Направление неизвестно

14

В една стая в хотел „Мамуния“ в Маракеш, мъжът на име Джесъп разговаряше с мис Хедърингтън. Сегашната мис Хедърингтън бе различна от онази, която Хилъри познаваше от Казабланка и Фез. Същата външност, същият образ, същата ужасна прическа. Но поведението й бе различно. Това беше друга жена — едновременно енергична и компетентна — и изглеждаше много по-млада, отколкото външността й предполагаше.

Третият човек в стаята бе мургав набит мъж с интелигентен поглед. Той барабанеше леко с пръсти по масата и си тананикаше тихичко някаква френска песничка.

— … И доколкото знаете — говореше Джесъп, — това са единствените хора, с които е разговаряла във Фез?

Джанет Хедърингтън кимна.

— Там беше онази жена, Калвин Бейкър, с която се запознахме в Казабланка. Честно да ви кажа, още не мога да проумея що за човек беше. Претрепа се от любезности с Олив Бетъртън, впрочем и с мен. Но американците са такива — сърдечни, завързват познанства с хората по хотелите и обичат да ги придружават по екскурзии.

— Да — промълви Джесъп, — всичко е малко прекалено открито за онова, което търсим.

— А освен това — продължи Джанет Хедърингтън, — тя беше в същия самолет.

— Значи предполагате, че самолетната катастрофа е била планирана? — той се извърна към мургавия, набит мъж — Какво ще кажете за това, Льоблан?

Льоблан спря да тананика и прекъсна мекото барабанене по масата.

— Cela se peut20 — подметна той. — Може да е имало саботаж на машината и затова да се е разбила. Никога няма да разберем. Самолетът се е блъснал, избухнал е в пламъци и всички пътници са загинали.

— Какво знаете за пилота?

— Алкади? Млад, достатъчно компетентен. Нищо повече. Зле платен — той добави последните думи след кратка пауза.

Джесъп се обърна отново към Джанет Хедърингтън:

— Та какво бяхте почнали да казвате?

— Във Фез имаше някакво френско семейство, с което мисис Бетъртън размени няколко думи. Също и богат шведски бизнесмен в компанията на красиво момиче. А, и могъщият петролен магнат, господин Аристид.

— О — възкликна Льоблан, — самата жива легенда, значи. Много пъти съм се питал какво ли е да имаш всичките пари на света? Аз лично — добави той откровено — бих ги харчил за състезателни коне, жени и за всичко останало, което светът може да ми предложи. Но старият Аристид се е затворил в този свой замък в Испания — замъкът си е негов, mon cher21, и казват, ме колекционира китайски порцелан от периода Сунт. Но да не забравяме — додаде той, — че Аристид е най-малко на седемдесет години. Възможно е на тази възраст човек да се интересува само от китайски порцелан.

— Според самите китайци — възрази Джесъп — възрастта между шейсет и седемдесет години е най-наситена с емоции и тогава човек може да оцени най-добре красотата и радостта от живота.

— Не и аз! — възкликна Льоблан.

— Във Фез имаше и германци — продължи Джанет Хедърингтън, — но доколкото знам не са разменяли нито дума с Олив Бетъртън.

— Може да е било чрез някой келнер или прислугата — предложи Джесъп.

— И това е възможно.

— Казвате, че е отишла сама до стария град?

— Придружи я един от тамошните екскурзоводи. Може да се е свързала с някого по време на разходката.

— Във всеки случай доста внезапно е решила да тръгне за Маракеш.

— Не е толкова внезапно — поправи го тя. — Имаше направени резервации.

— О, сгреших — продължи Джесъп, — исках да кажа, че мисис Калвин Бейкър съвсем внезапно е решила да я придружи дотам — той стана и закрачи напред-назад.

— Тя отлита за Маракеш и самолетът се разбива и гръмва в пламъци. Прилича на зла поличба, не мислите ли, за всяка с името Олив Бетъртън да пътува със самолет? Първо, катастрофата при Казабланка, а сетне и тази. Дали е било случайност или е замислено предварително? Ако някои хора са искали да се отърват от Олив Бетъртън, има по-лесни начини от разбиването на самолет, бих казал.

— Човек никога не знае — рече Льоблан. — Разбери ме, драги. Ако си стигнал дотам, че човешкият живот не означава нищо за теб и ако е по-просто да сложиш малък пакет с експлозив под нечия седалка в самолета, вместо да причакваш зад някой ъгъл посред нощ, за да забиеш нож в гърба на този някой, тогава пакетът ще бъде поставен, а фактът, че ще загинат още шестима човека, дори няма да се вземе под внимание.

— Разбира се — съгласи се Джесъп, — зная, че съм сам срещу останалите, но има трета възможност — да са симулирали катастрофата.

Льоблан го изгледа с интерес.

— Това би могло да стане, да. Самолетът може да бъде приземен и след това подпален. Но фактът, че вътре е имало хора, си остава, драги Джесъп. Обгорелите тела действително са били там.

