Намерена на улицата

Глава шеста

Към осем и половина вечерта апартаментът се изпълни с гости — импровизираното тържество заприлича на прием. Хората говореха на висок глас, за да надвикат шума, и смехът на Силвия Кинок отекваше от време на време като далечен пронизителен вик. Бяха дошли Луис Уонфелд и Изабел Катц, старата приятелка на Наталия, управител на Художествената галерия Катц. Бе двадесет и осмият рожден ден на Наталия, макар и да не бяха уведомили гостите за това събитие, когато изпращаха поканите, а просто ги бяха помолили да наминат след седем: за малък коктейл, където можеше да се намери и нещо за хапване. Само най-близките приятели на Наталия свързваха датата с рождения й ден. Наталия обичаше да кани гости на празника си, но ненавиждаше мисълта те да се чувствуват задължени да й поднасят подаръци.

Когато пристигна Джоуел Макферсън, Джак го покани в кабинета си и му показа четирите нови скици за книгата с „Мечтите“, заедно с две завършени илюстрации в бледорозово, синьо и зелено — тоналности, които щеше да използува за всичките рисунки. Джоуел остана извънредно доволен.

— Хайде да ги сложим… да ги наредим около масата ей така. — И му показа как, поставяйки внимателно, сякаш държеше скъпоценна вещ, един картон в леко наклонено положение към стената срещу масата, след което разпери ръце доверително и прошепна: — Ще поканим хората — нека чуем какво ще кажат. Съгласен ли си? — Пълното лице на Джоуел сияеше, сякаш бе дошъл денят на публикацията.

Джак се поколеба. Идеята никак не му се понрави.

— Но това е моето ателие, Джоуел — неприкосновена територия! — каза той през смях.

Джоуел се намуси като разочаровано дете.

— Ех, че ми харесва старият баща — прилича на Йехова или на някакво разгневено божество! А синът му — гледай го, нищожеството, как пълзи и раболепничи пред него, а се мисли за бог знае какво. — Джоуел посочи с пръст, отново усмихнат, дребната фигурка на полуплешивия, на средна възраст съпруг Каспар, лазещ по пода към величавата, макар и с леко унесено изражение, извисена над него фигура на бащата. — А любовните сцени, просто… — Джоуел сякаш не намираше думи да изрази възхищението си.

Джак поклати глава.

— Хайде да се връщаме.

Щом влязоха в претъпкания обширен хол, където повечето гости стояха прави, Джак зърна стройната, изящна фигура на Луис в тъмносин летен костюм, бяла риза и страхотно шикозна синя папионка в мига, когато подаваше на Наталия малък предмет, увит в бяла фина хартия. Тя отвори пакетчето. И двамата стояха до прозореца, обърнат към улицата. Джак видя как Наталия разтвори устни в приятно изненадана усмивка и намота около разперените си пръсти доста тежичка на вид сребърна верижка с огромен червен камък.

— Джак, къде ти е чашата? — попита Изабел Катц и го погледна изпод клепачите си, натежали от искрящ бледосин пастел в много по-наситено светло синьо, отколкото пастела в някои от рисунките му. — Аз си налях току-що. Исках да пием за здравето на Наталия. Само двамата с теб.

Гримираното лице на Изабел бе в странен остър контраст с бледите страни на Наталия, тъй като до последния миг тя се бе суетяла в кухнята да приготви някакъв пикантен сос; отчаяно-комично се завърташе на пети при мисълта за „голямото събиране“ и при първия звън на вратата още не си бе сложила червило. Изабел бе по-дребна от нея, по-стройна, с тъмна коса, пристегната на тила в елегантен кок. Беше най-малко на четиридесет и пет и имаше нужда от грим, но под дрехите си, както говореха, не бе от „гримирания тип“ жени. Изабел Катц бе цялата изкуство — не дори художествен галерист или бизнесмен, изкарващ прехраната си от изкуството — само чисто изкуство. Тя също рисуваше, но проявяваше скромност относно таланта си. А какво ли си мислеше за неговите творби, за неговия талант, питаше се Джак, ако изобщо подобна мисъл й бе минавала през ума?

— Аз съм на бяло вино — отвърна Джак. — Сега ще си налея.

Сипа си една чаша и я вдигна за наздравица. Изабел протегна ръка с уискито си със сода.

— За Наталия.

— За нея — отвърна Джак и отпи.

