Намерена на улицата

Глава пета

В четири часа и няколко минути сутринта, малко след края на нощното си дежурство, Ралф Линдърман влезе в канцеларията на гаража и машинално дръпна чекмеджето на масата, в което лежаха два револвера — единият в кобур, а другият, закачен на кожен колан. Ралф не носеше оръжие по време на работа, но винаги проверяваше дали пистолетите са си на място в началото и в края на смяната си.

— Тръгваш ли си вече, Ралф? — запита го Джой Фишър, възслаб, източен младеж в намаслен гащеризон, току-що изникнал в канцеларията.

— Че какво друго да правя. Има ли нещо ново? — каза Ралф сякаш на себе си, без да очаква отговор. Погледна ръчния си часовник, отбеляза точния час във ведомствената книга на бюрото и се разписа.

— И още няма и следа от онзи…

Дрезгав глас на вехтошар проряза утринния въздух зад остъклената стена на канцеларията на западната Четиридесет и осма улица. Случаен минувач надзърна иззад рамо, заплесна се по него и неволно се сблъска с друг човек, припряно крачещ в обратната посока. После светлините на приближаващи се фарове се плъзнаха по младото лице на Джой, насякоха на бляскави петна тантурестите мебели в канцеларията и една голяма кола влезе в гаража.

— Няма и следа от Конлън, исках да кажа — продължи Ралф възмутено.

Конлън, застъпващият следващата смяна пазач, трябваше да е дошъл още в четири.

— А, ще цъфне всеки момент — махна с ръка Джой, излезе от офиса и потъна в сивкавия мрак на гаража, за да обслужи току-що пристигналия клиент, и да му покаже къде точно да паркира.

Ако някой искаше да нападне и ограби Мидълтаун-Паркинг, преди още да се е довлякъл онзи смотаняк Конлън, то сега му беше времето, помисли си неприязнено Ралф. Конлън бе за него олицетворение на немарливостта, на всичко, което не трябваше да бъде един добър пазач. Изкуфелият дъртак гонеше шейсет и четири, ако не и повече, и направо можеше да те изкара от кожата като го гледаш как се тътри и офлянква, докато си намери пистолета, ако въобще някога си правеше труда, а и винаги закъсняваше с десетина-петнадесет минути. Можеше да си наложи да се измъква по-рано от кревата или да го прави поне навреме, след като заемаше толкова сериозна длъжност, за която, дявол да го вземе, в края на краищата му плащаха. Ето сега, например, докато Джой Фишър се занимаваше с новия клиент, който сам можеше да се окаже бандит или крадец, канцеларията бе отключена и на практика незащитена, ако не се броеше присъствието му тук и пистолета, за който щеше моментално да се пресегне, в случай на нападение. Човек никога не знае кой крачи на отсрещния тротоар, на десет стъпки разстояние, денем или нощем, без значение. Проклетите наркомани имаха нужда от скрити места, където да се набучат с инжекция, а им трябваха и пари по всяко време на денонощието. Ралф разглеждаше подозрително минувачите — не че очакваше някаква неприятност, но бе решил твърдо да остане тук, докато старият негодник не дойде на работа. Джой се върна с откъснатия край на билета, който току-що бе връчил на новодошлия клиент и го забоде с кабарче на дъската.

— Още ли си тук? — извърна към него лице Джой, палейки цигара.

— Не за дълго, слава богу — изпъшка Ралф, зърнал леко приведената фигура на Франк Конлън да пресича улицата от отсрещната страна. — Ето го, идва. Лека нощ, Джой — изкриви уста Ралф в някакво подобие на усмивка. Мускулите на лицето му, изглежда, толкова бяха отвикнали от тази мимика, че изразяваха най-добрите си чувства в гримаса.

Джой Фишър бе възпитан младеж, честен и старателен работник, освен това наскоро се бе и оженил.

— Добро утро, мистър Конлън.

— Здравейте! — викна бодро Конлън. — Закъснях малко. Чаках адски дълго време рейса тази заран. Как си, Джой?

— Пресен като морков — усмихна се Джой на Ралф.

