Направление неизвестно

17

Льоблан сви рамене.

— Със сигурност са напуснали Африка.

— Не е сигурно.

— Натам водят възможните следи — французинът поклати глава. — В края на краищата, знаем накъде са се отправили, нали?

— Ако са се насочили в посоката, която предполагаме, защо тръгват от Африка? От Европа би било по-просто.

— Вярно е. Но има и друг момент. Никой не очаква да се съберат и да тръгнат оттук.

— Все още смятам, че тук се крие нещо повече — настоя Джесъп. — Само малък самолет би могъл да използва онова летище. Би трябвало да се приземи и да зареди гориво, преди да прекоси Средиземно море. Не може да не са оставили следа там, където са зареждали.

— Драги мой, проведохме най-щателно разследване, навсякъде проверихме.

— Хората с гайгеровите броячи най-сетне трябва да са получили резултати. Броят на проверяваните самолети е ограничен. Трябва ни само нищожна следа от радиоактивност и ще знаем, че това е самолетът, който търсим.

— Ако твоят агент е успял да използва спрея. Уви! Винаги има толкова много „ако“…

— Ще се доберем до тях — упорито заяви Джесъп. — Чудя се…

— Да?

— Ние решихме, че са тръгнали на север към Средиземно море. Ами ако вместо на север са отлетели на юг, да речем?

— Да се върнат обратно по следите си? Но тогава накъде ще летят? Там са Атласките планини, а след тях започват пясъците на пустинята.

— Сиди25, заклеваш ли се, че ще стане, както си ми обещал? Бензиностанция в Америка, в Чикаго? Сигурно ли е?

— Сигурно е, Мохамед, стига да се измъкнем оттук.

— Успехът зависи от волята на Алаха.

— Тогава да се надяваме, че волята на Алаха е да имаш бензиностанция в Чикаго. Защо в Чикаго?

— Сиди, братът на жена ми отиде в Америка и има петролна сонда в Чикаго. Трябва ли да остана в тази изостанала част на света до края на дните си? Тук има пари, много храна, много килими и много жени, но не е в крак с времето. Това не е Америка.

Питърс изгледа замислено благородното черно лице. Мохамед в белите си одежди представляваше величествена гледка. Какви странни желания пораждаше човешката душа!

— Не зная дали постъпваш разумно — въздъхна той, — но така да бъде. Разбира се, ако ни открият…

Усмивката на черното лице разкри красиви бели зъби.

— За мен това ще означава сигурна смърт. На теб може и да ти се размине, сиди, защото си ценен.

— Тук май с лекота раздават смърт?

Раменете на другия мъж се свиха и отпуснаха с презрение.

— Какво е смъртта? Нали и тя е воля на Алаха.

— Нали знаеш какво трябва да сториш?

— Зная, сиди. Трябва да те заведа на покрива, щом се стъмни. Да оставя в стаята ти дрехи, каквито нося аз и останалите прислужници. По-късно — и останалото.

— Точно така. Сега по-добре да слизам от асансьора. Някой може да забележи, че се возим нагоре-надолу и да му влязат разни мухи в главата.

Имаше танци. Анди Питърс танцуваше с мис Йенсен. Притискаше я плътно до себе си и изглежда шепнеше нещо в ухото й. Когато се завъртяха близо до мястото, където стоеше Хилъри, той улови погледа й и й намигна най-скандално.

Хилъри прехапа устни, за да не се разсмее и бързо отмести очи.

Погледът й попадна на Бетъртън. Той беше точно в отсрещната страна на салона и разговаряше с Торкил Ериксон. Хилъри леко се намръщи, докато го наблюдаваше.

— Може ли един танц, Олив? — отекна гласът на Мърчисън почти в ухото й.

— Разбира се, Саймън.

— Само имай предвид, че не съм голям танцьор — предупреди я той.

Хилъри внимаваше в стъпките, за да не бъде случайно настъпена.

— Това си е чиста тренировка — рече Мърчисън леко задъхан. Той танцуваше доста енергично. — Роклята ти е страшно хубава, Олив.

Водеше разговор сякаш измъкнат от старомоден роман.

— Радвам се, че ти харесва — включи се Хилъри.

— От магазина за модни стоки ли я купи?

Хилъри се изкуши да му отвърне: „Откъде другаде?“, но измънка само едно: „Да“.

— Да ти кажа право — задъхваше се Мърчисън, подскачайки неуморимо по дансинга, — тук си е много добре. Точно това споделих с Бианка онзи ден. Бие социалната държава по всички показатели. Никаква тревога за пари, никакъв данък върху дохода, никакви разноски за ремонт. Поети са всичките ни грижи. Такъв живот трябва да е чудесен за всяка жена според мен.

