Направление неизвестно

7

Хилъри тайничко се надяваше да избегне посещението на стария град в тягостната компания на мис Хедърингтън. За нейно щастие последната получи покана от мисис Калвин Бейкър да я придружи на пътешествие с кола. И тъй като стана ясно, че за колата плаща мисис Бейкър, мис Хедърингтън, чиито пътни средства намаляваха застрашително, прие поканата с хищна готовност. Хилъри се обърна към рецепцията, осигуриха й екскурзовод и тя се запъти да разглежда град Фез.

Тръгнаха от терасата и се спуснаха през няколко терасовидни градини, преди да стигнат до огромна порта в един зид надолу. Екскурзоводът извади ключ с внушителни размери, отключи портата, която бавно се разтвори, и даде знак на Хилъри да мине през нея.

Сякаш бе навлязла в друг свят. От всички страни се издигаха стените на стария Фез. Тесни, криволичещи улички, високи каменни огради и само от време на време през някоя отворена порта се мярваше вътрешен двор. Натоварени магарета се движеха във всички посоки, както и мъже, помъкнали тежки дисаги. Момчета, жени — с и без фереджета — цял един неспирен, скрит живот на този марокански град. Скитайки из тесните улички, тя забрави всичко останало — мисията си, отминалата трагедия на своя живот, забрави дори себе си. Цялата се бе превърнала в очи и уши и й се струваше, че обитава и се разхожда в един приказен свят. Единствената досада бе екскурзоводът, който не спираше да говори и настояваше да влизат във всевъзможни заведения, в които въобще не й се влизаше.

— Погледнете, мадам. Този човек продава много хубави неща — евтини, истински стари, истински марокански. Има рокли и коприни. Вие обичате много хубави гердани?

Вечната търговия между изтока и запада вървеше, без да накърни общото очарование в очите на Хилъри Скоро тя загуби всякакво чувство за място и посока. Тук, сред този ограден със стени град, тя вече нямаше никаква представа дали се движат на север или на юг дали не се връщат към същите улички, по които вече бяха минали. Беше безкрайно изтощена, когато екскурзоводът направи последното си предложение — явно финал на обичайния маршрут.

— Сега ви заведа в много хубава къща, много, много красива. Мои приятели. Там пиете ментов чай и те покажат много прекрасни неща.

Хилъри разпозна известната вече маневра, описана й от мисис Калвин Бейкър. Но тя искаше да види и да откликне на всичко, което й се предлагаше. Обеща си, че на другия ден ще иде сама в Стария град и ще скита без гид, залепен за нея, който й дърдори непрекъснато. Така че се остави да бъде преведена през една порта, от която започваше виеща се нагоре пътека, отвеждаща извън стените на града. Най-сетне пристигнаха в градина, заобикаляща великолепна къща, построена в местен стил.

Вътре, в обширна стая с хубав изглед надолу към града, я помолиха да седне до малка масичка за кафе. Скоро сервираха и чашите с ментов чай. За Хилъри, която не пиеше чая със захар, това се превърна в истинско изпитание. Но като отхвърли от съзнанието си мисълта за чая и си представи, че пие някакъв нов вид лимонада, тя почти го хареса. Хареса й също, когато й показаха килими, огърлици, завеси, бродерии и различни други неща. Купи една-две дреболии по-скоро от приличие.

— Колата вече готова и аз заведа вас на много хубава малка разходка. Един час, не повече, видите красиви гледки и природа. И после обратно хотел.

Той добави с подходящо дискретно изражение:

— Това момиче тук заведе първо вас в много хубав дамска тоалетна.

Момичето, което им сервира чая, стоеше усмихнато до тях и проговори на много старателен английски:

— Да, да, мадам. Елате с мен. Имаме много хубава тоалетна, много хубава. Точно като в хотел „Риц“. Също като в Ню Йорк или Чикаго. Ще видите!

Като се усмихна леко, Хилъри я последва. Тоалетната се оказа доста под нивото на шумната реклама, но поне имаше течаща вода. Над мивката висеше пропукано огледало, което така изкривяваше образа, че Хилъри се дръпна уплашена от вида на лицето си. След като изми и избърса ръцете си в своята кърпичка, без дори да погледне окачената вътре кърпа, тя тръгна да излиза.

