Направление неизвестно

4

В болницата всъщност не беше студено, но човек имаше усещането за студ. Във въздуха се носеше мирис на дезинфекция. От време на време откъм коридора долиташе звън на стъкленици и инструменти, когато бутаха някоя масичка на колелца. Хилъри седеше на твърд железен стол до леглото.

В него, под приглушената светлина лежеше Олив Бетъртън, с бинтована глава, в безсъзнание. От едната страна на леглото беше застанала медицинската сестра, а от другата лекарят. Джесъп беше седнал на стол в най-отдалечения ъгъл на стаята. Лекарят се обърна към него на френски език:

— Остава й много малко — съобщи той. — Пулсът й е съвсем слаб.

— Няма ли да дойде в съзнание?

Французинът сви рамене.

— Това не мога да ви кажа. Възможно е — преди самия край.

— Нищо ли не можете да направите — да й дадете някакъв стимулант?

Лекарят поклати глава. След това излезе. Сестрата го последва. Смени я една монахиня, която се приближи до възглавницата и застана там, прехвърляйки броеницата си. Хилъри вдигна очи към Джесъп и в отговор на погледа му, се приближи до него.

— Чу ли какво каза лекарят? — тихо попита той.

— Да. Какво искаш да узнаеш?

— Ако дойде в съзнание, искам информация — каквото успееш да измъкнеш — някаква парола, знак, послание, каквото и да е. Ясно ли е? По-вероятно е да проговори пред теб, отколкото пред мен.

Хилъри неочаквано се развълнува.

— Искаш от мен да предам една умираща?

Джесъп наклони глава встрани по птичия си начин, както обичаше да прави понякога.

— Значи ти гледаш на нещата по този начин, така ли? — запита той преценяващо.

— Да.

Той я изгледа замислено.

— Е, в такъв случай направи или кажи, каквото намериш за добре. Аз лично не бих имал скрупули! Можеш ли да разбереш това?

— Разбира се. То е твой дълг. Ако желаеш, разпитвай я ти, но не искай това от мен.

— Ти си доброволен агент.

— Има един въпрос, който трябва да решим. Ще й кажем ли, че умира?

— Не знам. Трябва да помисля.

Тя кимна и се върна на мястото си до леглото. Обзе я дълбоко състрадание към умиращата жена, която бе тръгнала на път, за да се събере отново с любимия си мъж. Дали пък не бъркаха? Дали жената не бе дошла в Мароко просто да потърси утеха и да запълни времето докато научи окончателно дали съпругът й е жив или мъртъв? Хилъри си задаваше редица въпроси.

Времето течеше. След около два часа броеницата на монахинята спря да трака. Тя заговори с благ, безизразен глас:

— Има промяна, мадам. Мисля, че краят наближава. Ще повикам лекаря.

И излезе от стаята. Джесъп се премести до отсрещната страна на леглото и се облегна с гръб до стената, така че жената да не го вижда. Клепачите й трепнаха, очите й се отвориха. Бледи и безразлични, те се насочиха към Хилъри. Затвориха се, после отново се отвориха. Лека искра на недоумение проблесна в тях.

— Къде…?

Думата прозвуча като трептене от безжизнените й устни, точно когато лекарят влизаше в стаята. Той взе ръката й в своята, като държеше пръста си на пулса й и я наблюдаваше, застанал до леглото.

— Вие сте в болницата, мадам — рече той. — Самолетът катастрофира.

— Самолетът?

Тя повтори думата като насън, с отслабнал и безжизнен глас.

— Има ли някой в Казабланка, когото искате да видите, мадам? Нещо да му предадем?

Тя с мъка вдигна очи към лекаря и каза:

— Не.

Очите й отново се спряха върху Хилъри.

— Кой — кой…

Хилъри се наведе надолу и изрече ясно и отчетливо:

— Аз също пристигнах от Англия със самолет — ако мога с нещо да ви помогна, моля ви, кажете ми.

— Не — нищо — нищо — освен…

— Да?

— Нищо.

Клепачите й трепнаха отново и почти се затвориха.

Хилъри вдигна глава и срещна властния, заповеднически поглед на Джесъп. Решително поклати глава.

Джесъп мина напред. Застана до лекаря. Очите на умиращата се отвориха отново. В тях изплува неочакван проблясък. Тя прошепна:

— Аз ви познавам.