— Сандвичи, моля — пропя дребна фигурка, внезапно изникнала пред тях. Амелия носеше широка чиния с малки топли наденички, всяка набучена с една клечка за зъби. Когато имаха гости, тя бе изключително прилежна и разнасяше чинийки и подноси от човек на човек, бавно, старателно и неуморно. — Мо-оля, татко!

Изабел любезно й благодари, а Джак взе една наденичка, за да направи удоволствие на дъщеря си. Амелия се приближи към тълпата, скупчила се около канапето.

— Виждаш ми се малко блед — отбеляза Изабел.

— Блед? — изненада се Джак.

— През последните няколко минути. Добре ли се чувствуваш, Джак?

— О, да, разбера се.

— Наталия изглежда чудесно, не мислиш ли? Сякаш е по-щастлива… в последно време. Въобще, цялата тази година.

Джак се поласка от забележката й.

— Ти знаеш по-добре от мен. Надявам се да е така. — Наталия работеше сега по пет-шест часа дневно, на петдневна работна седмица в галерията на Изабел.

— Кое е момичето с дългата тъмна коса? — попита Изабел.

— О… Силвия Кинок. Стара приятелка на Наталия. От ученическите години, мисля. Не помниш ли, че преди няколко години Наталия замина за Европа със Силвия… за няколко месеца? Мислех, че я познаваш.

— Н-не. Зная, че Наталия беше в Европа, но… Момичето има доста диво лице. Интересна е посвоему — отбеляза Изабел с усмивка.

Джак погледна Силвия с нови очи. Имаше нещо циганско-смугло и неопитомено в лицето и маниерите й, макар Джак да знаеше от Наталия, че семейството й е католическо, и то доста строго. Силвия бе на възрастта на Наталия, неомъжена, а професията й бе свързана с много пътуване — някакъв вид обществени връзки. Странно, че Изабел не бе я срещала през всички тези години, но тя прекарваше вечерите си у дома и само от време на време се срещаше с най-добрите си приятели, обикновено на малък коктейл или вечеря.

— Искаш ли да… — Джак пожела да запознае Изабел със Силвия, но Изабел приветствува някакъв новодошъл гост с топлото си „здраве-е-е-й“ и се залиса с него. Джак отпи с неохота глътка вино, макар и да бе превъзходно изстудено „Фраскати“. Силвия. Не се бе сещал за нея може би от година. Осъзна, че тайно в себе си изпитва неприязън към нея, тъй като Наталия й бе посветила толкова много време, пътешествайки с нея из Европа, докато Амелия бе на две години. Сякаш Наталия съзнателно го бе предприела, за да отхвърли брачния хомот, с желанието да забрави, че е съпруга и майка и да се почувствува отново независима. Амелия остана при баба си в Ардмор под грижите на една бавачка, чието лице още си спомняше, но името й вече бе забравил. Тогава Наталия отсъствува от дома повече от шест месеца, и макар че Силвия се върна за кратко в Ню Йорк, Наталия замина сетне за Мексико и за известно време Силвия се присъедини към нея. Наталия се върна в къщи ободрена, но на въпроса как е прекарала и кои места е посетила отговаряше лаконично или ставаше мълчалива. „В края на краищата не пътувам за пръв път нито в Европа, нито в Мексико.“ В ушите на Джак все още звучеше раздразненият й глас.

— Здравей, Джак. Виждаш ми се замислен. — Луис Уонфелд му се усмихна приятелски. Имаше широка уста с пълни розови устни, големи зъби и плешива глава. — Голямо тържество. Радвам се да ви бъда гост.

Какво трябваше да отговори човек в подобни случаи? Джак измърмори нещо със същата любезност и попита Луис харесва ли му питието.

— Да, благодаря. Прилича на Блъди Мери, но си е чист доматен сок — отвърна Луис. — Разбрах, че имаш няколко нови рисунки за една книга.

Светлината на настолната лампа зад него, насочена към тавана, обграждаше кичурите около плешивото му теме сякаш със сребърен ореол.

— О… да. Още не са готови за печат. Или за показване. Всъщност… — Сега Джак искрено се усмихна. — За книгата още не е сключена контрактация, но ние с Джоуел сме доста въодушевени.

— Да, Джоуел — промълви Луис и отпи от чашата си. — Наталия ми каза, че дори не скицираш с молив, когато рисуваш.

— Е, да, при идеални условни, когато не работиш за пари — му отвърна Джак.