— Така ли мисли Бианка?

— Е, отначало беше малко нервна, но напоследък основа няколко комитета и организира туй-онуй — нали разбираш — дискусии и лекции. Оплаква се, че ти не вземаш участие в подобни инициативи, а имаш възможност.

— Боя се, че не съм от този тип хора, Саймън. Не съм много по масовите изяви.

— Да, но вие, момичета, трябва да се забавлявате по един или друг начин. Не точно да се забавлявате, а по-скоро…

— Да бъдем заети?

— Да, в смисъл съвременната жена трябва да опита силите си в нещо. Напълно разбирам, че жени като теб и Бианка определено са направили жертва с идването си тук — нито една от вас не е научен работник и слава богу. Тези жени-учени! Непоносими са повечето от тях! Казах на Бианка: „Дай време на Олив да се настрои.“ Трябва да мине известно време, за да свикнеш с обстановката. Преди всичко човек получава чувство за клаустрофобия. Но то отминава — отминава…

— Искате да кажете, че човек свиква с всичко?

— Е, някои хора свикват по-лесно от другите. На Том май не му е леко. Къде е той тази вечер? А, да, видях го — ей го там с Торкил. Неразделни са двамата.

— Ще ми се да не бяха. Имам предвид, че нямат много общо помежду си.

— Младият Торкил е като омагьосан от съпруга ти. Следва го навсякъде по петите.

— Забелязах и се чудя защо.

— Ами той винаги си има по някоя странна теория, която иска да споделя — аз нямам сили да го изслушвам — както знаеш, английският му не е толкова добър. Но Том го слуша и успява да разбере всичко.

Танцът свърши. Анди Питърс се приближи и покани Хилъри за следващия.

— Забелязах страданието ти в името на благородна кауза — рече той. — Много ли те настъпваха?

— О, не, бях доста ловка.

— Обърна ли внимание на моето представяне?

— С Йенсен ли?

— Да. Мисля, че мога да заявя без излишна скромност, че направих завиден удар в тази област. Тези грозноватички и недодялани късогледи момичета моментално откликват на ухажването.

— Ти определено даваше вид, че си падаш по нея.

— Това беше идеята. Това момиче, Олив, може да се окаже много полезно, ако подходиш правилно към него. Наясно е с всички разпоредби тук. Например утре се организира парти за разни важни персони, които ще пристигнат тук. Доктори, няколко правителствени служители и един-двама богати спонсори.

— Анди, мислиш ли, че може да има шанс…

— Не, не мисля. Погрижили са се за това. Така че недей да храниш напразни надежди. Но има своята ценна страна, защото ще добием представа за самата ситуация. И при следващия случай — е, все нещо може да се направи. Докато оставям Йенсен да кълве направо от ръката ми, ще мога да получавам интересна и разнообразна информация от нея.

— Какво знаят хората, които ще пристигнат?

— За нас — в смисъл за Комплекса — абсолютно нищо. Поне така предполагам. Те просто инспектират заведението и лабораториите за медицински изследвания. Това място е нарочно построено като лабиринт, за да не може никой влязъл вътре да добие представа за размерите му. Предполагам, че има подвижни стени, които преграждат нашата част.

— Всичко изглежда толкова невероятно.

— Зная. През половината от времето човек има усещането, че сънува. Едно от най-нереалните неща тук е, че не се виждат деца наоколо. И слава богу! Бъди благодарна, че нямате дете.

Усети как тялото й внезапно се вцепени.

— О, съжалявам, май казах нещо погрешно!

Отведе я от дансинга към два свободни стола.

— Много съжалявам — повтори той. — Засегнах те май, нали?

— Не, няма нищо. Всъщност грешката не е твоя. Аз имах дете и то умря — това е всичко.

— Имала си дете? — той я гледаше изумено. — Мислех, че сте женени с Бетъртън само от шест месеца?

Олив се изчерви и бързо добави:

— Да, естествено. Но аз бях омъжена преди това. Разведох се с първия си съпруг.

— Сега разбирам. Най-лошото нещо е, че човек не знае нищо за миналото на хората тук. Може да сбърка и да каже нещо не на място. Понякога ми се струва странно, че не зная абсолютно нищо за теб.

— Нито пък аз за теб. Как си израснал, къде, нищо за семейството ти…

— Израснах в строго научна атмосфера. Препитавах се с епруветки, образно казано. Никой никога не разговаряше за нещо друго. Но не аз бях умникът на семейството. Геният бе другаде.

— Къде по-точно?

— Едно момиче. Тя беше блестяща. Можеше да стане втора мадам Кюри. Можеше да открие нови хоризонти…

— Тя… Какво стана с нея?

Той кратко отсече:

— Убиха я.

