Направление неизвестно

3

— Полет 108 до Париж на Еър Франс. Оттук, моля.

Пътниците в салона на летище Хийтроу станаха от местата си. Хилъри Крейвън вдигна малкото си пътническо куфарче от гущерова кожа и се отправи заедно с другите пътници към самолетната писта. Вятърът й се стори пронизващо студен след затопления въздух в салона.

Хилъри потръпна и се загърна по-плътно в коженото си палто. Последва пътниците към мястото, където ги чакаше самолетът. Това е то! Заминава и се спасява! От сивотата, от студа, от мъртвилото и вцепенението на мъката. Спасение сред слънце, синьо небе и нов живот. Ще отхвърли цялото непосилно бреме зад гърба си — мъртвото бреме на скръбта и разочарованието. Изкачи се по самолетната стълба и се наведе, за да влезе вътре. Стюардът я придружи до мястото й. За първи път от толкова месеци насам усещаше облекчение от болката — тъй остра до този момент, че бе добила почти физическо измерение. „Изчезвам!“ — каза си тя, „Махам се!“

Ревът и тътенът на самолета й подействаха възбуждащо. Сякаш в тях се криеше някаква първична свирепост. Няма по-страшна мъка от цивилизованата мъка, мислеше си тя. Сива и безнадеждна. Но вече изчезвам!

Самолетът тръгна плавно по пистата. Стюардесата съобщи:

— Моля, затегнете коланите си.

Машината направи полузавой и се закова в очакване на сигнала за излитане. Хилъри си помисли: „Сигурно самолетът ще катастрофира… а може и никога да не се отлепи от земята. И това ще бъде краят, най-доброто разрешение на всичко.“ Измина сякаш цяла вечност в чакане, в очакване на сигнала за старт към свободата. Завладяха я абсурдни мисли: „Никога няма да се измъкна, никога. Ще остана тук като затворник…“

О, най-сетне.

Последен рев на моторите и самолетът се втурна напред, препускайки по пистата все по-бързо и по-бързо. Хилъри си помисли: „Няма да се вдигне. Не може… Това е краят.“ А, май вече бяха над земята. Издигаше се не толкова самолетът, колкото земята се спускаше все по-ниско, пропадаше, отблъскваше проблемите, разочарованията и погубените надежди надолу под реещото се същество, устремило се гордо към облаците. Издигаха се все по-нависоко, кръжейки, а аеродрумът вече се открояваше като миниатюрна детска играчка там долу. Малки смешни пътчета, странни железопътни релси с влакчета-играчки върху тях. Един нелеп детски свят, в който хората обичаха, мразеха и разбиваха сърцата си. Но всичко това нямаше значение, защото беше толкова смешно, тъй дребно и незначително. Сега под тях се разстилаха само облаци — гъста, сивкавобяла маса. Сигурно вече прекосяваха Ламанша. Хилъри се облегна назад и затвори очи. Спасение. Спасение. Тя бе напуснала Англия, Найджъл, тъжната малка могила, където бе гробът на Бренда. Всичко остана зад гърба й. Отвори очи и отново ги затвори с дълга въздишка. Заспа…

Когато Хилъри се събуди, самолетът вече се приземяваше. „Париж“ — помисли си тя, като се изправи на седалката и протегна ръка към чантата си. Но не беше Париж. Стюардесата се появи в салона и съобщи бодро, с онзи глас на детска гувернантка, който вбесяваше някои пътници:

— Ще кацнем в Бове, тъй като в Париж има гъста мъгла.

Целият й вид сякаш подсказваше: „Не е ли чудесно това, деца?“ Хилъри надникна през малкото прозорче до себе си. Не можа да види кой знае колко. Бове също изглеждаше обвит в мъгла. Самолетът бавно кръжеше. Мина известно време, преди да кацне. След това пътниците бяха поведени през студената влажна мъгла и вкарани в груба дъсчена постройка с няколко стола вътре и дълъг дървен тезгях. Хилъри се почувства потисната, но се опита да пропъди това усещане. Един човек до нея промърмори:

— Старо военно летище. Няма никакво отопление и удобства. Все пак нали сме сред французи, все ще ни поднесат нещо за пийване.

Така и стана. Почти веднага се появи някакъв човек с ключове и не след дълго на пътниците бяха сервирани различни видове алкохолни напитки за повдигане на духа. Това им помогна да се въоръжат с търпение за дългото и досадно чакане.