Последната новина бе, че Луис няма рак, макар и Наталия да бе живяла три седмици с тази мисъл след онзи телефонен разговор между тях. Нюйоркският лекар го бе спасил с друга диагноза. Какво имаше Луис тогава? Нещо, което го караше да спазва стриктно диета, да избягва кафенетата и за предпочитане, алкохола. Джак имаше неприятното чувство, че Луис разговаря с него само от учтивост и затова и двамата се приближиха към Силвия, която беседваше с Джоуел в средата на хола.

— Луис — каза Силвия, — важничиш ли тази вечер или вече ти е кипнал градусът?

Луис се засмя и дългата му фигура се приведе в учтив поклон.

— Не ми е кипнал градусът, напротив, минал съм на сухо.

Джак не знаеше, че Силвия и Луис са в толкова близки отношения помежду си. Измъкна се незабелязано в кухнята, за да види какво прави Сюзън. Тя бе дошла да им помогне и в момента бе заета — всъщност, не чак толкова, тъй като умееше да върши всичко по удивително лек и непринуден начин — с нарязването на шунката с много остър нож и с нареждането й в една чиния с мариновани чушки, маслини, и дебели парчета ананас. Амелия кръжеше около нея и настоятелно я подканяше да побърза, за да поеме готовата чиния или нещо друго, което да разнесе сред гостите.

— Скъпа, сега пристъпваме към сериозната част — рече Сюзън. — Трябва да наредиш на масата някои неща.

— И това. — Бе гласът на Джоуел, идващ отдалеч, но отчетлив.

Джак излезе в коридора и видя Джоуел с няколко човека в ателието му с наполовина дръпнато перде.

— Ей, Джоуел — извика Джак още отдалеч. — Какво става тук?

— Исках само да покажа нещо на Луис. Той ме помоли… исках да види само тия две неща тук, на масата.

Джоуел се почувствува леко засрамен от постъпката си, но не чак толкова смутен.

И Изабел беше се присъединила, учтиво усмихната, както се стори на Джак. И една друга жена, за чието име съвсем не бе сигурен.

— Ами, аз вече ви казах… Тези рисунки са още недовършени. Не съвсем… Е, признавам, че не са предварителни скици.

— Ти не правиш скици, зная това — каза Луис с мек и внимателен глас.

Само понякога, помисли си Джак, но кой го бе грижа за това?

Изабел Катц присви проницателните си очи, замислено вгледана във фината, изтеглена с перо линия на рисунката, която Джак наричаше „мастурбационните фантазии спрямо бащата“.

— Е, това е, приятели. Трябва да почакаме за книгата. — Джак искаше да прогони гостите от ателието си. — Стига, Джоуел! — Джоуел ровеше за други рисунки.

— Вън! Вън! — усмихна се Изабел и пропъди натрапниците. — Харесват ми, Джак.

Той оцени тази забележка. Загледа се в пода и се обърна. Всички напуснаха стаичката му. Да не ти пука, Джак — изкомандува се той и се вряза сред множеството в препълнената гостна. И не се настройвай против Джоуел, той е само един екстравагантен особняк, желаещ да сподели с хората всичко, дори преди да е завършено. Джак си сипа „Джак Даниелс“ от бамбуковото барче.

Официалната вечеря бе започнала. Амелия раздаваше на всички картонени чинийки и салфетки — приличаше на малък робот в сините си джинси и ризка на червени и бели квадратчета, който се промъкваше леко и незабележимо сред гостите, като че управляван от радар. По едно време Наталия се наведе и стисна раменете й — приличаха си като две капки вода, голямо и малко копие една на друга, което предимно се дължеше на пепеляворусата им, права и гладка коса.

Навън внезапно изтрещя гръмотевица. Някои въздъхнаха с облекчение: „а-а-а!“, което означаваше, че с приближаващия дъжд времето щеше да се позахлади. В края на септември ги бе обляла дяволски задушна, гореща вълна. Зад прозорците небето бе нямо, навъсено и безразлично, и не обещаваше дъжд. Джоуел се бе разгорещил, забеляза Джак, лицето му бе порозовяло; пристегнал тялото си в син костюм на бели райета, разговаряше жестикулирайки с някакъв мъж, който бе пристигнал с Изабел. Джоуел бе почти на тридесет години, а все още приличаше на малолетен хлапак, ентусиазиран и оптимистичен за кратки периоди от време, за по-дълги периоди — отчаян и съкрушен, спорещ понякога дълго със себе си и с Джак на темата: „Какво правя аз със своя живот?“. Искаше да напусне работата си, но не му стискаше. Заплатата му бе добра. На Джак внезапно му се прииска да хукне нанякъде — просто да се поразходи, да покрачи на воля. Но би било невъзпитано да се измъкне просто така, макар и Наталия, Силвия и Луис, усамотили се в ъгъла, да бяха изцяло погълнати в разговор. Някои от гостите можеха да забележат отсъствието му на сбогуване. А кога щеше да стане това? Трима или четирима вече си бяха тръгнали. Някои щяха да останах до късно.