— Да, мисис Бетъртън, познавате ме. Ще ми кажете ли нещо за съпруга си?

— Не.

Клепачите й се склопиха отново. Джесъп тихо се обърна и напусна стаята. Лекарят погледна към Хилъри и произнесе едва доловимо:

— C’est la fin!

Очите на умиращата отново се отвориха. Обходиха мъчително стаята и се спряха върху Хилъри. Олив Бетъртън направи почти незабележим знак с ръка и Хилъри инстинктивно пое студената бяла ръка в своята. Лекарят сви рамене и излезе с лек поклон. Двете жени останаха сами. Олив Бетъртън се опита да говори:

— Кажете ми — кажете ми…

Хилъри разбра какво я пита и изведнъж собствените й действия придобиха ясни очертания за самата нея. Тя се наведе над отпуснатото тяло.

— Да — думите й звучаха ясно и недвусмислено — вие умирате. Това искате да знаете, нали? Сега ме слушайте. Аз ще се опитам да се срещна с мъжа ви. Искате ли да му предам нещо, ако успея?

— Кажете му — кажете му да внимава. Борис — Борис — опасен…

Дъхът й отново замря във въздишка. Хилъри се наведе още по-ниско до нея.

— Имате ли нещо да ми кажете, за да ми помогнете — да ми помогнете в пътуването ми, искам да кажа? Да се свържа с вашия съпруг?

— Сняг.

Думата бе произнесена толкова слабо, че Хилъри остана озадачена. Сняг? СНЯГ? Тя я повтори, без да разбира нищо. От устните на Олив Бетъртън се отрони неясно, призрачно хихикане. Едва чуто се изтърколиха думите:

Тя повтори последната дума.

— Идете и му кажете за Борис. Аз не вярвах. Не можех да повярвам. Но сигурно е вярно… Ако е така… — в очите й, вперени в Хилъри, се появи болезнено въпросително изражение — … пази се…

Нещо тихичко изхърка в гърлото й. Устните й се сгърчиха.

Олив Бетъртън умря.

Следващите пет дни бяха изпълнени с усилена мисловна активност, но бледнееха откъм физически действия. Затворена в отделна стая в болницата, Хилъри се залови за работа. Всяка вечер трябваше да полага изпит по онова, което бе научила през деня. Всички подробности от живота на Олив Бетъртън, доколкото можеха да бъдат проверени, се записваха на хартия и тя трябваше да ги учи наизуст. Къщата, в която бе живяла, домашната прислуга, която бе наемала, роднините й, имената на кучето и канарчето й, всяка подробност от шестте месеца брачен живот с Томас Бетъртън. Сватбата й, имената на шаферките, роклите им, десена на завесите, килимите и платовете. Вкусовете на Олив Бетъртън, пристрастията и действията й ден по ден. Предпочитанията й към ястия и напитки. Хилъри се видя в чудо от това огромно количество ненужна на пръв поглед информация, събрана накуп. Веднъж се обърна към Джесъп:

— Поне ще има ли някакъв смисъл от всичко това?

— Възможно е да няма. Но ти трябва да се превъплътиш в истинския образ. Мисли по този начин, Хилъри. Ти си писател. Пишеш книга за една жена. Тази жена е Олив. Описваш сцени от нейното детство, от моминските й години; описваш женитбата й, къщата, в която е живяла. През цялото време, докато правиш това, тя добива все по-реални и по-реални човешки измерения за теб. След това отново го повтаряш, но този път го пишеш като автобиография. ПИШЕШ ГО В ПЪРВО ЛИЦЕ. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя бавно кимна. Неволно остана впечатлена.

— Не можеш да се мислиш за Олив Бетъртън, докато не се превърнеш в Олив Бетъртън. Хубаво щеше да е, ако имаше повече време да я изучиш напълно, но за нас времето е лукс, тъй че се налага да ти тъпча главата като ученичка или като студентка, която ще се явява на важен изпит — и добави: — Слава Богу, че имаш бърз ум и добра памет.

Той я измери с безпристрастен поглед. Описанията в паспортите на Олив Бетъртън и Хилъри Крейвън съвпадаха почти напълно, но в действителност двете лица бяха съвършено различни. Олив Бетъртън имаше обикновени и невзрачни черти. Видът й издаваше упоритост, но не и интелигентност, докато лицето на Хилъри изразяваше сила и притегателност. Дълбоко разположените й синьо-зелени очи под тъмните прави вежди криеха в недрата си огън и интелигентност. Устните й, с извивка нагоре, бяха щедри и сочни. Долната й челюст имаше необичайна форма — въобще за скулптор или художник лицето й би представлявало голям интерес.

