Намерена на улицата

Глава първа

Хоп-хоп, поприпкваше момичето на улицата и със скок се озова на тротоара. Носеше ослепително бели маратонки, черни кадифени джинси и широка бяла блуза, с червена ябълка изрисувана отпред. Отскачайки от минувачите, тя кривна встрани и потъна в малко магазинче, чиято витрина бе изпъстрена със светлолилави пайети, огненорозови шалчета и мъниста, и след секунда бе отново вън, скок-подскок, подмамена от отсрещната страна на улицата, но остана все тъй на път отсам. Като пеперудка описа полукръг, за да избегне тътрузещата се тълпа и закръжи около друго дюкянче със стоки, изложени на тротоара. Не, не беше и това.

Белите маратонки просветваха във въздуха, късата златиста коса се люшкаше. Приближи се към място, обрамчено с червен бордюр, поколеба се и бутна вратата. Магазинчетата на западната Четвърта улица се ширеха на тротоара. Бе почти шест следобед в един късен августовски ден и въздухът бе хладен, искрящ от слънце. Русото момиче се появи с бяла найлонова торбичка в ръце. Със свободната си ръка пъхна малко портмоне в задния джоб на кадифените си джинси. Усмивката изгря по-широко на не начервените й устни — щастливата усмивка на палавница, готова да извърши пакост.

Спря се и изчака една кола да отмине, нетърпеливо пружинираща на пръсти, с прибрани пети. Млад негър я изпревари и протегна ръце, сякаш да я пипне по гърдите, но тя отскочи и горната й устна оголи заострен кучешки зъб. Отново се втурна напред с широко разтворени устни, за да си поеме въздух, а очите й пробягваха сред тълпата, търсещи процеп, в който леко да се провре.

На няколко метра пред себе си зърна една трътлеста лелка с две момченца в сини джинси, фигурата на мъж с нафукана походка, заемащ като че ли целия тротоар, който теглеше кучето си на каишка. Момичето се закова на място и използува първата възможност да пресече улицата на бегом.

С Бог на каишка, вирнал задния си крак и в пълна хармония със себе си и света, Ралф Линдърман замислено се приближи към ъгъла между Гроув стрийт и Блийкър.

Бе прелестен летен ден — натежалото следобедно слънце все още изливаше златисти струи светлина над извитите улички на Вилидж и Гроув стрийт му се стори по-хубава от всякога. Подобно на Бароу и улица Коммърс стрийт, тя бе чиста и кокетна, и радваше окото му. Обитателите й излъскваха до блясък валчестите дръжки на външните врати, а по стъпалата, водещи към тях, нямаше и прашинка смет. Сега се озова на Морган стрийт, само няколко пресечки на юг и гледката пред погледа му рязко се измени: навсякъде мръсотия, смачкани хартийки във водосточните канавки, препълнени боклукчийски кофи, загрозяващи като циреи тротоара. Ралф съзнаваше, че е склонен да гледа на нещата и на хората също откъм некрасивата им страна, но считаше това за реалистично и разумно, тъй като да си настроен подозрително към някого, преди да му се е удало възможност да те нападне можеше да те предпази от сума ти нещастия. Ню Йорк бе в по-голямата си част направо клоака. Нужно бе да хвърлиш само един поглед върху замърсените улици, за да ти стане ясно, че хората не се разбират помежду си, че децата от малки се учат да хвърлят картонени чашки направо на тротоара, че наоколо бъка от всякакви смахнати, плещещи под носа си — обикновено цинизми и псувни — по адрес на своите събратя. Болни хора, нещастни хора! А бе тъпкано и с джебчии — един ще ти извие ръцете зад гърба, друг ще те пребърка за портфейла ти, а после и двамата ще си плюят на петите, докато се усетиш. Да, това се случи на Ралф веднъж, когато се връщаше от работа в пет сутринта. Проклети да са те, джебчиите, мръсната утайка на земята.