Амелия взе чинийката си и се присъедини към него, за да му прави компания, което стопли сърцето на Джак. Той седна на крайчеца на дивана, Джоуел, редом до него, а Амелия се чувствуваше щастлива на пода, където, обясни й Джак, чинийката й ще бъде в много по-голяма безопасност. Омразните сгъваеми масички бяха разпънати в хола, и трите. Джоуел бе довел със себе си едно момиче, на което почти не обръщаше внимание. Момичето, на име Тери, имаше червеникава, гъста коса. Джак не си спомняше някое момиче досега да бе зарязвало Джоуел. Нямаше ли във всеки човек по нещо не както трябва, което да го прави по-малко щастлив, по-нещастен дори?

— Сърдиш ли ми се? — попита Джоуел, дъвчейки, но с разтревожен поглед.

— За рисунките ли? Не-е. Забрави го — отвърна Джак.

— Знаеш ли — скицата с мъжа, със съпруга, който стои на това… скалата, и сякаш всеки миг ще падне?

— Върху корниза на една висока сграда. Да.

— Корнизът. Какво ще кажеш за няколко жени отдолу, които да го гледат някак присмехулно? Множество дребни фигурки на жени, някои с протегнати към него ръце, сякаш искат да го уловят при падането му или…

Джак се засмя.

— Да, става. — Помисли си в този миг, че в рисунката му имаше място за дребните фигурки и че това бе добра идея.

Наталия се разсмя, повдигната на пръсти, със затворени очи. Тя стоеше все още до прозореца с Луис и Силвия, а Изабел Катц се бе присъединила към компанията им, явно за да им пожелае „лека нощ“. Тръгна си с мъжа, с когото бе разговаряла Тери.

— Лека нощ, Джак. Благодаря ти за всичко — каза Изабел. — Не ставай, моля те!

Джак се подвоуми и след малко също се отправи към вратата.

— Отивам да изпратя Джоуел — каза той на Наталия, поглеждайки крадешком към Силвия и Луис. — До скоро.

Джоуел и Тери, която също работеше в Си Би Ес, трябваше да прегледат една програма в единадесет тази вечер. Джак се отправи с тях към Седмо авеню, където имаше най-голям шанс да намерят бързо такси.

— Нямам думи да ти кажа колко ми беше приятно, Джак — грейна срещу него Тери с ослепителна усмивка. — Имаш страхотен апартамент! Чао!

Скочиха в едно такси. Вятърът се изви във внезапен порив и Джак почувствува първите освежителни капчици на дъжда върху лицето си. По дяволите дъжда, помисли си той, ще се поразходи за около час и когато се върне, ще завари Наталия и Луис обтегнати на дивана, пиещи навярно еспресо, което Луис много обичаше, въпреки забраната на лекарите. Сюзън навярно щеше да си е тръгнала за вкъщи, сложила преди това всички мръсни стъкларии във включената електрическа съдомиячка. А Наталия щеше да остане може би до два сутринта, тъй като бе, все пак, рожденият й ден и можеше да се посвети всеотдайно на своя духовен приятел, всеки облегнал се на края на дивана, на няколко стъпки разстояние един от друг.

Джак облиза дъждовните капки от горната си устна. Обувките му бяха вече почти подгизнали. Къде ли се намираше сега? Далече надолу по Уест Хаустън. Джак зави в обратна посока и закрачи още по-бързо. Неколцина минувачи, застигнати от пороя, подтичваха или носеха чадъри. Джак пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава в раменете си и пришпори крачка към северните квартали. В десния си джоб напипа няколко монети, достатъчни за чашка кафе или поне да се подслони за няколко минути в някое заведение, докато премине облака. Уличните светлини и неоновите надписи над магазините блестяха по мокрия асфалт на Седмо авеню. Недалеч, на отсрещния тротоар, Джак зърна изпод козирката на пръстите си трепкащата червена светлинка на едно кафене и бързо пресече булеварда.