Изминаха няколко часа, без нищо да се случи. От мъглата изникваха и кацаха други самолети, също отклонени от Париж. Скоро малкото помещение се изпълни с премръзнали и изнервени хора, които ругаеха закъснението.

На Хилъри всичко й изглеждаше нереално. Все едно че още сънуваше, милостиво защитена от сблъсъка с действителността. Това беше само отлагане, въпрос на изчакване. Спасителното й пътуване още не бе приключило, бягството не бе завършено. Все още беше на път към убежището, където животът започваше наново. Оптимизмът надделя. Надделя през дългото изтощително закъснение, надделя през миговете на хаос, когато дълго след залез-слънце съобщиха, че са пристигнали автобуси, които ще откарат пътниците до Париж.

След което настъпи невъобразима бъркотия от пристигащи и заминаващи пътници, служители и носачи, мъкнещи багаж, които бързаха и се блъскаха в тъмнината. Най-сетне, с вледенени от студ крака, Хилъри се озова в някакъв автобус, който бавно си запроправя път през мъглата към Париж.

Дългото и изморително пътуване продължи четири часа. Беше полунощ, когато пристигнаха на площада на инвалидите и Хилъри с облекчение грабна багажа си и взе такси до хотела, където имаше запазена стая. Беше прекалено изтощена, за да яде — взе само гореща вана и се търкулна в леглото.

Самолетът за Казабланка трябваше да излети от летище Орли на другия ден сутринта в десет и половина. Но когато пристигна в Орли, там цареше пълна бъркотия. Самолетите, принудени да кацат на всевъзможни места из Европа, бяха объркали цялото разписание.

Измъчен чиновник от гишето на заминаващите пътници сви рамене и каза:

— Изключено мадам да излети с полета, за който направила резервация. Цяло разписание трябвало да се промени. Ако мадам седне само за минута, може всичко да се уреди.

Накрая я извикаха да й съобщят, че има място в самолета за Дакар, който обикновено не каца в Казабланка, но сега по изключение ще кацне.

— Ще пристигнете с три часа закъснение. Това е всичко, което може да се направи, мадам, с този късен полет.

Хилъри се съгласи без протести и служителят остана изненадан и определено доволен от начина, по който тя прие нещата.

— Мадам не си представя трудности, през които аз минал тази сутрин — оплака се той. — Enfin1, това е неразумно, тези господа пътници. Аз не направил мъглата! Тя естествено причинила бъркотия. Човек трябва приема нещата по-весело — това казвам аз, макар че неприятно да се променят планове. Apres tout2, мадам, малко закъснение — един, два или три часа — какво значение има? Какво значение има с кой самолет пристигнеш в Казабланка?

И все пак точно в този ден това имаше много по-голямо значение, отколкото си представяше малкият французин, успокоявайки я по този начин. Защото когато Хилъри най-сетне пристигна в Казабланка и стъпи на огряното от слънце летище, носачът, който вървеше до нея с претрупана от багаж количка, отбеляза:

— Имате късмет, мадам, че не бяхте в предишния самолет, редовния полет за Казабланка.

— Защо, какво е станало? — попита Хилъри.

Човекът се озърна наоколо неспокойно, но в края на краищата новината не можеше да остане в тайна. Той снижи поверително глас и се наведе към нея.

— Лоша работа! — промърмори той. — Разби се при кацането. Пилотът и навигаторът са мъртви, както и повечето пътници. Четирима или петима са останали живи и са откарани в болницата. Някои от тях са тежко ранени.

Първата реакция на Хилъри беше заслепяващ гняв. Мисълта, която почти автоматично мина през ума й, беше. „Защо аз не бях в този самолет? Ако бях там, всичко щеше да е свършило вече — щях да съм мъртва — далеч от всичко. Никакви душевни терзания и мъки. Хората в самолета са искали да живеят. А аз — на мен ми е все едно. Защо не бях аз?“

Тя мина през митническата проверка, която беше чиста формалност, и взе такси до хотела. Беше прекрасен, облян от слънчева светлина следобед, когато слънцето вече преваля към залез. Кристалният въздух и златистата светлина — точно така си го беше представяла. Пристигна! Зад нея останаха мъглата, студът и лондонският мрак; загърбила беше мъката, нерешителността; светът бе сияен, грееше слънце.

