Намерена на улицата

Глава петнадесета

През една утрин в края на седмицата, още по тъмно, Ралф Линдърман пътуваше в полупразния, но чудовищно нажежен от отоплението автобус към спирката на Седмо авеню. На два пъти сменя мястото си, за да избегне жарката въздушна струя, която — както си мислеше — можеше да подпали и крачолите му. Горещината засилваше смрадта на спарения въздух в автобуса, вонята на мръсни вълнени дрехи, на клеясала грес и човешка пот, даже и на чесън. Още по-непоносимо за него бе зловонието, което се разнасяше от скарите по тротоара в някой подлез — като че ли от разложения труп на гигантско чудовище. Това бе миризмата на ръждясали железа и кална, мазна влага, смесена с човешки изпарения — задушливият въздух на стотици подлези и тунели, непроветрявани от времето, когато там се бяха пръкнали колите. Можеше да припадне от вонята на изплюти дъвки и фасове, на храчки, повръщане и пикня. Ралф ненавиждаше подлезите. Те бяха страшни и отвратителни.

— Можеше поне да позволите на хората да отварят прозорците — каза Ралф на шофьора, малко преди спирката си, — след като сте надули отоплението толкова силно!

Колкото и да се беше напрягал, Ралф не можа да отвори нито един от двата прозореца, които опита.

— Тогава щяхте да се оплаквате, че ви духа — каза чернокожият шофьор.

— Тук сигурно има най-малко трийсет и шест градуса. Човек може жив да се опече!

— Изходът е от задната врата, господине — а и разговорът с шофьора е забранен.

Шофьорът нарочно спря рязко автобуса, едва не изхвърляйки Ралф от седалката.

Студеният декемврийски въздух му подействува добре — Ралф го вдъхна с пълни гърди. В автобуса размишляваше върху това дали да си купи ново палто, и мислите му се насочиха отново към тази приятна перспектива. Пари имаше предостатъчно, но по природа бе пестелив, което, в края на краищата, не беше грях. Нима светът не бе пълен с хора, които безразборно пилееха средствата си, а после ставаха нещастни, изгубваха приятелствата си чрез вземане на заеми и потъваха в калта?

Ралф изведе Бог на кратка разходка в мастиленочерното утро, с обещание да го поразходи пак в по-късните часове. Удържа на обещанието си в единадесет, когато излезе да купи малко хранителни продукти и вестник „Таймс“. Би могъл да се спусне надолу по Седмо авеню към барчето, където работеше Елси, тъй като копнееше за чаша силно кафе и топъл сандвич, но там вече не пускаха Бог (забраната важеше ли и за другите кучета?), а и освен това Елси бе започнала смяната си от шест сутринта. Удоволствие бе човек само да я наблюдава — признаваше си Ралф. Нямаше да й говори или да я назидава, както се изразяваше тя. Боже мой, не! Веднъж се бе отбил в кафенето без кучето, нищо не бе й казал, даже не я беше поздравил, не си беше направил труда и да седне на обичайното си място — там, където тя го обслужваше. Според него, този начин на поведение преследваше две цели: първо, можеше да се наслаждава на присъствието й, да наблюдава движенията й, усмивките, които раздаваше на хората и второ — можеше да си представи, че е олицетворение на собствената й съвест, приседнал кротко там, на едно столче зад бара. Да, всеки път, щом го зърнеше, тя щеше да си припомня съветите, които й бе дал — да пази непокътнати душата и здравето си, докато все още ги има. Ведри и хубави неща й бе казал — защо трябваше да се отнася към тях с пренебрежение?

След няколко часа Ралф бодро крачеше на юг от Четиринадесета улица след дълго обикаляме из града, с картонена кутия под мишница, в която пазеше скъпоценната си придобивка — новото палто. В къщи заговори на Бог и събуди интереса на кучето преди още да е отворил кутията, завита в тънка шумоляща хартия.

Колко красиво бе то — за сто шейсет и седем долара и трийсет и осем цента! Бе тъмносиньо, с тъмносин сатенен хастар, с капачета на джобовете, с вътрешен джоб и малък илик на врата за окачване. Ралф го облече, застанал пред най-голямото си огледало — въртящото се елипсовидно огледало, което държеше над шкафа си с чекмеджета.

