Направление неизвестно

15

Просто невероятно, помисли си Хилъри, невероятно, че съм тук вече десет дни! Най-ужасяващото нещо в живота е, реши тя, колко лесно се приспособява човек. Припомни си, че някога във Франция им бяха показали необикновен средновековен инструмент за мъчения — желязна клетка, в която затворената жертва не може нито да лежи, нито да стои, нито да седи. Екскурзоводът им бе обяснил, че последният затворен в нея човек прекарал вътре осемнайсет години, след това бил пуснат на свобода и живял още двайсет години, преди да умре вече като старец. Тъкмо поради тази своя приспособимост, мислеше си Хилъри, хората се отличават от животинския свят. Човек може да живее във всякакъв климат, на всякаква храна и при всякакви условия. Може да съществува като роб и като свободен човек.

Отначало, когато я въведоха в Комплекса, тя почувства, че я обзема паника. Изпитваше ужасяващото усещане, че е попаднала в затвор и е напълно безпомощна, а фактът, че затворът беше замаскиран от целия този лукс, го правеше още по-чудовищен. А сега, само след седмица, неусетно бе започнала да приема условията на живота си като естествени. Това бе особено, призрачно съществуване. Сякаш не съществуваше нищо реално, но тя вече имаше чувството, че сънят е започнал отдавна и че ще продължи още дълго време. Може би щеше да трае вечно… Ще остане завинаги в Комплекса, там беше животът, а отвън нямаше нищо.

Според нея това опасно примирение се дължеше до известна степен на факта, че е жена. Жените по природа бяха приспособими. Това беше тяхната сила и слабост. Те изучаваха средата, приемаха я и като реалисти се устройваха, за да извлекат максималното от нея. Най-интересни й бяха реакциите на хората, пристигнали тук заедно с нея. Почти не виждаше Хелга Недхайм, освен понякога в трапезарията. Когато се срещнеха, германката я удостояваше с кратко кимване и нищо повече. Животът в Комплекса явно отговаряше на представата, която си бе изградила за него. Хелга беше от онзи тип жени, погълнати от работата си, чиято вродена арогантност удобно подхранваше това. Собственото й превъзходство, както и това на колегите й — учени, заемаше първо място в ценностната й скала. Тя не вярваше в братството между хората, нито в ерата на мира, нито в свободата на ума и духа. За нея бъдещето беше ограничено, но всепобеждаващо. Съществуваше висша раса, към която тя самата принадлежеше, към останалия свят в окови при добро поведение се подхождаше със снизходителна любезност. Ако колегите й изразяваха различни възгледи или идеи, по-скоро комунистически, отколкото фашистки, това малко я засягаше. Ако работата им бе качествена, значи бяха необходими, а идеите им щяха да се променят.

Доктор Барон бе далеч по-интелигентен от Хелга Недхайм. Понякога с Хилъри водеха кратки разговори. Той бе изцяло погълнат от работата си и дълбоко удовлетворен от условията, които му се предлагаха. Но любознателният, му галски интелект го тласкаше към предположения и размисли върху средата, в която се намираше.

— Оказа се не това, което очаквах, честно казано — сподели той един ден. — Между нас да си остане, мисис Бетъртън, не си падам по затворническите условия. А тук те са точно такива, въпреки че клетката, нека я наречем така, е обилно позлатена.

— Едва ли това е свободата, която търсехте? — подметна Хилъри.

Той й се усмихна едва забележимо и печално.

— О, не — отвърна, — грешите. Аз всъщност не търсех свобода. Цивилизован човек съм. А цивилизованият човек знае, че такова понятие не съществува. Само по-младите и незрели нации окачват на флаговете си думата „свобода“. Винаги трябва да има една планирана рамка за сигурност. Същността на цивилизацията е в това да се живее умерено — средният път. Човек винаги се връща към златната среда. Не, ще бъда откровен с вас. Дойдох тук за пари.

Този път се усмихна Хилъри. Веждите й се повдигнаха учудено.

— И за какво са ви пари тук?

— За всяко скъпо струващо лабораторно съоръжение — поясни доктор Барон. — Не съм длъжен да бъркам в своя джоб и така мога да служа на научната кауза и да задоволявам собствената си интелектуална любознателност. Аз наистина съм човек, който обича работата си, но не я обичам заради човечеството. Забелязал съм, че обикновено онези, които работят за него, са с объркани мозъци и често са некомпетентни работници. Не аз ценя чистата интелектуална наслада от научното търсене. За останалото ми бе платена голяма сума пари, преди да напусна Франция. Тя е на сигурно място в банка, под чуждо име и когато му дойде времето, щом всичко тук приключи, ще мога да я харча, както намеря за добре.

