Направление неизвестно

10

Пътешествие от сънищата. С всеки изминал ден все повече заприличваше на такова. Хилъри имаше усещането, че през целия си живот е пътувала с тези петима най-невероятно подбрани спътници. От утъпканата пътека бяха попаднали в празно пространство. В определен смисъл това тяхно пътешествие не можеше да се нарече бягство. Всички бяха, както тя предполагаше, свободни хора — тоест свободни да ходят, където пожелаят. Доколкото й бе известно, не бяха извършили престъпление, полицията не ги търсеше. И все пак бяха положени огромни усилия да се заличат следите им. Понякога се чудеше защо се прави това, след като не са бегълци. Сякаш бяха на път да се превърнат в други личности.

В нейния случай това беше вярно в буквалния смисъл. Тя, която бе напуснала Англия като Хилъри Крейвън, се бе превърнала в Олив Бетъртън и може би усещането й за нереалност идваше именно оттам. С всеки следващ ден повърхностните политически лозунги излизаха все по-лесно от устата й. Почувства, че става сериозна и напрегната и отново приписа това на спътниците си.

Сега вече знаеше, че се страхува от тях. Никога преди не бе прекарвала времето си в тясна близост с гениални хора. Гениалност от скъсено разстояние — това създаваше голямо напрежение за обикновения ум и чувства, защото гениите излизаха от границите на нормалното. Петимата се различаваха един от друг и все пак всеки от тях притежаваше онова особено качество на неудържима енергия и себеотдаване на целта, които стъписваха страничния зрител. Тя не знаеше дали това беше качество на ума или на възгледите или на устрема към целта. Но всеки от тях посвоему беше страстен идеалист.

За доктор Барон животът представляваше горещо желание да се върне отново към своята лаборатория, да се отдаде на пресмятане, да експериментира и работи с неограничени средства и ресурси. Да работи за какво? Съмняваше се дали той някога си бе задавал този въпрос. Веднъж й бе разказал за разрушителните сили, които се съдържат само в едно малко флаконче, и как би могъл да ги отвърже срещу цял един континент. Тя му бе възразила:

— Но бихте ли извършили това някога? Наистина да го извършите?

А той й отговори, като я изгледа с известно учудване:

— Да. Да, разбира се, ако възникне необходимост.

Изрече това съвсем нехайно и след това продължи:

— Би било удивително интересно да се наблюдава точното протичане и развитие на процесите, — и добави с дълбока въздишка: — Разбирате ли има още толкова много да се узнае, толкова много неща да бъдат открити.

За момент Хилъри го разбра. За миг се постави на неговото място, пропита от онзи всеотдаен стремеж към знания, който помита живота и смъртта на милиони човешки същества, незначителни в своята същност. Това беше вид гледна точка, и то не съвсем позорна. Изпитваше много по-голяма неприязън към Хелга Недхайм.

Надменната арогантност у тази млада жена я отблъскваше. Харесваше Питърс, но от време на време и той я отвращаваше и плашеше с внезапния фанатичен блясък в очите си. Веднъж го обвини:

— Вие не искате да създадете нов свят. Вие искате да разрушите стария.

— Грешите, Олив. Що за приказки са това?

— Не, не греша. У вас има омраза. Аз я чувствам. Омраза. Желание да рушите.

От всички Ериксон й се струваше най-загадъчен. Ериксон е мечтател, мислеше си тя, не толкова практичен, колкото французинът, и лишен от разрушителната страст на американеца. У него имаше нещо от онзи особен фанатичен идеализъм, присъщ на викингите.

— Ние трябва да победим — заявяваше той. — Трябва да завладеем света. Тогава ще можем да управляваме.

— Ние? — попита тя.

Той кимна — лицето му беше някак особено кротко, а очите му излъчваха измамна благост.

— Да — потвърди той. — Броим се на пръсти мозъците. Само това има значение.

Хилъри разсъждаваше: „Накъде сме тръгнали? Къде ще ни отведе всичко това? Тези хора са луди, всеки по различен начин. Сякаш всеки преследва различна цел, различни миражи.“ Да, това беше думата. Миражи. Оттам мислите й се насочиха към мисис Бейкър. При нея липсваше фанатизъм, омраза, мечти, арогантност, стремежи. Нямаше какво да открива, нямаше за какво да се залови. Сякаш Бейкър бе оперирана от сърце и съвест. Просто се бе превърнала в ефикасен инструмент в ръцете на могъща и неизвестна сила.

Беше краят на третия ден. Пристигнаха в някакво малко градче и се изсипаха направо в местния хотел. Хилъри разбра, че тук отново ще навлекат европейските си дрехи. Тази нощ тя спа в малка гола варосана стаичка, подобна на килия. Рано призори мисис Бейкър я събуди.