— Какво ще кажеш, Бог? Хубаво е, нали?

Кучето излая, заобикаля наоколо и подуши подгъва на палтото.

Ралф запали всички лампи в стаята и наклони огледалото, за да се види и от кръста надолу. Накрая разкопча неподатливите, пристегнати копчета и внимателно окачи палтото в гардероба.

Събуди се в ранните следобедни часове — време, което за него бе полунощ, но спомняйки си за палтото, не пожела да си отспи. Зимните слънчеви лъчи струяха тънки и ярки през прозореца на спалнята му. Ралф никога не спускаше пердето. Дневната светлина не смущаваше съня му. Въпросът на Съдърланд за съпругата му, бившата му съпруга Ирма, го бе разстроил, и той съзнаваше, че навярно тъкмо това безпокойство го бе подтикнало към намерението да си купи ново палто — нещо приятно, което да разсее напрежението му, да отвлече някак мислите му от женската глупост и скудоумие въобще. Колко се бе гордяла със своя чар и миловидност, ефимерни качества! Как ли изглеждаше сега? В средата на петдесетте? Мъжете едва ли вече се тълпяха около нея, само защото им хвърляше по някое и друго око. Сексуална маниачка бе тази жена, помисли си Ралф. Е, не чак толкова. Не. Ралф бе стигнал до извода, че сексуалните й изисквания — впрочем, каквито и да бяха нейните изисквания, тя им придаваше тъкмо това качество — бяха само един от начините да го подразни, да го сломи. И наистина беше успяла! Разбира се, той бе чел за жени, които изживяват по няколко оргазма по време на акта. Но те можеха да бъдат и лъжливи. Що се отнасяше до Ирма… е, можеше да им потръгне в брака, ако не беше толкова плиткоумна, ако не се държеше като разглезено дете, което няма нужда да ходи на работа, да върши каквото и да било, освен да поддържа малко ред в дома, да се влачи по козметичните салони и да лакира ноктите на краката си. Защо ли бе приел толкова сериозно желанието й да пише? От самозаблуда, любезност и уважение? В това отношение Ралф имаше защо да се укорява; бе проявил глупостта да сключи брак с толкова вятърничава жена, и за това не можеше да вини друг, освен себе си. И разбира се, бе станал импотентен към нея по простата причина, че Ирма… е, можеше и да им потръгне в брака, ако не бе сватбата, просто я беше разлюбил. Иначе не беше импотентен, сам си го бе доказал чрез мастурбиране — действие, което не му доставяше особена наслада. Приятно бе, разбира се, за няколко секунди, но някак си абстрактно, като удоволствие-заместител на нещо друго — е, имаше ли нужда от това? Никога не си представяше друга жена, или каквото и да било, когато го правеше, не концентрираше мисълта си към момичета с големи гърди, обичайното средство за възбуждане. Не, наистина не. Не си представяше дори и Елси. Не можеше да извика във въображението си онзи очарователен принц, достоен за нея. Не, в тези моменти мислеше само за себе си, което се случваше може би един или два пъти в годината, изобщо не бе сигурен дали толкова често. Мислеше си само: да, мога да го направя, значи няма никакви проблеми. Ирма грешеше. Той не бе от ония „нередовни типове“, импотентен особняк, чието съзнание бе блокирало за някои неща. Ако трябваше да бъде по-хаплив или отмъстителен — което не желаеше — то можеше да обвини именно Ирма за това, че бе сринала мъжкото му самочувствие, че го беше подвела да се ожени за едно двадесет и четири годишно момиче, както си мислеше тогава. Въобразил си бе, че има нещо ценно в нея. Когато се срещнаха за пръв път, тя работеше като секретарка в някаква агенция за недвижими имоти. Родителите й — порядъчни хора — имаха къща в града, по-големият й брат беше женен, както му бе съобщила тогава. Ралф не желаеше сега да си припомня всичко това, тъй като то будеше в него само отрицателни емоции и постоянно чувство за вина. Някога наистина бе влюбен. Опасно състояние — състояние, в което правиш непростими грешки.