Ралф кимна за „довиждане“ на Джой и напусна канцеларията. Вдигна поглед към тъмното небе, което зората не бе все още разбудила, но което щеше да задрезгавее по пътя му към Шеридън Скуеър с автобуса. Обичаше тези ранни тръпчиви утрини с вкус на нощна прохлада, в които разхождаше Бог, подскачащ от радост да види стопанина си след дългото отсъствие, обичаше да вдъхва с широки гърди все още незамърсения в пет часа въздух, който към девет вече щеше да е наситен с изпаренията на големия град. Бъди благодарен и на малките подаръци на живота, помисли си Ралф.

Тъкмо бе слязъл на спирката на Седмо авеню до Шеридън Скуеър и бе извървял няколко крачки по Кристофър стрийт, когато въздухът се раздра от пиянски викове. Ралф зърна веднага натрапниците — трима или четирима дангалаци, придружени от две момичета от отсрещната страна на улицата, клатушкащи се на запад, кикотещи се и блъскащи се с рамене. Без съмнение бяха прекарали нощта в някой от онези мръсни вертепи на Кристофър стрийт. Точно когато групата се изравни с него, Ралф разпозна в едно от момичетата Елси и целият потрепери от болка и изненада, сякаш бе зърнал собствената си дъщеря в непристойна компания или най-малкото скъпоценната си повереница.

— Аа-ха-ха! — Това бе нейният смях, когато залитна назад и потъна в обятията на високия хлапак, следващ я по петите й.

— Ей, Били, къде живеят тези момичета? — дърляше се едрият грубиян.

Кикот. Пиянско ломотене.

Ралф се спря вкаменен. Настръхнал от ужас. Впи горящ поглед в изнизващата се групичка, сякаш искаше да ги изпепели с очи — всички, с изключение на Елси, разбира се. Ах, ако му стискаше да ги догони! Ала те щяха да го смелят от бой. Щяха да го притиснат до стената на някоя сграда и да го лишат от дар слово с няколко юмрука, преди още да си е отворил устата. Не, не това бе начинът. Един внимателен съвет би бил по-уместен, стига, разбира се, да не прекали, но… Ралф се почувствува внезапно безсилен, толкова безсилен… Връхлетя го тъга, като буца заседна на гърлото му, а сърцето му отмаля и сякаш безжизнено застина…

Каква нелепост! Не можеше да раздвижи крайниците си, насили се да помръдне. Та той едва познаваше Елси. Знаеше какво си мисли за него — че е глупав, старомоден дъртак, може би дори леко поизкуфял. Трябваше да се сложи край на всичко това. Все още можеше да спаси Елси, да я вдигне от калта, да я предпази от пристрастяване към наркотиците или от обичайната проституция чрез присвояване на все по-тлъсти бакшиши. Момичето си заслужаваше да бъде спасено. Мисли, Ралф, размърдай мозъка си. Обмисли внимателно следващата си стъпка.

Е, Бог го очакваше у дома. Вече се развиделяваше. А на Гроув стрийт спокойно спеше симпатичният млад човек, който беше толкова щастлив да види отново загубения си портфейл. Всеки път, когато си спомнеше за този случай, Ралф потръпваше от приятна парлива възбуда. Беше го разказал на Елси като показателен пример за това, какво могат да направят едно за друго човешките същества, ако искат да живеят заедно в един приличен свят. Елси го бе зяпнала от изумление. Но после припряно бе закимала, докато забърсваше тезгяха пред него. Работеше в някакъв снекбар на Седмо Авеню. Но какво знаеше за живота едно момиченце на двадесет години, дошло само преди няколко месеца от някакво затънтено градче в щата? Какво ли правеше сега? Къде щеше да прекара остатъка от нощта? Ужасно като си помислиш само, ужасно!

Ралф изкачваше последните стъпала на четвъртия етаж и дочуваше вече нетърпеливото сумтене и скимтене на Бог, подрипващ на задните си крака зад вратата. Ралф го бе дресирал да не лае при звука на стъпки по което и да е време на денонощието.

— Здрасти, момчето ми, здрасти, Бог! — зашепна Ралф и загали подскачащото животинче, опитвайки се да го успокои. Свали от една кука каишката на Бог.