Дръпна ръце от лицето си, изтупа краката си и се вмъкна вътре. Заведението миришеше на хамбургери, лук и човешки изпарения и ярката жълтеникава светлина неприятно режеше окото, но поне беше сухо. Джак застана край една от високите тесни маси, наредени покрай стената. Влизаха и други хора, подслонявайки се от дъжда и разговаряха възбудено за пороя. Джак най-сетне се добра до бара, двойно изгънат, за да побере колкото може повече столове. Всички бяха заети. Джак изчака сервитьорката да му обърне внимание, поръча си кафе със сметана, плати и отнесе чашата си обратно на страничната маса.

— Изглеждате така, сякаш ви е прал голям дъжд — заговори го русата келнерка, подавайки му кафето.

Джак все още се усмихваше, отпивайки от кафето. Момичето имаше приветлив глас, за разлика от повечето обитатели на Ню Йорк. Наблюдаваше я как снове като хала между масите със светлорусата си глава, сервирайки на един пържола, изстисквайки кетчуп в чинията на друг, леко усмихваща се или смееща се с цяло гърло, но не можеше да различи гласа й сред гълчавата наоколо. Имаше дума за всекиго. Бликащата й жизнерадост прикова погледа му. Забеляза, че и другите клиенти я наблюдават и отвръщат усмихнато на репликите й. Зад дългия тезгях работеха и две други момичета, но изобщо не ловяха окото в сравнение с малката блондинка, която изглеждаше на не повече от шестнадесет години.

— Уиии-йооо! — провикна се от вратата черен младеж и с компаньона си зашляпаха по изкаляния вече линолеум на пода. — Хей, келнер!

И двамата бяха на градус. Затътриха се към дъното на заведението и забърбориха с пронизителни, пискливи гласове.

Джак отпи от чашката си разредено с мляко кафе и отново се озърна за русото момиче. Сега тя се бе привела отляво на бара и изслушваше някого с полуразтворени устни. Тръсна припряно глава, после отново се изсмя и понечи да се дръпне от бара, но се обърна пак към мъжа, който й говореше нещо от столчето си. Клатеше укоризнено пръст към нея.

— Не! Не, вие сте… — Тя побягна към машините за кафе.

Джак се вгледа в мъжа и разпозна мигом човека, който му беше върнал портфейла. Да, без съмнение това бе той. Ето го и грозното му куче на каишка. Мъжът вече се канеше да си тръгне. Джак се обърна към стената, най-малко сега желаеше да бъде забелязан и навярно задържан в отегчителен разговор. Мъжът бе досадник, спомни си Джак. Навярно тази вечер додяваше и на малката блондинка, ако се съдеше по реакциите й. Джак предпазливо надникна иззад рамо, увери се, че мъжът бе стигнал до вратата, без да го забележи и сега излизаше навън, следван от кучето по петите си.

Дъждът бе отслабнал и сега едва ръмеше. Няколко човека напуснаха заведението.

Джак любопитствуваше да разбере за какво си бяха говорили момичето и човека с кучето, какво мислеше тя за него. Премести се на освободения стол зад бара.

— Кафе със сметана, моля — обърна се той към една от другите сервитьорки. Поръчката му бе изпълнена. Келнерката беше заета и не взе двете монети, които бе поставил отгоре върху сметката, но русото момиче се стрелна като летящо канарче и ги грабна. Джак я наблюдаваше развеселен. Тя хвръкна към касата, като хала профуча обратно с наполовина скъсаната му сметка и трите цента ресто, а когато той протегна ръка да вземе монетите, пръстите им се докоснаха и момичето му се усмихна. Имаше ослепително бели зъби и сини очи, не много големи, но ясни и умни. Косата й му напомняше за думата „лен“. Бе права, не много гъста, подстригана нехайно и късо.

— Вие се върнахте — радушно отбеляза тя.

— Да. Кажете ми… кой беше този мъж, с когото разговаряхте преди малко… е, тоя с кучето. — Джак кимна към мястото, където допреди малко седеше Ралф.

— О, този ли! Един смахнат! — Тя отсечено се засмя.

— Е, и какво?

Момичето се огледа, за да провери нуждаеха ли се на някоя маса от нея.

— През цялото време ми чете морал. „О, Ню Йорк е пълен с мошеници и бандити.“ — Извърна се и погледна към кухнята.

— Аз се срещнах веднъж с него.