Как се случи така, че мислите му тръгнаха в непредвидена посока? Разбира се, всичко бе започнало от разговора със Съдърланд. Ирма. Импотентността. Мастурбацията. Уф! Ралф изпитваше неопределен срам от нея, тя нямаше нищо общо с детството му, когато родителят обикновено казва: „престани с това!“, пък и родителите му никога не бяха произнасяли подобно нещо. Ралф съзнаваше, че Ирма бе насадила в него неприязън към жените и страх от тях, макар и не всички да приличаха на нея.

Стана от леглото и реши да изпробва новото си палто срещу всички природни стихии — в случая само срещу един мразовит декемврийски ден. Обръсна се със самобръсначката, все още потиснат от спомена за Ирма, протягаща се в леглото в розовата си нощница в седем сутринта, докато той се бръснеше, преди да тръгне на работа. В повечето от онези утрини сам приготвяше закуската си. Ирма често го подиграваше за неуспеха му в леглото в ранните часове. Ала как се прави любов, когато умът ти е все в часовника. И кой щеше да се грижи за прехраната им, ако провалеше работата си в дърводелската работилница? По дяволите тази жена! Нищожни, нищожни бяха тези спомени, като тънки струйки дим — като малки бледи призраци, подобни на сапунената пяна, която падаше от самобръсначката му в мивката.

Ралф се облече в новото си палто. Взе от лавицата на гардероба в коридора кръгла кожена шапка, която си бе купил преди година и почти не бе слагал досега. Сложи я на главата си и се огледа. Черна заешка кожа с ушички, вързани отгоре — с нея приличаше на руснак.

Издокаран така и без Бог, който можеше да почака за вечерната си разходка до седем, Ралф тръгна напосоки надолу по Блийкър. Блазнеше го мисълта да свърне към Минета стрийт, покрай дома на Елси Тайлър. Бе пет и половина — възможно бе да е излязла вече от къщи на път за кафенето и да я зърне някъде на улицата. А можеше и да се размине с нея. Съзнаваше добре, че желае тя да го види в елегантното му ново палто. В случай, че я срещнеше, възнамеряваше да я поздрави с дружелюбен тон, докосвайки шапката си: „Добър ден, Елси“ и да отмине нататък.

Докато чакаше на светофара да пресече уличното платно, го споходи друга неприятна мисъл: службите по електроснабдяването от града на майка му настоятелно го молеха да плати някаква сметка за електричество, за която отдавна бе изпратил чек, но явно не в същия клон. А църквата, която тя посещаваше, очакваше от него да засвидетелствува уважението си към „даренията“, които бе правила майка му по сто долара годишно — има ли възможността да продължи благородното й дело и така нататък — което прибавяше към дълговете му за тази година още седемдесет и три долара. Ралф не отговори на писмото, нито изпрати парите, но призивите на църквата продължаваха да валят в пощенската му кутия. Ако не продължеше традицията на тези дарения, плод на чиста духовна заблуда, това нямаше да се отрази на честта на семейството.

Но защо му трябваше да се трови с подобни мисли в този чудесен следобед? Ето я и триетажната къща на Елси, с тъмночервени тухли, подобна на някои съседни къщи, но белязана с нещо особено, тъй като Елси живееше тук. Вратата й беше затворена. Ралф крачеше по отсрещната страна на тротоара, втренчил поглед в къщата. Уличката бе тясна и крива. Някога тук течеше поточе — Ралф предполагаше, че в терена има хлътнатина там, където Минета стрийт се пресичаше от Минета Лейн.

Внезапно вратата на Елси се отвори, отекнаха мъжки и женски гласове, някой се разсмя. Навън излязоха младо момиче и две момчета, а зад тях изплува и Елси, която, полуизвърната, затваряше вратата.

— Там! Погледнете! — извика Елси на приятелите си.

Те нададоха крясъци и Ралф моментално осъзна, че е станал център на вниманието им. Закрачи с припряна стъпка.

— Влечуго такова! — чу писъка на момичето зад гърба си.

— Ей! Остави Елси на мира! Чуваш ли! — продра се мъжки глас.

— Сексманиак!

— А бе ти кой шпионираш напоследък?