Джесъп си помисли: „Тук има страст и кураж — и някъде, потиснат, но не и угасен весел дух — твърд дух, който се радва на живота и търси приключения.“

— Ще се справиш — похвали я той. — Схватлива ученичка си.

Предизвикателството към интелекта и паметта й подейства стимулиращо. Започна да се увлича, амбицира се да успее. Един-два пъти в ума й се мярнаха съмнения и тя ги изрази гласно пред Джесъп.

— Казваш, че няма да бъда отхвърлена като Олив Бетъртън. Мислиш, че те ще имат само най-обща представа как изглежда тя. Но доколко можеш да бъдеш сигурен в това?

Джесъп сви рамене.

— Човек не може да е сигурен в нищо. Но ние все пак знаем нещичко за това, как се поставят тези представления, а изглежда, че в международен мащаб връзките между една и друга страна са твърде оскъдни. Ако попаднем на слаба брънка от веригата в Англия (а имай предвид, че във всяка организация винаги има слаба брънка), то тази слаба брънка не знае нищо за това, как се развиват нещата във Франция или в Италия, или в Германия, или където и да е и пред нас изведнъж се изпречва стена. Те са запознати само със своята малка роля в цялото и нищо повече. Същото важи и за противната страна. Готов съм да се закълна, че всичко, което местното звено знае, е, че тази Олив Бетъртън ще пристигне с този и този самолет и че трябва да й се дадат такива и такива инструкции. Разбираш ли, сама по себе си тя не е от значение. Ако я водят при мъжа й, то е, защото мъжът й иска да бъде доведена при него и защото те смятат, че той ще им върши по-добра работа, ако тя е с него. Тя е само един залог в играта. Не бива да забравяш също, че идеята за подмяната на истинската Олив Бетъртън с фалшива е чисто случайна импровизация, предизвикана от самолетната катастрофа и от цвета на косата ти. Планът ни на действие беше да следим Олив Бетъртън и да разберем къде отива, как отива, с кого се среща и така нататък. Така че другата страна ще бъде нащрек за същото.

Хилъри попита:

— Не сте ли опитвали всичко това преди?

— Да, приложихме го в Швейцария. Съвсем неуловимо. Но пропадна, поне що се отнася до крайната цел. Ако някой се е свързал с нея там, то ние не го узнахме. Следователно контактът трябва да е бил съвсем кратък. Естествено е и сега да предположат, че някой следи Олив Бетъртън. Подготвени са за това. От нас зависи да си изпипаме работата по-добре от предишния път. Трябва да се опитаме да бъдем далеч по-хитри от противниците ни.

— Значи ще ме следите?

— Разбира се.

— Как?

Той поклати глава.

— Това няма да ти кажа. Много по-добре за теб е, ако не знаеш. Не можеш да издадеш нещо, което не знаеш.

— Да не мислиш, че ще го издам?

Джесъп отново надяна бухалската физиономия.

— Не знам колко добра актриса си — дали умееш добре да лъжеш. Не е лесно, да знаеш. Не става дума да се изпуснеш и кажеш нещо, което не трябва. Може да е нещо друго — неочаквано да си поемеш дъх, моментна пауза при дадено действие — например да запалиш цигара. Да познаеш името на някой приятел. Може да го прикриеш бързо, но е достатъчно само едно трепване, за да те издаде!

— Разбирам. Значи да бъда нащрек във всяка частица от секундата.

— Точно така. А междувременно — продължаваме с уроците! Съвсем като в училище, нали? Вече доста завидно си усвоила речника на Олив Бетъртън. Да минем към следващия ход.

Кодове, реакции, присъщи качества. Урокът продължаваше — разпитване, повторение, опити да я обърка, да я хване в грешка; след това хипотетични ситуации и следене на реакциите й. Накрая Джесъп кимна с глава и заяви, че е доволен.

— Бива те — каза той, като я потупа доброжелателно. — Способна ученичка си. И запомни — колкото и сама да се чувстваш понякога в тази работа, знай, че вероятно не си. Казвам вероятно — нищо повече. Сече им пипето на тези дяволи.