— Така ли? Той идва… Добре, Лори! — Момичето бързо се отдалечи. На кухненското прозорче го чакаше готовата поръчка.

Джак отсръбна глътка горещо кафе. Момичето пак се върна.

— Той живее някъде тук. Казва, че е въоръжена охрана. Човек би си помислил, че му плащат мен да охранява. Или че е някакъв маниак и ме преследва. Само че не съм от параноидните типове, надявам се. Как се запознахте с него?

Джак се усмихна.

— Той ми върна портфейла — след като го бях изгубил. Трябва да призная, че е честен човек.

— О-о, значи вие сте този? — В очите й блесна любопитно пламъче. — Та той ми разказа всичко от игла до конец. Въобразява си, че се е случило нещо бог знае какво, едва ли не истинско чудо. Мисли си, че вие сте голяма работа. Направо ми продъни ушите с тази история. Както и да е, радвам се да разбера, че всичко, което ми наприказва, е истина. Аз не му вярвах, разбирате ли? Той е такъв фукльо. Та сега… — За миг тя се загледа замислено встрани, сякаш търсеше подходящата дума. — Постоянно ми натяква, че точно такава трябва да бъда — честна и тем подобни. Ха-ха! — Тя залитна назад от смях и се хвана за ръба на гишето.

— Ел-си! — викна една от сервитьорките.

— Ида! — Елси се стрелна към кухнята.

Джак се подсмихна. Биваше я за актриса, или възбудеността й се дължеше на току-що преживяното?

— Проклето агнешко печено — просъска Елси на тръгване. — И така, този откачен ми чете лекции за морала, мили боже, на сексуалния ми живот! Та той няма и представа колко съм чиста! Да не ме мисли за някаква проститутка? Ами той какъв е тогава, често се питам. Или го казвам на глас. Да, казах му го. „Бил ли сте някога млад и щастлив?“ Може би не е бил. В такъв случай той е просто потиснат човек и вече е твърде късно да опита нещо от живота, нали?

Тя се разсмя от сърце, без неприязън, толкова развеселена, че очите й се навлажниха.

— Такъв странен тип! Представете си, даже не вярва в религията. И нарича кучето си „Бог“, знаете ли това?

Джак кимна:

— Зная.

— Я кажете, вас преследва ли ви?

Джак се ухили.

— Не мисля. Всъщност, не съм забелязал.

— Внимавайте с него. Той се мисли за месия, дошъл да оправи света. Живее на Блийкър, ако не се лъжа. Каза ми, че живеете на Гроув.

— Ел-си! Вземи онези хамбургери! Те са за твоите маси!

Тя още веднъж полетя към кухненското прозорче.

Джак съжали, че не бе взел със себе си писалка или молив. Острото ъгълче на очите й, когато се смееше — ето какво точно му бе нужно за лицето на Сузуки, въображаемата приятелка на юношата от „Мечтателите“. Дали можеше да го запомни? Ъгълчето се виждаше най-добре в профил, а също и крайчето на горната й устна, леко издадено над долната. Лявата ръка на Джак скорострелно грабна едно късо моливче, което се бе материализирало пред погледа му специално за него, на няколко инча встрани върху гишето. Той зарисува припряно на гърба на бланката със сметката с очи, обърнати повече към Елси, отколкото към скицата. Стана. О-хо! Добре! Почувствува се като рибар, уловил току-що пъстърва. Бързо изтегли линията на врата и задната част на главата й.

— Рисувате ли ме?

— Готово, свърших. Благодаря. — Джак топло й се усмихна и пъхна внимателно сгънатото листче в задния си джоб.

— Художник ли сте? — попита Елси с внезапно бликнало детинско любопитство. — Ралф ми каза, че сте журналист.

— Кой е Ралф?

— Мъжът с кучето.

— О, не. Повече съм художник… поне така си мисля. Исках да уловя усмивката в ъгълчето на очите ви. Око в профил. Мога да ви поканя някой ден в студиото си, нали? Това означава да дойдете да видите графиките ми. Е, какво ще кажете?

Джак сдържа щастливата си усмивка сега — имаше нещо странно и замислено в начина, по който момичето го погледна, сякаш обмисляше последните му думи.

— Както и да е, благодаря, Елси. — Той стана от стола.

— Хей!… Ще дойда, ако имате нужда да ви позирам. Безплатно.

На лицето на Джак отново се появи удивена усмивка.

— К-къде да ви намеря?

В гърлото й заклокочи смях.