Тя прекоси стаята, отвори капаците на прозорците и погледна към улицата. Да, всичко беше, както в представите й. Хилъри бавно се отдръпна от прозореца и седна на края на леглото. Спасение, спасение! Това бе припевът, който си тананикаше наум, откакто бе напуснала Англия. Спасение, спасение. И изведнъж, сякаш поразена от гръм, осъзна ужасната, студена истина — СПАСЕНИЕ НЯМАШЕ.

Всичко тук бе точно такова, каквото беше и в Лондон. Самата тя, Хилъри Крейвън, си беше същата. Опитвала се е да избяга от себе си, но Хилъри Крейвън в Мароко бе същата, каквато бе и в Лондон. Тя тихичко си каза: „Каква глупачка съм била — каква глупачка. Защо съм си мислила, че като се махна от Лондон, ще се почувствам по-различно?“ Гробът на Бренда — тази малка трогателна могилка, беше в Англия; и Найджъл скоро щеше да се ожени за новата си жена в Англия. Защо си е въобразявала, че тези две неща ще имат по-малко значение за нея тук? Така й се е искало да бъде, това е то. Е, всичко вече бе приключило. Тя се бе опълчила срещу действителността, срещу истината за себе си, срещу това, кое може и кое не може да понесе. Човек може да изтърпи много неща, мислеше си Хилъри, докато има причина да ги търпи. Тя беше изтърпяла продължителното си боледуване, изневярата на Найджъл, както и жестоките и брутални обстоятелства около нея. Беше понесла всичко това заради Бренда.

След това дойде дългата, бавна, обречена битка за живота на Бренда и окончателното поражение… Сега нямаше повече за какво да живее. Трябваше да измине целия път до Мароко, за да го проумее. В Лондон я беше завладяло особеното и объркано усещане, че само да може да замине някъде и ще забрави всичко, което е оставила зад себе си. Ще започне нов живот. Затова си бе набелязала това място — то нямаше нищо общо с миналото й. Беше нещо съвършено ново — тук имаше всичко, което тя толкова обичаше: слънце, чист въздух, непознати хора и обичаи. Тук, беше решила тя, нещата ще бъдат различни. Но те не бяха различни. Същите си бяха. Това бяха простите факти, от които нямаше измъкване. Тя — Хилъри Крейвън, нямаше повече никакво желание за живот. Беше съвсем просто.

Ако не се беше намесила мъглата, ако беше пътувала със самолета, за който имаше резервация, досега проблемите й щяха да са решени. Щеше да лежи в някоя известна френска морга с натрошено, разнебитено тяло и с душа, почиваща в мир, освободена от страданието. Е, можеше да постигне подобен край, но трябваше да си направи малко труд.

Щеше да е толкова лесно, ако си носеше приспивателно. Спомни си как бе помолила доктор Грей и странния му поглед, когато й отвърна:

— По-добре недейте. Много по-хубаво е да свикнете да заспивате по естествен начин. В началото може да е трудно, но се постига.

Особено изражение на лицето му. Дали е знаел или е подозирал, че ще стигне дотам? Сигурно не е било толкова трудно да се досети. Тя се изправи решително. Ще иде в някоя аптека.

Хилъри винаги си беше представяла, че в чужди градове можеш съвсем лесно да си купиш лекарства. За своя изненада откри, че тук това не е така. Първият аптекар, при който отиде, й даде само две дози. За по-голямо количество, информира я той, е нужна рецепта от лекар. Тя му благодари с безгрижна усмивка и излезе бързо от аптеката, при което на вратата се сблъска с висок млад мъж, с твърде сериозен вид, който й се извини на английски. Когато вече излизаше, го чу да пита за паста за зъби. Това някак я развесели. Стори й се толкова смешно, банално и нормално. Внезапно я прониза остра болка, защото пастата, която той търсеше, беше любимата марка на Найджъл. Пресече улицата и влезе в отсрещния магазин. Когато се върна в хотела, беше обиколила четири аптеки. В третата аптека й стана забавно, като видя отново младия мъж, който й напомняше на бухал, упорито да търси своята малка паста за зъби, която явно не се внасяше често от френските фармацевти в Казабланка.