— А какво ще стане, ако стигна до края на това пътуване?

— Тоест?

— Когато се окажа лице в лице с Томас Бетъртън.

Джесъп кимна мрачно.

— Да — въздъхна той, — това е опасният момент. Мога само да кажа, че до този момент, АКО ВСИЧКО Е МИНАЛО ДОБРЕ, ти ще ТРЯБВА да си извоювала защита. Тоест, ако нещата са се развили, както се надяваме; но в цялата тази операция, ако си спомняш, няма голям шанс да оцелееш.

— Не каза ли едно на сто? — сухо попита Хилъри.

— Мисля, че можем малко да увеличим процента. Не знаех що за птица си.

— Да, предполагам, че е било така. Тя се замисли: — За теб, предполагам, съм била просто…

— Жена със забележителна червенокоса глава, която нямаше куража да продължи да живее.

Тя се изчерви.

— Доста тежка преценка.

— Но е вярна, нали? Не си падам по съжалението. Най-малкото, защото е обидно. Човек съжалява хора, които се самосъжаляват. Самосъжалението е едно от най-големите препятствия в живота днес.

Хилъри рече замислено:

— Може би си прав. Ще си позволиш ли да ме съжалиш, ако ме ликвидират или не знам точно как му казват, при изпълнението на тази мисия?

— Да те съжаля? Ще ругая като луд, че сме загубили човек, който си е струвал труда, дето сме положили за него.

— Най-после един комплимент.

Стана й приятно, без да иска.

После продължи с делови тон:

— Сетих се още нещо. Казваш, че тук едва ли е възможно някой да знае как изглежда Олив Бетъртън, но ако някой познае МЕН? Не познавам никого в Казабланка, но има хора, с които пътувах дотук в самолета. А може и да попадна на някой познат сред туристите.

— Не се безпокой за пътниците от самолета. Хората, с които си пътувала от Париж, са бизнесмени и са продължили за Дакар, а човекът, който слезе тук, вече излетя обратно за Париж. Щом свършим, ще се преместиш в друг хотел, за който мисис Бетъртън има резервация. Ще носиш нейните дрехи, нейната прическа, а една-две лепенки отстрани на лицето ще те направят съвсем неузнаваема. Между другото, тук ще дойде лекар, който ще поработи върху теб. Местна упойка — няма да боли, но трябва да имаш няколко истински белега от катастрофата.

— Много си старателен — призна Хилъри.

— Трябва да бъда.

— Не си ме питал дали Олив Бетъртън не ми е казала нещо, преди да умре.

— Разбрах, че имаш скрупули.

— Съжалявам.

— Изобщо недей да съжаляваш. Уважавам те за тях. Бих искал и аз да се поглезя с такива неща, но те не са предвидени в програмата.

— Тя все пак произнесе нещо, което вероятно трябва да знаеш. Прошепна: „Кажете му — тоест на Бетъртън, — кажете му да внимава — Борис — опасен.“

— Борис? — Джесъп повтори името с интерес. — Виж ти! Нашият коректен чужденец, майор Борис Глидр.

— Ти го познаваш? Кой е той?

— Поляк. Дойде да ме види в Лондон. Предполага се, че е братовчед на Том Бетъртън по женска линия.

— Предполага се?

— Да бъдем по-точни — ако наистина е това, за което се представя, значи е братовчед на покойната мисис Бетъртън. Но това го знаем само от неговите думи.

— Тя беше уплашена — Хилъри се намръщи. — Можеш ли да ми го опишеш? Бих искала да мога да го позная.

— Да, няма да е лошо. Висок около сто осемдесет и пет сантиметра, към 75 — 80 килограма. Рус — с лице като маска, каквито имат играчите на покер; светли очи, чуждестранни маниери, много правилен английски, но с определен акцент, държи се като военен. След миг добави: — Взех мерки да го проследят, веднага щом излезе от кабинета ми. Отиде право в посолството на САЩ — съвсем нормално — носеше със себе си придружително писмо от там. Обикновено писмо на учтивост, в което не се казва нищо. Предполагам, че е напуснал посолството или с нечия кола, или през заден вход, преоблечен като лакей или нещо подобно. Във всеки случай ни се изплъзна.

— Да, не мога да отрека, че Олив Бетъртън сигурно е била права, като е казала, че Борис Глидр е опасен.