— Зная — отвърна Джесъп. — Точно тук се препъваме. О, не се и съмнявам, че тази моя идея е фантастична, но така пък нашето издирване се прекратява съвсем елегантно. Твърде ловко. Такова чувство имам. С това ни казват — край! Пишем едно RIP22 в полето на доклада и с това се приключва. Няма по-нататъшна следа, която да уловим — той отново се обърна към Льоблан: — Организирахте ли претърсване на местността?

— Да, от два дни — отвърна Льоблан. — Мъжете са свестни. Мястото, където самолетът се е разбил, е напълно безлюдно, разбира се. Междувпрочем, отклонил се е от курса си.

— Което е показателно — вметна Джесъп.

— Най-близките села и населени места, най-близките следи от коли — всичко е основно проверено. В тази страна, както и във вашата, отлично разбират значението на едно разследване. Ние във Франция също загубихме някои от най-добрите си учени. По мое мнение, драги, по-лесно се контролират темпераментни оперни певици, отколкото учени. Това са интелигентни млади мъже, ексцентрични бунтари; и накрая — което е най-опасно — те са изключително лековерни. Какво ли си въобразяват, че става там? Чистота, светлина, стремеж към истината, към „златния век“. Уви, какви разочарования ги чакат, бедните деца!

— Я да проверим отново списъка с пътниците — предложи Джесъп.

Французинът протегна ръка, извади го от телена поставка и го разтвори пред своя колега. Двамата го прегледаха заедно.

— Мисис Калвин Бейкър — американка, мисис Бетъртън — англичанка, Торкил Ериксон — норвежец. Впрочем какво знаеш за него?

— Нищо не си спомням — рече Льоблан. — Млад е — на не повече от двайсет и седем или двайсет и осем години.

— Чувал съм името му — намръщи се Джесъп — мисля, почти съм сигурен, дори че той изнесе научен доклад пред Кралското дружество.

— След него идва религиозната жена — продължи Льоблан, връщайки се към списъка. — Сестра Мари или нещо подобно. Андрю Питърс — също американец. Доктор Барон. Той е знаменитост, този доктор Барон. Изключителен интелект. Експерт по вирусните заболявания.

— Биологично оръжие — замисли се Джесъп. — Съвпада. Всичко съвпада.

— Един зле платен и недоволен човек — добави Льоблан.

— Колко души са пътували към Сен Ив? — промърмори Джесъп.

Французинът бързо го стрелна с поглед и се усмихна извинително.

— Това е стара детска песничка — промърмори Джесъп. — А Сен Ив означава въпросителна — пътуване към неизвестното.

Телефонът на масата иззвъня и Льоблан вдигна слушалката.

— Ало? — каза той — какво има? А, да, нека се качат горе — той обърна глава към Джесъп. Лицето му изведнъж придоби оживен и енергичен израз. — Един от моите хора току-що ми докладва. Открили са нещо, драги колега, възможно е — не казвам нищо повече — оптимизмът ти да се оправдае.

След малко в стаята влязоха двама мъже. Първият напомняше в най-общи линии на Льоблан — същият тип — набит, мургав, интелигентен. Държанието му бе почтително, но въодушевено. Облечен беше в европейски дрехи, целите в петна и покрити с прах. Явно току-що се връщаше от път. С него беше един от местните жители в обичайните бели одежди. Той притежаваше благородното спокойствие на жителите от отдалечените райони. Обноските му бяха учтиви, но не сервилни. Разглеждаше стаята с известен интерес, докато другият обясняваше на бърз френски.

— Предложена бе парична награда — обясни мъжът — и този човечец и семейството му, както и много от приятелите му, са претърсвали околността твърде старателно. Накарах го сам да ви донесе находката, тъй като може би ще имате въпроси към него.

Льоблан се обърна към бербера:

— Свършили сте чудесна работа — похвали го той на родния му език. — Имате очи на орел, бащице. Покажете ни сега какво сте открили.

От една гънка в бялата си роба мъжът извади малък предмет и като пристъпи напред, го постави на масата пред французина. Беше доста едра изкуствена перла с розово сивкав оттенък.

— Тя е като онази, която показаха на мен и на другите — рече той. — Ценна е и аз я намерих.

Джесъп протегна ръка и взе перлата. От джоба си извади абсолютно същата перла и разгледа и двете. След това прекоси стаята, отиде до прозореца и пак ги разгледа под силна лупа.

— Да — възкликна той, — знакът е налице — гласът му ликуваше и той се върна до масата. — Добро момиче, добро момиче, браво! Успяла е!

Льоблан разпитваше бербера, разменяйки бързи реплики на арабски. Накрая се обърна към Джесъп:

— Поднасям извиненията си, драги колега. Тази перла е намерена на разстояние почти половин миля от изгорелия самолет.

— Което подсказва, че Олив Бетъртън е жива и макар че от Фез са излетели седем пътника и са открити седем обгорели трупа, единият определено не е нейният.

— Продължаваме претърсването — обяви Льоблан.

