да било. Точно както би желал Луис. Довиждане, Джак.

Боб излезе от апартамента.

Джак стоя неподвижен в коридора известно време. Вече бе изгубил настроение за утринен крос из квартала, а и бе късно и на всяка крачка щеше да се натъква на хора, тичащи за спирката на автобуса или на метрото. Навлече сините си джинси и поизмърсената риза, чиито краища остави увиснали навън и се захвана да разтребва кухнята — и тъкмо бе пооправил безпорядъка, когато на вратата цъфна Амелия в розовата си, дълга почти до земята нощница. В нея приличаше на малък херувим, току-що оживял и слязъл от рисунката, за да закуси — в случая кадаиф, един от любимите й сладкиши. Джак й сервира пълна чиния заедно с чаша портокалов сок.

— Ще дойдат ли днес да те вземат за училище?

— Аха.

— Сигурна ли си?

— Да, татко. — На горната й устна имаше капчица портокалов сок, която се опитваше да достигне с езичето си, поглеждайки го изкосо.

Може би Наталия знаеше, но той не бе сигурен. Обади се в училището. Да, щели да вземат Амелия, мис Робълз току-що била излязла, но първо трябвало да се отбие при две други деца.

Джак и Амелия вече се бяха облекли, когато звънецът на домофона иззвъня. Те слязоха заедно до долната площадка. Амелия не попита нищо за майка си, тъй като знаеше, че тя обикновено спи в този час.

— Добро утро, мисис Фарли — усмихна се Джак. — Да ви помогна ли? — Той разтвори широко долната врата.

— Не, благодаря, мистър Съдърланд, ще се справя сама.

Мисис Фарли отново се бореше с пазарската си количка, която този път не бе толкова претоварена, но проблемът с предните стъпала и стълбищната площадка си оставаше.

— Качете се на втория етаж, а аз ей сега ще я донеса — каза Джак. — Добро утро, мадам. — Той поздрави предполагаемата мис Робълз, чернокосо момиче, което не бе виждал преди. Тя водеше със себе си две малки дечица, момченце и момиченце, които пищяха едно срещу друго на външните стъпала.

— Това ли е Амелия? — попита момичето.

— Кой друг може да бъде? Ще дойда да я взема към четири — каза импулсивно Джак, без да е сигурен в това. Е, винаги можеше да се обади в случай, че възникне нещо непредвидено. — Съобщете в училището.

— Добре.

Джак бе взел ключовете със себе си — отвори пощенската кутия, грабна две писма и се втурна да помогне на мисис Фарли, която бе вече в коридора. Взе количката от ръцете й.

— Тръгваме ли? — попита бодро той. Мисис Фарли се усмихна още по-широко.

— Благодаря ви много, мистър Съдърланд — рече тя запъхтяна, когато стигнаха до вратата и. — Толкова мило от ваша страна.

Джак се изкачи в апартамента. Единият от пликовете беше без марка, с досадния ситен почерк, от който се ужасяваше — почеркът на Линдърман. Другото писмо беше от Трюз, чиито инициали Т. Е. У. бяха напечатани на гърба на плика, заедно с адреса на „Дартмур-Егис“. Джак отвори първо писмото на Трюз, тъй като независимо какви новини съдържаше, щеше да бъде логично и следователно — необезпокояващо:

Не, Джак не мислеше за своя книга, макар че Трюз два пъти вече бе споменал за тази идея. Джак погледна второто писмо и го отвори. Вътре имаше два листа, изписани от двете страни. Джак бързо ги прочете с нарастващо от минута на минута раздразнение и досада.

Работата се състояла в това, че „продължителната му връзка“ с Елси причинявала или щяла да причини на съпругата му голяма болка и огорчение. Ралф Линдърман изразяваше разочарованието си, че човек, когото считал за културен и възпитан, за истински джентълмен, можел да стигне дотам, че да си „играе“ с едно малко и невинно момиче, използвайки характера му за свое лично удоволствие. „Елси и другите“, бе написано в едно изречение, което навярно означаваше Марион — предположи Джак, спомняйки си за ранната утрин — по-право, вчера сутринта — когато Линдърман го бе видял с Елси и Марион на Гроув, малко преди да се качат в таксито на Седмо авеню. Линдърман бе посветил другата половина на писмото си на „затрудненото положение“ на Наталия, размишлявайки за последиците от неговото поведение върху възпитанието на малката му дъщеричка. Видяла съпругата му — пишеше той — на улицата, нещастието и трагедията били изписани красноречиво на лицето й.