Вратата на тоалетната обаче изглежда бе залостена. Хилъри натисна и затрака с дръжката на бравата, но без резултат. Вратата не помръдваше. Чудеше се дали е залостена или заключена от външната страна. После се ядоса. Що за идиотска идея да я заключат вътре? Тогава забеляза, че в ъгъла на помещението има друга врата. Отиде до нея и завъртя дръжката. Тази врата се отвори без никакво усилие. Хилъри излезе през нея.

Озова се в малка стая в източен стил. Светлината вътре проникваше само от малки процепи високо в стената. На нисък диван седеше и пушеше малкият французин, с когото се беше запознала във влака, мосю Анри Лорие.

Той не стана да я поздрави. Само произнесе с тон, доста по-различен от предишния му:

— Добър ден, мисис Бетъртън.

За момент Хилъри остана неподвижна. Удивлението я бе сковало напълно. Ето че се случи! Бързо се съвзе. „Това го чакаше отдавна. Дръж се така, както смяташ, че би се държала тя.“ Пристъпи напред и възкликна с пламенно нетърпение:

— Имате новини за мен? Можете да ми помогнете, така ли?

Той кимна, после каза с укор:

— Сторихте ми се малко недосетлива във влака мадам. Сигурно прекалено много сте свикнали да разговаряте за времето.

— Времето? — тя се вторачи объркано в него. Какво бе споменал той за времето във влака? Студ?

Мъгла? Сняг?

СНЯГ. Това бе прошепнала и Олив Бетъртън на смъртното си легло. А после бе произнесла глупавото малко стихче — как беше то? „Сняг, сняг, хубав сняг. Препъваш се в неравност и се претъркулваш.“ Хилъри го повтори с разтреперан глас.

— Точно така. Защо не отговорихте с това веднага, както беше наредено?

— Вие не разбирате. Аз бях много зле. Претърпях самолетна катастрофа и след това лежах в болницата с мозъчно сътресение. Паметта ми е засегната по най-невероятен начин. Спомням си ясно всичко, което се е случило отдавна, но имам ужасни празноти — големи празни пространства.

Тя обхвана главата си с ръце. Съвсем лесно й бе да продължи с наистина разтреперан глас:

— Не можете да си представите колко е страшно това. Непрекъснато имам чувството, че съм забравила важни неща — действително важни. И колкото повече се мъча да си ги спомня, толкова по-трудно ми идват в главата.

— Да — отсече Лорие, — самолетната катастрофа беше малшанс. — Той говореше студено и делово. — Въпросът е дали ще имате нужната издръжливост и смелост да продължите пътуването си.

— Разбира се, че ще продължа това пътуване — извика Хилъри. — Съпругът ми… — гласът й се прекърши.

Той се усмихна с не особено приятна усмивка. Приличаше на котарак.

— Вашият съпруг, доколкото знам, ви чака с нетърпение.

Гласът й затрепери.

— Нямате представа как се чувствах през тези месеци след неговото заминаване.

— Мислите ли, че британските власти имат определено становище по въпроса какво знаете и какво не?

Хилъри разпери широко ръце.

— Откъде да знам? Как мога да знам? Изглеждаха удовлетворени.

— И все пак…

— Мисля, че е твърде възможно — бавно промълви Хилъри — да са ме следили тук. Нямам предвид конкретна личност, но откак напуснах Англия, все имам чувството, че съм под наблюдение.

— Естествено — потвърди студено Лорие. — Не сме и очаквали друго.

— Мислех, че трябва да ви предупредя.

— Драга мисис Бетъртън, ние не сме деца. Знаем какво правим.

— Съжалявам — извини се кротко Хилъри. — Боя се, че съм твърде невежа.

— Няма значение дали сте невежа, стига да сте послушна.

— Ще бъда послушна — тихо обеща Хилъри.

— Вие сте била строго наблюдавана в Англия, в това не се съмнявам, от деня, в който съпругът ви замина. И все пак получихте съобщението, нали?

— Да — отвърна Хилъри.

— Сега — продължи делово Лорие — ще ви дам инструкциите, мадам.

— Моля.

— Вдругиден тръгвате оттук за Маракеш, както сте планирали и резервацията си.

— Да.

— На следващия ден след пристигането ви ще получите телеграма от Англия. Не зная какво ще пише в нея, но ще ви бъде достатъчно, за да планирате завръщането си в Англия.

— Ще се връщам в Англия?