— Ха-ха! Той може да тича! Вижте го!

Ралф бе обхванат и от срам, и от гняв. Той не тичаше, просто крачеше бързо и припряно, доколкото изискваше приличието и няколкото стъпки от Минета Лейн до Седмо авеню му се видяха безкрайно дълги. Един хлапак в маратонки изскочи пред него с хищно протегнати напред ръце, сякаш искаше да препречи пътя му и да го сграбчи.

— Измитай се, кучи сине, гнусен дъртак такъв, или ще извикаме ченгетата!

Къде беше Елси сред цялото това безумие? Хлапакът удари Ралф по рамото с опакото на дланта си.

— Престанете! — кресна Ралф. — Оставете ме на мира!

— Да го оставим на мира! — писна момичето с пронизителен глас, последван от общ кикот.

— Ииии-айй! Чупка! Измитай се, помияр такъв!

— И повече не се връщай! Няма да се навърташ наоколо, ясно ли ти е! — изръмжа право в лицето на Ралф едно от момчетата, нашарено с руж и с начервени устни. То затанцува и се закриви около него, гледайки Ралф с почти притворени очи, чиито клепачи бяха наклепани чак до слепоочията с чудовищен черен грим или боя. — Гадно влечуго!

Ралф наведе глава, вдигна високо яката си и се втурна нагоре по Седмо авеню.

— Ааах!… Ха-ха-хаа!… Тичай, момче! Набивай пети!

Гласовете се смесиха. Нашареният в черно клепач се плъзна покрай Ралф на тротоара, издавайки чудовищни ръмжащи звуци. Минувачите се зазяпаха.

Накрая се отдалечи от тях на известно разстояние. Забави крачка, пое си дълбоко дъх, погледна право пред себе си и когато светофарът мигна за колите в червено, пресече уличното платно към отсрещния тротоар на Шесто авеню.

И тогава отново се озова право в лапите им. Тримата — без Елси — но къде беше тя? — бяха пресекли скришом булеварда.

— Накъде си се запътил? — попита негримираното момче. — Ние идваме с теб! Става ли?

— И-хъ-ихъ — нададе магарешки рев нашареното с руж момче.

Ралф тръгна към дома си, но двете момчета продължаваха да подскачат отпред, удряйки го леко по раменете и хълбоците му при профучаването си край него, докато той неотклонно вървеше към Блийкър. Но защо да се измъчва чак до дома, помисли си Ралф и се втурна към един ресторант, мина през външната врата и после през официалния вход.

— Още не сервираме, господине — каза един келнер.

— Мога ли да използувам телефона?

Келнерът го изгледа с неохота, но махна с ръка към телефоните в дъното на ресторанта.

Ралф мина между празните маси, озърна се иззад рамо и видя едно от момчетата също да влиза. Обмениха си няколко реплики и келнерът енергично го избута навън, подпомогнат от другия келнер. Момчетата се замотаха от външната страна на вратата. Ралф се престори, че се обажда по телефона и разговаря с някого. Когато надникна през стъклената врата, те още стояха отвън. Стана му ясно, че нямат никакво намерение да се чупят. С телефонната слушалка на ухото си, нервно мънкащ под носа си неясни, безсмислени срички, на Ралф му се стори, че Ирма му се присмива, отдръпва цигарата от тъмночервените си устни и примижава от смях, а дългата й вълниста коса, спусната по раменете, се люлее. Кучка!

Окачи слушалката на телефона, отправи се към вратата, съзнавайки, че срещата му с онези вън е неизбежна, вдигна ръка, каза „благодаря“ на двамата келнери и излезе от ресторанта.

— Ето го, иде! — извика едно от момчетата.

В този миг Ралф зърна Елси на срещуположния ъгъл, която се усмихваше за „довиждане“ на другото момиче; скоро трябваше да е на работа. Развеселеният й поглед се кръстоса с неговия, после тя се извърна и заприпка надолу по улицата. Ралф сгуши глава в яката си и пое по посока към дома си.

Но двете момчета тръгнаха след него, ту притичвайки от двете му страни, кълчейки се в безобразни движения, ту отдръпвайки се назад и блъскайки го по раменете.