Хилъри предположи, че е било трагедия от войната и нежно попита:

— Много ли означаваше тя за теб?

— Много. Повече от всеки друг.

Той рязко стана.

— Е, но дяволите, нямаме ли си достатъчно грижи тук в момента. Я виж нашия приятел от Норвегия. Ако изключим очите му, сякаш е направен от дърво. И с този негов чуден малко скован поклон — сякаш го дърпат с конци.

— Защото е много висок и слаб.

— Не е чак толкова висок. Горе-долу колкото мен е — 181 или най-много 183 сантиметра.

— Ръстът понякога лъже.

— Да, това е като описанията в паспортите. Ето ти го Ериксон. Ръст — 183 см, коса — руса, очи — сини, продълговато лице, поведение сковано, нос — правилен, уста — обикновена. Дори да добавиш нещо, което липсва в паспорта — че говори правилно, но заучено — пак няма да добиеш представа как точно изглежда Торкил. Какво има?

— Нищо.

Тя гледаше втренчено към Ериксон в другия край на салона. Описанието на Борис Глидр! Почти дума по дума, както го бе чула от Джесъп. Дали това бе причината да се чувства така неловко с Торкил Ериксон? Възможно ли бе наистина? Като се обърна рязко към Питърс, тя попита:

— Предполагам, че това наистина е Ериксон? Не би могъл да е някой друг, нали?

Питърс я изгледа изненадано.

— Някой друг? Но кой?

— Имам предвид, поне така ми се струва — дали не би могъл да пристигне тук и да се представи за Ериксон?

Питърс се замисли.

— Предполагам, че не. Не мисля, че това е възможно. Трябва да е учен… а и във всеки случай Ериксон е доста известен.

— Но тук изглежда никой не го е виждал преди. Или пък може да е Ериксон, но и още някой друг в същото време.

— В смисъл че води двойствен живот ли? Това е възможно, предполагам. Но не е твърде вероятно.

— Да — откликна Хилъри, — разбира се, че не е вероятно.

Разбира се, че Ериксон не беше Борис Глидр. Но защо Олив Бетъртън настояваше толкова силно да предупреди Том за Борис? Дали е знаела, че Борис е тръгнал към Комплекса? Ами ако човекът, представил се в Лондон за Борис Глидр, изобщо не е бил Борис Глидр? Ако е бил Торкил Ериксон? Описанието съвпадаше. Още с пристигането си в Комплекса, той насочи вниманието си към Том. Сигурна беше, че Ериксон е опасен — човек не знаеше какво става зад тези безцветни, замечтани очи…

Тя потрепери.

— Олив, какво ти е? Какво има?

— Нищо. Виж, заместник-директорът се кани да направи съобщение.

Доктор Нилсон бе вдигнал ръка да въдвори тишина. Взе микрофона и започна:

— Приятели и колеги! Приканвам ви утре да останете в крилото за извънредни случаи. Моля да се съберете в 11.00 часа преди обяд, когато ще се извърши проверка на присъстващите. Извънредното положение ще трае само двадесет и четири часа. Съжалявам много за предизвиканите неудобства. На таблото е окачена обява.

Той се оттегли с усмивка. Музиката отново се разнесе.

— Ще подгоня Йенсен — закани се Питърс. — Виждам я застанала със сериозен вид до една колона. Искам да разбера какво точно представлява това крило за извънредни случаи.

Той се отдалечи. Олив остана замислена. Дали не беше просто глупава фантазьорка? Торкил Ериксон? Борис Глидр?

Проверката на присъстващите се проведе в голямата зала. Всички бяха налице и отговаряха, щом чуеха името си. След това се строиха в дълга редица и потеглиха.

Пътят, както обикновено, минаваше през лабиринт от виещи се коридори. Олив, крачеща редом до Питърс, знаеше, че той е скрил в ръката си мъничък компас. С него незабелязано отчиташе посоката.

— Не че помага — тъжно прошепна той, — поне в момента не върши никаква работа. Но в даден момент може и да ни послужи.

В дъното на коридора, по който вървяха, имаше врата и за момент групата спря, докато я отворят.

Питърс извади табакерата си, но гласът на Ван Хайдем незабавно се извиси заповеднически:

— Моля да не се пуши. Вече бяхте предупредени.

— Извинете, сър.

Питърс спря за миг с табакерата в ръка, след което отново тръгнаха напред.

— Точно като стадо овце — възмути се Олив.

— Горе главата — промърмори Питърс. — Бе-е-е, бе-е-е, черната овца е в стадото и мозъкът й работи дяволски усърдно.

Тя му хвърли признателен поглед и се усмихна.

— Женската спалня е вдясно — обади се мис Йенсен и подкара жените в определената посока.