Едва излезли на улицата и Бог се изчишка припряно срещу стената на съседната къща. Иззад ъгъла Ралф дочу дрънченето на търкалящ се по тротоара бидон. На Седмо авеню градът се събуждаше с гълчавата и свистенето на уличния трафик. Когато се поразходят и закусят, Ралф ще вземе един душ и ще си легне с „Таймс“ в ръце — с вчерашния брой, който още не бе дочел — след това ще си отспи, до колкото часа иска, може би до един, а после ще направи следобедната си разходка до Градската библиотека на Лерой стрийт и ще смени книгите си.

Ралф закрачи бавно на запад по Мортън стрийт, като се съобразяваше със стъпката на Бог, който час по час се спираше и душеше любопитно всичко, изпречило се на пътя му. Ралф често избираше този маршрут за утринна разходка, завиваше надясно по Бедфорд стрийт, пресичаше Коммърс със спокойните й и красиви улични фасади, минаваше по Гроув и отново завиваше надясно по Блийкър. На Бедфорд се намираше старото Частно училище № 3 с тежки решетки на партерните прозорци за предпазване от вандализъм и неидентифицирани летящи обекти, над чиято входна врата се пъчеше сивкава каменна плоча с огромни букви: „Детството показва човека“. По-верни думи рядко бяха произнасяни или издълбавани върху камък, помисли си Ралф и хлътна в двора да разгледа плочата по-отблизо. Някъде някой риташе консервна кутия. Уличните светлини угаснаха. Ралф се блазнеше да надникне в някой от жлътналите се иззад завесите, разбудени прозорци на къщата и да разбере защо обитателите им са толкова отрано на крак — работа ли ги гонеше, болест или безсъница? Самотен бегач правеше вече утринния си крос по отсрещния тротоар на Бедфорд, облечен в син анцуг с бели ленти на крачолите и с бели маратонки. Когато се вгледа отблизо в ранобудния юначага, Ралф разпозна Джон Съдърланд, на когото бе върнал портфейла.

Едва се сдържа да не извика: „Добро утро, мистър Съдърланд!“. Джон Съдърланд тичаше леко намръщен, с поглед вперен право пред себе си. Ето това бе приятна гледка — здрав, млад мъж, правещ утринните си упражнения преди още да се е разбудил градът, укрепвайки здравината на мускулите си и прочиствайки дробовете си. Сега косата на Джон му се видя по-тъмна, отколкото при запознанството им, но нямаше съмнение — мъжът бе Съдърланд. Ралф се извърна и се загледа в отдалечаващия се с пружинираща стъпка син силует, който в отмерен и спокоен бяг зави покрай ъгъла на запад към Мортън. Съдърланд явно не бягаше всяка сутрин — в противен случай щеше да го забележи. Ралф се разхождаше от две седмици по един и същи маршрут.

Сега закрачи по Гроув стрийт в посока към Блийкър. Дали съпругата на Съдърланд бе също будна? Едва ли. Знаеше как изглежда от снимките в портфейла, но не си спомняше да я е срещал някога из квартала.

Бакалницата на улица Блийкър тъкмо се раздвижваше, отваряха се врати и Джони в престилка влачеше дървени скари, върху които след няколко минути щеше да нареди стоките си. Ралф влезе в магазинчето. Бог обикаляше в кръг на каишката, душейки аромата на мортаделата, лебервурста, саламите и сиренето.

— Добро утро, мистър Линдърман! — Джони влезе през вратата на склада. — Вие пак сте първият ни клиент днес. Май ви е станало навик?

Ралф леко се усмихна, доволен, и се поизпъчи.

— Добро утро и на теб, Джони. Пресен ли е лебервурстът днес?

— Както винаги. Не можем да се оплачем, купуват го с килограми.