— Да оставиш Елси на мира, чуваш ли? Или ще те направим на пух и прах, човече! Дърт рапон!

— Гадно влечуго, гадно влечуго! — заливаше се от смях другото момче, сякаш вършеше нещо, което му доставяше неизмеримо удоволствие.

Когато Ралф свърна по западната Четвърта улица, момчетата вървяха все още след него. Ругатните им бяха кошмарни. Ралф се огледа около себе си за някой полицай. А сега, накъде? Нима ще се остави да го преследват чак до дома му? Хрумна му за миг, че би могъл да се пъхне в първата изпречила се на пътя му врата, която можеше и да е заключена — но после осъзна, че и това нямаше да им попречи — те щяха да я блъснат след него и да го преследват чак до апартамента му, а не бе изключено, ако се доберат дотам, и да нахълтат в него.

Внезапно Ралф се озова пред остъклената тераса на кафе-ресторанта до Шеридън Скуеър и забави крачка. Наблизо, край входа за метрото, имаше вестникарски щанд, а продавачът го познаваше по физиономия.

— Ей, ти! — цъфна момичето от бандата внезапно край него, с един пръст червило на устата си, с дълга коса, която беше просто перука и с бяло, напудрено лице, наметната с нещо подобно на перде или покривка. — Свали мръсните си лапи от Елси, ако искаш да дишаш спокойно. Разбра ли какво имам предвид?

— Дай му да разбере, Марион! — изквича едно от момчетата.

Гримираният се изхрачи право в лицето му и изчезна. Естествено, никой от минувачите не му се притече на помощ. Двойка мъж и жена само погледнаха към развилнялото се трио, заобиколило Ралф, но бързо отминаха напред.

Ралф се обърна към вестникаря:

— Ще взема…

— Запазил съм ви днешния брой на „Таймс“, господине — каза мъжът зад щанда. — Ей! С чудесно палто сте днес!

Ралф се огледа наоколо. Светлината беше червена, можеше да пресече. Дали и вестникарят, който една познаваше, също не му се подиграваше? Ралф влезе в един магазин на ъгъла, „Юнайтед Сигарс“, който никога не бе посещавал. Бе в триъгълна форма в съответствие с външната архитектура, а вътре миришеше на сладникав тютюн и шоколад. Ралф погледна иззад рамо към вратата. Триото не бе влязло в него. Малко по-спокоен, си пое дълбоко дъх. В магазинчето имаше и други клиенти, можеше да се укрие сред тях. Хвърли бегъл поглед към лавиците със списания, сетне се запромъква към изхода, през чиято наполовина остъклена врата трудно можеше да огледа тротоара. Надяваше се вече да са се измели. Но нали последният път, когато облекчен бе пресякъл Шесто авеню, бяха изникнали бог знае откъде пред него? Дали отново не го причакваха зад някой ъгъл?

Ралф закрачи припряно и свърна по Кристофър стрийт на път за Блийкър. Да, този път окончателно се бяха изпарили. Явно се бяха отказали от преследването. Когато най-сетне стигна до Блийкър и пресече улицата, приготвил вече ключовете за външната врата, се ослуша отново: зад гърба му повече не отекваха крясъци.

Прибра се в квартирата си, полузадушен от заседналата в гърлото му буца от срам и унижение, които сега го заляха с още по-мощна вълна от гнева и страха. Най-кошмарен от всичко бе споменът за Елси — развеселена и безсърдечно ухилена, която нехайно се бе врътнала на пети и го бе оставила беззащитен в ръцете на онези хулигани.

Но нали тъкмо хулиганите бяха нейните приятелчета — помисли си той. Ужасно, ужасно и несправедливо! Позор!

Още веднъж разкопча стегнатите копчета на палтото си, сложи го на закачалката, после изчетка гърба и ръкавите — там, където го бяха докосвали нечистите ръце на онези хлапаци. Въпреки всичко, Елси навярно бе зърнала палтото му — каза си той — не трябваше да го облича, трябваше да излезе със старото си, изтъркано сиво вълнено палто.

„Проклети да са, проклети, проклети!“ — просъска Ралф през стиснатите си зъби.