— Щом всичко тук приключи? — повтори Хилъри. — Но защо да приключва?

— Човек трябва да има достатъчно здрав разум — обясни доктор Барон. — Нищо не е постоянно, нищо не е вечно. Стигнах до извода, че това място се управлява от луд човек. А един луд човек, позволете ми да го кажа, може да бъде много логичен. Ако си богат, логичен и отгоре на това луд, може да успееш да се наслаждаваш на илюзията си много дълго време. Но накрая — той сви рамене — тя ще се разпадне. Защото, разбирате ли, в това, което става тук, няма разум. А щом нещо е неразумно, накрая ще трябва да се плати за това. Но дотогава — той отново сви рамене — нещата ме устройват великолепно.

Торкил Ериксон, когото Хилъри очакваше да види жестоко разочарован, изглеждаше напълно доволен от атмосферата в Комплекса. По-непрактичен от французина, той живееше в свой измислен свят. Този свят бе тъй непознат за Хилъри, че тя въобще не го проумяваше. Той пораждаше някакво аскетично щастие, потапяне в математически изчисления и безкрайна перспектива от възможности. Странната, хладна безпощадност на Ериксон плашеше Хилъри. Струваше й се, че той е от онези млади хора, които в порив на идеализъм биха изпратили на смърт три четвърти от човечеството, за да може останалата четвърт да изгради една нереална утопия, съществуваща единствено в главата на Ериксон.

Много по-близък до себе си Хилъри чувстваше американеца Анди Питърс. Може би, мислеше си тя, защото Питърс бе талантлив човек, но не и гений. От онова, което другите разправяха за него, тя знаеше, че е първокласен специалист в работата си. Старателен и опитен химик, но не откривател. Питърс също като нея бе намразил веднага атмосферата в Комплекса и тя го плашеше.

— Истината е, че не знаех къде отивам — оплака се том. — Мислех си, че знам, но съм бъркал. Партията няма нищо общо с това място. Ние нямаме връзка с Москва. Това е някакво самостоятелно звено, вероятно фашистко.

— Не смяташ ли — попита Хилъри, — че твърде много си падаш по клишета?

Той се замисли.

— Може би си права. Като помисли човек, тези думи, които тръбим наляво и надясно, не означават кой знае какво. Знам едно — искам да се измъкна оттук и смятам да го направя.

— Няма да е лесно — каза тихо Хилъри.

Разхождаха се заедно след вечерята около фонтана в градината на покрива. Тъмнината и звездното небе създаваха илюзията, че се намират сред градините на някой султански палат. Функционалните бетонни постройки бяха скрити от погледа им.

— Да — отвърна Питърс, — няма да е лесно, но няма невъзможни неща.

— Радвам се да го чуя от теб — обади се Хилъри. — О, как се радвам да го чуя от теб!

Той я изгледа съчувствено.

— Нещо си потисната напоследък?

— Да, много. Но всъщност не това ме плаши.

— Така ли? Тогава какво?

— Страх ме е да не свикна — отвърна Хилъри.

— Да — промълви той замислено. — Разбирам какво имаш предвид. Тук изглежда съществува подобна масова психоза. Мисля, че си напълно права за това.

— Много по-естествено би ми се сторило, ако хората се бунтуваха — поясни Хилъри.

— Да, да, и аз така смятам. Всъщност даже си мислех да не е нещо фокус-бокус.

— Фокус-бокус? Какво искаш да кажеш?

— Ами честно да ти кажа, опиум.

— В смисъл някакъв вид наркотик?

— Да. Напълно е възможно. Нещо в храната или напитките, нещо, което предизвиква — как да го нарека? — покорство?

— Но има ли такова лекарство?

— Е, това не е точно в моята област. Дават се най-различни неща на хората преди операция за успокоение и за да бъдат кротки. Дали съществува лекарство, което може да се приема редовно в продължителен срок, без в същото време да накърнява работоспособността — това не знам. Вече съм по-склонен да мисля, че ефектът се постига психологически, тоест смятам, че някои от тукашните организатори и администратори са добре запознати с хипнозата и психологията и без ние да осъзнаваме, постоянно ни внушават колко добре живеем, как ще достигнем висшите си цели (каквито и да са те) и всичко това наистина оказва определен ефект. Много неща могат да се постигнат по този начин, ако се прилагат от хора, които си разбират от работата.

— Но ние не бива да се примиряваме — разпалено извика Хилъри. — Дори за миг не бива да ни минава през ума, че тук ни е добре.