Хилъри изпита известно безгрижие, след като смени роклята си и се гримира, преди да слезе да вечеря. Нарочно се появи долу колкото се може по-късно, от страх да не срещне някой от пътниците или от екипажа на самолета. Това по принцип беше малко вероятно, тъй като самолетът бе продължил за Дакар и тя смяташе, че е единствена пътничка, слязла в Казабланка.

Ресторантът бе полупразен по това време, но тя забеляза младия англичанин с лице на бухал, който привършваше вечерята си на масата до стената. Той четеше френски вестник и изглеждаше изцяло погълнат от него.

Хилъри си поръча солидна вечеря с половин бутилка вино. Усещаше някаква замайваща възбуда. Помисли си: „В края на краищата не е ли това последното приключение?“ След това поръча да й занесат в стаята шише минерална вода „Виши“ и се качи там, веднага щом напусна ресторанта.

Келнерът донесе водата, махна капачката, постави шишето върху масата и като й пожела лека нощ, напусна стаята. Щом вратата след него се затвори, тя отиде до нея и завъртя ключа в ключалката. Извади от чекмеджето на тоалетната масичка четирите малки пакетчета, които беше купила от аптеките, и ги отвори. Изсипа таблетките на масичката и си наля чаша вода. Лекарството беше във вид на таблетки и трябваше само да ги глътне с помощта на минералната вода „Виши“.

Сърцето й заби учестено. Усети нещо като страх, но то бе по-скоро възбуда, отколкото инстинктивното отдръпване, което би я накарало да се откаже от плана си. Беше напълно спокойна и наясно по въпроса. Това най-сетне щеше да й донесе спасение — истинското спасение. Погледна към писалището, като обмисляше да ти да остави писмо. Накрая се отказа. Нямаше роднини, нито близки и скъпи приятели; нямаше никого, с когото би пожелала да се сбогува. Колкото до Найджъл, не искаше да го товари с излишни угризения, пък и дали едно писмо би постигнало подобен резултат? Найджъл вероятно ще прочете във вестника, че някоя си госпожа Хилъри Крейвън е починала от свръхдоза сънотворни таблетки в Казабланка. Съобщението сигурно ще е съвсем кратко и той ще го приеме за чиста монета, „Бедната стара Хилъри — ще си каже, — какъв лош късмет.“ И може би тайничко ще изпита силно облекчение. Защото тя предполагаше, че малко му тежеше на съвестта, а той обичаше да се чувства чист пред себе си.

Но Найджъл вече й се струваше толкова далечен и някак странно незначителен. Нямаше какво повече да върши. Ще погълне хапчетата, ще легне в леглото и ще заспи. И няма да се събуди. Не изпитваше или поне си мислеше, че не изпитва религиозни чувства. Смъртта на Бренда беше затворила тази страница. Нямаше нищо друго, с което да се съобразява. Отново беше пътник, както на летище Хийтроу — пътник, очакващ да се отправи в неизвестно направление, необременен от багаж и от сбогувания. За първи път в живота си беше свободна съвършено свободна да постъпи, както намери за добре. С миналото вече беше скъсала. Нестихващата болка, която я теглеше надолу, щом се събудеше, бе изчезнала. Да. Лека, свободна, необременена! Готова да тръгне на път.

Протегна ръка към първата таблетка. В този момент се му дискретно почукване на вратата. Хилъри се намръщи. Продължи да седи, а ръката й увисна във въздуха. Кой ли бе това? Камериерката? Не, леглото беше оправено. Може да е някой във връзка с документите или паспорта й? Сви рамене. Защо да си прави труда да отваря? Който и да е, щеше да си тръгне след малко и да дойде в друго време.

Отново се почука, този път малко по-силно. Хилъри не помръдна. Едва ли е нещо наистина спешно и който и да чука, сигурно скоро ще си тръгне.

Очите й бяха приковани във вратата и изведнъж се разшириха от удивление. Ключът бавно се завъртя обратно в ключалката. После изскочи напред и падна на пода с металически звън, след което дръжката се натисна, вратата се отвори и един мъж влезе вътре. Тя разпозна в него сериозния млад човек с лице на бухал, който купуваше паста за зъби. Хилъри го гледаше втрещено. Беше прекалено стресната, за да каже или стори нещо. Младият мъж се обърна кръгом, затвори вратата, вдигна ключа от пода, сложи го в ключалката и го превъртя. После се приближи до нея и седна на стола от другата страна на масата. Произнесе:

— Казвам се Джесъп.