Ралф купи малко лебервурст, салам и салата от зеле, избра от лавицата и две консерви котешка храна за Бог. Котките бяха по-придирчиви и злояди от кучетата, значи храната им беше по-качествена от кучешката, съобрази Ралф. Бог имаше още малко дроб и телешки бут в къщи. Трябваше да купи и масло. Джони направя сметката на калкулатора си. Симпатяга беше този Джони, въпреки че Ралф не се доверяваше много на италианците, понеже бяха католици, а и мафията се състоеше предимно от италианци. Ралф си спомни времето, когато ненавиждаше италианците, както все още ненавиждаше и презираше „черните“, както обичаха да наричат себе си. „Маймуни“, им викаше Ралф. Какви ти там черни — чисти негри си бяха, с главно „Н“, но не — предпочитаха да ги наричат „черни“, потискаща дума, гаден цвят. Мнозина италианци си бяха пробили път в Америка, но никога не можеше да се забрави мафията — този фамилен бизнес, жилав и печеливш, епицентъра на злото, съставен от убийци и черноборсаджии, носителят на всички пороци. Евреите не се бяха променили много според Ралф — по начало не ги обичаше заради техните наследствени обичаи и клики, заради парите им, които купуваха хората, но тези, които се ползуваха от парите им, бяха още по-лоши, разбира се. Ралф заплати за покупките осем долара и седемдесет и три цента.

— Как е Бог? — попита Джони и се наведе над дървения тезгях, за да погледне кучето. — Здрасти, Бог, стари приятелю! — засмя се Джони.

Голямата пъпка, цъфнала над горната устна на Джони, се разтегли, за малко дори да се пръсне. Мъхът на лицето му там бе прераснал в тъмни, гъсти косъмчета. Джони бе навярно на седемнадесет години, зарязал беше училището, но поне помагаше на родителите си, които сигурно още спяха — но си бяха заслужили почивката, тъй като оставаха да се трудят в магазина почти до полунощ.

— Бог е добре и ти казва „благодаря“ — отвърна Ралф и пое хартиения кафяв плик. — До скоро, Джони.

— Довиждане, господине. И на теб приятен ден, Бог! — продължи да се хили Джони.

Ралф Линдърман прекара един прекрасен ден. На обяд мъжът от будката за вестници на Шеридън Скуеър му бе запазил днешния брой на „Таймс“, в библиотеката на Лерой стрийт смени пет книги, презаписа последния том с есетата на Томас Ман, тъй като обичаше да чете такива неща бавно, да ги предъвква отново и отново и да ги оставя да се уталожват в паметта му, докато някои други книги бе взел по погрешка — те го отегчаваха или нямаха художествена стойност. Ралф обичаше и фантастиката. Искаше да препречете „Година 1984“, но тъй като списъкът на очакващите бе твърде дълъг, си купи препечатката й, подвързана в хартиени корици. Обожаваше Робърт Луис Стивънсън и го четеше за удоволствие. Взе и една книга по семиология, понеже му се стори интересна. И един роман на Айрис Мърдок, на който се наслаждаваше, тъй като съвременното английско общество, което авторката реалистично пресъздаваше, му се струваше фантастично и му напомняше за сюжетите на Вагнеровите опери — някой се влюбва безнадеждно и изгубва обекта на своите въжделения, друг мрази някого по необясними причини, които силно преувеличава. Кракът на Ралф не бе стъпвал никога в Англия и той се питаше много ли англичани се влюбват по този начин, рядко издавайки чувствата си, ако изобщо ги издаваха зад спокойната си външност.

Разбира се, не бе взел Бог със себе си в библиотеката, така че можеше да се върне бързо у дома. Добро упражнение за старите му кости. Кафенето, в което работеше Елси, се намираше на юг от Лерой стрийт, но сега Ралф нямаше желание да се отбива там. Навярно Елси дори не бе на смяна днес.

Късно следобед Ралф почисти двете полички под мивката си, изхвърли вехториите, празните хартиени пликове и откри няколко рула кухненска тел и непокътната бутилка чистител за прозорци, за която беше забравил, избърса линолеума на лавиците и сложи повечето вещи обратно в долапчето. После написа обичайното писмо до майка си. Тя гонеше осемдесетте и живееше в малкия апартамент в едно градче в Ню Хемпшир. Ралф пращаше на майка си веднъж месечно пари и й пишеше може би на всеки три седмици. Бе единственото й дете.

Ралф вдигна замислено писалката за момент и си спомни черно-бялата Тиси, която имаше дълъг косъм като на ангорка, но си бе съвсем обикновена котка, досадно животно, което поглеждаше от възглавницата си към хората с ненавист и презрение.

Майка му бе ревностна поклонничка на протестантската църква. Ето защо Ралф й написа „бъди благословена“, за да я зарадва. Кой и какво щеше да я благослови? Съдбата? Щастливият шанс?