Отново заговори с бербера и човекът се усмихна щастливо. После излезе от стаята заедно с мъжа, който го беше довел.

— Ще бъде възнаграден, както обещахме — рече Льоблан. — Ще се организира претърсване на цялата околност за тези перли. Хората тук имат орлов поглед, а и мълвата, че ще изкарат добри пари като награда, ще се разнесе от човек на човек за нула време. Мисля, драги колега, че ще получим резултати! Само дано не се досетят какво всъщност е правила.

Джесъп поклати глава:

— Но това е нещо съвсем нормално — повечето жени допълват тоалета си с бижу, внезапно огърлицата се къса, събират се внимателно разпилените перли и се слагат в някой джоб, който има мъничка дупчица. Пък и за какво ще я подозират? Тя е Олив Бетъртън, изгаряща от нетърпение да види отново мъжа си.

— Трябва да разгледаме въпроса в друга светлина — подчерта Льоблан и придърпа списъка на пътниците към себе си. — Олив Бетъртън, доктор Барон — прочете той и отметна двете имена. — Поне двама, които пътуват, закъдето са тръгнали. Американката, мисис Калвин Бейкър — колкото до нея, въпросът остава открит. Торкил Ериксон, казваш, е чел доклади пред Кралското дружество. Американецът Питърс в паспорта си се води като научен работник-химик. Божията служителка — е, тя е добър камуфлаж. Всъщност цял товар пътници, умело подкарани от различни места да пътуват в един и същ самолет, в един и същи ден. И след това се открива горящият самолет и реквизитът от седем овъглени трупа. Чудя се как са го постигнали? Enfin, c’est colossal23!

— Да — потвърди Джесъп, — с този детайл нещата приемат убедително завършен вид. Но вече сме наясно, че шест или седем човека са поели в ново направление, знаем и откъде са тръгнали. Как ще действаме по-нататък? Да посетим ли мястото?

— Непременно — отвърна Льоблан. — Ще се захванем с източниците на информация от най-предната линия. Ако не греша, щом вече сме по следата, на бял свят трябва да изплуват още доказателства. Ако сметките ни са верни, трябва да постигнем резултати.

Сметките бяха много на брой, но несигурни. Скоростта, с която се е придвижвала колата, вероятното разстояние, на което е зареждала гориво, възможните селища, където пътниците са отсядали през нощта. Следите бяха многобройни и объркани, разочарованията не спираха, но от време на време излизаше и някой обещаващ резултат.

— Ето, капитане! Претърсихме и отходните места, както наредихте. В тъмен ъгъл в едно от тях намерихме перла, завита в малко парче дъвка — в къщата на някакъв Абдул Мохамед. Разпитахме го заедно със синовете му. Отначало отричаха, но накрая признаха. Шестима човека от германска археологическа експедиция са отседнали за една нощ в къщата им. Платили им много пари, за да не споменават на никого за това, под претекст, че се канели да правят някакви нелегални разкопки. Деца от селото Ел Каиф донесоха още две перли. Сега вече знаем посоката. Има и още нещо, мосю капитан. Била е забелязана ръката на Фатма, точно както предвидихте. Ей този тип тук ще ви разкаже за нея.

„Този тип“ се оказа крайно необуздан на вид бербер.

— Бях с моите хора през нощта — започна той, — и чух кола. Когато профуча край мен, видях знака. Ръката на Фатма се очертаваше от едната й страна. И светеше, казвам ви, светеше в тъмното.

— Поставянето на фосфор върху ръкавица може да бъде много ефикасно — промърмори Льоблан. — Поздравявам ви за идеята, драги!

— Има ефект — съгласи се Джесъп, — но може да бъде и опасно. Имам предвид, че лесно може да бъде забелязана от останалите бегълци.

Льоблан сви рамене.

— През деня не може да се забележи.

— Да, но ако спрат и слязат от колата по тъмно?

— Дори и тогава — това е известно арабско суеверие. Често я рисуват по каруци и фургони. Ще си помислят, че някой набожен мюсюлманин я е изрисувал със светеща боя на колата си.

— Съвсем вярно. Но все пак трябва да бъдем нащрек. Защото ако неприятелите ни я забележат, има голяма вероятност да ни поставят фалшиви знаци с ръце на Фатма от светеща боя.

— А, колкото до това, съгласен съм с вас. Наистина трябва да бъдем нащрек. Постоянно, непрестанно нащрек.

На следващия ден представиха на Льоблан още три фалшиви перли — бяха залепени с дъвка и образуваха триъгълник.

— Това ще рече — обясни Джесъп, — че следващият етап от пътуването е бил със самолет.

Той изгледа въпросително Льоблан.

— Напълно си прав — каза другият. — Били са намерени на изоставено военно летище в отдалечена и безлюдна местност. Открихме следи от самолет, който се е приземил и излетял неотдавна — той сви рамене — непознат самолет. И отново са поели в направление неизвестно. Пак сме отрязани и не знаем коя посока да хванем.