Ах, този Линдърман! Колко малко всъщност знаеше! Би ли могъл някога въобще да си представи, че Наталия и Елси са прекарали, може би, заедно нощта в прегръдките една на друга? Както и да е, писмото беше отвратително, с обичайните за Линдърман мръснишки подхвърлялия и намеци, от които на Джак му призляваше, тъй като в тях открито прозираха домогванията му към Елси. Прииска му се да хвърли писмото в огъня, макар и този жест да му се струваше старомоден и мелодраматичен, пък и не искаше след това да вижда купчинката пепел върху тлеещата сивкава жарава в камината. Накъса писмото на малки парченца заедно с плика, изхвърли ги в найлоновата торбичка за смет между обелките от портокал и силно я затръска, за да пропаднат по-дълбоко.

Линдърман пишеше, че за поведението му си „заслужаваше да бъде донесено“ — и тук една дума беше зачеркната, сякаш Линдърман бе имал предвид полицията. Е, това също беше забавно. Можеше да си представи Линдърман и Елси в полицията, където Елси щеше недвусмислено да заяви със свойствената си прямота и пиперлив език, че няма склонности към мъже и следователно какво, по дяволите си въобразява този Линдърман?

Всъщност Линдърман не го заплашваше с нищо конкретно, каза си Джак. Но чувствуваше нарастващата обърканост и безпомощност на старика — та той дори не знаеше къде живее Елси сега — е, поне така се надяваше.

В ателието Джак включи радиото, чу попмузика и превъртя копчето на станция с класическа музика — някакъв галещ и успокояващ слуха струнен квартет. Намали звука до най-тихо.

След час и нещо телефонът иззвъня, обаждаше се Наталия. Каза му, че е все още при Елси.

— Боб отиде ли на работа тази сутрин?

— Да. Понася го изключително смело.

— Добре. Ще се върна скоро.

Наталия си дойде чак на обяд, натоварена с пакетчета, които бе купила от деликатесния магазин заедно с букет нарциси. Нареди цветята в една бяла ваза.

— Снощи почувствувах, че ще припадна — затова и останах там.

Джак отнесе пакетчетата в кухнята.

— Мога да си представя. Можа ли поне малко да поспиш?

— Спах като заклана. Честно казано, не исках да се прибера тук и да заваря Боб, още повече да разговарям с него.

— Зная. Разбирам те, скъпа.

Тя се изправи на стола и го погледна, леко смръщила вежди.

— Благодаря ти, Джак — произнесе тя натъртено, сякаш наистина имаше за какво да му благодари. — Ще приготвя нещо за обяд. Има ли нещо интересно днес в пощенската кутия?

— Н-не. Е, получих всъщност едно мило поздравление от Трюз. За „Полуразбрани мечти“. Ще ти го покажа ей сега. По-добре сама да го прочетеш.

Наталия прочете писмото и се усмихна.

— Но това е чудесно! Направо не мога да повярвам. Тридесет процента над очакваното! Никак не е зле.

По време на обяда, за голямо облекчение на Джак, Наталия не спомена нито веднъж името на Луис или Боб. Разказа му колко се зарадвала Елси на дадения назаем албум с репродукции на Де Куунинг, как й показала любимата си картина, която открила в албума сред тях. Обещала да не изнася албума вън от дома. Наталия говореше така, сякаш познаваше много добре квартирата на Грийн стрийт — мина му през ума, че Линдърман би могъл да я проследи някой ден. Затова и докато пиеха кафето, реши да й съобщи:

— Получих тази сутрин и едно доста неприятно писмо от Линдърман. Противна ми е дори мисълта да ти го покажа.

— Лин… а, онзи изкуфял старик. И какво иска още?

— Същото. Но този път… — Джак принудено се засмя. — Сега си мисли, че въртя любов с Елси, тук, в нашия апартамент и че това те прави много нещастна.

— Какво? — усмихна се Наталия и в очите й избухна весело пламъче. — Не може да бъде!

— Сериозно ти говоря. Само че изхвърлих писмото. Накъсах го на парченца.

— Жалко. Щях хубаво да се посмея.

— Е… беше забавно и същевременно не чак толкова забавно. Не знае къде живее Елси сега, надявам се въобще да не разбере. Бъди сигурна, че не те е проследил чак до Грийн стрийт, когато и друг път си ходила там.

Наталия посрещна последните му думи твърде сериозно.