— Тръгваме веднага — съобщи й тя. — Самолетът ни чака.

— Самолетът?

— Ами да, мила. Връщаме се към цивилизованото пътуване, слава богу.

След около един час път пристигнаха на летището, където ги чакаше самолетът. Имаше вид на изоставено военно летище. Пилотът беше французин. Летяха няколко часа и вече се движеха над планини. Наблюдавайки гледката от самолета, Хилъри си мислеше колко странно еднакъв изглежда светът, гледан отгоре. Ако човек не беше специалист по въздухоплаване, всички места му се струваха еднакви. Единствената разлика бе, че някои местности бяха по-гъсто населени от други. А през повечето време не се виждаше нищо, защото летяха над облаците.

В ранния следобед започнаха да губят височина и да пикират. Все още кръжаха над планинска местност, но тръгнаха да се спускат към плоска равнина. Забелязваше се добре очертано летище и до него бяла сграда. Приземяването мина безупречно.

Мисис Бейкър ги поведе към сградата. Встрани бяха спрели две мощни коли, чиито шофьори чакаха отвън. Явно летището бе частно, защото не се виждаха гишета.

— Край на пътуването — весело се провикна мисис Бейкър. — Да влезем всички вътре и да се измием и стегнем, както трябва. След това колите са на наше разположение.

— Край на пътуването? — Хилъри я гледаше с недоумение. — Но ние изобщо не сме прекосявали морето.

— Нима очаквахте това? — мисис Бейкър явно се забавляваше.

Хилъри смутено отвърна:

— Ами да. Да, така си мислех. Мислех, че… — тя млъкна.

Миене Бейкър поклати глава.

— Много хора мислят така. Толкова глупости са изприказвани за желязната завеса, но аз казвам, че желязна завеса може да има навсякъде. Хората не мислят за това.

Посрещнаха ги двама прислужници бербери. След като се измиха и освежиха, всички седнаха на кафе, сандвичи и бисквити. Мисис Бейкър погледна часовника си.

— Е, приятелчета, сбогом — каза тя. — Оставям ви тук.

— В Мароко ли се връщате? — попита изненадано Хилъри.

— Едва ли — възрази мисис Бейкър — нали съм изгоряла в самолетна катастрофа! Не, този път имам друг маршрут.

— Но някой все пак може да ви разпознае — възкликна Хилъри. — Имам предвид някой, който ви е виждал по хотелите в Казабланка или Фез.

— О, да — отвърна мисис Бейкър, — но ще сбърка. Вече имам нов паспорт, макар и да е съвсем вярно, че една моя сестра, мисис Калвин Бейкър, загуби живота си по този начин. Аз и сестра ми много си приличаме — и тя добави: — А за обикновените хора, които отсядат по хотелите, всички американски туристи са толкова еднакви.

Да, помисли си Хилъри, това е абсолютно вярно. Всички външни, маловажни белези бяха налице у мисис Бейкър. Безукорната й спретнатост, безупречната прическа на синята коса, изключително монотонния, бъбрив глас. Вътрешните черти, осъзна тя, бяха старателно маскирани или изобщо отсъстваха. Мисис Калвин-Бейкър излагаше пред света и приятелите си една фасада, но какво се криеше зад нея, човек можеше само да гадае. Сякаш умишлено бе заличила онези признали на индивидуалност, които отличават една личност от друга.

На Хилъри й се дощя да изрази това гласно. Бяха се отделили малко встрани от останалите.

— Човек няма ни най-малка представа каква сте в действителност — започна тя.

— А защо трябва да имате?

— Да, защо трябва да имам? И все пак, знаете ли, чувствам, че трябва да разбера. Пътувахме при обстоятелства, които доста сближават хората, и ми се струва чудно, че не зная нищо за вас. Имам предвид нищо съществено — какво чувствате и мислите например, какво харесвате и какво не харесвате. Кое е важно за вас и кое не.

— Имате толкова изследователски ум, мила моя — обади се мисис Бейкър. — Ако приемете съвета ми, трябва да обуздаете тази своя склонност.

— Дори не зная от коя част на Щатите сте.

— Това също няма значение. Скъсала съм с моята страна. Има причини, поради които никога не мога да се върна там. Ако мога да й отвърна със същото, с удоволствие бих го сторила.

За миг в изражението и гласа й прозря злоба. След това тя отново придоби веселия си туристически вид.

— Е, довиждане, мисис Бетъртън. Желая ви приятна среща със съпруга ви.

Хилъри безпомощно отвърна:

— Аз дори не зная къде съм, в коя част на света.