— Моля ви, изслушайте ме. Не съм свършил. Ще запазите място в самолета, който тръгва от Казабланка на следващия ден.

— Ами ако не успея да направя резервацията? Ако местата са заети?

— Няма да бъдат заети всички места. Погрижили сме се за всичко. Сега разбрахте ли инструкциите си?

— Разбрах.

— Тогава се върнете при вашия екскурзовод. Той ви чака. Твърде много се заседяхте в дамската тоалетна. Между другото, сприятелили сте се с една американка и една англичанка, които в момента са отседнали в Пале Жамел?

— Да. Не трябваше ли? Нямаше как да го избягна.

— Съвсем не. Връзва се чудесно с нашите планове. Ако можете да убедите една от тях да ви придружи до Маракеш, още по-добре. Довиждане, мадам.

— Au revoir14, мосю.

— Няма вероятност — обади се мосю Лорие без всякакъв интерес — да ви срещна отново.

Хилъри се върна по обратния път в тоалетната. Този път другата врата беше отключена. След няколко минути се присъедини към екскурзовода в чайната.

— Има много хубава кола да чака вас — посрещна я той — Сега ви заведа на много хубава разходка с кола, научите много.

Експедицията продължи по плана.

— Значи утре тръгвате за Маракеш? — запита мис Хедърингтън — не останахте дълго във Фез, нали? Нямаше ли да ви е по-удобно първо да отидете до Маракеш, оттам във Фез и после да се върнете в Казабланка?

— Май сте права — отвърна Хилъри, — не е толкова трудно с резервациите. Тук е пълно с туристи.

— Но не и с англичани — печално възрази мис Хедърингтън. — Наистина ми се струва ужасно, че човек почти не може да срещне някой свой сънародник днес — тя се огледа наоколо с презрение и добави: — Навсякъде тези французи.

Хилъри леко се усмихна. Фактът, че Мароко беше френска колония, изглежда нямаше особено значение за мис Хедърингтън. За нея навсякъде в чужбина хотелите бяха привилегия на английските туристи.

— Французи, германци и гърци — засмя се мисис Калвин Бейкър. — Онзи съсухрен дребен старец сигурно е грък.

— Казаха ми, че бил грък — обади се Хилъри.

— Вижда ми се важна клечка — рече мисис Бейкър — Забелязвате ли как келнерите хвърчат около него?

— Днес вече никой не обръща никакво внимание на англичаните — произнесе мрачно мис Хедърингтън. — Дават им винаги най-лошите крайни стаи — онези, дето някога са ги използвали камериерките и прислужниците.

— Не бих казала, че съм имала проблеми с настаняването, откак съм в Мароко — призна мисис Калвин Бейкър. — Винаги съм си намирала много удобни стаи с баня.

— Но вие сте американка — остро отсече мис Хедърингтън и в гласа й прозираше известна злоба. Иглите за плетене яростно изщракаха.

— Дали мога да ви убедя да дойдете с мен до Маракеш? — запита Хилъри — Беше ми толкова приятно, че се запознахме тук и си правихме компания. Наистина човек се чувства самотен, ако пътува съвсем сам.

— Но аз вече ходих в Маракеш — възкликна шокирано мис Хедърингтън.

На мисис Бейкър обаче предложението изглежда й допадна.

— Това наистина е идея — рече тя. Повече от месец мина, откак ходих в Маракеш. Бих се радвала да го посетя пак за малко, мога да ви разведа из града, мисис Бетъртън, и да ви предпазя, от натрапници. Човек се чувства наясно с правилата чак след като отиде някъде и види това-онова. Чудя се дали да не ида до бюрото още сега и да видя какво мога да уредя.

Мис Хедърингтън се обади хапливо след нея:

— Ето това са американките. Търчат от едно място на друго, не ги свърта никъде. Единия ден са в Египет, а на следващия — вече в Палестина. Понякога си мисля, че едва ли имат представа в коя страна се намират.

Тя рязко стисна устни, изправи се, прибра грижливо плетката си и напусна турския салон с леко кимване към Хилъри на излизане. Хилъри си погледна часовника. Днес не й се преобличаше за вечеря, както правеше обикновено. Постоя сама в ниския сумрачен салон с окачените по стените ориенталски мотиви. Един келнер надникна вътре и пак излезе, след като запали две от лампите. Те не огряваха много и стаята остана в приятен полумрак. Възцари се някакво източно спокойствие. Хилъри се облегна на дивана и се замисли за бъдещето.