— Следващата седмица, може би. Със сигурност. Аз съм тук.

Тя нехайно вдигна ръка за довиждане и се захвана отново с работата си.

Дъждът уморено процеждаше последните си капки. Джак бе толкова щастлив, сякаш току-що се бе влюбил. Усещането му беше познато, въпреки че го спохождаше рядко. Изпитвал бе това чувство понякога в Художественото училище, в някой успешен за него ден, когато позиращата, не задължително млада и хубава жена, го бе вдъхновявала да направи сполучлива скица с въглен или рисунка с молив, каквато и да е — и внезапно се бе влюбвал в тази жена, сякаш тя притежаваше особена власт — единствено тя — да извлече от него таланта му. Чувството бе мимолетно. Но за Джак бе понятно защо художници като Модилияни или някой друг изпитваха желание да се любят с моделите си като завършек на една сполучлива художествена творба. Абсурдно, като си помислеше, че усилията му се състояха в няколко щрихи с тъп молив на бланка, разграфена със сини линии. Искаше му се да прегърне тази девойка Елси, за да се увери, че е истинска, жива.

На лявата си ръка Елси носеше евтин пръстен — череп, заобиколен от змии. Ноктите й бяха оцветени със светлочервен лак. Китките й бяха изящни и доста слаби. Две момчета, бели, я бяха зяпнали, обсипваха с бурни комплименти сините й очи и я запитаха кога ще си тръгне тази нощ от работа. Елси не им обърна никакво внимание.

Джак тихо влезе в апартамента, чу мърморенето на гласове и незабелязано се шмугна вдясно, в банята, където среса косата си. Маншетите на панталона му бяха все още мокри, но това нямаше никакво значение. Влезе в гостната, наситена с просмукан от цигари въздух и мирис на дамски парфюм, където Наталия се бе облегнала отдясно на дивана, Луис — отляво, а Силвия се бе настанила в големия фотьойл точно срещу тях. Силвия го забеляза първа.

— Ето те и тебе, Джак! Къде беше? Навън ли?

— Изпращах Джоуел и приятелката му.

На ъгъла на бамбуковото барче Джак забеляза недопитата си чаша с „Джак Даниелс“ и я взе. На дъното й бе останало малко повече от един пръст уиски. Сякаш се бе завърнал в друг свят, който за известно време почти беше забравил.

— И тогава — продължи Наталия с дълбокия си глас, през смях — гледах да му избера някоя не много скъпа рамка. И след всичко това…

Луис слушаше внимателно.

Наталия бе закрепила над гърдите си чаша с разреден с вода скоч без лед, или върху стернума — гръдната си кост, както биха се изразили учителите му по рисуване, и май не бе забелязала нито отсъствието му, нито пристигането му, помисли си Джак. Той седна на един стол с права облегалка. Сега Наталия разправяше друга история от ежедневието на галерията „Катц“ — за продажбата на картини от Пинто, чиято цена бе назовала машинално, първата цифра, която й бе хрумнала, и веднага й я бяха платили. Цената била несигурна, каза Наталия — било най-голямото платно на Пинто, и то далеч не от най-добрите, но някакъв идиот го купил и Изабел, разбира се, много се зарадвала. Джак се почувствува по-щастлив, загледан в Наталия, макар и да пропускаше по-голямата част от разговора покрай ушите си. Първото, което му бе хрумнало, влизайки в хола, бе: какво трио, по-скоро, триумвират, бяха тези толкова близки помежду си хора. Стари приятели бяха те, Наталия, Луис и Силвия, още от ученическите си години, а той познаваше Наталия едва само от шест години, въпреки че му бе съпруга. Първоначално при вида на тримата го обзе изненадващо остра вълна на тревога, дори неприязън. Но напрежението му се разсея, когато Наталия, говорейки, обърна глава към него и зарея поглед върху лицето му, без да променя изражението си, след което отново прикова вниманието си към Силвия. Той й принадлежеше, както и тя на него, нямаше и съмнение. Живееха заедно, споделяха обща съдба. Нима това не бе предостатъчно? Да, стига Наталия да бе щастлива с него. Щастлива ли беше? Този въпрос не й беше задавал никога. „Че кой ли е постоянно щастлив“, щеше да отвърне нехайно тя, може би подразнена от глуповатата наивност на въпроса. Но ако хората не са щастливи, то не биха живели заедно, мъдруваше Джак, освен ако и двамата не са мазохисти или садисти, наслаждавайки се на взаимната си вражда и омраза, или пък на някаква съгласувана комбинация между двете.