Защо не бе напуснал Ню Йорк още преди двадесет години, след като скъсаха с Ирма — си мислеше понякога. Всъщност, не той я остави, а тя го заряза заради друг мъж — припомни си Ралф с нарастваща ненавист сега. Можеше да замине за Кливлънд, за Охайо например, за някое по-сносно, по американско градче. Можеше да срещне човек или хора, с които да се сработи — които биха схванали нещо от неговите идеи. Ралф бе пълен с идеи за полезни изобретения, но нямаше достатъчно познания по математика и техника. И това негово злощастно падане преди петнадесет — не, преди осемнадесет години, в шахтата на асансьора, зейнала в гаража, където работеше като дневен пазач. Нищо счупено за голямо негово удивление, тъй като в онази зимна утрин бе надянал дебелия си овчи кожух — но всичко в него се бе разтърсило. Това бе казал на лекарите — спомни си той — и точно така се чувствуваше тогава; като че ли сърцето му се бе разхлабило от мускулите си и преобърнало в гърдите, като че ли мозъкът му се бе откъснал от плацентата си — за миг ужасна болка в главата, и това бе всичко. Лекуваха го от шок. Не откриха нищо нередно. Но оттогава Ралф се чувствуваше променен. Сега полагаше големи грижи за здравето си и не смяташе, че дължи някому извинения за това. Късмет бе, че въобще оживя.

Мелезът на бели и черни петна, който креташе лениво зад него и душеше с интерес я гума на кола, я някоя смачкана консервна кутия, вдигна нехайно задния си крак, макар и преди малко да си бе изпразнил вече мехура. Псето бе на около седем години — Ралф го бе взел от градския кучкарник, спасявайки го от явна смърт. Бог беше помияр, но имаше мили очи и Ралф го харесваше именно за това.

— Бог! Бог! — извика той тихо и задърпа каишката му, тъй като от няколко секунди кучето бе приковало вниманието си към изпражненията на друг негов събрат в канавката. — Хайде, ела с мен тук.

Елси ли идваше насам? Ралф примига. Не. Но много приличаше на нея от пръв поглед с тази скоклива, дяволита походка и с тази вирната толкова високо глава, напомняща отдалеч усмивката на Елси — но когато момичето го отмина, той забеляза, че тя изобщо не се усмихваше. А сега тази Елси — нужно бе някой да я вкара в правия път, преди да е станало твърде късно! Невинно и наивно до глупост момиче от някакво забутано градче в северната част на щата Ню Йорк, едва навършила двайсет! Е, сигурно още не бе късно и не се бе забъркала в някоя каша, но отношението й към живота бе неприемливо и представляваше опасност за самата нея. С лекота се доверяваше на всеки. Изглежда си въобразяваше, че дрогираните типове и наклепаните с чудовищен грим проститутки, обикалящи по Осма улица и по протежението на Шесто авеню, бяха тъй благонадеждни като… обикновените хора, може би, или да речем, като него самия! „В този град всичко ме забавлява“ — бе казала Елси. Хубаво бе, че поне прехраната си изкарваше сама. Ралф се бе запознал с нея преди шест месеца в малко кафене на западната Четвърта улица. След това тя изчезна от погледа му за някое време и при следващата им среща на улицата заяви, че работи в денонощно заведение, където сервирали еспресо и вино. Елси все се захващаше за временна работа. Ралф никога не знаеше къде ще я срещне следващия път.

Бог запъна крачка и взе да тегли каишката, което сигнализира на Ралф, че се готви да извърши голямата си работа.

— Бог, задръж, момчето ми! — Ралф задърпа каишката на приклекналото псе, докато го вкара с четирите му лапи в канавката. Разсеяно отбеляза, че вътрешностите му са в пълен порядък и огреба купчинката. Пъхна лопатката с мръсния край надолу в една найлонова торба, която щеше да измие у дома. Когато Бог заситни отново, нещо в канавката прикова вниманието на Ралф.