— О, не се тревожете. Вече няма нужда да го крием. Намирате се в една отдалечена местност в Атласките планини, мила моя. Съвсем недалеч…

Мисис Бейкър се отдалечи и започна да се сбогува с останалите. Като махна за последен път с ръка, тя тръгна по пистата. Самолетът беше зареден с гориво и пилотът чакаше. Хилъри усети, че я пронизват хладни тръпки. Стори й се, че това е последната й връзка с външния свят. Питърс, застанал до нея, изглежда долови реакцията й.

— Оттук връщане за нас няма, предполагам — каза той тихо.

Доктор Барон се обърна към нея:

— Останал ли ви е кураж, мадам, или в този момент ви се иска да хукнете след вашата американска приятелка, да се качите на самолета и да отлетите обратно към света, който оставихте?

— Бих ли могла да си тръгна, ако исках? — попита Хилъри.

Французинът сви рамене.

— Чудя се.

— Да я повикам ли? — обади се Анди Питърс.

— Не, разбира се, — отсече Хилъри.

Хелга Недхайм презрително се намеси:

— Тук няма място за слабохарактерни жени.

— Тя не е слабохарактерна — застъпи се доктор Барон, — а просто си задава въпроси, както би постъпила всяка интелигентна жена.

Той наблегна на думата „интелигентна“ като че ли разсъждаваше по адрес на германката. Тонът му обаче не й въздейства. Тя презираше всички французи и беше напълно уверена в собствената си значимост. Ериксон заяви с нервен тон:

— Нима, когато човек най-сетне е достигнал свободата, може изобщо да мисли за връщане?

Хилъри отвърна:

— Но ако е невъзможно да се върнеш назад или да избереш връщането, тогава това не е свобода!

Един от прислужниците се приближи към тях и съобщи:

— Моля ви. Колите вече са готови да тръгнат.

Излязоха през отсрещната врата на сградата. Отвън чакаха два кадилака с униформени шофьори. Хилъри предпочете да седне отпред до шофьора. Обясни, че от клатушкането на колата понякога й прилошава. Обяснението й се прие като нещо нормално. По пътя от време на време заговаряше разсеяно шофьора — за времето, за превъзходните качества на колата. Говореше френски съвсем свободно и правилно, а шофьорът отговаряше с готовност. Държанието му беше напълно естествено и обикновено.

— Колко време ще пътуваме? — попита тя в един момент.

— От летището до болницата ли? Около два часа път, мадам.

Тя остана малко неприятно изненадана от думите му. Забеляза, без да отдава голямо значение, че Хелга Недхайм се бе преоблякла в сградата с униформа на медицинска сестра. Това се връзваше с казаното от шофьора.

— Разкажете ми нещо за болницата — обърна се тя към шофьора.

Той откликна с ентусиазъм:

— О, мадам, тя е великолепна. Последна дума на техниката. Много лекари идват да я разгледат и всички си тръгват, изпълнени с възхищение. Голямо нещо са направили в полза на човечеството.

— Сигурно — каза Хилъри — Да, да, сигурно е така.

— Нещастните хора — продължи шофьорът, — по-рано са ги оставяли да умрат окаяно на някой самотен остров. А сега, с новото лечение на доктор Колини голям процент от тях оздравяват. Дори онези, които са в напреднал стадий.

— Изглежда ми изолирано място за болница — отбеляза Хилъри.

— Да, мадам, но при тези обстоятелства те трябва да са изолирани. Властите настояват за това. Но въздухът тук е хубав, направо чудесен. Ето, мадам, вече можете да видите сама къде отиваме — той посочи с пръст.

Приближаваха първите възвишения на планинска верига и от едната й страна, опряна сякаш на склона, се издигаше дълга блестяща сграда.

— Какво постижение — възхити се шофьорът — да се построи сграда на такова място. Сигурно са похарчени фантастични суми. Ние дължим много, мадам, на богатите филантропи по света. Те не са като правителствата, които гледат да минат евтино. Тук са текли пари като река. Казват, че нашият патрон е един от най-богатите хора в света. На това място той наистина е построил едно величествено достижение за облекчаване на хорските страдания.

Движеха се нагоре по виещ се път. Най-сетне спряха до висок железен портал с решетка.

— Тук трябва да слезете, мадам — каза шофьорът. — Не е разрешено влизането с коли по-натам. Гаражите са на километър оттук.

Пътниците слязоха от колата. На портала висеше голям звънец, който се дърпаше с ръчка. Но преди да я докоснат, крилата бавно се разтвориха. Една фигура в бели дрехи с черно усмихнато лице им се поклони и ги покани да влязат. Минаха през портала; от едната им страна, заграден с висока телена мрежа, се простираше двор, из който се разхождаха хора. Когато те се обърнаха да разгледат новодошлите, Хилъри изстена от ужас.

— Но те са прокажени! — възкликна тя. — Прокажени!