— Как се чувства твоят съпруг?

— Том? Ами… не зная. Толкова е трудно. Аз… — тя изведнъж млъкна.

Едва ли можеше да сподели със събеседника си цялата нелепост на живота, който водеше. Вече десети ден обитаваше един апартамент с човек, когото не познаваше. Деляха обща спалня и когато лежеше будна нощем, долавяше дишането му от съседното легло. И двамата бяха приели положението като неизбежно. Тя беше самозванка, шпионка, готова да играе всякаква роля, да приеме всяка самоличност. Ако трябваше да бъде откровена, не можеше да разбере Том Бетъртън. Той й се струваше ужасен пример за това, докъде може да стигне един млад интелект, прекарал няколко месеца в задушаващата атмосфера на Комплекса. Но поне не приемаше спокойно съдбата си. Без да изпитва никакво удоволствие от работата си, той според нея все по-силно се безпокоеше от неспособността си да се концентрира върху това. Един-два пъти се бе връщал към темата, която сподели с нея през първата вечер.

— Не мога да мисля. Сякаш всичко в мен е пресъхнало.

Да, реши тя, Том Бетъртън, като истински гений, повече от всеки друг се нуждаеше от свобода. Внушенията не успяваха да компенсират загубата на независимост. Той можеше да твори само в пълна свобода.

Този човек, мислеше тя, е на ръба на тежка нервна криза. Към нея се отнасяше със странна незаинтересованост. За него тя не бе жена, нито пък приятел. Съмняваше се дори дали той осъзнава и страда от смъртта на жена си. Изцяло бе погълнат от мисълта, че е затворен. Повтаряше отново и отново:

— Трябва да се махна оттук. Трябва, трябва — и понякога добавяше: — Аз не знаех. Нямах никаква представа какво ще бъде. Как ще се измъкна оттук? Как? Трябва. Просто трябва да се махна.

По същество това бе същото, което разправяше и Питърс. Но беше казано по съвсем различен начин. Питърс говореше като енергичен, сърдит и обезверен млад мъж, сигурен в себе си, решен да премери силите си с тези на комплекса, в който бе попаднал. А бунтарските изказвания на Том Бетъртън идваха от човек, чието търпение е почти изчерпано, от човек, докаран почти до лудост от липсата на свобода. А може би, неочаквано си помисли Хилъри, след шест месеца с Питърс щяха да се озоват точно там? Може би онова, което започваше като справедлив бунт и разумна вяра в собствената изобретателност, накрая се превръщаше в трескавото отчаяние на плъх, уловен в капан.

Искаше й се да сподели това с човека до себе си. Да може просто да му каже: „Том Бетъртън не ми е съпруг. Не зная нищо за него. Не зная какъв е бил, преди да дойде тук, така че съм в неведение. Не мога да му помогна, защото не знам какво да сторя или какво да му кажа.“ Но при сегашната ситуация трябваше да подбира думите си внимателно. Промълви:

— Том е заприличал на някакъв непознат човек. Не споделя нищо с мен. Понякога си мисля, че този ограничен живот, усещането, че тук е затворник, просто го влудява.

— Възможно е — подметна сухо Питърс.

— Но, кажете ми, вие говорите толкова уверено за измъкване оттук. Как можем да се измъкнем — какъв шанс изобщо имаме?

— Не казвам, че можем да излезем оттук вдругиден, Олив. Това трябва да се обмисли и планира добре. Знаеш, че хората се измъкват при най-невероятни условия. Много мои сънародници, както и ваши хора отвъд Атлантика, са писали книги за бягствата си от затвори в Германия.

— Това е съвсем различно.

— В основата си не е. Щом има вход, трябва да има и изход. Разбира се, прокопаването на тунел тук е изключено. Отпадат и редица други изпитани методи. Но, както казах, щом има вход, има и изход. С изобретателност, камуфлаж, инсценировка, измама, подкупи и корупция човек не може да не успее. Това трябва да се проучи и обмисли. Едно ще ви кажа — ще се измъкна оттук. От мен да го знаете.

— Вярвам, че ще го сторите — отвърна Хилъри, — но дали и аз ще мога?

— При вас е по-различно.

Гласът му прозвуча смутено. За момент тя се зачуди какво означават думите му. После реши, че той сигурно смята, че е постигнала целта си. Дошла бе тук, за да се събере с човека, когото обича. Следователно нуждата й от бягство не би трябвало да е тъй голяма. Изкушаваше се да признае истината на Питърс, но някакъв инстинкт за самосъхранение я възпря.

Пожела лека нощ и напусна покрива.