Направление неизвестно

22

— Съжалявам, Олив. Наистина. Съжалявам заради теб — това имам предвид. Заради теб му бях дал още един шанс. Предупредих те, че в Комплекса ще бъде в много по-голяма безопасност, макар че пристигнах от другия край на света да го пипна заради онова, което направи с Елза.

— Не те разбирам. Нищо не разбирам. Кой си ти?

— Мислех, че си разбрала. Аз съм Борис Андрей Павлов Глидр, братовчедът на Елза. От Полша ме изпратиха в Америка — да завърша образованието си в университета. И както се развиваха събитията в Европа, чичо ми реши, че ще е най-добре да взема американско поданство. Приех името Андрю Питърс. Когато войната избухна, аз се върнах в Европа. Работих в Съпротивата. Успях да измъкна чичо си и Елза от Полша и те заминаха в Америка. Елза — разказах ти вече за Елза. Тя бе тази, която откри деленето на атома. Бетъртън бе млад канадец, прикрепен към Манхайм да му помага в научните опити. Разбираше си от работата, но нищо повече. Нарочно ухажваше Елза и се ожени за нея, за да бъде в течение на научната й работа. Когато експериментите й почти привършиха, той осъзна какво велико откритие ще се окаже деленето на атома и я отрови предумишлено.

— О, не, не.

— Това е истината. Тогава никой не подозираше нищо. Бетъртън изглеждаше съкрушен и се нахвърли с пламенен порив в работата си, а после оповести откритието за деленето на атома като свое. То му донесе онова, което желаеше. Славата и признанието, че е учен от най-висш ранг. За по-благоразумно реши да напусне Америка и замина за Англия. Там започна работа в Харуел.

След войната известно време се задържах в Европа. Тъй като владеех отлично немски, руски и полски, успях да свърша много полезна работа. Писмото, което ми изпрати Елза, преди да умре, ме обезпокои. Болестта, която я повали и предизвика смъртта й, ми се стори загадъчна и необяснима. Когато най-сетне се върнах в САЩ, възбудих разследване. Няма да влизам в подробности, но открих каквото търсех. То се оказа достатъчно, за да поискам ексхумация на тялото й. В районната прокуратура работеше един млад човек, близък приятел на Бетъртън. По онова време замина на посещение в Европа и мисля, че е гостувал на Бетъртън и е споменал пред него за ексхумацията. Бетъртън се е усетил. Мисля, че вече са го наобикаляли и агентите на нашия приятел Аристид. Във всеки случай е осъзнал, че му се представя най-добрият шанс да избегне ареста и процеса, от своя страна настоява лицето му да бъде напълно променено. Но накрая естествено се оказва истински пленник. Освен това изпада в опасната ситуация, че не може да им достави стоката — в смисъл научната стока. Той не беше и никога не е бил гениален.

— И ти тръгна по петите му?

— Да. Когато вестниците гръмнаха със сензационното изчезване на учения Томас Бетъртън, заминах за Англия. Един много талантлив учен, мой приятел, е имал известни предложения от страна на една дама — мисис Спийдър, която работеше в ООН. Когато пристигнах в Англия, разбрах, че се е срещала и с Бетъртън. Разиграх й малък театър, изразявайки пред нея леви възгледи, но май твърде много преувеличих научните си способности. Мислех, че Бетъртън е заминал зад желязната завеса, където никой не може да го хване. Е, ако никой друг не можеше, аз щях да успея.

Устните му се свиха строго.

— Елза бе първокласен учен, хубава и добра жена. Но бе убита и ограбена от човека, когото е обичала и в когото е вярвала. Ако се наложеше, щях да убия Бетъртън със собствените си ръце.

— Разбирам — промълви Хилъри. — Да, вече разбирам.

— Аз ти писах — продължи Питърс, — когато пристигнах в Англия. Писах ти с полското си име и ти съобщавах факти.

Той я погледна.

— Мисля, че ти не ми повярва. Поне не отговори на писмото ми — той сви рамене. — Тогава отидох при хората от разузнаването ви. Отначало се представих в друга роля — полски офицер. Скован, чуждестранен и изрядно официален. Още нямах доверие в никого. В крайна сметка Джесъп и аз се събрахме — той спря за момент. — Тази сутрин разследването ми приключи. Ще подадем молба за екстрадиране, след което Бетъртън ще замине в САЩ, където ще бъде съден. Ако го оправдаят, нямам какво повече да кажа. Но няма да го оправдаят. Доказателствата са прекалено сериозни.

Той млъкна, загледан над окъпаните в слънце градини към морето.

— Ужасното е, че ти пристигна там при него и аз те срещнах и се влюбих в теб. Това беше кошмар, Олив. Повярвай ми. Ето на — аз съм човекът, отговорен за изпращането на съпруга ти на електрическия стол. Не можем да се измъкнем от това. Дори и да ми простиш, ти не би могла да го забравиш никога.

Той стана.

— Е, исках да чуеш всичко от собствената ми уста.

Рязко се обърна, когато Хилъри протегна ръка към него.

— Почакай — спря го тя. — Има нещо, което не знаеш. Аз не съм съпругата на Бетъртън. Неговата съпруга Олив Бетъртън издъхна в Казабланка. Джесъп ме убеди да заема мястото й.

Той се завъртя и я изгледа като гръмнат.

— Ти не си Олив Бетъртън?

— Не.

— Мили боже — възкликна Анди Питърс — мили боже! — той се отпусна тежко в стола до нея.

— Олив — назова я той. — Олив, скъпа моя.

— Не ме наричай Олив. Името ми е Хилъри. Хилъри Крейвън.

— Хилъри? — повтори той. — Ще трябва да свикна с него.

Постави ръката си върху нейната.

В другия край на терасата Джесъп, който обсъждаше с Льоблан различните технически подробности по сегашното положение, изведнъж спря по средата на изречението.

— Какво каза? — разсеяно попита той.

— Казах, драги, че по всяка вероятност няма да можем да предприемем никакви съдебни мерки срещу този негодник Аристид.

— Е, да. Аристид винаги печели. Което ще рече, че винаги намира начин да се изплъзне. Но все пак губи много пари, а това няма да му хареса. Но дори и Аристид не може вечно да държи смъртта на разстояние. Като го гледам, бих казал, че в скоро време ще се яви пред Божия съд.

— Къде се загледа, приятелю?

— Виж онези двамата. Изпратих Хилъри Крейвън в направление неизвестно, но накрая, струва ми се, пътешествието й приключи по обичайния начин.

В началото Льоблан изглеждаше озадачен, после възкликна:

— Аха! Да! Вашият Шекспир!

— Колко сте начетени, вие французите! — каза Джесъп.