— Вече ще внимавам. Казах ли ти, че вчера, когато се връщах от Луис, той стоеше на ъгъла на Гроув и Блийкър? Точно по обяд. Гони ме чак до входната врата и се провикна: „Мисис Съдърланд!“ — сигурно щеше да ми задърдори някоя глупост, но аз бързо натиснах звънеца и ти ми отвори. Каква наглост, да пише такива щуротии! Не е трябвало да късаш писмото, скъпи. — Гласът на Наталия запази елегантно самообладание, ала пръстите й нервно потропваха по ръба на масата.

— Защо? — веднага поиска да разбере Джак.

— В случай, че се наложи да извикаме полицията, за да се отървем от него, както би казала Елси…

Джак замълча, чувствувайки, че е направил грешка с изхвърлянето на писмото, въпреки че винаги можеше да слепи късчетата отново.

— За нещастие, това може би не е последното му писмо, така че недей да се тревожиш. Вчера ме видя да изпращам момичетата до таксито. При това, забележи — в шест сутринта. — Джак иронично се усмихна. — Сигурно си е въобразил, че флиртувам и с двете. И че им заплащам за това, тъй като ме видя да давам на Елси една петачка за такси! — Джак избухна в смях.

Наталия поклати глава.

— Това вече минава всякакви граници.

— Защо не ми каза вчера за този случай?

Тя сви рамене.

— Не ми се искаше да говоря за него. Чувствувам се по начина, по който се чувствува и Елси.

На лицето й наистина беше изписан същия гняв, който бе видял и на лицето на Елси, макар че Наталия не изразяваше толкова бурно и спонтанно чувствата си.

— Засега можем да бъдем спокойни, докато още не е разбрал къде живее Елси. Съмнявам се, че е успял да надуши адреса, макар че се досеща за квартала — беше ме попитал: „Да не би да живее някъде южно от Вилидж?“.

— Сега вече шпионира всички ни. Съжалявам за онзи случай с портфейла. Макар и да ти го донесе.

— Знаеш ли, ако отидем тримата — ти, аз и Елси, и кажем на полицията, че този тип постоянно ни преследва, няма да имаме нужда от писмо за доказателство. — Но в този миг обаче Джак разбра неубедителността на доводите си. — Лошото е — продължи той, — че колкото и мръсни да са намеците му, той не използува в речника си неприлични думи, за да има за какво да се залови човек, а и заплахите му са доста двусмислени — не ни заплашва, всъщност, с нищо конкретно. В края на краищата, той е само един досадник и нищо повече. — Наталия нищо не отвърна и Джак неспокоен се изправи: — Още малко кафе?

— Да, ако обичаш, Джак.

Наталия бързо смени темата. Този четвъртък галерията „Катц“ отваряла вратите си за един млад австрийски художник на име Силвестър, чиито творби били повлияни от Хундертвасер, макар и сюжетите му да били по-привлекателни. Елси била поканена заедно с Марион. А в сряда Елси щяла да позира, облечена в рекламен шлифер за цели две страници на „Харпърс Базар“.

— И още нещо — съобщи Наталия, — от „Плейбой“ предложили пет хиляди долара на Елси да позира в монокини на някакъв плувен басейн. Тогава Елси отвърнала: „За да могат тези мъжки маймуни да мастурбират по-добре със снимката ми пред очите си! Не, благодаря!“. — Наталия се засмя.

Джак нямаше нищо против да слуша как Наталия му съобщава новина след новина за интимния живот на Елси, тъй като и самият той бе мъничко влюбен в нея. Дори не ревнуваше Наталия за привързаността й, а може би и за любовта й към Елси — макар че това отнемаше навярно от чувствата й към него. Така ли беше наистина?

— Аз ще раздигна масата — каза Наталия, — а ти можеш да отидеш да работиш, ако искаш. Имаш ли нещо за пране? Отивам да занеса някои свои дрехи на химическо чистене.

Джак бързо намери две свои фланелки. На излизане Наталия му каза, че ще вземе Амелия от училище към четири часа. Малко по-късно телефонът иззвъня.

— Здравей, Джак. Обажда се Марион.

— О, Марион. Здравей. Ако искаш да говориш с Наталия, тя току-що излезе по домашни задачи.

— Откровено казано, исках да говоря тъкмо с теб — каза Марион с тихия си, ясен глас. — Става дума за Елси.

— Да? — Джак очакваше някакво меко предупреждение, което той би трябвало да внуши на Наталия, например, да стои по-настрана от Елси.