Това й се стори най-нелепото нещо, което бе чувала.

Лицето й изведнъж пламна. Тя се наведе напред и запита с леден гняв:

— Какво, но дяволите, правите тук, мога ли да знам?

Той я погледна сериозно и премигна.

— Интересно — каза той, — и аз исках да ви попитам същото — и кимна леко встрани към лекарствата на масата.

Хилъри рязко отсече:

— Не ви разбирам.

— О, разбирате ме.

Хилъри млъкна. Просто беше онемяла. На устните й напираха думи на възмущение. Искаше да му заповяда да излезе от стаята. Но колкото и странно да бе, любопитството й надделя. Въпросът се изплъзна от  устните й така естествено, че тя едва ли разбра как го е задала:

— Този ключ — той сам ли се завъртя в ключалката?

— О, това ли? — по лицето на младия човек изведнъж се разля момчешка усмивка, която го преобрази. Той бръкна в джоба си, извади някакъв метален инструмент и й го подаде.

— Ето го — каза той, — много удобно инструментче. Вкарваш го в ключалката от другата страна, то обхваща ключа и го превърта — той си го взе обратно и го прибра в джоба си. — Крадците го използват.

— Значи сте крадец?

— Не, не, мисис Крейвън, бъдете справедлива. Аз все пак почуках. Крадците не чукат. И като се разбра, че няма да ме пуснете, използвах това.

— Но защо?

Погледът на госта отново се премести върху лекарствата на масичката.

— На ваше място не бих го правил — обади се той. — Изобщо не е това, което мислите. Вие си мислите, че само заспивате, без да се събудите. Само че не е точно така. Има най-различни неприятни последици. Например конвулсии понякога или гангрена на кожата. Ако сте устойчива към лекарството, ще ви трябва доста време, докато подейства и някой може да ви посети междувременно, при което следват какви ли не неприятности. Стомашна сонда, рициново масло, горещо кафе, шамари и раздрусване. Много е унизително, уверявам ви.

Хилъри се облегна на стола и присви очи. Сви леко юмруци и се насили да се усмихне.

— Ама че смешен човек — възкликна тя. — Да не сте си помислили, че се самоубивам или нещо подобно?

— Не само си го помислих — отвърна младият мъж на име Джесъп, — ами съм съвсем сигурен. Знаете ли, бях в аптеката, когато вие влязохте. Впрочем купувах си паста за зъби. Нямаше такава, каквато търсех, и отидох в друга аптека. И ето ви и там — пак питате за приспивателни хапчета. Е, видя ми се малко странно, нали разбирате, и затова ви проследих. Всичките тези сънотворни таблетки от различни места — това може да значи само едно.

Тонът му беше приятелски, фамилиарен и твърде самоуверен. Наблюдавайки го, Хилъри заряза преструвките.

— Значи вие не намирате, че е непростимо нахалство от ваша страна да се опитвате да ме спрете?

Той се замисли по въпроса за миг-два и сетне поклати глава.

— Не. Това е едно от нещата, които НЕ МОЖЕШ да не направиш — ако ме разбирате какво искам да кажа.

Хилъри заговори разпалено:

— Можете да ме спрете за момента. В смисъл че можете да вземете хапчетата и да ги изхвърлите през прозореца или нещо подобно, но не можете да ме спрете да си купя нови на другия ден или да скоча от най-горния етаж на сградата, или пък да се хвърля под някой влак.

Младият човек се замисли.

— Не — каза той, — съгласен съм, че не мога да ви спра да извършите някое от тези неща. Но е въпрос дали ще го направите. Имам предвид утре.

— Мислите, че утре ще се чувствам по-различно? — попита Хилъри с едва забележима горчивина.

— Така е с хората — отвърна Джесъп почти извинително.

— Да, може би — замисли се тя. — Ако правиш нещо в изблик на силно отчаяние. Но ако отчаянието е хладно премислено, тогава е друго. Аз нямам за какво да живея, разбирате ли.

Джесъп наклони приличната си на бухал глава на една страна и замига.

— Интересно — забеляза той.