На около два метра от мястото, където Бог се бе облекчил, в мръсотията на канавката се валяше портфейл. Ралф се наведе, взе го без да спира хода си и продължи с кучето в отмерена стъпка — то, душейки портфейла по начина, по който Ралф го опипваше с ръка — с поглед вперен право пред себе си. Никой не се втурна след него да си го поиска. Ралф винаги бе мечтал да намери портфейл, натъпкан с пари и документи. Това портмоне беше тлъстичко на опипване, с гладка и мека кожа — бокс, може би. Плъзна го в джоба на сакото си. Както обикновено мина вляво от Хъдсън и се отправи към Бароу стрийт, водеща към Блийкър, където живееше.

Ралф и Бог влязоха в една четириетажна сграда и изкачиха стъпалата към апартамента в дъното на коридора. Както винаги долу, на стълбищната площадка пред външната врата, когато минаваше, две хлапета нагло подритваха топка; както винаги италианката, облечена в черно, живееща на третия етаж, все нещо сновеше с лопатата и метлата пред отворения си апартамент; както обикновено Ралф измърмори под нос „Добър вечер“, без да го е еня ще отвърнат ли на поздрава му или не — но тези хора не му дотягаха сега, тъй като в джоба си държеше портмонето.

Със затварянето на вратата Ралф освободи Бог от каишката, свали сакото си и остави портфейла на дървената маса до двата прозореца гледащи към задния двор. Масата му служеше за всичко — за ядене, за четене и за експерименталните му чертежи с линеала — понякога на нея измайсторяваше предмети с подвижни дървени части. Масата бе от борово дърво, около пет фута дълга, нащърбена по краищата си от трион и излъскана от употреба. Ралф седна на любимия си стол с права облегалка и внимателно разтвори портфейла.

Бе пълен с пари — Ралф преброи новите двайсетачки: двеста шейсет и три долара. А сега — книжата, документите за самоличност. Ралф откри, че портфейлът по всяка вероятност принадлежи на Джон Мейз Съдърланд, разполагащ най-малко с три адреса — единият в градче в Пенсилвания, за което Ралф не бе и чувал, другият — в Калифорния, третият — на Гроув стрийт, където със сигурност живееше сега — помисли си Ралф — и в близост до която, навярно, бе изгубил портмонето. Една от картите, носеща подписа на Съдърланд и снимката на притежателя си — млад мъж облечен в поло, бе журналистически пропуск за някакъв фестивал на френското кино. Картата бе миналогодишна, но на нея бе отбелязана рождената дата на Съдърланд, който тази година щеше да навърши тридесет. Имаше и четири кредитни карти, а във висящото джобче Ралф откри три снимки — две на млада жена с дълга, права русолява коса и третата — на същото момиче заедно със Съдърланд. На нея Джон бе щастливо усмихнат и изглеждаше значително по-млад, отколкото на журналистическата карта.

Ралф нямаше намерение да изследва всяко листче в портфейла — то бе пълно с карти, адреси, телефонни номера. Попита се дали името на Съдърланд фигурираше в телефонния указател. Ами ако сега си беше у дома? С усмивка се пресегна към указателя.

Имаше няколко Съдърландовци, но Ралф откри този, който му бе нужен — Дж. М. Съдърланд, живеещ на Гроув стрийт.

А сега? Ралф се поколеба, после реши да задържи вкуса на удоволствието, победата над нечестността и измамата още няколко минути. Можеше дори да напише на Съдърланд бележка. Днес бе сряда. Да удължи ли удоволствието си до петък? Не, това бе май прекалено.

Разтвори указателя на масата и придърпа към себе си телефона.

„Аууууу-уууф!“ — изскимтя пронизително Бог, фиксира очи върху Ралф и описа с тях дъгообразно движение към хладилника.

— Добре, ти си пръв наред, Бог — каза Ралф и постави слушалката обратно на телефона. Ралф бе дежурен от десет часа вечерта, така че имаше достатъчно време, за да се свърже със Съдърланд.