Луис повдигна от дивана слабото си, дълго тяло и се извини, че трябвало да глътне някакви хапчета.

— Не, не, с чиста вода, сам ще си налея, Джак. — Той се запъти към банята.

Когато се върна, целуна Наталия по челото, пожела й още много щастливи рождени дни и каза на всички „лека нощ“. Силвия се канеше да го придружи. Беше почти един часа.

— Тръгвам си — обърна се Силвия към Наталия. — Свободна съм по обяд почти всеки ден. Можем да хапнем някъде близо до твоя район, до галерията, имам предвид. Или ще приготвя сандвичи — каза тя с непринудена усмивка, — ако Изабел не те пуска.

Най-сетне затвориха вратата.

Джак се приближи с протегнати ръце до Наталия и потръпна от щастие, когато тя, полуприпаднала, се свлече в прегръдката му и той трябваше да поеме тежестта й.

— Скъпа, обичам те, обичам те.

— Тази вечер ли? — попита тя изненадано.

— Какво ти подари Луис? Приличаше на верижка.

— Нещо, което е принадлежало на майка му. Не трябваше да го прави. Къде е кутийката? — Бе я поставила заедно с фината хартия на лавицата на библиотеката. Наталия повдигна верижката. — Ето я. Медальон с гранат. Среброто е прекрасна изработка, не мислиш ли, Джак? Но гранатът… — Камъкът бе доста тежичък и напомняше старите бижута във викториански стил, предназначени за украса на полуразголена от деколтето, пълна женска гръд. Гранатът бе с големината на дребен лимон, но значително по-плосък. — Прилича на старинна вещ, която се предава по наследство — каза с усмивка Наталия. — Той ми обясни, че го получил от майка си преди години с обещанието да го подари на любимото си момиче.

Джак избухна в смях. Луис да направи подарък на своята любима, на своята годеница?

— Хубав е — каза Джак. — Хей! Чака те още един мъничък подарък.

Той влезе в спалнята и извади от чекмеджето на гардероба найлонова чантичка.

Наталия я разтвори. Това бе добавка към малкото й „портфолио“ за писма от кафяв бокс, което Джак й бе подарил преди празненството. Вътре бе пъхнал саморъчно изработена поздравителна картичка, върху която бе нарисувал Наталия, седнала зад бюрото си в галерията „Катц“, с уморено и разсеяно изражение на лицето. В чантичката бе поставил също и касета със сонати за цигулка на Прокофиев, една от които Наталия особено харесваше, и копие с картонени корици на книгата „Неспокойна смърт“, която много й липсваше, тъй като някой й я беше задигнал или беше забравил да й я върне. Тези неща не бяха загърнати в хартия.

— О-о, чудесно! — възкликна Наталия. — Прекрасни са, Джак!

— Амелия тук ли е? Легнала ли си е вече? — попита той, снижил внезапно гласа си до шепот.

Понякога Сюзън я отвеждаше със себе си у дома, ако имаха гости, и я връщаше на следващата сутрин.

— Амелия… — промълви Наталия разсеяно, сякаш едва сега си припомняше, че има дете. — Да, Сюзън я сложи да си легне още преди няколко часа.

Джак открехна леко вратата на детската стая и впери поглед в сумрака в нея. Шумът на няколко коли, минаващи по Гроув, заглушиха спокойното дишане на дъщеря му, което му се искаше да чуе, но видя малкото й телце, сгушено зад одеялото на кълбо.

— Всичко наред ли е? — попита Наталия.

Джак тихо затвори вратата.

— Да.

Искаше му се отново да прегърне Наталия, толкова близо до него сега, но се уплаши, да не би да я подразни отново с това.

Огледаха се в гостната, изнесоха още няколко чаши и пепелника, но Сюзън бе вече свършила основната работа по почистването. Съдомиячката бе привършила работния си цикъл и се бе самоизключила. Мивката можеше да побере останалите мръсни съдове. Сега вече всичко беше наред. „Боже господи, колко сме щастливи“ — каза си Джак. Да живееш в толкова хубав дом, да не се тревожиш за пари, да можеш да разчиташ на такъв човек като Сюзън, да имаш здраво дете!

Наталия беше в банята под душа.

Джак си пое дълбоко въздух. В семейното му щастие нямаше пробиви. Светът му изглеждаше чудесен.