— Убедена съм, че вече знаеш от онази вечер за привързаността на Наталия към Елси. Навярно вече е взаимно. — Марион едва доловимо се засмя. — Надявам се, че това не те безпокои.

— Не. Ни най-малко.

— Добре. Тъй като аз не се тревожа особено. Никой не може да притежава Елси, нито аз, нито който и да е друг. Това е част от чара й.

Застанал пред полуотворения прозорец, Джак се усмихна.

— Зная. И аз мисля така.

— Елси омагьосва хората и след това бързо ги зарязва. Така че…

— Така че?

— Човек трябва да я приеме такава, каквато е. Да не се притеснява от това, че може да бъде изоставен и да се радва просто на присъствието й докато е с нея. Тъй като всички ние се виждаме от време на време, исках да знаеш какво мисля по този въпрос. Никаква обвързаност от моя страна. Наталия го знае добре.

— Много мило от твоя страна… че го казваш.

Марион се засмя, вероятно на любезността му. Джак се надяваше, че Марион не се е почувствувала обидена или изоставена.

— Да предам ли нещо на Наталия? Или да й кажа да ти се обади?

— Не. О, да! В петък вечерта ще има нещо като празненство в „Гей найтиз“. Аз ще свиря около петнадесетина минути. Ще има и много други изпълнения. Каня ви и двамата. Напомни на Наталия.

— Къде е това?

— Долу, на Уустър. Дадох на Наталия адреса.

Джак се върна в ателието си в смесено настроение — чувствуваше се хем пообъркан, хем успокоен. Значи наистина имаше нещо сериозно между Елси и Наталия — иначе Марион щеше ли да си направи труда да му се обади?

Какво правеха момичетата, когато са заедно в леглото? Джак изкриви устни в нервна усмивка. И Наталия, и Елси бяха натрупали в миналото си известен опит, не биваше да го забравя. Любовна връзка, помисли си той. Любовните връзки имаха кратка дефиниция, с няколко изключения. Влюбванията не бяха като брака. Недей да мислиш за това, приеми го хладнокръвно, каза си той. Така е не само по-цивилизовано и учтиво, а и по-безопасно. Ще се прави, че нищо не забелязва, а ако забележи нещо, което прекалено се натрапва на очи, ще се престори, че не му пука. И може би безразличието му ще се окаже накрая най-вярното чувство.

В края на краищата нима не искаше Елси да се радва на живота, да бъде щастлива? Не бе ли казал така на стария Линдърман? Тъкмо Линдърман не би могъл да разбере тези неща. Джак най-малкото искаше да заприлича на Линдърман.

Когато няколко минути по-късно Наталия се върна у дома, Джак й предаде поканата на Марион за петък. В петък вечерта трябваше да ходят на театър и бе излишно да й го припомня. Наталия предположи, че биха могли да се отбият там след театъра, тъй като шоуто в „Гей найтиз“ щяло да продължи до късно, а и Марион искала те да дойдат, за да се представи пред по-изискана публика. Галапредставлението щеше да се наименува „откриването“ на нощния бар „Гей найтиз“.

— Ще се опитам да намеря Боб в службата му — каза Наталия. — Трябваше да го направя по-рано. Представи си — да отиде на работа точно днес!

Но и двамата знаеха, че Боб Кемпбъл трябваше да погледне поне на днешния ден — денят на кремацията — като на обикновен, неотличаващ се по нищо от останалите дни, за да не изгуби присъствие на духа. Джак бе казал на Наталия, че кремацията ще се извърши около шест часа някъде в Лонг Айлънд, но тя знаеше, че Боб би искал да отиде сам. Джак се помая около телефона, тъй като си помисли, че не би било зле и той да каже няколко приятелски думи на Боб.

— Да, благодаря ви… Не, няма да му оставям бележка. — Наталия затвори телефона. — Боб е излязъл от работа — каза тя на Джак. — Ще се опитам да се свържа с него по-късно. — Лицето на Наталия имаше болезнено изражение, изпаднала бе в едно от обичайните си състояния на неопределена тревога. — Най-добре е да се обадя на майка ми. Стига съм го отлагала.

За да й съобщи за смъртта на Луис, разбира се. Майката на Наталия, Лили, винаги бе обичала Луис.

— Отивам да взема Амелия… Не, наистина бих искал да се поразходя — каза Джак, когато Наталия му предложи сама да отиде.

Джак хлопна външната врата и се бързо се спусна надолу по стъпалата.