— Не бих казала. Няма нищо интересно. Аз не съм особено интересна жена. Съпругът, когото обичах, ме напусна, единственото ми дете почина много мъчително от менингит. Нямам близки приятели и роднини. Нямам призвание. Няма изкуство, занаят или работа, с които да обичам да се занимавам.

— Лошо — каза Джесъп с разбиране и добави леко колебливо: — Нали не смятате това за грях?

Хилъри отвърна разгорещено:

— Защо да е грях? Това е МОЯТ живот.

— О, да, да — побърза да се съгласи Джесъп. — Аз нямам кой знае какви високи морални принципи, но ИМА хора, така да се каже, които смятат, че това е грях.

Хилъри заяви:

— Аз не съм от тях.

Мистър Джесъп прибави не съвсем намясто:

— Така е.

Той седеше там и я гледаше, мигайки замислено.

Хилъри каза:

— Е, може би вече, господин ъ-ъ…

— Джесъп — представи се младият мъж.

— Е, може би вече ще ме оставите на мира, господин Джесъп?

Но Джесъп поклати глава.

— Все още не. Исках да узная какво се крие зад всичко това, нали разбирате. Сега вече ми е ясно, нали? Животът не ви интересува, не ви се живее повече и в една или друга степен приветствате идеята за смъртта?

— Да.

— Добре — продължи весело Джесъп. — Вече знаем къде сме. Да преминем към следващата точка. Непременно ли трябва да са хапчета за сън?

— Какво искате да кажете?

— Ами, вече ви споменах, че не са толкова романтични, колкото изглеждат. Да скочиш отнякъде също не е привлекателно. Невинаги умираш веднага. Същото се отнася и за хвърлянето под влак. Това, за което намеквам, е, че има и други начини.

— Не ви разбирам.

— Подсказвам ви просто друг метод. Всъщност доста рискован. А в известна степен и вълнуващ. Ще бъда честен с вас. Шансът да не умрете, е едно на сто. Но при създалите се обстоятелства, не ми се вярва да възразите да изчакате дотогава.

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Естествено е да нямате — успокои я Джесъп. — Още не съм започнал да ви обяснявам. Боя се, че ще трябва доста да говоря — историята е дълга, искам да кажа. Да карам ли?

— Може.

Джесъп небрежно отмина неохотния тон, с който бе дадено съгласието. Той подхвана разказа си по възможно най-бухалския си начин.

— Вие имате вид на жена, която чете вестници, и общо взето, сте в течение на събитията, предполагам — каза той. — Сигурно сте чели, че от време на време изчезват различни учени. Онзи италианец, който изчезна преди една година, а сега и един млад учен, Томас Бетъртън, изчезна преди около два месеца.

Хилъри кимна.

— Да, четох за това във вестниците.

— Е, зад всичко това се крие много повече, отколкото пишат вестниците. Искам да кажа, че изчезват повече хора. Те невинаги са учени. Има млади хора, работили над важни медицински изследвания. Други са изследователи-химици, някои — физици, имаше и един адвокат. О, много са — тук, там и навсякъде. Е добре, живеем, така да се каже, в свободна страна. Ако искаш, можеш да я напуснеш. Но точно в тези случаи искаме да разберем ЗАЩО тези хора я напускат, КЪДЕ отиват, а също е важно да знаем и ПО КАКЪВ НАЧИН я напускат. Дали заминават по свое собствено желание? Отвлечени ли са? Дали не са шантажирани? Накъде тръгват, каква е организацията, която ръководи всичко това, и какви са крайните й цели? Много въпроси. Искаме да знаем отговора им. Вие можете да ни помогнете да го получим.

Хилъри го гледаше слисано.

— Аз? Но как? И защо?

— Ето че стигаме до конкретния случай Томас Бетъртън. Той изчезна от Париж преди малко повече от два месеца. В Англия остави съпруга. Тя буквално обезумя — поне каза, че е обезумяла. Кълнеше се, че нямала представа защо, къде и как е заминал. Това може да е вярно, а може и да не е. Някои хора — и аз съм един от тях — смятат, че не е вярно.

Както седеше в стола си, Хилъри се наведе напред. Без да ще, й стана интересно. Джесъп продължи:

— Бяхме се подготвили да държим мисис Бетъртън под око. Преди около две седмици тя ме посети и сподели, че лекарят й наредил да замине в чужбина, за да си даде пълна почивка и да се поразсее. С нищо не могла да бъде полезна в Англия, а и непрекъснато й досаждали разни хора — журналисти и вестниците, роднини и любезни приятели.

