Направление неизвестно

19

Следващата нощ Хилъри внезапно се разбуди, стресната от шум. Подпря се на лакът и нададе ухо.

— Том, чуваш ли?

— Да. Самолет — спуска се. Няма нищо. Понякога кацат тук.

— Чудех се… — тя не довърши изречението.

Продължи да лежи будна, като отново и отново прехвърляше в ума си необикновения разговор с Аристид.

Старецът я бе харесал, проявявайки някакъв каприз.

Можеше ли да заложи на това? Можеше ли в крайна сметка да го убеди да я вземе със себе си обратно в света?

При следващото му идване реши да насочи разговора към червенокосата му жена. Съблазните на плътта не биха го подмамили. Кръвта във вените му вече бе твърде студена за това. Освен това си имаше „своите“ млади момичета. Но възрастните хора обичаха да си спомнят, да ги подтикват да говорят за отминалите дни.

Чичо Джордж, който живееше в Челтънхам…

Хилъри се усмихна в мрака при мисълта за чичо Джордж.

Дали чичо Джордж и Аристид — милионерът, бяха толкова различни под външната си обвивка? Чичо Джордж имаше икономка — толкова симпатична и безобидна жена, мила моя, не някоя евтина фльорца или нещо подобно. Мила, обикновена и безобидна. Но чичо Джордж хвърли в тревога цялата фамилия, като се ожени за тази мила, обикновена жена. Тя умееше да слуша внимателно…

Какво бе заявила пред Том? „Ще намеря начин да се измъкна оттук.“ Колко странно, ако начинът се окажеше Аристид.

— Съобщение — възкликна Льоблан, — най-сетне съобщение.

Сътрудникът му току-що бе влязъл и след поздрава постави пред него сгънат лист. Той го отвори и развълнувано извика:

— Доклад на един от нашите пилоти от разузнаването.

Действаше в едно от избраните карета на територията. Докато летял над определена позиция в планинска местност, засякъл сигнал. Предаден бил по морза и повторен два пъти. Ето го.

Той връчи листа на Джесъп.

Сетне отдели последните две букви с молив.

— С.Л. — това е нашият код за „не отговаряй на сигнала“.

— А С.О.Г., с които започва съобщението — добави Джесъп, — е нашият сигнал за разпознаване.

— Значи останалото е действителното съобщение. — Той го подчерта. — „ПРОКАЗА“.

Разгледа го със съмнение.

— Проказа?

— И какво значи това?

— Има ли тук известни колонии за прокажени? Или пък неизвестни?

Льоблан разгъна грамадна карта и посочи с набития си, пожълтял от никотин пръст:

— Ето тук — огради той мястото — е територията, над която е действал нашият пилот. Чакай сега да видя… Като че ли се сещам…

Излезе от стаята. След малко се върна.

— Открих го — съобщи той. — Съществува много известен научен център по медицина, основан и подпомаган от изтъкнат филантроп. Построен е в този район — съвсем пустинна местност, между другото. Там се извършват ценни изследвания върху проказата. Има и колония за прокажени — около двеста човека. Разполага също и със сектор за ракови изследвания и туберкулозен санаториум. Но трябва да знаеш, че се слави с отлична репутация и престижност. Самият Президент на републиката е негов патрон.

— Да — одобрително проточи Джесъп. — Твърде удачно начинание всъщност.

— Но той е открит по всяко време за посещения. Ходят предимно медици, които работят в тези области.

— И не виждат нищо, което не бива да видят! А и защо трябва да виждат? Няма по-подходящо прикритие за съмнителен бизнес от атмосферата на благородна почтеност.

— Възможно е — поколеба се Льоблан, — това да е спирка в пътуването на група хора. Един-двама лекари от Централна Европа вероятно са успели да уредят нещо от този сорт. Възможно е няколко човека, които търсим, да тънат там в забвение около две-три седмици, преди да продължат пътя си.

— Аз мисля, че тук се крие нещо повече — заяви Джесъп. — Смятам, че това може да е краят на пътуването.

— Мислиш, че е нещо значително?

— Една колония за прокажени навежда на някои мисли. Доколкото знам, при съвременните методи проказата днес може да се лекува в домашна обстановка.

— В цивилизованите страни, може би да. Но не и тук.

— Да, но думата „проказа“ все още се свързва със средните векове, когато прокаженият е носел звънец, за да пропъжда хората от пътя си. Никой не посещава колония за прокажени от празно любопитство. Онези, които отиват, са медици, както каза, и се интересуват само от направените медицински изследвания. Вероятно се отбиват и социални служители, горящи от нетърпение да докладват за условията на живот в колонията, които безспорно са прекрасни. Зад подобна фасада на филантропия и благотворителност е възможно да се прави всичко. Впрочем кой е собственик на това място? Кои са филантропите, които го финансират и поддържат?

— Веднага ще разберем. Само за момент.

Той се върна почти веднага със служебен справочник в ръка.

— Основан е от частно дружество. Група филантропи, чийто шеф е Аристид. Както знаеш, той притежава баснословно богатство и откликва щедро на благотворителни прояви. Основал е болници в Париж и в Севиля. А въпросният обект и като намерения, и като цели, е изцяло негово дело — останалите благодетели са група негови съдружници.

— Значи този център е на Аристид. А не се ли намираше той във Фез, когато и Олив Бетъртън бе там.

— Аристид! — Льоблан поемаше с наслада асоциацията от името. — Mais — c’est colossal29!

— Прав сте.

— C’est fantastique30!

— Точно така.

— Enfin — c’est formidable31!

— Определено.

— Но съзнаваш ли, че това е страхотно? — Льоблан възбудено размаха показалеца си пред лицето на Джесъп. — Този Аристид. Той има пръст във всичко. Стои почти зад всичко. Банки, правителство, индустрия, оръжия, транспорт! Никой не го вижда, никой не го чува! Седи си на топло в испанския замък, пуши си и от време на време надрасква няколко думи на късче хартийка, хвърля я на пода, а секретарят му допълзява и я вдига. След някой и друг ден известен парижки банкер си пръска черепа! Просто ей така!

— Колко очарователно драматичен си, Льоблан! Но всъщност не е чак толкова изненадващо. Президентите и министрите правят тежките си изявления, банкерите седят зад масивните си бюра и излизат с тържествени и цветисти речи, но никой не се изненадва, че зад цялата тази привидна значимост и великолепие се крие един съсухрен дребен човек, който е истинската движеща сила. Изобщо не е за учудване, че в дъното на тази история с изчезванията стои Аристид — всъщност, ако имахме поне малко мозък, трябваше да се досетим по-рано. Всичко това е една грандиозна далавера. Няма никакъв политически елемент. Въпросът е — добави той — какво да правим оттук нататък?

Лицето на Льоблан помръкна.

— Никак няма да е лесно, разбираш нали? Ако грешим — не смея да си помисля! Но дори и да сме прави — трябва да го докажем. Ако проведем разследване, някой може да го отмени — на най-високо равнище, нали разбираш? Да, никак няма да е лесно… Но — той размаха многозначително масивния си показалец — ние ще успеем.