Мъжете се отправиха наляво.

Спалнята представляваше огромно помещение с хигиеничен вид, напомнящо болнично отделение. Леглата бяха подредени до стените и имаха завеси от изкуствена материя, които можеха да се дърпат, ако някой пожелае уединение. До всяко легло имаше лично шкафче.

— Условията тук са доста семпли — обясни мис Йенсен — но не и примитивни. За банята се минава оттук, вдясно. Вратата в дъното е за общата дневна.

Общата дневна, където всички отново се събраха, бе оскъдно обзаведена и приличаше на чакалня в летище — от едната страна имаше барче и щанд за закуски. Покрай другата бяха наредени рафтове с книги.

Денят премина доста приятно. Пуснаха два филма, прожектирани на подвижен екран.

Осветлението напомняше за дневна светлина и удачно заличаваше липсата на прозорци. Надвечер включиха нови лампи — с меко и дискретно нощно осветление.

— Хитро — възкликна одобрително Питърс. — Всичко това помага да се сведе до минимум усещането, че си зазидан жив.

Колко безпомощни са всички, помисли си Хилъри. Някъде навън, съвсем наблизо се провеждаше забава за хора от външния свят. Но нямаше начин да се свържат с тях, да ги помолят за помощ. Както обикновено, всичко бе планирано безпощадно ефикасно.

Питърс седеше до мис Йенсен. Хилъри предложи на семейство Мърчисън да поиграят бридж. Том Бетъртън отказа. Обясни, че не може да се съсредоточи, и поканиха доктор Барон за четвърти. Макар и странно играта достави удоволствие на Хилъри. Беше единайсет и половина, когато приключиха третия робер с победа за нея и доктор Барон.

— Беше ми приятно — каза тя и погледна часовника си. — Доста късно е. Предполагам, че височайшите особи вече си тръгват или прекарват нощта тук?

— И аз не зная — отвърна Саймън Мърчисън. — Предполагам, че един-двама от най-видните медици ще останат да спят тук. Но при всички положения утре до обяд всички ще са заминали.

— И тогава отново ще ни пуснат в обръщение?

— Да, горе-долу по това време обещаха. Объркват ни работата с тези неща.

— Но е добре организирано — отбеляза Бианка с одобрение.

Тя и Хилъри станаха и пожелаха лека нощ на двамата мъже.

Хилъри отстъпи малко назад и направи път на Бианка да мине преди нея към слабо осветената спалня. В този момент усети докосване по ръката си.

Рязко се обърна и видя до себе си един от високите матови прислужници.

Той настойчиво прошепна нещо на френски:

— S’il vous plait26, мадам, трябва да дойдете.

— Да дойда? Къде?

— Моля, последвайте ме.

За момент тя се поколеба. Бианка бе влязла в спалнята. Малкото останали хора в общата дневна бяха заети с разговор помежду си.

Отново усети лекия настойчив допир до ръката си.

— Последвайте ме, моля ви, мадам.

Той направи няколко крачки и спря, като се обърна назад и й даде знак да го последва.

Хилъри забеляза, че този човек е много по-богато облечен от повечето местни прислужници. Робата му бе пищна, избродирана със златни нишки.

Преведе я през малка врата в един ъгъл на общата дневна и след това поеха отново по неизбежните еднакви бели коридори. Стори й се, че това не са същите коридори, по които бяха стигнали до крилото за извънредни случаи, но не бе сигурна, тъй като всичките се приличаха. Обърна се веднъж да попита нещо, но водачът й поклати нетърпеливо глава и продължи да бърза.

Най-сетне спря в дъното на един коридор и натисна някакъв бутон в стената. Отмести се преграда, която разкри малък асансьор. Мъжът й направи знак да влезе, последва я и асансьорът се стрелна нагоре.

Хилъри остро попита:

— Къде отиваме?

Тъмните му очи се задържаха върху нейните, стаили благороден укор.

— При господаря, мадам. Това е голяма чест за вас.

— Искате да кажете при директора ли?

— При господаря…

Асансьорът спря. Вратата се плъзна встрани и той й даде знак да излезе. След това минаха по дълъг коридор и спряха пред друга врата. Водачът й почука и вратата се отвори. И тук я чакаше черно безизразно лице, бели одежди и златни бродерии.

Мъжът я поведе към малко преддверие, постлано с червен килим, дръпна настрани завесите в дъното и Хилъри мина. Неочаквано се озова в почти ориенталски интериор с ниски кушетки и масички за кафе, а по стените висяха един-два красиви килима. Напълно изумена, тя се вторачи в седналата на нисък диван фигура. Просто не можеше да повярва, че от малкото жълтеникаво и съсухрено лице я гледат усмихнато очите на мосю Аристид.