Вчера все още се чудеше дали цялата история, в която се бе замесила, не е търсене на теле под вола. А днес — днес вече бе достигнала повратната точка, откъдето започваше истинското й пътуване. Трябва да бъде внимателна, много внимателна. Да не допуска никакви пропуски. Трябва да бъде Олив Бетъртън — с прилично образование, лишена от артистичност, конвенционална, но с определени леви пристрастия, както и жена, силно привързана към съпруга си.

— Не бива да допускам никаква грешка — каза си тя полугласно.

Колко странно беше, че седи сама тук в Мароко. Сякаш бе попаднала в тайнствена и омагьосана страна. И тази мъждукаща лампа до нея! Ако имаше в ръцете си магическата монета и я потъркаше, дали щеше да се появи духът от лампата? При тази мисъл тя изведнъж се сепна. Иззад лампата, подобно на дух, неочаквано изплува дребното сбръчкано лице с остра брадичка на мосю Аристид. Преди да седне, той се поклони учтиво с думите:

— Ще позволите ли, мадам?

Хилъри любезно го покани.

Той извади табакерата си и й предложи цигара. Тя прие. Той също запали.

— Харесва ли ви тази страна, мадам? — попита той след кратка пауза.

— Тук съм от съвсем скоро — отвърна Хилъри, — но ми се струва направо пленителна.

— О, да. Ходихте ли в стария град? Хареса ли ви там?

— Мисля, че е чудесен.

— Да, наистина е чудесен. Символ на миналото. Миналото на търговията, на интригата, на приглушените гласове, на трескава дейност зад спуснати кепенци, цялата мистерия и страсти на един град, затворен в тесните си улички и зидове. Знаете ли за какво се сещам, мадам, когато вървя по улиците на Фез?

— Не!

— Сещам се за вашата голяма Западна магистрала в Лондон. За големите фабрични постройки от двете й страни. Мисля си за тези сгради, от край до край осветени от неонови светлини, и за хората в тях, които се виждат толкова ясно, докато пътуваш с кола по магистралата. Няма нищо скришно, нищо тайнствено. Липсват дори завеси по прозорците. Е, те си вършат работата вътре и целият свят може да ги следи, ако пожелае. Разбирате ли, все едно че си отсякъл върха на мравуняк.

— Искате да кажете — заинтригува се Хилъри, — че ви е интересен контрастът?

Мосю Аристид кимна с остарялата си, сбръчкана като костенурка глава.

— Точно така — потвърди той — там всичко е на показ, а по старите улици на Фез няма нищо a jour15. Всичко е потайно, обвито в мрак… Но — той се наведе напред и почука с пръст по малката месингова масичка — същите неща продължават и днес. Същите жестокости и деспотизъм, същото желание за власт, същите сделки и пазарлъци.

— Вие смятате, че човешката природа е еднаква навсякъде? — попита Хилъри.

— Абсолютно навсякъде. И в миналото, и сега неизменно властват две сили — жестокостта и милосърдието! Едната или другата. Понякога и двете. — Той продължи без видима промяна в тона си: — Казаха ми мадам, ме сте претърпели тежка самолетна катастрофа преди няколко дни в Казабланка?

— Да, вярно е.

— Завиждам ви — неочаквано каза мосю Аристид.

Хилъри го изгледа с удивление. Той отново поклати енергично глава в потвърждение на думите си.

— Да — добави той, — вие сте за завиждане. Имали сте изключително изживяване. Бих искал да изпитам разминаването на косъм със смъртта. Да го усетя и все пак да остана жив. Не се ли чувствате по-различно оттогава, мадам?

— Да, по доста злополучен начин — отвърна Хилъри. — Получих мозъчно сътресение и от него главата много ме боли, а се отрази зле и на паметта ми.

— Това са просто неприятни последици — каза мосю Аристид, като махна с ръка. — Но духът ви е имал премеждие, нали?

— Вярно е — бавно промълви Хилъри, — преживях душевно премеждие. — Мислеше си за бутилката минерална вода „Виши“ и за малката купчинка приспивателни хапчета.

— Аз никога не съм изпитвал подобно усещане — продължи мосю Аристид с недоволство в гласа. — Имал съм много други преживявания, но не и такова.

Той стана, поклони се и каза:

— Моите почитания, мадам — и излезе.