Хилъри сухо промълви:

— Представям си.

— Да, не е приятно. Съвсем естествено е да иска да се спаси за известно време.

— Съвсем естествено, бих казала и аз.

— Да, но ние от нашия отдел имаме зли и недоверчиви мозъци, нали разбирате. Организирахме наблюдение върху мисис Бетъртън. Вчера тя напусна Англия, както се канеше, и замина за Казабланка.

— Казабланка?

— Да — на път и за други градове в Мароко, естествено. Всичко е съвсем открито и извън съмнение; правят се планове и предварителни резервации. Но това пътуване до Мароко е можело да се окаже точката, от която мисис Бетъртън ще премине в неизвестността.

Хилъри сви рамене.

— Не виждам какво общо имам аз тук.

Джесъп се усмихна.

— Общото е, че имате разкошна червена коса, мисис Крейвън.

— Коса?

— Да, това е най-очебийното нещо във външността на мисис Бетъртън. Вероятно сте разбрали, че самолетът преди вашия се е разбил при приземяването?

— Зная. Аз трябваше да пътувам с него. Всъщност имах резервация за този самолет.

— Интересно — обади се Джесъп. — Е, мисис Бетъртън е била на борда му. Не е загинала. Измъкнали са я от мястото на катастрофата още жива и сега е настанена в болница. Но според лекаря едва ли ще изкара до утре сутринта.

В очите на Хилъри проблесна слабо пламъче. Тя го погледна изпитателно.

— Да — кимна Джесъп, — сега сигурно разбирате що за самоубийство ви предлагам. Идеята ми е мисис Бетъртън да продължи пътуването си. Тоест идеята ми е вие да се превърнете в мисис Бетъртън.

— Но това е напълно невъзможно — възрази Хилъри. — Искам да кажа, те веднага ще познаят, че аз не съм истинската мисис Бетъртън.

Джесъп наклони глава встрани.

— Това безспорно зависи изцяло от това, какво разбирате под „те“. Кой е или кои са „те“? Има ли такова нещо, такива хора като „те“? Ние не знаем. Но мога да ви кажа едно нещо. Ако приемем най-логичното определение за „те“, то тези хора работят в съвсем изолирани, самостоятелни клетки. Това е неотменна мярка за тяхната сигурност. Ако пътуването на мисис Бетъртън е преднамерено и предварително планирано, то хората, които отговарят за него тук, ще знаят малко за английската му нишка. В определен момент те ще установят контакт с някаква жена на някакво място и ще продължат оттам нататък. Описанието на мисис Бетъртън според паспорта й е: ръст — 171 см; коса — червена; очи — сини; уста средно голяма; отличителни белези — няма. Съвсем добре.

— Но властите тук, те сигурно…

Джесъп се усмихна:

— В това отношение нещата ще бъдат наред. Самите французи са загубили неколцина свои ценни млади учени и химици. Така че те ще ни съдействат. Историята ще бъде следната: мисис Бетъртън е настанена в болница с мозъчно сътресение. Мисис Крейвън, друга пътничка от разбития самолет, също ще бъде приета в болницата. След един-два дни мисис Крейвън почива в болницата, а мисис Бетъртън ще бъде изписана с леки травми от сътресението, но в състояние да продължи пътуването си. Самолетната катастрофа е действителна, мозъчното сътресение е истинско, а едно сътресение ви осигурява много добро прикритие, то е извинение за различни пропуски в паметта или неуравновесено поведение.

Хилъри възкликна:

— Но това е лудост!

— Ами да, лудост е — съгласи се Джесъп, — и какво от това? Задачата е много трудна и ако опасенията ни се оправдаят, вие вероятно няма да се отървете леко. Разбирате ли, аз съм съвсем откровен, но що се отнася до вас, вие сте готова и горите от нетърпение да си сложите главата в торбата. Като алтернатива на хвърлянето ви под влак или нещо подобно ми се струва, че ще намерите това за много по-забавно.

Изведнъж Хилъри най-неочаквано се разсмя.

— Мисля — обади се тя, — че сте напълно прав.

— И ще го направите?

— Да. Защо не?

— В такъв случай — каза Джесъп, надигайки се от стола с неочаквана енергия — нямаме никакво време за губене.